Дийн Кунц
Брат Од (14)

Четиринайсета глава

Разкопчах качулката и я отметнах назад; вдигнах глава, обърна глава, наклоних глава, мъчейки се да определя от коя посока дойде викът.

Леденият вятър развя косата ми и я обсипа със скреж, ушите ми пламнаха от плесниците му.

Фъртуната си загуби целия си магически ореол. Изящният валс на снежинките се беше превърнал в кипящ водовъртеж от грозни снежни парцали, всепомитащ и унищожителен като човешкия гняв.

Не ми е по силите да обясня странното усещане, което ме връхлетя: че реалността се е свила до десет на минус десета част от размерите на протона, че нищо не е както преди и всичко е с главата надолу.

Дори със свалена качулка не можах да локализирам източника на зловещия протяжен вой. Може би вихърът изопачаваше природата и мястото на звука, а може би ми се струваше, че воят ме връхлита отвсякъде, защото не една и две пищящи ужасии дебнеха в ослепителното утро.

Разумът твърдеше, че каквото и да ме дебне, то е от Сиера, но не мислех, че съм чул рев на вълци или пуми. Мечките пък се бяха изпокрили по пещерите, унесени в сънища за плодове и медец.

Не съм момче, което обича да се мотае с оръжие. Привързаността на мама към пистолета й — плюс непрестанните заплахи за самоубийство, с които ме контролираше като малък — ме насочиха към други форми на самозащита.

През годините съм се измъквал — често едва-едва — от много ситуации, в които работата ми е била спукана, благодарение на ефективната употреба на оръжия като юмруци, стъпала, колена, лакти, бейзболна бухалка, лопата, нож, гумена змия, истинска змия, три скъпи антични порцеланови вази, около сто галона разтопен катран, ведро, гаечен ключ, вбесен кривоглед пор, метла, тиган, масло, пожарогасител и една огромна наденица.

Колкото и безразсъдна да ви изглежда такава стратегия, предпочитам да се осланям на ума си, отколкото на персонално снаряжение. За съжаление в онзи момент на поляната умът ми беше толкова пресъхнал, че най-доброто, което изцедих, беше да направя снежни топки.

Тъй като доста се съмнявах, че незнайните, протяжно виещи същества, плъзнали по петите ми, са пакостливи десетгодишни момченца, се отказах от защита със снежни топки. Придърпах качулката над замръзналата си глава и я затегнах здраво под брадичката.

Тези стенания не бяха случайни, но независимо колко се различаваха от фученето на фъртуната, която непрекъснато се изменяше по сила и посока, може би все пак бяха продукт на вятъра.

Когато умът ми откаже, прибягвам до самозаблуда.

Отново се отправих към училището и незабавно засякох движение отляво с крайчеца на окото си. Обърнах се към заплахата и съзрях нещо бяло и бързо, видимо само защото беше ъгловато и настръхнало в сравнение с вълнообразните възвишения и фуниите завихрен снежен прах. Като таласъмите от сънищата то изчезна както се беше появило, сливайки се с непрогледната виелица, оставяйки у мен неясно усещане за остри ъгли, изсечени очертания, блясък и прозрачност.

Протяжният вой секна. Стенанията и съскането на вихъра ми звучаха почти ободряващо, очистени от този вик, изпълнен с жесток копнеж.

Киното не предлага мъдрост и има малко общо с реалния живот, но си спомних едни стари приключенски филми, в които действието се развива в джунглата и непрестанното биене на барабани е обтегнало нервите на групата изследователи, които се потят под тропическите си шлемове. Внезапното спиране на барабана обаче никога не им носи облекчение, защото тишината най-често означава, че от атаката ги делят секунди.

Подозирах, че поне в това отношение Холивуд е улучил истината.

Предчувствайки, че скоро ме очаква съдба, по-странна и по-лоша от отровна стреличка в гърлото (или голяма стрела в окото), изоставих своята нерешителност и забързах към училището.

Нещо мрачно се извисяваше в бурята напред и надясно, забулено от снега, прилично на замръзналите голи клони на дърво, превито от вятъра. Но това не можеше да е дърво. Нямаше дървета на поляната между абатството и училището.

Бях зърнал малка част от мистериозното присъствие, което бе по-осъзнато от дърветата, което не се огъваше под напора на вятъра, а постъпваше съобразно своята непреклонна воля.

След като се разкри до степен да се превърне в още по-дълбока енигма отпреди, създанието се загърна в снежна пелерина и изчезна от погледа ми. Не си беше отишло, пазеше от мен дистанция като лъв, крачещ след отделената от стадото газела.

Не видях, но инстинктивно почувствах как друг хищник се изправя зад гърба ми. Убедих се, че ще бъда връхлетян отзад и главата ми ще бъде откъсната като металния наконечник на кутийките кола.

Не искам модно погребение. Букетите цветя, поднесени пред ковчега ми, ще ме притеснят. От друга страна, не искам единственият свидетел на смъртта ми да бъде оригването на някакъв си звяр, който е утолил жаждата си с безценните ми телесни флуиди.

Когато, газейки в преспите, се гмурнах в дълбокото на поляната пред мен с лудо биещо сърце, всеобхватната белота на виелицата ме заслепи. Очите ме заболяха от искрящия сняг, а снежинките сякаш бяха от филм със специални ефекти.

В това ми състояние на допълнително затруднена видимост нещо пресече пътя ми, може би на около три метра пред мен, отдясно наляво. Формата, размерът и естеството му бяха неопределими заради бушуващата стихия, но не просто неясни, а и някак деформирани, да, със сигурност деформирани, защото ако съдя по зърнатото в заслепяващата белота, беше нещо като конструкция от кости в леден блок. С такава невъзможно биологична архитектура то би трябвало да се клатушка и олюлява докато върви, но вместо това съществото се движеше с някаква зловеща грациозност, визуално глисандо от вълнообразно движение; плъзна се настрани и в следващия миг вече го нямаше.

Бях набрал скорост и училището беше близо, ето защо не се обърнах, а пресякох дирята, оставена от онова, което се беше изпречило на пътя ми. Не спрях, за да разгледам отпечатъците. Самият факт, че има отпечатъци, доказваше, че не съм халюцинирал.

Протяжният вой не се извиси — остана само усещането за предстояща атака, за нещо, което се надига зад гърба ми, за да нанесе удар, и през съзнанието ми преминаха думи като орда, войнство, легион, рояк.

Снегът беше натрупал върху предните стълби на училището. Виелицата вече беше заличила следите на полицаите, които бяха търсили горкия брат Тимотей.

С мъка се изкатерих по стълбите, яростно отворих вратата, очаквайки нещо да ме сграбчи на прага, на една ръка разстояние от безопасността. Влязох в приемната, бутнах вратата след себе си и се облегнах на нея.

В мига, в който бях на завет от фъртуната и ослепителния блясък на снега, гонитбата ми приличаше на сън, от който се бях събудил; зверовете от виелицата — нищо освен плод на особено жив кошмар. И тогава нещо започна да стърже от другата страна на вратата.