П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (7)

Шеста глава

— Да, от теб се очаква да спасиш света. Но ние ще сме плътно до теб — каза Стиви Рей и се тръшна обратно на леглото.

— Не, глупачке. Аз ще съм плътно до нея, а ти трябва да се разкараш оттук възможно най-бързо, докато не измислим какво да кажем на останалите за теб и нехигиеничните ти приятелчета.

Стиви Рей се намръщи.

— Какво? Приятели? — попитах аз.

— Те минаха през много неща, Афродита. И те уверявам, че къпането и издокарването не са от първостепенна важност, когато си мъртва. Или нежива. Освен това знаеш, че сега са по-добри и използват това, което им донесе.

Момичета, мисля, че трябва малко да забавите топката. Какви приятели… замълчах, защото осъзнах за кого говорят. — Стиви Рей, само не ми казвай, че все още се движиш с онези отвратителни същества от тунелите.

— Зоуи, ти не разбираш.

— Това в превод означава „Да, Зоуи, аз все още се движа с онези отпадъци“ отвърна Афродита, имитирайки акцента на Стиви Рей.

— Престани! — казах аз на Афродита, а после се обърнах към Стиви Рей: — Не, не разбирам. Обясни ми.

Стиви Рей си пое дълбоко дъх.

— Ами, явно това и тя посочи червената си татуировка означава, че трябва да стоя близо до останалите новаци с червени татуировки, за да им помогна да минат през Промяната.

— Останалите също имат червени татуировки като твоята?

Тя вдигна рамене и изглежда й стана неудобно.

— Ами… нещо подобно. Аз съм единствената със запълнен полумесец, което предполагам означава, че съм минала през Промяната. Те преди бяха със сини полумесеци, а сега са с червени. Явно все още са новаци. Просто са… друг вид новаци.

Олеле! Останах безмълвна и се опитах да смеля информацията, която току-що получих. Беше поразително, че има цял различен вид новаци, което естествено означаваше, че има и различен вид вампири. За миг това ме въодушеви. И какво, ако всички, които не минават през Промяната и умират, всъщност се превръщат в нов вид новаци? Най-малкото поне не умират окончателно.

После си спомних колко отвратителни бяха онези същества. Те убиваха хора. Тръпки ме побиха. За малко да убият Хийт. Аз бях единственото нещо, което го спаси. Дори щяха да убият и мен, ако не бях използвала силата си да управлявам елементите.

Спомних си също и червените пламъчета в очите на Стиви Рей, които бях видяла тогава, както и злобата, която изглеждаше толкова не на място върху лицето й.

— Но Стиви Рей, онези същества бяха ужасни!

Афродита изсумтя.

— Те все още са ужасни и живеят на отвратително място. И да, все още са така груби.

— Но не са така извън контрол, както бяха преди. Не са и нормални все пак каза Стиви Рей.

— Те са едни противни боклуци, ето това са — заяви Афродита.

— Да, някои от тях имат проблеми и не са точно най-приятните същества в историята, но какво от това?

— Просто казвам, че ще е по-лесно да решим какво да правим с теб, ако ти си единствената, която може да се оправи с тях.

— Аз невинаги избирам най-лесния път. Не ми пука какво трябва да правим. Няма да оставя Неферет да ги използва, както си иска — заяви решително Стиви Рей.

И след тези думи ми прищрака. Потръпнах от ужас, когато вътрешното чувство ми подсказа, че предположението ми е вярно.

— О, Боже! Затова Неферет е правила така, че починалите ученици да се превръщат в неживи. Искала е да ги използва във войната си срещу хората!

— Но, Зи, неживите съществуват от доста отдавна, а учителите Нолън и Лорън бяха убити едва преди няколко дни. Неферет едва сега е решила да предприеме войната — напомни ми Стиви Рей.

Не казах нищо. Не можех. Това, което си мислех, беше прекалено ужасно, за да го изрека на глас. Беше ме страх, че думите ще се превърнат в оръжия и ако ги възпроизведа, те ще ни унищожат.

— Какво има? — попита ме Афродита, която ме наблюдаваше внимателно.

