Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Училище за вампири (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Untamed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 76 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
helyg (2010)

Издание:

П. С. Каст, Кристин Каст. Избрана

ИК „СофтПрес“, София, 2010

Редактор: Димитър Риков, Слави Димов

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN 978-954-685-947-1

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

О, боже! Звукът на звънеца ми прозвуча като аларма. Ерик се откъсна от мен и класът избухна в аплодисменти и подсвирквания. Щях да се строполя, ако Ерик не ме беше хванал за ръката.

— Поклони се — каза ми той съвсем тихо. — Усмихни се.

Направих каквото ми каза. Някак си се заставих да се поклоня и да се усмихна, сякаш нямах намерение да експлодирам вътрешно. Когато аплодисментите утихнаха, Ерик премина отново към учителския си тон:

— Не забравяйте да погледнете Юлий Цезар. Утре ще правим импровизация върху него. За днес се справихте добре.

Когато и последният ученик излезе от стаята, аз се обърнах към Ерик:

— Трябва да поговорим.

Той пусна ръката ми, сякаш го опари.

— По-добре тръгвай. Не е нужно да закъсняваш и за следващия си час. — После се отдръпна от мен и влезе в учителската стаичка, като затвори рязко вратата след себе си.

Прехапах устни, за да не избухна в сълзи, докато излизах от кабинета по актьорско майсторство, а лицето ми гореше от срам и унижение. Какво, по дяволите, се случи току-що? Е, поне едно нещо знам със сигурност и то е, че Ерик все още се интересува от мен. Вярно че интересът може да е фокусиран главно в желанието му да ме удуши, но все пак… Не беше безчувствен, на какъвто се правеше. Устните ми пулсираха от страстната ни целувка. Докоснах ги леко с пръст.

Излязох от сградата на училището, без да гледам учениците, с които се разминавах, и дори не обръщах голямо внимание на посоката, в която вървя, докато не чух грачене на гарван някъде от клоните на дърветата покрай пътеката.

Потрепнах, спрях рязко и се загледах в тъмните дървета. Докато гледах, нощта като че ли се наслояваше като черна мъгла. Имаше нещо в нея, нещо, свързано с неизвестното в клоните на дърветата, от което коленете ми омекваха и стомахът ми ставаше на топка. Откога съм станала такава страхливка?

— Кой си ти! — извиках аз в нощта. — Какво искаш? — Изправих се, решена да не позволявам да ме разиграват.

Може да съм разстроена от срещата си с Хийт и объркана заради случилото се със Старк, може да не мога да се съвзема от ужасната каша, която забърках с Ерик, но можех да направя много неща за това тук. Бях решена да отида до тези дървета, да призова вятъра да разтресе клоните им и да събори на земята каквото и да се крие там, за да мога да му наритам задника. Беше ми писнало да се чувствам странно, да бъде уплашена и тотално не на себе си, така че…

Преди да направя и крачка, Дарий се материализира от нищото точно до мен. Боже, за толкова едър мъж, се придвижваше плашещо тихо и бързо.

— Зоуи, трябва да дойдеш с мен — каза той.

— Какво има?

— Става дума за Афродита.

Стомахът ми се сви на топка и ми прилоша.

— Тя не умира, нали?

— Не, но има нужда от теб. Бързо.

Не се налагаше да ми казва нищо повече. Напрегнатото му лице и сериозният му глас ми казваха достатъчно. Не умираше, но най-вероятно имаше видение.

— Добре, идвам.

Забързах се към общежитията, опитвайки се да поддържам темпото на Дарий.

Той изведнъж спря и ме погледна изпитателно.

— Имаш ли ми доверие? — попита той рязко.

Кимнах.

— Тогава се успокой и бъди сигурна, че с мен си в безопасност.

Нямах представа за какво говори, но не протестирах, когато сграбчи ръката ми.

— Запомни, трябва да си спокойна — каза той.

Отворих уста да повторя, че съм добре, когато останах без дъх, защото той някак си полетя напред, водейки ме със себе си. Беше най-странното нещо, което някога съм усещала. А това никак не е малко, защото ми се стовариха доста странни неща през последните няколко месеца. Това тук беше като да се возя на някоя от онези ходещи пътечки на летищата, само че пътечката беше аурата на Дарий или нещо подобно. Освен това се движехме толкова бързо, че светът наоколо изглеждаше като размазано петно.

