П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (12)

Единадесета глава

Тръгнахме към общежитията и по пътя си говорихме общи неща. Всички старателно избягваха факта, че току-що налетях на бившия си приятел, и се получи много неловка сцена. Поне за мен беше такава.

Много мразех да се чувствам така. Аз бях инициатор на раздялата ни с Ерик, но въпреки това той много ми липсваше. И все още го харесвах. Много. Вярно, че се държа като задник преди малко, но да не забравяме, че ме хвана да правя секс с друг мъж. С друг вампир по-скоро, ако това има някакво значение. Както и да е, главното е, че аз забърках цялата тази каша и се чувствах ужасно, че не мога да поправя нещата. Защото все още ми пукаше за Ерик.

— Какво мислиш за него, Зи?

— За него? За Ерик ли? Че е невероятен и че съм ужасно разочарована, задето… — Осъзнах, че Деймиън не говори за Ерик и го погледнах въпросително.

Той въздъхна.

— За новото момче, Старк. Какво мислиш за него?

Вдигнах рамене.

— Изглежда готин.

— Готин и секси — каза Шоуни.

— Точно каквито ги харесваме довърши Ерин.

— Ти прекара с него повече време от нас. Как го намираш? — попитах Деймиън, без да обръщам внимание на Близначките.

— Свестен е. Но изглежда някак дистанциран. Предполагам, че няма да свикне с новото си училище бързо, а няма да има и съквартирант заради кучето.

— Той е нов. Всички знаем как се чувства човек, когато е нов. Може би затова е дистанциран — отбелязах аз.

— Странно е, че момче с толкова невероятен талант като неговия, не иска да го използва — каза Деймиън.

— Сигурно има нещо, което не знаем. — Замислих се колко хладнокръвен и самоуверен беше Старк, когато се разправяше с учителите за кучето си и как цялото му равнодушие се изпари, когато си помисли, че Неферет иска от него да се състезава. Стана доста странен, дори уплашен. — Понякога е плашещо да имаш невероятни способности — казах повече на себе си, отколкото на Деймиън, но той ми се усмихна и ме потупа по рамото.

— Предполагам, че си наясно с тези неща.

— И аз така предполагам. — Усмихнах му се и се опитах да се отърва от ужасното настроение, което ме завладя след срещата с Ерик.

Телефонът на Шоуни изписука, защото получи съобщение и тя го извади, за да провери.

— О, сестра ми! Това е готиният Коул Клифтън. Той и Ти Джей питат дали искаме да си направим един филмов маратон със серията за Борн.

— Естествено. От първия си миг съм готова за подобен маратон.

Те се изхилиха и си плеснаха ръцете радостно, а ние ги изгледахме с досада.

— О, и вие сте поканени каза Шоуни.

— Чудесно — отвърна Джак. — Така и не съм гледал последния. Как се казваше?

— Ултиматумът на Борн — отвърна Деймиън.

— Точно така. — Джак хвана ръката му. — Толкова си умен на тема филми! Знаеш ги всички до един.

Деймиън се изчерви.

— Е, не точно всички. Най-много харесвам старите класики. Тогава във филмите участваха истински звезди, например Гари Купър. Джим и Стюърт или пък Джеймс Дийн. В днешно време актьорите са твърде много… — Той внезапно млъкна.

— Какво има? — попита Джак.

— Джеймс Старк — отвърна той.

— Какво за него? — попитах аз.

— Джеймс Старк е герой на Джеймс Дийн във „Бунтовник без кауза“.

— Знаех си, че името му ми е познато, но си мислех, че е просто защото е известен.

— Сестра ми, гледала ли си някога този филм? — попита Ерин.

— Не. Не бих казала.

Странно. Аз бях гледала филма, естествено с Деймиън. Зачудих се дали това е името му отпреди да бъде белязан. Или пък, както много други, си е избрал ново име. Ако е така, това говори много интересно за неговата личност.

— Е, идваш ли с нас, Зи?

Деймиън прекъсна мисловното ми бърборене. Вдигнах поглед и видях четири чифта очи, вперени в мен с любопитство и очакване.

— Идваш ли?

— Ехо, Земята вика Зоуи! Идваш ли с нас в момчешкото общежитие да гледаме филмите за Борн? — попита ме Ерин.

— О, това ли? Не — отговорих по инерция.

