П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (26)

Двадесет и пета глава

Докато вървях по алеята от общежитието към училищната сграда, си помислих, че не е много добра идея да се срещна с Шекина, както съм напрегната и уплашена. Трябваше да се успокоя по някакъв начин, затова си поех няколко пъти дълбоко дъх и се опитах да се наслаждавам на красивата и необичайно топла зимна нощ. Дърветата хвърляха причудливи сенки, а вятърът носеше миризмата на канела от падналите листа, които покриваха плътно земята. Ученици на групички се разхождаха насам-натам между сградите, говореха си и се смееха. Някои от тях ме поздравиха, а други ми се поклониха с уважение. Въпреки проблемите, които имах, се чувствах оптимист. Не бях сама. Приятелите ми щяха да се борят заедно с мен и за пръв път от много време насам нямах тайни от тях. Не лъжех и не криех нищо. Бях им казала цялата истина и се чувствах много щастлива и спокойна от това.

Нала изскочи срещу мен от тъмното и се наложи да приклекна, за да я хвана добре.

— Хей, можеше да ме предупредиш! — скарах й се аз и целунах бялото петънце над носа й.

Тръгнахме заедно по алеята и се отклонихме по една тиха пътека, по която рядко минаваха ученици. Тя водеше към учителската част на сградата. Нощта беше ясна, по небето светеха безброй звезди. Нала отпусна глава на рамото ми и започна да мърка, но изведнъж почувствах как цялото й тяло потръпна.

— Нала, какво има?

И тогава го чух. Някъде наблизо грачеше гарван. Толкова близо, че би трябвало да мога да го видя някъде сред сенките на дървото. Граченето беше подхванато от друг, а после, от още и още гарвани. Звукът ме изпълваше с невъобразим ужас. Разбрах защо ги наричат гарвани-демони. Макар да звучеше като грачене на обикновен гарван, ако се заслушат по-внимателно, ще чуеш ехото на смърт, страх и лудост. Вятърът, доскоро лек и носещ приятни ухания, сега стана леден и свиреп, все едно съм влязла в гробница. Кръвта ми замръзна.

Нала изсъска злобно и продължително, като се взираше в сенките на големия дъб точно над нас, който винаги ми с изглеждал толкова приятен и познат. Но не и сега. Сега той приютяваше чудовища. Забързах и се заоглеждах да видя учениците, които допреди секунди бяха около нас, но след като завих в странична алея, изведнъж се оказахме съвсем сами.

Гарванът изграчи още веднъж. От звука кожата ми настръхна. Нала изръмжа и изсъска продължително. Около мен закръжиха криле толкова близо, че усещах ледения им вятър. Усещах миризмата им. Отвратителна миризма на изгнило месо и гной. Изпитах страх и буца заседна в гърлото ми.

Още грачене изпълни нощта и сега виждах мрак вътре в мрака на движещите се сенки. Видях да проблясва нещо остро и закривено. Как можеха да се отразят така бляскаво на леката светлина от газената лампа, след като бяха просто духове? Как е възможно духове да миришат на смърт и гнилоч? А ако вече не са просто духове, това какво означава?

Спрях се и не знаех дали да бягам, или да се върна обратно. И докато стоях там, замръзнала от ужас, мракът от най-близкото дърво затрепери и се хвърли към мен. Сърцето ми биеше лудо и бях на ръба на паниката, вцепенена от неописуем страх. Единственото, което направих, беше да притая дъх, докато гледах как идва все по-близо. То размахваше крилата си и с леден вятър се приближаваше към мен. Можех да го видя да видя човешки очи на главата на мутирала птица… и ръце… ръцете на човек с ужасни гротескни длани с формата на разкривени челюсти. Съществото отвори острия си клюн и изкрещя към мен.

— Не! — извиках и приклекнах, без да изпускам котката си. — Махай се!

Обърнах се и побягнах.

То ме хвана. Почувствах как леденостудените му ръце се вкопчват в раменете ми. Изпищях и изпуснах Нала, която се сви в краката ми и продължаваше да ръмжи. То размаха криле около мен, без да охлабва захвата си.

Усетих го да се обляга на гърба ми в имитация на прегръдка. Главата му се протегна над рамото ми. Клюнът му се изви покрай врата ми и се отвори, колкото да позволи на червеният му раздвоен език да се плъзне по кожата ми, сякаш ме вкусваше, преди да ме погълне.