Озовахме се пред общежитието само за няколко секунди и въобще не преувеличавам.

— Мамка му! Как го направи?

Бях леко задъхана и веднага, щом той пусна ръката ми, започнах да махам косата от лицето си. Чувствах, не сякаш съм направила една свръхзвукова разходка на мотор.

— „Синовете на Еребус“ са силни воини с огромни способности — отвърна той загадъчно.

— Ха! Без майтап? — Искаше ми се да кажа, че също така може би идват от филма „Властелинът на пръстените“, но не исках да съм груба.

— Тя е в стаята си — каза той и посочи към стълбището. — Каза веднага да те доведа.

— Е, определено го направи — подхвърлих през рамо. Може ли да намериш Ленобия и да й обясниш защо няма да присъствам в час?

— Разбира се, жрице.

И той отново изчезна. Аз тръгнах да се качвам по стълбите, все още се чувствах леко замаяна. Общата стая беше празна. Всички (с изключение на мен и Афродита) бяха в клас, така че можех спокойно да се затичам към стаята й, без да се притеснявам от любопитни погледи и неудобни въпроси. Почуках два пъти на вратата, преди да отворя.

Единствената светлина в стаята идваше от малка свещ. Афродита седеше на леглото с крака, притиснати към гърдите, и лице, заровено в шепите й. Злодеида се беше свила на пухкава топка точно зад нея.

— Хей, добре ли си? — попитах аз.

Тя потрепна, с видимо усилие вдигна глава и отвори очи.

— О, боже! Какво е станало!?

Приближих се бързо до нея и я обърнах към светлината. Злодеида започна да съска и да ми се заканва, така че просто й казах:

— Само се опитай и ще те изхвърля през прозореца, а после ще призова дъжд да подгизнеш хубаво.

— Злодеида, спокойно. Зоуи е гадна, но няма да ме нарани — каза тя уморено.

Котката изръмжа и се сви пак на топка. Обърнах се към Афродита. Очите й бяха кървясали. Бялото им беше станало съвсем червено. Не розово или възпалено, както ако беше алергична към полени след разходка по поляна с цъфнали треви. Беше червено. Като кръв.

— Този път беше много гадно. — Тя звучеше ужасно. Гласът й трепереше, а лицето й беше мъртвешки бледо. — Би ли ми подала бутилка минерална вода от хладилника?

Отидох по най-бързия начин до хладилника и извадих бутилка с вода. Занесох я в банята и взех една кърпа със златна бродерия (боже, тя наистина е много богата). Намокрих кърпата свода и й я подадох.

— Пийни си малко, а после си сложи мократа кърпа на лицето.

— Изглеждам ужасно, нали?

— Да.

Тя отпи жадно няколко глътки, сякаш умираше за вода, а после сложи хладната мокра кърпа на лицето си и легна върху купчината си от дизайнерски възглавници.

Злодеида ме гледаше злобно с присвитите си очи, но аз не й обърнах внимание.

— Ставали ли са очите ти такива и преди?

— Имаш предвид да ме болят зверски ли?

Поколебах се за миг, но реших все пак да й кажа. И без това не е като да избягва огледалата. Няма начин да не се види сама съвсем скоро.

— Имам предвид да стават кървавочервени.

Видях как се изненада и посегна към кърпата, но се спря и отпусна ръката си върху леглото.

— Нищо чудно, че Дарий откачи и хукна да те извика, все едно адът е след него.

— Сигурна съм, че ще ти мине. Може би просто трябва да държиш очите си затворени за известно време.

Тя въздъхна драматично:

— Наистина ще се ядосам, ако взема да погрознея от тези гадни видения!

— Афродита започнах аз, като се опитвах да не се разсмея, — ти си прекалено красива, за да погрознееш. Или поне така си казвала милион пъти.

— Права си. Дори и с червени очи, пак съм по-красива от всички останали. Благодаря ти, че ми го напомни. Това само показва колко се стресирах от лайняното видение.

— Като заговорихме за наакани видения, ще ми споделиш ли това последното?

