Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Odd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Брат Од

ИК „Плеяда“, 2008

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО, 2008

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава

Постарах се да оправдая надеждата на брат Юмрука и да се окажа втори Шерлок Холмс, но дедуктивните ми съждения ме отведоха в лабиринт от факти и подозрения и накрая се озовах там, откъдето започнах: от нулата.

Тъй като не съм най-добрата компания, когато се правя на мислител, Елвис ме заряза в библиотеката. Може би отпраши към църквата с надеждата, че брат Флетчър възнамерява да се упражнява на органа.

Дори и в смъртта обича да е сред музика. Приживе беше записал шест албума с госпъл и спиричуъли плюс три коледни албума. Навярно бе предпочел да потанцува на нещо по-хард, но рокендролът не кънти денонощно в манастира.

Един полтъргайст би продънил пианото в приемната на крилото за гости с „Хрътка“, както печално напусналия брат Константин, който бие камбаните, когато го прихване.

Елвис никога не би се държал като полтъргайст. Той е сладък дух.

Зимното утро сигурно вървеше към незнайно каква катастрофа. Неотдавна бях научил, че истинските капацитети разделят деня на части, възлизащи на една милионна от милиардната на милиардната част на секундата, което предизвикваше у мен чувството, че всяка цяла секунда, в която не правя нищо, е безотговорно пилеене на време.

Излязох от приемната, стигнах до голямата галерия и продължих към другите крила на абатството, уповавайки се на интуицията си, защото вярвах, че тя ще ме отведе по-близо до отговора какво бедствие е привлякло бодасите.

Не се засягайте, обаче моята интуиция е по-добра от вашата. Може би някоя слънчева сутрин сте си взели чадър, отивайки на работа, и следобед е заваляла. Може би по непонятни за вас причини сте отказали среща на идеалния мъж, за да видите след месеци по вечерните новини картина от задържането му по обвинение за склоняване към развратни действия на ламата, която си е отглеждал като домашно животно. Може би сте си купили лотариен билет, попълнили сте числата, подбирайки датата на последния ви преглед за хемороиди, и това ви е донесло десет милиона гущера. Все едно, моята интуиция пак е несравнимо по-добра от вашата.

Най-страховитият аспект на интуицията ми е онова, което наричам психически магнетизъм. В Пико Мундо, когато ми трябваше някой, когото не знаех къде се намира, започвах да си мисля за него, да си представям лицето му и карах безцелно по улиците. Обикновено след две минути се натъквах на въпросния някой.

Психическият магнетизъм невинаги действа. Отсам рая нищо не е сто процента сигурно, освен че мобилният ви оператор никога няма да изпълни обещанията, на които сте били така глупав да повярвате.

Обитателите на „Свети Вартоломей“ са частица от населението на Пико Мундо. Двата крака ми бяха достатъчни, за да се отдам на това странно явление.

Първоначално задържах образа на брат Тимотей в съзнанието си: топлите му очи, прочутото му изчервяване. Сега, когато полицаите вече ги нямаше, не рискувах да ме задържат в най-близкия полицейски участък, в случай че намерех трупа на изчезналия монах.

Издирването на мястото, където убиецът е скрил жертвата си, не е голям купон като откриването на великденски яйца, макар че ако пропуснете някое яйце и го откриете след месец, миризмата няма да е много по-различна. Понеже състоянието на трупа може да бъде източник на важни улики за личността на убиеца, може дори да е показател за крайните му намерения, частта с издирването е много важна.

Слава богу, бях пропуснал закуската.

Когато интуицията три пъти ме отведе пред три различни външни врати, спрях да се съпротивлявам на натрапчивия импулс да пренеса търсенето навън, в снежната виелица. Дръпнах нагоре ципа на якето, нахлузих си качулката, завързах я около врата си и си сложих ръкавиците, които бяха пъхнати в единия джоб на якето.

Първите снежинки, които снощи бях приветствал с уста, отворена като човката на птица, бяха жалка работа в сравнение с фантастичната феерия на снега, който сега покриваше планината; широкоекранна фъртуна, натъпкана със стероиди и анаболи от режисьора Питър Джаксън.

