Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Odd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Брат Од

ИК „Плеяда“, 2008

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО, 2008

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне

Трийсет и девета глава

Десен борд: преобърнат джип. Ляв борд: колелата напразно рият в бомбардирания от снежинки въздух, търсейки съприкосновение със земята.

Руснакът и осемте монаси можеха да излязат само през задния отвор или през вратите, обърнати към небето, но не бързо и не лесно.

Предположих, че звярът или ще отвори вратите, за да улови деветте мъже, или ще ги докопа, докато се мъчат да му избягат. Как щеше да им направи същото като на брат Тимотей — не знаех, но не се съмнявах, че методично ще ги събере един по един.

Когато ги ожънеше, щеше да ги прибере някъде, за да ги разпне като горкият им събрат, преобразувайки тленните им обвивки в какавиди. Или пък направо щеше да дойде при нас, във втория джип, и по-късно днес щеше да наблъска осемнайсет пашкула в охладителната кула.

Вместо да продължи с обичайната си машинална настойчивост, съществото се отдръпна от преобърнатия джип и зачака. То запази основната си форма, макар че се сви леко, но не спря да суетничи и представи цял спектакъл от цъфтящи импровизации.

С безстрашния си апломб на майстор по измъкването брат Юмрука си сложи предпазния колан, вдигна стоманения снегорин, натисна газта и даде на заден.

— Не може да ги оставим така — казах аз и братята зад мен изреваха гръмогласно в знак на одобрение.

— Никого не оставяме — увери ме Юмрука. — Дано са достатъчно изплашени, за да не излязат.

Камарата от кости бдеше на пост край пътя като страховита моторизирана скулптура, сътворена от войнстващи мародери. Може би чакаше капакът на голямата консерва да се отвори?

Щом се отдалечихме на петдесет метра, преобърнатия джип се превърна в неясно петно, а фъртуната покри кокалестия дух с камуфлажна завеса.

Сложих си предпазния колан и чух как братята се закопчават. И сам Господ да е зад волана, не боли да се закопчаете.

Юмрука забави и спря. Потегли бавно с единия крак на спирачката.

Не се чуваше друго освен дишането на монасите.

— LIBERA NOS A MALO — каза брат Алфонс.

Избави ни от лукавия.

Юмрука смени педала на спирачката с този на газта. Двигателят изръмжа, веригите на гумите изтръгнаха звънки ритми от паважа и ние препуснахме надолу, устремени покрай преобърнатия джип и към чудовището.

До последния момент мишената не даде вид да ни е забелязала, а може би просто не се страхуваше.

Най-напред се врязахме в нещото със снегорина и моментално загубихме повечето набрана инерция.

Посипа се бесен град от кости. Предното стъкло нададе луд писък, пръсна се на хиляди парченца и заедно с него по нас се посипаха костички.

Сложен набор от кости се приземи в скута ми, гърчейки се като смачкан рак. От гърдите ми се изтръгна мъжественият писък на девойка, налетяла на космат паяк. Изтръсках гадорията на пода.

На пипане беше студена и хлъзгава (но не мазна или мокра), сякаш й е липсвала живителна топлина.

Прокуденикът се разтърсваше от спазми, точно като обезглавена змия — силно, ала без намерение да хапе. Въпреки това бързо качих крака на седалката и здраво се загърнах с фустата си (каквато нямах, разбира се).

Спряхме на десет метра след преобърнатия джип и дадохме на заден, докато не се изравнихме с него. През цялото време нещо пукаше и хрущеше под гумите.

Когато слязох, видях, че алеята е обсипана с потръпващи костни образования, разчленени останки от фрагментираната анатомия на звяра. Някои бяха големи колкото прахосмукачка, много други имаха размерите на по-дребни домакински уреди, но всички се гърчеха, свиваха и извиваха, прегъваха, сгъваха и разгъваха, като че ли танцуваха под вълшебната пръчица на някой могъщ заклинател.

По цялата алея бяха пръснати хиляди кости от всички размери и видове. Те трополяха на място, сякаш земята се тресеше, но аз усещах само стабилна почва под скиорските си ботуши.

Изритах отломките настрана, разчистих пътека до преобърнатия джип и се покатерих отгоре му. Братята ме гледаха отвътре и мигаха объркано. Отворих една врата и брат Рупърт изтопурка през костите, за да ми помогне. Скоро монасите и руснакът бяха изтеглени на свобода.

Някои бяха контузени, всички бяха потресени, но никой не беше ранен.

Гумите на втория джип бяха надупчени от многобройните остри костици. Автомобилът седеше по капли. Налагаше се да извървим стоте метра до училището.

Щом един невъзможно ходещ калейдоскоп съществува, значи има и втори — всички споделяхме това мнение, но никой не намери за необходимо да го изкаже гласно. Всъщност било поради шока, било поради страха, се изрекоха много малко думи, и то възможно най-тихо.

Всички работехме припряно, за да разтоварим „оръжията“ и другите принадлежности, с които щяхме да отбраняваме и укрепяваме училището. Тракащите отломки на скелета постепенно утихнаха и някои кости започнаха да се пръскат на многообразни по големина кубчета, сякаш това никога не са били кости, сглобени от миниатюрни парченца.

На път за училището Родион Романович свали шапката си, наведе се и загреба няколко кубчета. Погледите ни се срещнаха. Той стисна в една ръка шапката, сякаш беше кесия пълна с жълтици, а с другата вдигна нещо, което по-скоро приличаше на голямо дипломатическо куфарче, отколкото на кутия с инструменти, и закрачи напред.

Фучащият вятър все по-силно ни замерваше с гневни думи; грубият му, грозен език беше отличен за кървави клетви, страшни проклятия, зложелания и богохулства.

Забуленото небе се сля в свещен оброк със скритата земя. Хоризонтът бързо се разтвори в снежната мътилка и погледът се изправи пред една метафизическа пустота. Млечнобялата светлина не осветяваше, а заслепяваше. Нямаше искри, нямаше сенки — земните контури се размиваха като в нереална приказка, солидната почва беше само под краката ни и ние се гмурнахме в бялото затишие.

Благодарение на психическия магнетизъм никога не се губя, но ако не се държахме един за друг и ако нямахме за ориентир изринатата отпреди малко алея, която снегът бързо затрупваше, като едното нищо братята щяха да си отидат от нас завинаги.

Подозирах, че може би ни дебнат още ходещи кокали, които не са заслепени като нас от фъртуната. Сетивата им не бяха аналогични с нашите, а вероятно ни превъзхождаха.

Забелязах несъответствието на две крачки от гаража и се заковах на място. Преди да тръгнем пеша към училището, преброих монасите, за да се уверя, че всичките шестнайсет са налице. Сега монасите бяха седемнайсет. Бях сигурен, че не съм включил руснака по погрешка в първото броене.

Заобиколихме голямата врата и се озовахме пред един по-малък вход. Универсалният ми ключ осигури достъп на всички ни до гаража. Когато всички влязохме вътре, заключих и сложих резето на вратата.

Братята оставиха товара си на пода, изтръскаха снега от себе си и смъкнаха качулките.

Седемнайсетия монах се оказа брат Леополд, послушникът, който често се промъкваше като призрак. Цветът се бе оттеглил от луничавото му лице, а слънчевата му усмивка се бе дянала кой знае къде.

Леополд застана до руснака и по нещо в стойката им, в начина, по който склониха глави един към друг, изведнъж разбрах, че са съюзници.