Застинах от ужас. Знаех, че се кани да ме захапе за гърлото. Видението на Афродита се сбъдваше. Само че ще ме убие демон, а не Неферет. Не! О, богиньо, не! Изкрещях наум. Дух, намери някой, който да ме спаси!

— Зоуи? — Вятърът се завихри около мен и донесе гласа на Деймиън.

— Деймиън, помогни ми… — успях да прошепна едва.

— Спаси Зоуи! — изкрещя Деймиън.

Силен порив на вятъра откопчи създанието от раменете ми, но то успя да одраска врата ми с човката си. Паднах на колене и докоснах раната си, очаквайки да усетя влажната си кръв да се стича от там, но нямаше нищо друго, освен възпалена драскотина, която болеше зверски.

Звукът от пляскащи криле зад мен ме накара да скоча на крака. Този път вятърът, който се завихряше около мен, не беше леден и не носеше миризмата на смърт. Беше познат и изпълнен със силата на приятелството ми с Деймиън. Мисълта, че не съм сама, че приятелите ми не са ме изоставили, пробяга през скованото ми от страх съзнание и мъглата от ума ми започна да се вдига. Духове или чудовищни птици, или пък слуги на извратените желания на Неферет, нямаше значение. Знаех какво щеше да се справи с тях.

Набързо се огледах и се обърнах на изток. Вдигнах ръцете си, затворих очи и блокирах злото извратено подражание на птичи песни.

— Ветре! Духай силно и покажи на тези същества какво е да нападнат някого, когото богинята обича!

Протегнах ръце по посока на съществата, които като че ли бяха превзели нощта. Видях най-близкото, което се опита да пререже гърлото ми, как беше понесено от вихъра. Той го вдигна във въздуха и го запрати със сила към каменната стена. То се сгромоляса и изчезна, сякаш се стопи.

— Всички до един! — извиках аз, а страхът внесе сила и нетърпение в гласа ми.

Отново разперих ръце и изпитах безмилостно задоволство, когато граченето се превърна в панически писъци, които постепенно заглъхнаха. Отпуснах треперещите си ръце и отново се обърнах към вятъра:

В името на Никс, благодаря ти, ветре. Свободен си и моля те, предай на Деймиън, че съм добре.

Но преди да си тръгне, вятърът докосна нежно лицето ми и се изпълни с нещо повече от присъствието на Деймиън. В нежния бриз долових необичайна топлина, която ми напомни за Шоуни, както и миризмата на свеж пролетен дъжд, за който се досетих, че е изпратен от Ерин. Трите елемента се съединиха и вятърът се изви около врата ми като копринен шал, успокоявайки раната, която гарванът-демон ми нанесе. Когато болката изчезна напълно, вятърът спокойно си замина, понасяйки със себе си топлината на Огъня и изцеляващото докосване на Водата. Остави ме сама сред тишината и спокойствието на нощта.

Посегнах с ръка да пипна врата си. Нищо. Нямаше никаква драскотина. Затворих очи и отправих мислена благодарствена молитва към Никс. С помощта на приятелите си аз преодолях едно от виденията на Афродита за моята смърт. Оставаше още едно.

Грабнах Нала и я прегърнах силно, а после забързах по пътеката, като се опитвах да се успокоя малко и да спра да треперя.

Изведнъж вътрешното ми чувство ми каза, че трябва да се скрия. Призовах духа и с негова помощ се обгърнах в невидима мъгла, докато влизах в сградата на училището. Минах през най-претъпканите коридори незабелязано. Чувствах се странно да правя това вътре в училището, сякаш криех не само тялото, но и мислите си. Докато стигна до кабинета на Шекина, вече се бях успокоила и дишах по-леко.

Въпреки че не точно Неферет се опита да пререже гърлото ми, интуицията ми подсказваше, че току-що съм се спасила от сигурна смърт. Ако Деймиън все още ми беше сърдит, не мисля, че бих могла да преодолея ужаса си от гарваните-демони и да призова елементите сама, за да ме защитят. И въпреки че не Неферет държеше острието до врата ми, бях сигурна, че тя стои зад това нападение.

Дали все още се страхувах? И още как. Но все пак дишах и горе-долу бях цяла (като изключим, че бях невидима).

Дали ще успея да победя гарваните-демони отново? В сегашната им форма на полудухове, полуживи, мисля, че да. С помощта на приятелите ми.

А дали ще мога да ги победя, ако са изцяло живи?