— Нищо — отвърнах аз. Някак разместих думите в ума си, че да придобият по-приемлива форма. — Просто всичко това ме кара да си мисля, че Неферет отдавна се е надявала да изникне повод, за да обяви война на хората. Дори не бих се изненадала, ако е създала неживите, за да са нещо като частната й армия. Видях я с Елиът малко след като се предполагаше, че е умрял. Отвратително беше какъв контрол имаше тя върху него. — Потръпнах, като си спомних ясно как Неферет заповядваше на Елиът и как той й се покланяше и коленичеше пред нея. После тя му предложи да пие от кръвта й и това изглеждаше някак сексуално. Беше изключително отблъскващо да го наблюдавам.

— Точно затова трябва да се върна при тях — каза Стиви Рей. — Имат нужда да се грижа за тях и да им покажа, че и те могат да се променят като мен. Когато Неферет разбере за променените им белези, тя ще се опита да си върне контрола върху тях и да ги направи… да кажем, недружелюбни. А аз съм сигурна, че те могат да станат нормални, както и аз станах.

— А какво ще кажеш за онези, които никога не са били нормални. Сещаш ли се за онзи Елиът? Беше пълен идиот приживе и сигурно още е такъв. Най-вероятно няма да стане нещо по-добро от него, дори да мине през червената Промяна или каквото е там. — Афродита въздъхна многострадално, когато Стиви Рей й се намръщи. — Мисълта ми е, че те не бяха цвете за мирисане и без това. Може би няма какво толкова да им спасяваш.

— Афродита, не си ти човекът, който ще преценява кой заслужава да бъде спасен и кой не. Аз може да съм била съвсем нормална, преди да умра, но ето, че сега не съм — каза Стиви Рей. — А дори се водя за спасена.

— Никс — обадих се аз и двете едновременно се обърнаха към мен. — Никс ще прецени кой заслужава да се спаси и кой не. Не аз, не Стиви Рей и не ти, Афродита.

— Предполагам, че съм забравила за Никс — отвърна тя и обърна лицето си, за да скрие болката, която можехме да прочетем в очите й. — Явно богинята няма желание да си има вземане-даване с човешкия ми вариант.

— Това не е вярно! — възразих аз. — Никс не ти е обърнала гръб, Афродита. Ако беше така, щеше да отнеме и виденията ти, след като е отнела белега ти.

Докато казвах това, ме обзе чувството, че съм налучкала истината. Афродита беше голяма досадница, но поради някаква причина Никс държеше на нея.

Очите на Афродита срещнаха моите.

— Това предполагаш ли го или го знаеш!

— Знам го. — Не отмествах поглед от нея.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— Е, това е чудесно, Афродита, но би трябвало да имаш предвид, че и ти не си напълно нормален човек — каза Стиви Рей.

— Но съм привлекателна, къпя се редовно и не се завирам в гнусни, стари тунели, нито ръмжа и се зъбя на посетителите.

— Което ми напомня да те питам защо си ходила в тунелите, Афродита? — попитах аз.

Тя завъртя очи.

— Защото госпожица Кънтри реши да ме преследва.

— Ами ти беше откачила, когато белегът ти изчезна, и за разлика от някои хора аз не съм кучка. А и някак си ми се струваше, че вината да загубиш белега си с моя, и това ми се стори най-правилното нещо, което да направя.

— Ти ме ухапа, глупачке — каза Афродита. — Естествено, че вината е твоя.

— Вече ти се извиних за това.

— Момичета, може ли просто да се придържаме към темата?

— Добре. Слязох в скапаните тунели, защото твоята глупава най-добра приятелка щеше да изгори като факла, ако ни беше застигнала дневната светлина.

— Но защо останахте там два дни?

Афродита ме погледна неохотно.

— Толкова време ми отне да реша дали да се върна обратно или не. Освен това трябваше да помогна на Стиви Рей да купи някои неща за тунелите и изродите там долу. Дори аз не можех просто да си тръгна и да ги зарежа.

— Не сме свикнали да имаме посетители — каза Стиви Рей.

— Имаш предвид различни от хората, които приятелчетата ти обичат да си похапват? — заяде се Афродита.