Бях много доволна, че те не са ми сърдити вече, но определено не бях в настроение за филм. Всъщност се чувствах напълно изцедена. Само преди няколко дни направих Отпечатък и загубих девствеността си с мъж, който не ме обичаше, а малко след това той беше брутално убит. Разбих сърцето на приятеля си. И на двамата всъщност. Разбих две сърца. За малко да започне война. Най-добрата ми приятелка вече не беше нежива, но не беше и съвсем обикновена, както и съществата, с които живееше. Но не можех да им разкажа за това, защото е по-добре Неферет да не разбира какво точно знаем. А сега Ерик, един от двамата ми приятели, чието сърце разбих, ще ми преподава по актьорско майсторство.

— Не — повторих аз по-решително. — Ще ида за малко при Персефона. — Добре, признавам си, че бях при нея съвсем скоро, но все пак имах нужда от успокоението, което ми носи грижата за нея.

— Сигурна ли си? — попита Деймиън. — Наистина ще ни е приятно да си с нас.

Останалите кимнаха и се усмихнаха, стопявайки последните ледчета в сърцето ми. Явно вече наистина не ми бяха сърдити.

— Благодаря ви, момичета и момчета. Но наистина не ми се излиза тази вечер.

— Добре — казаха Ерин и Шоуни едновременно.

— До скоро — рече Джак.

Помислих, че Деймиън ще ме прегърне за довиждане, както обикновено прави, но той каза на другите:

— Вие тръгвайте, аз ще отида да изпратя Зоуи до конюшните и ще ви настигна.

— Добра идея — отбеляза Джак. — Ще ти направя пуканки.

— А ще ми запазиш ли място? — засмя се Деймиън.

Джак се усмихна и нежно го целуна.

— Естествено.

После той и Близначките поеха в една посока, а аз и Деймиън в обратната. Да се надяваме, че това не е знамение за пътищата ни в живота.

— Наистина няма нужда да идваш с мен чак до конюшните. Доста сме близо.

— Не каза ли скоро, че нещо те е нападнало точно като си вървяла по тази пътека?

Изненадах се.

— Мислех, че не ми вярваш.

— Е, да кажем, че видението на Афродита ми промени мнението. Като приключиш с коня си, може да ми се обадиш по телефона. С Джак ще се направим на по-мъжкари, отколкото сме, и ще дойдем да те вземем.

— О, моля ти се. Не бих казала, че сте особено ефирни и суетни създания.

— Е, аз може и да не съм, но Джак определено е.

Засмяхме се. Тъкмо имах намерение да поспоря с него на тема „Зоуи има нужда от постоянен придружител“, когато чух да грачи гарван. Всъщност сега ми прозвуча повече като врана, но това не го направи по-малко притеснително. Всъщност точната дума е зловещо. Точно това описваше звука идеално.

— Чу ли това? — попитах аз.

— Гарвана ли?

— Да.

— Гарван? Аз си помислих, че е врана.

Не, не мисля. Ако си спомням правилно, граченето на гарван повече прилича на жабешко крякане. — Деймиън замълча и граченето се чу още няколко пъти, все по-близо до нас. Прииска ми се да вдигна ръце, за да се предпазя. — Да, определено е гарван.

— Ужасен звук. Защо трябва да грачи толкова силно? Сега е зима, не е възможно да е размножителният им период, нали? Освен това е нощ. Не би ли трябвало да спят?

Загледах се в нощта, но не виждах нито една от тези глупави, шумни птици. Това не беше толкова странно, все пак те са черни като нощта. Но граченето на този гарван като че ли изпълваше нощта и караше кожата ми да настръхва:

— Честно казано, не съм много запознат с навиците им. — Деймиън спря и ме погледна внимателно. — Защо това те притеснява толкова много?

— Чух плясък на криле предишния път, когато бях тук сама. И усетих същото това зловещо чувство. Ти не го ли усещаш?

— Не.

Въздъхнах и си помислих, че ще ми каже да потърся начин да се справя със стреса и да обуздая въображението си, но той ме изненада.

— Но ти имаш много по-силна интуиция от мен. Щом казваш, че нещо не е наред в този гарван, сигурно е така.

— Наистина ли?

Вече стигнахме до входа на конюшните и аз се обърнах към него. Усмивката му беше изпълнена с познатата ми топлина.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Все още ли?

— Да, все още. И ще ти пазя гърба.

И в този момент граченето престана, а зловещото чувство като че ли изчезна.

Примигах няколко пъти, преди да мога да отвърна:

— Благодаря ти, Деймиън.

Изведнъж се чу познатото дрезгаво „мииау“ и рижавата ми котка тупна в краката на Деймиън.

