Дийн Кунц
Брат Од (8)

Осма глава

Не ми се струваше много вероятно отговорникът за настаняването на гостите брат Роланд да сменя чаршафи или да носи вино, наточено от „две пълни бъчви“, които Свети Бенедикт е предвидил като неотменна част от монашеското гостоприемство, когато е писал устава на ордена, създаден от него през шести век.

В „Свети Вартоломей“ не се намира глътка вино. Хладилният шкаф в банята съдържа кутийки кока-кола и бутилки студен чай.

Когато влязох в стаята си, готов да изкрещя „Умри, злосторнико“, „Краят ти дойде, черноризецо“ или нещо друго, подхождащо на средновековната атмосфера, заварих не враг, а приятел.

Брат Юмрука, наричан понякога брат Салваторе, стоеше до прозореца, загледан в снежната нощ.

Брат Юмрука безпогрешно усеща всичко, което става около него, дори най-тихите звуци и издайническите миризми. Това обяснява защо е оцелял в света, където се е подвизавал, преди да стане монах. И сега, макар че се промъквах на пръсти, той ме чу.

— Ще пипнеш някоя пневмония както си тръгнал да скиториш разгърден в такова време.

— Не съм скиторил — защитих се аз и тихо затворих вратата след себе си. — Бях на караулна обиколка.

Той се обърна и ме погледна в очите:

— Бях в кухнята, където настъргвах ростбиф и проволоне^[1], когато те видях да излизаш от клетката на Джон.

— Сър, в кухнята не светеше нито една лампа. Щях да забележа.

— Лампичката на хладилника стига за приготвянето на един сандвич, а пък човек може да си подложи доста добре, огряван от часовника на микровълновата фурна.

— Значи се отдавахте на чревоугодничество, скрит от хорските очи, а?

— Домакинът трябва да знае дали закупената стока е прясна, не мислиш ли?

Като домакин на абатството брат Юмрука отговаряше за инвентара на килерите, пазарувайки храни, напитки и други материални блага за манастира и училището.

— Както и да е — продължи той, — човек си похапва нощем в ярко осветена кухня, която няма щори на прозорците.

— Дори ако този човек е монах в манастир?

Брат Юмрука сви рамене:

— Никога не можеш да прекалиш с предпазните мерки.

Облечен в спортен екип, със своите метър и седемдесет и сто килограма мускули, той приличаше на смъртоносна машина, наметната с бебешко юрганче.

Воднистите очи, изсеченото лице, ниското чело, квадратната челюст би трябвало да му придават страшен, дори жесток вид. В предишния му живот хората неслучайно са се страхували от него.

Дванайсет години в манастира, години на молитви и покаяние, му бяха вдъхнали добросърдечие, което му придаваше топъл блясък на някога ледените му очи и преобразуваше окарикатуреното му лице. Сега, на петдесет и пет лета, човек можеше да го вземе за професионален боксьор, който се е задържал в спорта твърде дълго: уши като карфиол, нос като картоф, примирението на сладък неудачник, който по трудния начин е научил, че само с брутална сила не се става шампион.

Една ледена капчица се плъзна по челото ми и протече по дясната ми буза.

— С тази снежна шапка приличаш на някой педераст. — Юмрука се отправи към банята. — Ще ти донеса хавлия.

— В шкафчето над умивалника има шишенце аспирин. Трябва ми аспирин.

Той се завърна с хавлията и аспирина.

— Ако искаш да ти дам вода, или кола, да речем?

— Дай ми бъчва вино.

— Леле, в славните дни на Свети Бени хората трябва да са имали черни дробове от желязо. Една тогавашна бъчва е побирала двеста трийсет и осем литра.

— Тогава ще се задоволя с половин бъчва.

Когато бях поизсушил косата си, той се върна с кутийка кола.

— Когато излезе от клетката на Джон, ти се спря и зяпна снега като пуйка. Нали знаеш, че пуйките се давят, когато стоят с отворена човка на дъжда?

— Сър, досега не съм виждал сняг.

— И после бум! Политаш като ракета към ъгъла на столовата.

Наместих се в едно кресло, изтърсих два аспирина от шишенцето и отговорих:

— Чух писък.