— Стиви Рей, не можеш да допускаш да ядат хора! Дори и бездомници — добавих аз.

— Вече не ги оставям да ядат хора, а правя всичко възможно да приведа тунелите в ред — защити се тя.

Твърде добре си спомнях колко зловещи са тези мрачни тунели.

— Стиви Рей, няма ли друго място, на което да можете да живеете?

— Не! — извика тя рязко, а после ми се усмихна извинително. — Виж, просто да сме под земята ни изглежда правилно. И на мен, и на тях. Искаме да сме вътре в самата Земя. — Хвърли поглед към Афродита, която бърчеше нос и правеше гримаси на погнуса. — Да, знам, че това не е нормално, но вече ти казах, ние не сме нормални!

О, Стиви Рей. Напълно съм съгласна с теб за това, че няма нищо лошо да не сте нормални. Искам да кажа, тя ме погледни мен. — Посочих с ръка татуировките си, които по принцип не бяха нещо нормално. — Аз съм самата ненормалност, но може би ти трябва да ми обясниш какво имаш предвид под това, че не сте нормални.

— Да, не би било зле — каза Афродита.

— Добре, ще пробвам. Макар че не съм сигурна дали вече знам всичко за себе си. Минах през тази особена промяна едва преди два дни, но имам някои способности, които не смятам за нормални дори за възрастни вампири.

— Например? — подканих я аз, защото тя просто си седеше прехапала устни.

— Ами например катеренето, как се превръщам в част от камъните. Но може и да съм го направила благодарение на дарбата си за елемента Земя.

Кимнах и се замислих над това.

— Звучи логично. Аз открих, че мога да призовавам елементите и да правя много странни неща — да изчезвам, да се превръщам в мъгла или вятър и какво ли не.

Стиви Рей се въодушеви.

— О, да! Спомням си, че онзи път беше практически невидима.

— Да. Така че явно не е особено ненормално да имаш тази способност. Може би всички вампири с дарба за някой елемент могат да правят такива неща.

— Ама че гадост! Вие двете сте получили всички готини способности, а за мен е най-гадното скапаните видения! — извика Афродита.

— Може би защото ти самата си скапана — отвърна й мило Стиви Рей.

— Какво друго? — попитах аз нетърпеливо, надявайки се те да не се отплеснат отново.

— Ще изгоря, ако се покажа на слънце.

— Сигурна ли си? Вече знаех, че слънцето беше проблем за нея преди.

— Сигурна е — намеси се Афродита. — Нали ти казах, че затова се наложи да се заврем в онези тунели толкова бързо. Слънцето изгряваше, а бяхме още в центъра. Стиви Рей направо откачи.

— Знаех, че нещо лошо ще се случи, ако остана над земята. Така че не точно откачих, просто бях сериозно притеснена.

— Имах предвид, че откачи, когато малко слънчева светлина докосна ръката ти. Афродита посочи към дясната ръка на Стиви Рей. — Виж сама, Зи.

Стиви Рей с неохота протегна ръката си и дръпна ръкава на ризата си. Малко над лакътя й имаше червено петно, като изгорено от силно слънце.

— Това не изглежда толкова зле. Малко плажно масло, тъмни очила и шапка и би трябвало всичко да е наред.

— О, не — възрази Афродита. — Трябваше да го видиш, преди да пие кръв. Ръката й изглеждаше ужасно. Пиенето на кръв го превърна от суперотвратителна рана, в леко слънчево изгаряне, но кой знае дали нещо ще може да се направи, ако цялото й тяло бъде изложено на слънце.

— Стиви Рей, миличка. Не искам да звуча обвинително или нещо такова, но не си изяла някой бездомник, нали?

Тя поклати глава толкова рязко, че къдриците й се разлюляха.

— Не. По пътя за тунелите минахме през „Червения кръст“ и взехме назаем няколко банки с кръв.

— Назаем означава, че ще ги върнеш — обясни Афродита. — А освен ако не станеш първият в историята вампир, страдащ от булимия, не вярвам да ги върнеш. Тя се ухили самодоволно на Стиви Рей. — Така че на практика ги открадна. Което показва една нова твоя способност, която имах възможност да наблюдавам. Повече от веднъж всъщност. И да, беше много объркващо. Тя е изродски добра в контрола над човешките умове. И забележете, че коренът на прилагателното, което използвах, е изрод.