— Здравей, красавице — каза той и я погали. — Явно е дошла, за да поеме смяната от мен.

— Да, сигурно.

— Ако искаш да дойда да те изпратя на връщане, просто ми се обади. Нямам нищо против. — Той ме прегърна силно.

— Благодаря — отвърнах му аз.

— Няма проблем, Зи.

Той се усмихна, затананика си „Сезони на любовта“ и изчезна в нощта.

С усмивка на уста аз отворих вратата и влязох в преддверието. Вече се чувствах облекчена и спокойна, особено след като усетих миризмата на сено и коне, а и като знаех, че приятелите ми вече не ми се сърдят. Може би трябва да се позанимавам с нещо успокояващо, например йога или друго подобно. Ако продължавам с това напрежение, най-много да си докарам някоя язва. Или по-лошо, бръчки.

Хванах дръжката на вратата, когато чух специфичен и странен звук, последван от тупване. Звукът идваше от лявата ми страна. Погледнах нататък и видях, че вратата към манежа е отворена. Последва още едно тупване, което привлече любопитството ми. Типично за мен, вместо да проявя малко здрав разум и да вляза в конюшните, както възнамерявах първоначално, аз тръгнах към манежа.

Той беше във вътрешната част на футболно игрище с писта за бягане около нея. Вътре обикновено учениците спортуваха футбол и лека атлетика (не си падам по никое от двете). Отгоре е покрито, за да не се налага на новаците да се занимават с „проблема слънце“, и осветено с газени лампи, които не дразнят очите ни. Тази вечер повечето от тях не бяха запалени, така че не зрението ми, а звучното „пляс“ привлече вниманието ми към другата страна на игрището.

Там стоеше Старк, обърнат с гръб към мен и с лък в ръка, целещ се в кръгла мишена е концентрични кръгове. В центъра й имаше забита огромна, дебела стрела. Опитах се да я разгледам, но мишената беше на доста голямо разстояние, а и на слабата светлина не се виждаше особено ясно.

Нала измяука тихо и в този момент забелязах, че русолявата купчина до Старк всъщност е неговото куче, което спеше кротко.

— Ясно колко става за куче пазач — прошепнах на Нала.

Старк прекара ръка по челото си, сякаш за да избърше потта, и размърда рамене. Дори от тук изглеждаше много самоуверен и силен. Изглеждаше по-силен от всички момчета в „Дома на нощта“ Всъщност дори и от момчетата, които досега съм срещала, и нямаше как да не бъда заинтригувана. Тъкмо се опитвах да преценя достойнствата му и къде се класира в скалата ми на готините момчета, когато той грабна поредната стрела, обърна се леко, опъна лъка и с едно-единствено бързо движение пусна стрелата. Тя се понесе като куршум директно към центъра на мишената. Туп!

Възкликнах с изненада, когато осъзнах защо стрелата в центъра изглежда толкова голяма. Това не беше само една стрела. Бяха много стрели, забити плътно една до друга в самия център на мишената. Силно впечатлена, погледнах отново към Старк, който все още беше в поза за стрелба. И тогава осъзнах къде се класира по скалата на готините момчета — при лошите момчета.

Е, да не би да смятам, че лошите момчета са привлекателни? Нали изобщо не трябва да мисля за момчета повече. Отказах се от това. Окончателно. Тъкмо се готвех да се обърна и да си тръгна тихомълком, когато гласът му ме спря.

— Знам, че си там — каза Старк, без да се обръща към мен. Сякаш получила команда, Дукесата се изправи на крака, прозя се и се затича радостно към мен, размахвайки опашка. Нала изви гръб, но не засъска, даже остави кучето да я помирише, преди да се изкиха добронамерено насреща му.

— Привет! — казах и на двамата и погалих Дукесата по главата.

Старк се обърна. Беше с типичната си наперена полуусмивка. Направи ми впечатление, че е малко по-блед, отколкото беше на вечеря. Не е лесно да си нов дори когато си готино лошо момче.

— Просто идвах към конюшните и чух някакъв странен звук. Не исках да те прекъсвам.

Той вдигна рамене и започна да казва нещо, но се спря и се прокашля, сякаш не е произнасял нищо от дълго време. Закашля се леко и дрезгаво, а после изрече:

— Няма проблем. Даже се радвам, че си тук. Така няма да ми се налага да те търся.

— Има някакъв проблем е кучето ли?

— Не, тя е добре. Нося й всичко необходимо. Всъщност исках да говоря с теб.