— Аз не чух никакъв писък.

— Били сте вътре и сте издавали мляскащи звуци — напомних му услужливо.

— И тъй, кой пищеше? — Юмрука се настани в друго кресло.

Глътнах двата аспирина с колата.

— Намерих един от братята, прострян по лице до ъгъла на библиотеката. Отначало не го видях заради черната одежда и едва не се спънах в него.

— Кой?

— Не знам. Беше тежък. Обърнах го по гръб, но не успях да различа чертите му в мрака. И тогава някой се опита да ми свети маслото.

— Това съвсем не е в духа на някой уважаващ себе си монах от нашия орден! — Късата четина на брат Юмрука настръхна от възмущение.

— Тоягата, или каквото беше там, ме забърса по главата, но най-зле го отнесе рамото ми.

— С такива лоши работи като едното нищо можехме и да сме в Джърси.

— Никога не съм бил в Ню Джърси.

— Ще ти хареса. Дори от скапаната си страна Джърси е готин. Всичко в него е истинско.

— Знам, че там се намира едно от най-големите депа за употребявани гуми в света. Сигурно сте го виждали.

— Не. Не е ли тъжно? Когато живееш много дълго на едно място, започваш да го приемаш за даденост.

— Да разбирам ли, че дори не сте знаели за депото, сър?

— Има кореняци нюйоркчани, които цял живот не са се качвали на „Емпайър Стейт Билдинг“. Добре ли си, синко? Читаво ли е рамото ти?

— И по-зле съм бил.

— Май трябва да идеш в лечебницата и да се обадиш на брат Григорий, за да те прегледа.

Брат Григорий е фелдшерът. Той има полувисше медицинско образование.

Монашеската общност не е толкова голяма, че да си позволи щатен лекар, особено откакто сестрите имат лекар за нуждите на метоха и училището. Ето защо брат Григорий се занимава и с пералнята по съвместителство с брат Норберт.

— Ще се оправя, сър — заявих убедително.

— И така, кой се опита да ти пръсне черепа?

— Не успях да го зърна. — Обясних как се претърколих и побягнах, мислейки си, е похитителят е по петите ми, и как, когато се върнах, открих, че монахът го няма.

— Значи не знаем — обобщи Юмрука — дали сам се е вдигнал на крака, или някой го е отнесъл.

— Също така не знаем дали е бил мъртъв или само в безсъзнание.

— Не си падам по мъртвите. — Брат Юмрука се намуси. — Както и да е, цялата тази работа намирисва. Та кой би убил монах?

— Да, сър, но кой би повалил човек в безсъзнание?

Юмрука мрачно се замисли.

— Някога този мискинин очисти един лутерански проповедник, но без да иска.

— Не мисля, че е редно да го споделяте с мен, сър.

Той пренебрежително махна с ръка. Целите му ръце бяха мазоли и кокалчета, сякаш нямаше пръсти и длани, а само юмруци. Оттук беше и прякорът му.

— Не казвам, че съм бил аз. Вече съм ти обяснил, че никога не съм извършвал най-тежкия грях. Този въпрос сме го изяснили. Нали ми вярваш, синко?

— Да, сър. Но нали ми казахте, че е било нещастен случай?

— Нещастни, щастливо — не съм душегубец.

— Ами добре тогава.

Брат Юмрука, известен като Салваторе Джанкомо, е бил добре платен бияч, преди господ да преобрази живота му.

— Разбивал съм мутри, чупил съм крака, но никога не съм свестявал нечие масло.

На четирийсет години Юмрука започнал да се чуди що за житейски път си е избрал. Чувствал се „опразнен, като лодка, която се носи по вълните без пътници“.

По време на тази душевна криза шефът на брат Юмрука — Тони Мартинели-Ташака — получил смъртна заплаха и го повикал заедно с още няколко момчета да нощуват в дома му. Това не било приятелско приспиване с пижами и уиски, а гостуване от малко по-особен вид, където поканените са длъжни да носят двете си най-любими автоматични оръжия. Както и да е, случило се така, че една вечер Юмрука трябвало да прочете приказка на шестгодишната дъщеричка на Ташака. В нея се разказвало за един порцеланов заек, който се гордеел с външността си и бил абсолютно самодоволен тип. Но тогава заекът преживял редица злополучни събития, които го поочукали и смирението дошло и съчувствието към чуждото страдание.