— Свърши ли? — попита Стиви Рей.

— Не точно, но ти можеш да продължиш.

Стиви Рей й се намръщи, а после ми обясни.

— Афродита е права. Някак си мога да контролирам умовете на хората и да ги карам да правят разни неща.

— Неща?

Тя вдигна рамене.

— Неща, като например да дойдат при мен, да забравят, че са ме виждали. Не съм сигурна какво още. Нещо такова можех още преди да се Променя, но това беше нищожно, в сравнение с нещата, които сега мога. Не обичам да го правя. Изглежда ми някак си… де да знам, гадно.

Афродита изсумтя.

— Добре, какво друго? Все още ли е необходимо да бъдеш поканена в нечий дом, за да влезеш? — А после сама си отговорих: — Чакай, това май вече не е така. Тук не съм те поканила, а ето, че влезе без проблем. Не че не бих те поканила, определено щях да го направя, ако се беше наложило — добавих набързо.

— Не съм сигурна за това. Например в „Червения кръст“ си влизам директно.

— Искаш да кажеш, че влизаш директно, след като внушиш на служителката, че трябва да ти отвори вратата — каза Афродита.

Стиви Рей се изчерви.

— Не съм я наранила или нещо подобно, а и тя няма да ме помни.

— Но тя не те е поканила, нали? — попитах аз.

— Не, но сградите на „Червения кръст“ са публични места и ми се струва, че е различно. А освен това не мисля, че беше необходимо да ме каниш тук, Зи. Все пак аз тук живеех, не помниш ли?

Усмихнах й се.

— Помня, разбира се.

— Ако вие двете започнете да си държите ръцете и да пеете в хор „Прегърни ме“, искам да ви предупредя, че ще ми се догади.

— Не можеш ли да използваш малко от уменията си за контрол над човешките умове, за да я накараш да престане веднъж завинаги да дрънка глупости?

— Не, вече опитах. Има нещо в ума й, което не мога да преодолея.

— Сигурно е моята свръх интелигентност — заяви Афродита.

— По-скоро е нещо, свързано с твоята супердосадност — отвърнах аз. — Продължавай, Стиви Рей.

— Ами, нека да видим какво още. — Тя се замисли за няколко секунди и после добави: — По-силна съм, отколкото бях преди.

— Обикновено възрастните вампири са много силни — казах аз. А после си спомних, че тя много често трябваше да пие кръв. — Все още ли трябва да пиеш кръв?

— Да, но ако не го правя, не мисля, че ще полудея така, както ставаше преди. Няма да ми е приятно да карам без нея, но няма да се превърна в чудовище.

— Но не е напълно сигурна — отбеляза Афродита.

— Мразя да се съгласявам с нея, но е права — рече Стиви Рей. — Има много неща, които още не знам за съществото, което съм сега, и това малко ме плаши.

— Не се тревожи. Имаме достатъчно време да се справим с всичко това.

Стиви Рей се усмихна и вдигна рамене.

— Е, ще ви се наложи да се справяте сами, защото аз трябва да тръгвам.

Останах като гръмната от изненада, а тя просто стана и тръгна към прозореца.

— Почакай! Имаме още толкова много неща да си кажем. А с това съобщение за край на зимната ваканция, тук ще е претъпкано с ученици. Да не споменавам, че „Синовете на Еребус“ са навсякъде и охраняват, така че ще е много трудно да дойдеш пак, без да те види никой, както и за мен да изляза. Не знам кога ще се срещнем пак. — Усещах, че не ми достига дъх.

— Не се тревожи, Зи. Аз все още пазя телефона, който ми даде. Просто се обади и ще се промъкна по всяко време някъде тук.

— Имаш предвид по всяко време, с изключение на деня — каза Афродита и ми помогна да отворим прозореца.

— Да, това имам предвид. Стиви Рей погледна към Афродита. — Знаеш, че можеш да дойдеш при мен, ако не ти се стои тук да се преструваш.