Не. Изобщо не изгарях от любопитство и вълнение при мисълта, че е искал да говори с мен. Много спокойно и с пълно безразличие го попитах:

— Е, за какво искаше да говорим?

Той ми отговори с въпрос:

— Тези специални татуировки на лицето ти означават ли, че имаш дарба за всичките пет елемента?

— Да — отвърнах аз, опитвайки се да не скърцам със зъби. Наистина много мразех новите ученици да ме разпитват за тези неща. Гледаха ме или като някакъв супергерой, или като бомба, която може всеки момент да избухне. Във всички случаи се чувствах неловко и определено не беше вълнуващо.

— В нашия „Дом на нощта“ имахме жрица с дарба за елемента Огън. Можеше да кара нещата да горят. Ти способна ли си да използваш елементите по този начин?

— Не мога да накарам водата да гори или някакви подобни откачени неща, ако за това питаш. — Реших да избегна директния отговор.

Той се намръщи и поклати глава, като прокара ръка по лъка си. Нямаше как да не забележа, че изглежда ужасно секси.

— Не питам дали можеш да комбинираш елементите. Искам просто да знам дали си достатъчно силна, за да ги контролираш.

Това отвлече вниманието ми от мислите за неговия сексапил.

— Добре, виж. Знам, че си нов, но това просто не е твоя работа.

— Което значи, че явно си много силна.

Присвих ядосано очи.

— Пак ти казвам, не е твоя работа. Ако ти трябвам за нещо, което е твоя работа, като например да ти е нужно нещо за кучето, ела да ме намериш. В останалите случаи не ме търси.

— Чакай — каза той и пристъпи крачка към мен. — Звучи сякаш съм някой нахален задник, но аз имам сериозна причина да те питам това.

Той изостави саркастичната си полуусмивка и ме погледна очаквателно с максимално сериозно изражение.

— Добре. Много съм силна.

— И наистина можеш да контролираш елементите? Като например, ако се случи нещо лошо, можеш да ги призовеш, за да те защитят. Теб и хората, които обичаш.

— Добре, достатъчно — казах аз. — Да не би да заплашваш мен и приятелите ми?

— О, по дяволите, не! — извика той бързо, като вдигна ръка с дланта към мен, сякаш се предава. Да не забравяме обаче, че все още държеше лъка си, с който забиваше стрела след стрела точно в центъра на мишената. Той забеляза погледа, с който гледах към лъка, и с бавно движение го остави на пода.

Не те заплашвам. Просто не ме бива с обясненията. Ето за какво става въпрос, искам да ти разкажа за моята дарба.

Произнесе думата „дарба“ с такова неудобство, че се запитах какво има предвид.

— Дарба?

— Така се нарича или поне така я наричат другите. Тя е причината да съм толкова добър с това — каза той и посочи с брадичка към лъка пред себе си.

Не казах нищо и изчаках нетърпеливо да продължи.

— Дарбата ми е, че не мога да пропусна — каза той най-после.

— Не можеш да пропуснеш? И какво от това? Защо да има нещо общо с мен и е елементите?

Той отново поклати глава:

— Явно не разбираш. Винаги улучвам право в целта, но това не значи, че целта е винаги тази, за която си мисля.

— Това ми звучи като безсмислица, Старк.

— Знам, знам. Казах ти, че не ме бива с обясненията. — Той отново прокара ръка през косата си, от което тя щръкна като патешка опашка. Най-добрият начин, по който мога да го обясня, е като ти дам пример. Чувала ли си за Уилям Чидси?

Поклатих глава.

— Не, но това не трябва да те изненадва. Белязана съм само от два месеца. Не съм много наясно с вампирските политици.

— Не става дума за политика. Уил беше стрелец. В продължение на две столетия той беше непобедим в стрелбата е лък сред вампирите.

— Което значи и в целия свят, защото вампирите са най-добрите стрелци — казах аз.

— Да. Както и да е. Уил е побеждавал всички в продължение на два века. Е, поне допреди шест месеца.

Замислих се за миг.

— Преди шест месеца, значи лятото. Тогава е имало вампирски олимпийски игри, нали така?

— Да. Ние ги наричаме Летните игри.

— Така, значи този Уил е много добър в стрелбата. Както и ти. Добре ли го познаваш?

— Познавах. Той е мъртъв. Но да, познавах го много добре. — Старк замълча за миг. — Той беше моят ментор и най-добър приятел.

— О, съжалявам.

— И аз. Аз го убих.