Момиченцето заспало по средата на приказката. Юмрука отчаяно искал да разбере какво ще стане със заека, но не желаел другарчетата му по професия да разберат за интереса му към някаква си детска книжка^[2].

След няколко дни, когато Ташака се отървал от надвисналата заплаха, Юмрука отишъл в книжарницата и си купил книжката с приказката за заека. Прочел я отначало докрай и когато свършил — след дълги перипетии заекът се завърнал при момиченцето, което го обичало — рухнали и заплакал.

За пръв път в живота си проливал сълзи. Онзи следобед, в къщата си, където живеел сам, Юмрука ридал като дете.

В онези дни никой, който познавал Салваторе Джанкомо — Юмрука, дори собствената му майка, не би казал, че той е интроспективен по природа. Въпреки това той осъзнавал, че плаче само заради зайчето, което най-накрая се прибрало у дома. Да, без съмнение плачел заради него, но и за нещо друго. Известно време нямал представа какво може да е това друго. Седял край кухненската маса и пиел чаша след чаша кафе, ядял купчини от майчините пицели и възвръщал самообладанието си, след това се сривал и отново избухвал в рев.

В крайна сметка осъзнал, че плаче заради себе си. Срамувал се от мъжа, в който се бил превърнал, оплаквал мъжа, който искал да стане.

Тази равносметка го изправила пред конфликт. Все още искал да бъде корав пич, гордеел се със силата и стоицизма си. Но, от друга страна, му се струвало, че е станал мекушав и емоционален.

През следващия месец четял и препрочитал приказката за заека Едуард. Започнал да проумява, че когато главният герой открива смирението и се научава да съчувства на другите, това не го прави по-слаб, а напротив, по-силен.

Юмрука си купил друга книга от същата авторка. Тя разказвала за приключенията на едно дългоухо мишле, което рицарски спасила принцесата, в която било влюбено.

Мишлето му оказало по-слабо влияние от зайчето, о, о!, колко много му харесала неговата история. Харесали му куражът на животинчето и готовността му да се пожертва в името на любовта.

Три месеца след като за пръв път прочел историята на заека, Юмрука се уредил среща с ФБР. Предложил да свидетелства срещу боса си и куп други мутри.

Вярно, издал доскорошните си приятелчета, защото искал да се откупи, но не по-малко желаел да спаси момиченцето, на което чел приказката. Надявал се да му спести осакатяващото битие като дъщеря на мафиотски бос и да го измъкне от обръча на този порочен живот, който щял да се затяга все повече и повече около него като бетон.

Впоследствие Юмрука бил преместен във Върмонт съгласно програмата за защита на свидетели. Новото му име било Боб Лаудърмилк.

Върмонт се оказал огромен културен шок. Хипарските чехли, фланелените ризи и петдесетгодишните мъже с конски опашки го изнервяли.

Опитал се да устои на най-страшните изкушения с нарастваща библиотека от детски книжки. Открил, че някои писатели тайно ценят начина на поведение и ценностите, от които бил избягал, и това го плашело. Не можел да намери достатъчно герои като грижливия порцеланов заек и смелото дългоухо мишле.

Когато вечерял в някакъв италиански ресторант и копнеел по Джърси, внезапно го осенило прозрението, че го влече към монашеския живот. Това се случило скоро след като келнерът поставил пред него чиния с ужасни кнедли, които се лепели по зъбите му като карамел, но това е друга история.

Като послушник, докато вървял по пътеката от осъзнаване на грешките през разкаяние за стореното към абсолютната любов към Бога, Юмрука изпитал първото непомрачено от нищо щастие в живота си. Той просто цъфтял в „Свети Вартоломей“.

Сега, в тази снежна нощ години по-късно, докато се чудех да изпия ли още два аспирина, той продължи:

— Онзи свещеник, Хубнър му беше името, много се коркаше за американските индианци, за това как загубили земите си и прочие. Затова винаги губеше кинти на блекджек в техните игрални домове. Изгуби и заема, който Тони Мартинели му отпусна.