Примигах с изненада. Тя не можеше да търпи Афродита, но ето че й предлагаше да я приюти, и то с любезен тон, което много ми напомняше на старата Стиви Рей, каквато я познавах и обичах. Почувствах се ужасно, задето някъде в задънените кътчета на съзнанието си се опасявах, че тя все още може да е онова нечовешко създание.

— Наистина, можеш да дойдеш с мен — повтори Стиви Рей. След като Афродита не отговори, тя добави нещо, което ми прозвуча безкрайно странно. — Аз знам какво е да се преструваш. В тунелите няма да ти се налага да го правиш.

Очаквах Афродита да изсумти ядосано и да каже нещо обидно за липсата на хигиена, но тя ме изненада дори още повече от Стиви Рей.

— Длъжна съм да остана тук и да се преструвам, че още съм ученичка. Не мога да изоставя Зоуи, а тримата глупаци не могат да свършат работа и за две стотинки. Но все пак ти благодаря, Стиви Рей.

Усмихнах се на Афродита:

— Виждаш ли, можеш да си мила, когато се постараеш.

— Не съм мила. Практична съм. Не искам да живея в свят, в който се води война. Представи си всички да търчат наоколо и да се убиват. Как можеш да си поддържаш косата и маникюра в такива условия?

— Афродита, да си мила не е непременно лошо.

— Чао, Зи. Ще се видим скоро, обещавам! — каза ми Стиви Рей и ме прегърна.

Аз отвърнах на прегръдката и бях много щастлива, че тя изглежда, мирише и звучи като предишната Стиви Рей.

— Добре, но ми се иска да не се налага да си тръгваш.

— Всичко ще е наред, ще видиш. Всички заедно ще се погрижим за това.

И тя изпълзя през прозореца. Наблюдавах я как се спуска по стената. Изглеждаше някак зловещо, а в един момент изчезна. Всъщност ако не знаех, че е там, изобщо нямаше да я видя.

— Изглежда като някой от онези гущери, които си сменят цвета, за да паснат на околната обстановка каза Афродита.

— Хамелеон. Така се нарича!

— Сигурна ли си? Гекон, това е нощен гущер, ми звучи много по-стивирейски.

— Сигурна съм. Не бъди такъв многознайко и ми помогни да затворя прозореца.

След като затворихме и дръпнахме плътно пердетата, въздъхнах тежко и поклатих глава.

— А сега какво ще правим? — казах аз по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Афродита започна да рови в елегантната малка чантичка, която носеше на рамо.

Не знам за теб, но аз мисля да взема отново да си нарисувам полумесец с молива за очи. Можеш ли да повярваш, че намерих тези сенки в „Таргет“? — Тя вдигна рамене. — Сякаш някой от лишените им от вкус за модата клиенти би могъл да ги оцени. Както и да е, мисля да си нарисувам белега и после да ида на глупавата среща, която Неферет е организирала.

— Имах предвид какво ще правим с всички тези работи на живот и смърт, които ни очакват.

— Откъде, по дяволите, да знам? Не съм го искала. Не съм искала нищо от това да се случва. Искам всичко да бъде както си беше, преди да се появиш тук и да започнат проблемите. Искам пак да съм популярна и да имам власт. Искам пак да излизам с най-готиното момче в училището. Сега нямам нищо от това. На всичкото отгоре съм човек, който има зловещи видения и не знам как да се оправя с всичко това.

В първия момент не казах нищо, защото се замислих, че наистина аз съм причината за голяма част от проблемите на Афродита. Заради мен тя загуби властта, популярността и приятеля си. Когато най-после заговорих, с изненада се чух да казвам точно това, което беше на ума ми:

— Би трябвало да ме мразиш.

Тя се загледа в мен продължително.

— Мразех те. Но сега вече мразя предимно себе си.

— Недей.

— И защо, по дяволите, да не се мразя? И без това всички останали ме мразят.

Думите й прозвучаха остро, остро и злобно, но очите й се напълниха със сълзи.

— Спомняш ли си онази злобна реплика, която ми каза отдавна, докато мислеше, че съм перфектна?

Устните й леко се разтеглиха в едва доловима усмивка.

