Дийн Кунц
Брат Од (36)

Трийсет и шеста глава

Разжарената фурна на щипещия студ беше изпекла пухкавите снежинки, вкоравявайки ги като курабии. Валеше почти като град и снежните парцали удряха лицето ми, докато газех през трийсетсантиметровата пряспа, за да пресрещна Родион Романович, който тъкмо слизаше от джипа си. И той като мен беше оставил двигателя и фаровете включени.

Гласът ми се понесе във вихъра:

— На братята ще им трябва помощ, за да пренесат нещата си. Обадете им се, че сме тук. Задните седалки в джипа ми са сгънати. Само да ги наместя и идвам.

В гаража на училището синът на професионалната убийца го избиваше малко на театър с шапката от меча кожа и обточеното с кожа палто, но тук, на фона на бушуващата виелица, имаше величествен вид и изглеждаше в стихията си — сякаш беше кралят на зимата и можеше да спре валящия сняг с повелителен жест на ръката.

Романович не се приведе, за да се скрие от хапещия вятър, а изправи високата си снага и важно влезе в абатството. Личеше си, че човекът е приготвял хората за последния им път.

Щом изчезна зад вратата, отворих вратата на джипа му, казах „чао“ на фаровете, изключих двигателя и прибрах ключовете в джоба си.

Избързах към втория автомобил и повторих процедурата. Така си гарантирах, че Романович няма да се върне в училището с някое от двете возила.

Когато последвах любимия си хузи в крилото за гости, открих шестнайсетте братя, готови за малко шляене. Поради чисто практични причини бяха заменили обичайните си одежди с грейки. Но не си мислете, че това са модните дрешки, които ще забележите по склоновете на Аспен и Вейл. Тези грейки не обгръщат изваяното ви във фитнеса тяло, за да подчертаят съблазнителната му форма и да спомогнат за аеродинамиката ви по пистите. Не се надявайте на ярки цветове и дръзки кройки.

Четиримата братя, които са учили в шивашки техникум, майсторят туниките и церемониалните одеяния на монасите. И грейките са дело на тази четворка.

Всяка грейка е в кално сиво-синьо и няма никаква украса. Шевът е отличен. Качулките могат да се сгъват. Идеалната одежда за риенето на натрупалия се сняг и други задачи, характерни за лошото време.

С пристигането на Романович братята бяха започнали да обличат над грейките си подплатени терможилетки с еластични клинове и много удобни джобове. И грейките, и терможилетките се закопчаваха с ципове.

В тази униформа, с плътно прилепнали около милите им лица качулки, братята изглеждаха като космонавти, които току-що са пристигнали от планета с невероятно приветлив и добросърдечен народ, чийто химн е песента на Мечетата с нежни сърца.

Брат Виктор, бившият морски пехотинец, направи оглед на войските си и се увери, че всички необходими припаси са налице.

Едва бях прекрачил прага, когато зърнах брат Юмрука, който ми кимна съзаклятнически и незабавно си устроихме рандеву възможно най-далече от Обединените сили на добродетелността и праведността.

— Укрепвай и отбранявай срещу кого, синко? — попита ме той, докато му подавах ключовете от джипа на Романович. — Щом отиваш на барикадите, някак логично е да знаеш с кои мутри воюваш. Да спазим традицията.

— Мога да ви разкажа цял епос за това, сър, но сега нямаме време. Ще спазим традицията, когато отидем в училището. Най-големият ми проблем е как да го обясня на братята, защото иде реч за суперстранни работи.

— Ще гарантирам за теб, хлапе. Когато Юмрука каже, че думата ти е бетон, никой не трябва да се усъмни.

— Този път все някой ще се усъмни.

— Не и ако е разумен. — Миш-машът от изсечени като бетон черти и месест пълнеж придоби мрачно изражение, достойно за някой езически бог на гнева, който не приема лесно неверието в собствената му личност. — По-добре да не го прави. Освен това братята може и да не знаят, че Бог те е помилвал по главата, но те харесват и надушват, че си специален.

— И са луди по палачинките ми.

— Няма лошо.

— Открих брат Тимотей.

Каменното лице се поразведри.

— Открил си горкият Тим точно както предрекох, нали?

— Не „точно“, сър. Но да, сега той е в божиите обятия.

Юмрука се прекръсти и тихичко изрече заупокойна молитва.

— Сега имаме доказателство, че Тим не се е чупил до Рино за двете Р-та — каза той. — Шерифът ще трябва да си запретне ръкавите и да осигури на дечицата исканата от теб защита.

— Де да беше така, ама ядец. Все още не разполагаме с труп.

— Може би боят, който са изяли ушите ми, в крайна сметка се е отразил на слуха ми, защото ми се стори, че чух как си открил трупа му.

— Да, сър, открих го, но единственото, което е останало от него, са няколко сантиметра от кожата на лицето му, навити като капака на сардинена консерва.

Юмрука напрегнато ме измери с поглед и обмисли думите ми.

— В това няма и капка смисъл, синко.

— Не, сър, няма капка, но има шише. Ще ви разкажа всичко, когато се доберем до училището, а като го чуете, вече и шише няма да има.

— Мислиш ли, че този руски особняк е замесен по някакъв начин?

— Романович не е библиотекар, а ако някога е бил погребален агент, не е чакал клиенти, а сам си ги е осигурявал.

— И това не го разбрах съвсем. Пооправи ли ти се рамото?

— Още ме наболява, но не е зле. Главата ми е добре, уверявам ви, не успяха да ми я сцепят.

Половината монаси бяха изнесли принадлежностите си по джиповете, а другите се изнизваха от вратата, когато брат Саул, който нямаше да идва с нас в училището, дойде да ни каже, че телефоните нямат сигнал.

— Прекъсват ли ви телефоните при силен снеговалеж?

— Може да се е случило веднъж за толкова години.

— Все още разполагаме с мобилните.

— Нещо ми подсказва обратното, синко.

Дори при добро време мобилните телефони в този район нямат покритие. Измъкнах моя телефон от якето си, включих го и зачакахме на дисплея да се появят лоши новини. Не останахме разочаровани.

Когато кризата се разразеше, комуникацията между абатството и училището нямаше да е лесна.

— Отдавна, когато работех за Ташака, си имахме една поговорка за твърде много странни съвпадения.

— Съвпаденията не съществуват — цитирах аз.

— Не, не това. Казвахме: „Някой от нашите трябва да е поел голям феберейски в ректума си“.

— Доста цветисто, сър, но щях да съм много щастлив, ако това беше ФБР.

— Е, тогава бях на страната на лошите. По-добре да кажеш на руснака, че билетът му не важи за връщане.

— Ключовете му са у теб.

Понесъл кутия с инструменти в едната си ръка и бейзболна бухалка в другата, последният от навлечените с грейки братя се промъкна през вратата.

Когато с брат Юмрука излязохме на снега, Родион Романович тъкмо подкарваше първия натоварен с монаси джип.

— Дявол да ме вземе.

— Охо! По-полека с ругатните, синко.

Романович почти заобиколи църквата и спря, сякаш ме чакаше.

— Лошо — казах аз.

— Може би това е божие дело, синко, което не можеш да видиш откъм добрата му страна.

— Говорещата вяра ли говори или топлият и мъгляв оптимизъм на мишлето, което спасило принцесата?

— Това е горе-долу едно и също, синко. Искаш ли да караш?

Връчих му ключовете за втория джип.

— Не. Искам да си седя мирно и кротко и да се варя в собствения си сос.