Вятърът влезе в стълкновение със себе си, като първо ме връхлетя от запад, после от север, после от двете посоки едновременно, сякаш искаше да се пребори сам със себе си и да загине от собствения си гняв. Този шизофреничен вятър яростно повдигаше-завихряше-запращаше снежинките в ослепителни платна, огромни фунии, ледени камшици; гледка, която някакъв поет веднъж беше описал като „веселяшката архитектура на снега“, но в този миг веселяшкото се изчерпваше със залповете на вятъра, който бучеше като минохвъргачка, и снежните парцали, които свистяха като шрапнели.

Особената ми интуиция първо ме отведе на север към предната част на абатството, после на изток, после на юг… след малко осъзнах, че няколкократно съм се въртял в кръг.

Може би психическият магнетизъм не действаше добре в такава влудяваща обстановка: бялото вълнение на бурята, студът, който щипеше лицето ми, който изтръгваше сълзи от очите ми и ги превръщаше в ледени перли по бузите ми.

Като момче, израсло в пустинята, бях свикнал с жестоката жега, която не влудява, а или омаломощава, или закалява мускулите на съзнанието и фокуса на мисълта. Чувствах се не на място в този студен, бушуващ хаос и не съвсем на себе си.

Оставих брат Тимотей на мира и поднових търсенето си, като пробвах да се съсредоточа върху бодасите и предстоящата беда; общо взето, се отдадох на безпокойствата, породени от неопределимата заплаха с надеждата, че шестото чувство ще ме отведе при човек или място, свързани по някакъв незнаен засега начин с насилието, което се задаваше.

В спектъра на детективската гама този план беше на удивително разстояние от методите на Шерлок и значително по-близо до гадаенето по чаени листа, за което се бях изказал с такова пренебрежение.

Въпреки това в един момент открих, че вече не се скитам безцелно, а целеустремено газя през двайсет и пет сантиметрова снежна покривка на изток към метоха и училището.

Насред поляната ме обзе паника и аз се наведох, обърнах се, потреперих; сигурен, че ще ми бъде нанесен удар.

Бях сам.

Въпреки че очите ми твърдяха противното, не се чувствах сам. Чувствах се наблюдаван. И нещо повече. Дебнат.

Във фъртуната, но не от фъртуната, се носеше звук; протяжен вой, различен от скръбното фучене на вихъра, чу се наблизо и заглъхна, пак се чу и пак заглъхна.

На запад абатството едва се виждаше през танца на хилядите снежни воали. Снежни преспи затрупваха основите му, белотата поглъщаше огромни късове от каменните стени. Камбанарията се губеше на фона на буреносното небе, островърхата й кула и кръст въобще не се виждаха.

Надолу по хълма, на изток, училището изглеждаше като призрачен кораб, попаднал в мъгливо безветрие, въображението ми допълваше очертанията му, светъл контур в смътните предели на виелицата.

В тези атмосферни условия никой не можеше да ме види от прозорците на някоя от двете сгради. Вятърът нямаше да довее писъците ми.

Протяжният вой отново се надигна, изпълнен с нужда и възбуда. Завъртях се в кръг, търсейки източника му. Бледата светлина мамеше окото, почти нищо не се виждаше от ревящата фъртуна, която вдигаше облаци снежен прах от земята.

Въпреки че само се завъртях на място, училището и долната част от поляната напълно се бяха скрили от полезрението ми. Кацналото върху възвишението абатство блещукаше като мираж и се нагъваше като картина, изрисувана с маслени бои върху копринено платно.

Заради живота ми с мъртвите така съм привикнал с всякакви страхотии, че рядко се плаша. Този звук обаче, отчасти писък, отчасти хленч, отчасти жужене, беше толкова призрачен и неестествен, че не успях да извикам във въображението си образа на животното, което би могло да го издава; костният ми мозък се сви, както живакът в барометъра се свива зимно време.

Направих крачка напред в посоката, където би трябвало да е училището, но се поколебах и отстъпих назад. Обърнах се с лице към хълма, но не посмях да се запътя към абатството. Изглежда, нещо невидимо, което използваше фъртуната за камуфлаж, нещо с извънземен глас, пълен с нужда и гняв, ме чакаше, без значение накъде ще тръгна.