Побиха ме тръпки.

Така че направих това, което всеки разумен човек на мое място би направил — реших да мисля за това по-късно. Частица от някакъв цитат изплува в паметта ми. Не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Доста е на деня злото, което му се намери. Престанах да се тревожа за проблемите си и се замислих дълбоко къде бях чела тази фраза.

Безшумно се заизкачвах по стълбището към залата за съвещания, къде очаквах да открия Шекина. Стигнах до преддверието, когато чух един твърде познат глас и бях безкрайно доволна, че съм послушала интуицията си да стана невидима.

— Значи и вие потвърждавате, че го усещате? Чувството, че нещо не е наред.

— Да, Неферет. Определено признавам, че усещах нещо нередно тук още от самото начало. Ако си спомняш, даже бях против да купуваме тази сграда преди пет години.

— Трябваше ни „Дом на нощта“ в тази част на страната — настоя Неферет.

— Това беше аргументът, който убеди Съвета да отвори училище тук. Аз не бях съгласна с тях, не съм и сега. Убийствата от последните няколко дни само потвърждават, че не би трябвало да сме тук.

— Убийствата потвърждават, че ни е нужно повече от присъствие тук и по целия свят! — изстреля Неферет. — Чух я как си пое дълбоко дъх, сякаш й е трудно да се контролира. Когато отново заговори, гласът й беше доста по-овладян. — Това лошо предчувствие, за което говорим, няма нищо общо с отварянето на училището тук. То е различно, по-жестоко и се засили особено през последните месеци.

Мина известно време, преди Шекина да заговори:

— Усещам жестокост тук, но не мога да я назова. Тя е някак притаена, скрита в нещо, което не мога да разпозная.

— Аз мисля, че мога да я назова — каза Неферет.

— Кого подозираш?

— Вярвам, че има скрито зло, замаскирано зад появата на дете, затова е толкова трудно да го разкрием.

— Не разбирам какво имаш предвид, Неферет. Да не би да твърдиш, че някой от новаците е скритото зло?

— Не искам да го казвам, но съм склонна да го вярвам. — Гласът й беше изпълнен с тъга, сякаш това, което казва, е изключително трудно за признаване, че всеки момент би избухнала в сълзи.

Аз осъзнавах, че това без никакво съмнение е театър.

— Отново те питам, какво подозираш?

— Не е какво, а кого. Шекина, сестро, ужасно ме натъжава, че трябва да го кажа, но злото, което усещам, което вие също усещате, започна да се засилва и въздига с влизането на един нов ученик в „Дома на нощта“. — Тя замълча и въпреки че знаех какво се кани да каже, се шокирах да чуя как действително произнесе тези думи: — Опасявам се, че Зоуи Редбърд крие ужасяваща тайна.

— Зоуи! Но тя е най-надареният новак в историята. Не само, че никой друг не е притежавал толкова много дарби, но и никой не е бил обграден от толкова надарени приятели. Как е възможно тя да е така благословена от Никс и да крие в себе си голямо зло?

— Не знам! — Гласът на Неферет потрепна. Бях сигурна, че плаче. — Аз съм й ментор. Можете ли да си представите колко ме натъжава дори да мисля за тези неща, а какво остава да ги изрека на глас.

— Какви доказателства имаш за тези свои опасения? — попита Шекина и аз с облекчение долових в гласа й съмнение в твърдението на Неферет.

— Едно момче, неин любовник, едва не бе убито от духове, които тя призова, броени дни след като беше белязана.

Примигах от изненада. Хийт да ми е бил любовник? Не точно. И Неферет много добре знаеше това. Да не говорим, че не аз призовах тези духове, направи го Афродита. Да, те за малко да погълнат Хийт, а с него и Ерик, но е помощта на Стиви Рей, Деймиън и Близначките аз успях да ги спра.

— Само месец по-късно две момчета от предишното й обкръжение бяха брутално убити. Цялата им кръв беше източена. Те също бяха в интимни отношения с нея. Трето момче, също близко с нея, беше отвлечено. Духовете се разбуниха и едва тогава Зоуи спаси момчето.

О, Боже! Неферет изкривяваше всичко и лъжеше като разпрана! Нейните гнусни неживи изчадия убиха двете момчета, с които аз ни най-малко не съм била в интимни отношения. Да, спасих Хийт, но го спасих от нейните отвратителни кръвопиещи (не че в това има нещо лошо) слуги!