— Изненадан съм, че Ташака е дал пари на проповедник.

— Тони сметна, че ако Хубнър не може да плаща осем процента седмично от собствения си джоб, спокойно може да ги открадне от дискоса, който се пълнеше в неделя. Както се оказа, Хубнър можеше да играе покер и да щипе задниците на келнерките, но не можеше да краде. Щом спря да си плаща лихвите, Тони му изпрати човек, с когото да обсъди моралната дилема, пред която беше изправен.

— И този човек не беше ти.

— И този човек не бях аз, а един здравеняк, Иглата му викахме.

— Май не трябва да знам защо сте му викали така.

— Не ти трябва — съгласи се Юмрука. — Както и да е, Иглата дава на дъртия последна възможност да се издължи и вместо да посрещне молбата му с християнско смирение, оня се разкрещява, че нямало да краде, и го праща по дяволите. После вади пищов и се опитва да перфорира билета на Иглата за великото пътешествие към онзи свят.

— Проповедникът е прострелял Иглата?

— Знам ли, може да не е бил лутеранец, а методист. Стреля в Иглата, но само го ранява в рамото. Иглата вади пищова и не пропуска.

— Значи проповедникът е бил готов да застреля човек, но не и да открадне.

— Не твърдя, че това е в рамките на методистката традиция.

— Да, сър. Разбирам.

— Всъщност, като се замисля, проповедникът може да е бил унитарианец^[3]. Както и да е, факт е, че беше свещеник и че беше мъртъв. Значи никой не е застрахован от злополуки, дори монасите.

Притиснах студената кока-кола към челото си, въпреки че още не се стоплил от излизането си в мразовитата нощ.

— В сегашния проблем са замесени бодасите.

Разказах на брат Юмрука за трите демонични сенки, които кръжаха над леглото на Джъстин, защото беше един от малкото ми доверени хора тук.

— И са се навъртали покрай поваления брат?

— Не, сър. Привлякло ги е нещо по-съществено от един монах, повален в безсъзнание.

— Имаш право. Това не е атракция като боксовите мачове, които навсякъде събират тълпа. — Той стана и отиде до прозореца. Погледът му се зарея в снежната нощ. — Чудя се… Да не си мислиш, че миналото ме застига?

— Било е преди петнайсет години. Ташака не е ли в затвора?

— Предаде богу дух в дранголника. Но някои от другите мутри имат добра памет.

— Ако някой бияч ви беше проследил дотук, сър, нямаше ли вече да сте мъртъв?

— Сто на сто. Щях да съм се паркирал на някоя твърда скамейка в чакалнята на чистилището и да чета стари списания.

— Не мисля, че ставащото в момента има нещо общо с предишната ви самоличност.

— От твоите уста в божиите уши. — Юмрука се обърна към мен. — Най-лошото ще е, ако някой тук пострада заради мене.

— Вашето присъствие ни ободрява неимоверно — уверих го.

Съшитото му лице се изкриви в усмивка, която би ви изплашила, ако не го познавате.

— Ти си добро дете. Умилявам се при мисълта, че ако някога ми се беше родило дете, то може би щеше да прилича малко на теб.

— Сър, на никого не пожелавам да прилича на мен.

— Въпреки че ако ти бях баща, вероятно те щеше да си по-нисък и по-як — продължи той. — Главата ти щеше да е забита в раменете.

— И без друго не ми е изтрябвал врат. Не нося вратовръзки.

— Не, синко, трябва ти врат, на който да се крепи главата ти. Използвай го.

— Напоследък се улавям, че си мисля дали да не избера расото, да стана послушник.

Брат Юмрука се върна до стола си, но не седна, а само се подпря на облегалката.

— Може би някой ден ще усетиш този повик — изрече след кратък размисъл. — Но този ден няма да е скоро. Скроен си за мирянин и така трябва да бъде.

Поклатих глава:

— Не мисля, че съм скроен за мирянин.

— Светът те очаква. Имаш работа навън, синко.