— Знаеш ли какво, наистина няма да умреш, ако вземеш да кажеш някоя по-груба дума. Боже, наакано е наистина много тъпа дума.

— Може ли да не изместваш темата?

— Добре. Само после да не ме упрекваш, когато хората ти кажат, че си тъпа. На бюрото ми има един лист с написано на него стихотворение. Виждаш ли го?

Доближих се до скъпото й луксозно бюро и видях листчето, което лежеше самотно върху бляскавата, лакирана повърхност.

— Да, тук е — отвърнах аз.

— Добре. Сега го прочети и ми кажи какво, по дяволите, означава. Никога не ме е бивало особено с поезията. Смятам я за голяма лайняна досада.

Тя натърти на думата лайняна, но аз не й обърнах внимание и се концентрирах върху стихотворението. Още щом започнах да го чета, настръхнах.

— Ти ли го написа?

— Как ли пък не. Дори като малка не понасях детски книжки в рими. Няма начин да съм написала стихотворение.

— Нямам предвид дали ти си авторът. Питах дали ти си го написала на листа.

— Ти да не би да оглупяваш? Да, Зоуи. Аз го написах на листа. Това стихотворение видях в скапаното си видение. И не съм го съчинила аз, преписах го. Сега ясно ли ти е?

Тя се облегна обратно на възглавниците си в огромното си легло и покри лицето си с пухкавата кърпа със златна бродерия, а с другата ръка посегна да погали отвратителната си котка. Поклатих глава с отвращение. Изглеждаше като стопроцентова гадна кучка.

— Знаеш ли, мога да те удуша с възглавницата ги, както си лежиш в леглото, и никой няма да страда от липсата ти. Докато те намерят, злобната ти котка вече ще те е изяла заедно с всички доказателства за престъплението ми.

— Злодеида не би ме изяла. По-скоро ще изяде теб, ако се опиташ да правиш простотии. Освен това Дарий ще забележи липсата ми. Просто прочети скапаното стихотворение и ми кажи какво значи.

— Ти си специалистът по визиите, ти би трябвало да знаеш какво значи.

Погледнах отново листа. Имаше нещо странно в него, но какво?

— Точно така, аз получавам виденията, но не съм длъжна и да ги обяснявам. Аз съм просто един много привлекателен оракул. А ти си бъдещата Висша жрица, забрави ли? Така че, разгадай го.

— Добре, добре. Нека да го прочета на глас. Понякога това помага на поезията да изглежда по-разбираема.

— Добре, съгласна съм, стига да стигнем до частта с разгадаването.

Прокашлях се и зачетох:

Древна сила спи в очакване да се въздигне,

когато мощта на Земята пролее своята

алена свещена кръв.

Белегът сочи истината. Кралица Тси Сгили повелява

той да бъде изтръгнат от гроба си.

 

От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен,

ужасяваща хубост, чудовищна гледка.

Властта си отново ще възвърне,

жените ще коленичат пред неговата мощ.

 

Песента на Калона звучи сладко,

докато сеем смърт навред.

Прочетох го и се замислих какво може да означава и защо ме изпълва с такъв ужас.

— Страшничко, а? — обади се Афродита. — Имам предвид, не е точно за цветя и рози.

— Да, определено не е. Добре, нека да видим сега. Кога Земята пролива алена кръв?

— Нямам представа. — Хм. — Замислих се. — Земята изглежда сякаш кърви, когато някой е убит и кръвта му попива в пръстта. А мощта може да идва според това кой е убит. Например някоя могъща личност.

— Или могъщ вампир. Сещам се за тялото на професор Нолън. Земята изглеждаше като че ли кърви.

— Да, права си. Значи това може да има нещо общо с кралица Тси Сгили, която умира или бива убита, защото кралицата би трябвало да е могъща.

— А коя, по дяволите, е тази кралица Тси Не знам си коя?

— Звучи ми познато. Името изглежда индианско. Чудя се дали не бих могла… — Млъкнах внезапно и ахнах от изненада, защото в този момент осъзнах кое в стихотворението ми изглеждаше странно.

— Какво? — попита Афродита и отметна кърпата от лицето си. — Какво има?

— Почеркът — промълвих. Това е почеркът на баба ми.