— Какво друго? — попита Шекина. Отново със задоволство констатирах, че гласът й остана спокоен и все още не звучеше убедена в правотата на Неферет.

— Доста ми е трудно да споделя това, но Зоуи беше в близки отношения е Нолън. Прекарваше много време с нея, преди да бъде убита.

Главата ми бучеше. Естествено, харесвах професор Нолън и смятам, че тя също ме харесваше, но в никакъв случай не сме били в близки отношения и не съм прекарвала никакво време е нея.

След това се досетих в какво се кани да ме обвини, колкото и да ми беше трудно да го повярвам.

— Също така имам основания да вярвам, че Зоуи е станала любовница на Лорън Блейк точно преди и той да бъде убит. Всъщност съм сигурна, че те двамата имаха Отпечатък.

Неферет избухна в сълзи.

— Защо не споделихте това пред Съвета? — попита Шекина строго.

— Какво бих им казала? Че подозирам как това най-надарено момиче се е обърнало към злото? Как бих могла да повдигна подобно обвинение към нея без никакво доказателство, освен няколко съвпадения, подозрения и предчувствия?

Е, тя точно това правеше в момента!

— Но Неферет, ако един ученик се забърка в интимна връзка с преподавател, задължение на Висшата жрица е да спре това и да съобщи на Съвета.

— Знам! — Неферет отново плачеше. — Сбърках. Трябваше да кажа нещо. Ако го бях направила, може би щях да успея да предотвратя смъртта му.

Настъпи известно мълчание, след което Шекина попита:

— Вие с Лорън бяхте любовници, нали така?

— Да! — изхлипа Неферет.

— Нали осъзнаваш, че връзката ти с Лорън може би замъглява преценката ти относно Зоуи?

— Да, осъзнавам го. — Чух с какви „усилия“ се опитва да се съвземе. — Това е другата причина, поради която се колебаех да споделя с някого подозренията си.

— Поглеждала ли си мислите й?

Изтръпнах, очаквайки отговора на Неферет.

— Опитах се, но не мога да проникна в ума й.

— А приятелите й? Останалите надарени новаци?

По дяволите!

— Периодично ги проверявам, но не съм открила нищо смущаващо. Засега.

Чух как Шекина въздъхна.

— Добре, че ще остана тук до края на срока. Аз също ще се ослушвам и оглеждам около Зоуи и останалите новаци. Има вероятност, и то доста голяма, Зоуи просто да се е оказала в центъра на тези събития именно защото е много силна и надарена млада дама. Възможно е не тя да предизвиква събитията, а просто Никс да я е поставила в центъра им, за да се противопостави на злото.

— Искрено се надявам да е така — каза Неферет.

Каква лъжкиня!

— Но все пак ще я наблюдаваме. Отблизо.

— Внимавайте с услугите, които може да ви поиска — каза Неферет.

Какво? Услуги? Никога не съм искала услуги от Неферет. И изведнъж се досетих какво има предвид Неферет. Опитваше се да осуети намерението ми да приютя баба си тук. Кучка!

Тази мисъл ужасно ме изплаши. Как е възможно Неферет да знае, че баба идва?

Изведнъж навън настана страшна суматоха и не чух отговора на Шекина. Беше нощ и завесите бяха дръпнати, така че спокойно погледнах през прозореца към двора на училището. Гледката ме накара да притисна с ръка устата си, за да не избухна в смях.

Дукесата се късаше от лай и преследваше ръмжащата и съскаща топка козина, Злодеида. Афродита тичаше след кучето и крещеше:

— Ела! Стой! Върни се!

Деймиън тичаше след нея, размахваше ръце и подвикваше:

— Дукеса, ела тук!

Изведнъж котката на Близначките се включи в преследването и се опита да се нахвърли върху кучето.

— О, Боже. Велзевул! Миличък! — крещеше Шоуни с цяло гърло.

След нея е подобни викове се появи и Ерин. Изведнъж Дарий излезе в коридора, застана точно до мен и погледна през същия прозорец. Не бях сигурна дали магията действа и на него и дали би могъл да ме забележи. Явно не ме видя, защото връхлетя в кабинета на Шекина и чух как каза на Неферет, че трябва да слезе долу, защото цари някаква суматоха. Неферет излезе набързо и Дарий я поведе към котешко-кучешката лудница.

Направи ми впечатление, че никъде нямаше и следа от Джак.

Ето това се казва перфектно отклоняване на вниманието!