— Точно от това се боя. От нещата, които имам да свърша.

— Манастирът не е убежище. Ако една мутра е дошла тук и е приела монашески сан, то е защото е поискала да се отвори за нещо по-изконно от света, а не защото иска да се свие на топчица като бълха.

— От някои неща трябва да се свиеш и да се скриеш, сър.

— Говориш за стрелбата в търговския център по-миналото лято. Не ти трябва ничия прошка, синко.

— Знаех какво предстои, знаех, че те идват. Трябваше да ги спра. Деветнайсет души загинаха.

— Всички са на мнение, че ако не си бил ти, жертвите са щели да бъдат стотици.

— Ако хората знаеха за дарбата ми и знаеха, че въпреки това не успях да предотвратя кръвопролитието, нямаше да ме наричат герой. Не съм герой.

— Но не си и бог. Направил си каквото си могъл.

Оставих колата, вдигнах шишенцето с аспирин, изтърсих още две таблетки в дланта си и опитах да променя темата:

— Ще събудите ли абата, за да му предадете, че съм се спънал в повален брат?

Брат Юмрука ме погледна втренчено и се замисли дали да ми позволи да сменя темата.

— Може би по-нататък. Първо ще направя неофициална проверка по легла, за да видя дали някой не притиска лед към цицината на челото си.

— Въпросният монах.

— Точно така. Търсим отговор на два въпроса. Второ, защо му е на някого да налага монах със сопа? Но първо, защо някой брат ходи там, където може да го наложат със сопа?

— Предполагам, че не искате да завлечете някой брат.

— Ако става дума за грях, да не чака от мен съдействие. Ще се погрижа да не замълчи пред изповедника си. Няма да направя лоша услуга на душата му. Но ако цялата работа е някаква глупост, може би не е нужно да казваме на приора.

Приорът отговаря за дисциплината в един манастир.

В „Свети Вартоломей“ тази функция се осъществява от отец Райнхарт, възрастен монах с тънки устни и тесен нос, два пъти по-малък от носа, с който брат Юмрука може да се похвали. Очите, веждите и косата му са пепеляви като мощите на Свети Вартоломей.

Когато върви, отец Райнхарт сякаш се носи като безплътен дух по земята, освен това винаги е необичайно тих. Макар и с обич, много от братята го наричат Сивия призрак.

Като приор отец Райнхарт е твърд, но никога груб или непредпазлив. Навикът му да ни предупреждава, че ще използва пръчката си, датираше от дните му като директор на католическо училище. „Дървеният господ“ никога не бил играл, но в него били пробити дупки за намаляване на въздушното съпротивление. „Просто за сведение“ — беше ни смигнал той.

Брат Юмрука отиде до вратата, спря се нерешително и ме погледна.

— Ако се задава някакво зло, колко време ни остава?

— След появата на първите бодаси… ден, обикновено два.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо?

— Нищо, с което четири аспирина да не се справят — уверих го аз, пъхнах таблетките в устата си и ги сдъвках.

— На какво се правиш, на корав пич? — Лицето на Юмрука изразяваше неодобрение.

— Прочетох, че се усвояват по-бързо от организма по този начин.

— Да, бе, и ако си болен от грип, докторът ще ти боцне антибиотика в езика? Я по-добре си лягай да поспиш.

— Ще пробвам.

— Потърси ме след утреня, но преди Светата литургия, и ще ти кажа кой е бил забил нос в лехата край библиотеката — а може би и защо. Бог да те пази, синко.

— И вас.

Той ме остави и затвори вратата след себе си.

Вратите на апартаментите в крилото за гости, както и тези на монасите, нямат ключалки. Тук всеки зачита личното пространство на другия.

Взех един стол и затиснах с него вратата.

Може би сдъвкването на аспирина ускорява усвояването на медикамента, но вкусът е на гума. Пийнах малко кола, за да премахна лошия вкус, но напитката реагира с лекарството и започнах да се пеня като бясно куче.

Стане ли въпрос за трагични фигури, онзи шут Хамлет въобще не може да се мери с мен, а там, където крал Лир ще се подхлъзне веднъж на бананова обелка, аз ще й налитам всеки път.