— Ще трябва да ми припомниш. Казвала съм ти доста злобни неща.

— Онзи път каза, че властта променя хората и ги кара да правят грешки.

— О, да. И сега ми се връща. Казах, че властта променя хората, но имах предвид по-скоро хората около теб.

— Е, беше права и за мен, и за тях. Едва сега го разбирам. Разбирам и много от глупавите неща, които ти направи. — Усмихнах се и добавих: — Е, не всичките, но голяма част от тях. А сега аз направих своята серия от глупости и се опасявам, че тя дори не е приключила. Колкото и депресиращо да звучи.

— Депресиращо, но вярно. О, и между другото, докато си говорим за властта, която променя хората, не го забравяй, когато се разправяш със Стиви Рей.

— Какво имаш предвид?

— Точно каквото казах. Тя се е променила.

— Ще трябва да си малко по-конкретна — казах аз и усетих как коремът ме заболява.

— Не се прави, че не забеляза нищо странно покрай нея.

— Тя мина през много неща — опитах се да я оправдая аз.

— И аз това казвам. Минала е през много неща и те са я променили.

— Никога не си харесвала Стиви Рей, така че не очаквам ей така изведнъж да започнеш да се разбираш с нея. Но не съм съгласна да слушам глупости по неин адрес. Особено след като ти предложи да отидеш при нея, за да не се налага да оставаш тук и да се преструваш, че си нещо, което не си.

Наистина ужасно се ядосах, но не съм сигурна дали беше, защото Афродита говореше злобни гадости по адрес на Стиви Рей, или точно защото казваше истината, която се страхувах да приема.

— А не ти ли е минавало през ума, че може да ме е поканила, защото не иска да прекарвам много време с теб?

— Това е глупаво. Защо да й пука? Тя ми е приятелка, не гадже.

— Защото знае, че видях истината за нея и мога да ти я кажа. Истината е, че тя не е това, което беше, преди да умре. Не съм сигурна в какво точно се е превърнала сега, но не мисля, че и тя самата знае. Определено не е добрата стара Стиви Рей.

— Знам, че не е точно каквато беше. А и как иначе? Нали умря, Афродита! В ръцете ми. Спомняш ли си? А аз съм достатъчно добра приятелка, за да не й обърна гръб само защото е минала през нещо, което наистина я е променило.

Доста дълго време Афродита просто стоеше и ме гледаше, без да казва нищо. Толкова дълго, че стомахът ме заболя отново. Накрая вдигна рамене.

Добре. Вярвай в каквото си искаш. Надявам се да си права.

— Права съм и не искам да говорим за това повече — казах аз и усетих, че треперя.

— Добре. Повече няма да говоря за това.

— Чудесно. Тогава си нарисувай белега и да ходим на срещата.

— Заедно ли?

— Да.

И не ти пука, че всички ще разберат, че не се мразим?

— Ами, честно казано, мисля си следното. Всички, особено приятелите ми, така или иначе си мислят доста неприятни неща за възможността аз и ти внезапно да сме станали приятелки.

Очите на Афродита се разшириха:

— Което ще държи малките им мозъчета далеч от мисълта за Стиви Рей.

— Приятелите ми нямат малки мозъчета.

— Както и да е.

— Но да, Деймиън и Близначките ще са заети да мислят лоши неща по твой адрес, което ще е безопасно, ако случайно Неферет реши да ги „преслуша“

— Звучи ми като добро начало на плана — каза тя.

— За съжаление само това имам от целия план.

— Е, все пак ти си твърде последователна в практиката си да не знаеш какво правиш.

— Колкото и ти да не гледаш на нещата откъм хубавата им страна.

— На твоите услуги — усмихна се Афродита.

Когато тя приключи с рисуването на белега, се отправихме към вратата. Точно преди да отворя, се обърнах към нея:

— И аз не те мразя. Даже всъщност ми се издигаш в очите.

Афродита само изсумтя и отвърна:

— Ето, това имам предвид, като казвам, че си последователна в практиката си да не знаеш какво правиш.

Засмях се, а когато отворих вратата, налетях право на Деймиън, Джак и Близначките.