П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (2)

Първа глава

Те грачат! Грачат! Граченето на един глупав гарван не ме остави да мигна цяла нощ. (По-правилно е да се каже цял ден, защото както знаете, при вампирите денят и нощта са обърнати.) Както и да е, изобщо не можах да дремна тази нощ/ден. Но това е най-малкият ми проблем, защото животът може да бъде наистина скапан, когато приятелите ти са ти бесни. А аз без съмнение спечелих титлата за „най-голям гаф, с който да вбесиш приятелите си“.

Персефона, голямата кобила, която чувствах като своя, откакто дойдох в „Дома на нощта“, доближи муцуната си до мен и ме подуши. Целунах я нежно и продължих да я реша. Това винаги ми помагаше да мисля по-ясно и да се почувствам по-добре. А в момента имах нужда и от двете.

— Така… Досега успявах да избягвам Големия сблъсък цели два дни, но това вече не може да продължава. Знам, че те в момента са в столовата и вечерят, прекарват си весело заедно и изцяло са ми обърнали гръб.

Персефона изпръхтя и продължи да хрупа сено.

— Да, и аз мисля, че постъпиха много гадно. Вярно, че ги излъгах, но нямах друг избор. И да, скрих някои неща от тях, но за тяхно добро. Въздъхнах. Да, тази част със съживяването на Стиви Рей определено беше за тяхно добро. А това за мен и Лорън Блейк… това беше по-скоро за мое добро, все пак. — Персефона обърна едното си ухо към мен, явно слушаше. — Все пак ме съдят прекалено строго.

Персефона отново изпръхтя. Въздъхнах. По дяволите! Повече не можех да ги избягвам.

Потупах кобилата за последно и тръгнах към изхода на конюшнята, като преди това минах да оставя чесалото на мястото му.

Вдишах дълбоко миризмата на кон, кожа и сено и се оставих на успокояващото чувство, което тя ми носеше. Минавайки покрай прозореца, мярнах отражението си в стъклото и машинално посегнах да оправя рошавата си коса. Само от два месеца съм белязана като вампир-новак, а косата ми вече е чувствително по-здрава и гъста. А изключителната коса беше само една от промените, които се случваха с тялото ми. Някои от тях бяха невидими. Като например дарбата ми да управлявам петте елемента. Други пък бяха доста добре видими, като уникалните татуировки, които очертаваха лицето ми и продължаваха по врата, раменете и гърба ми. Сапфирените спирали продължаваха по целия ми гръб надолу, дори под кръста, но за това знаехме само аз, котката ми Нала и богинята Никс.

А и на кого можех да ги покажа?

— М-да, до вчера имаше не едно, а цели три гаджета — казах аз на отражението си в стъклото. — Но ти чудесно се оправи с този проблем, нали? Сега не само, че са точно нула, а и едва ли някой ще ти се довери в следващите… момент да помисля… да кажем милион години. О, да. С изключение на Афродита, която тотално откачи и избяга от тук преди два дни, защото внезапно се превърна в човек. А Стиви Рей тръгна да я гони, защото реши, че може би тя е причината за това. Бях направила магически кръг и я превърнах от кръвожадно чудовище в някакъв нов вид вампир с червен, запълнен полумесец. Все едно — казах си на глас. — Успя да объркаш живота на всеки, който се доближи до теб. Браво!

Устните ми леко потрепнаха и усетих сълзи да напират в очите ми. Не. Да се разхождам със зачервени очи няма да ми бъде от полза. Ако ставаше така, аз и приятелите ми можехме да се целунем (е, не буквално) и да забравим за всичко това още преди няколко дни. А сега се налагаше да се изправя пред тях и да намеря начин да поправя нещата.

Беше студена и мъглива декемврийска нощ. Газените лампи, подредени по пътеката от конюшните до сградата на училището, блещукаха като жълти ореоли и изглеждаха по старовремски красиво. Всъщност целият комплекс, в който се помещаваше „Домът на нощта“, беше възхитителен и ми напомняше на замък от времето на крал Артур. Тук страшно ми харесва, си помислих аз. Тук съм у дома. Принадлежа на това място. Ще се сдобря с приятелите си и всичко ще бъде наред.

Прехапах устни при мисълта как точно ще успея да се сдобря с тях, когато изведнъж мислите ми бяха прекъснати от пляскащ звук, който се разнесе във въздуха около мен. Имаше нещо в този звук, от което цялата настръхнах. Огледах се. Наоколо нямаше нищо, освен мрак, небе и оголените клони на дъбовете, ограждащи пътеката. Потръпнах от ужас и изведнъж нощта от нежна и мъглива се превърна в мрачна и зловеща.

Чакай малко. Мрачна и зловеща? Това е глупаво. Звукът, който чух, едва ли е нещо по-различно от свистенето на вятъра в клоните на дърветата. Боже, явно се побърквам.

Поклатих глава и продължих да вървя, но изминах само няколко стъпки и се случи отново. Странният плясък над мен всъщност го правеше вятър с поне десет градуса по-студен от околния въздух и духаше силно в лицето ми. Инстинктивно размахах ръце, за да се предпазя от нещо, което си представях, че са прилепи, паяци и други подобни твари.

Ръцете ми докоснаха нещо невидимо и студено и през пръстите ми премина ледена болка. Обзета от паника, аз извиках и притиснах силно ръце към гърдите си. В първия момент не знаех какво да правя. Пляскането ставаше все по-силно, а студът ме сковаваше, но най-после успях да помръдна. Направих единственото нещо, което успях да измисля. Побягнах към най-близката врата в сградата на училището.

След като се шмугнах вътре, затръшнах тежката дървена врата след себе си и дишайки тежко, погледнах през малкия прозорец. Нощта се раздвижи и заплува пред очите ми, сякаш някой разливаше черна боя върху тъмна страница. Все още усещах сковаващия студ и страх. Какво ставаше? И без да осъзнавам напълно какво правя, аз прошепнах:

— Огън, призовавам те. Нуждая се от топлината ти.

Елементът откликна мигновено и изпълни пространството около мен с успокояващата топлина от запалена камина. Все още гледах през малкото прозорче и притисках дланите си към тежката дървена врата.

Там, навън. Изпрати топлината си и там навън.

С изсвистяване елементът се отмести от мен, премина през вратата и се понесе в нощта. Чуваше се съскане като от пара, излизаща от сух лед. Мъглата се раздвижи и имах чувството, че ми се завива свят, а после странният мрак започна да се изпарява. Огънят окончателно отпрати студа и изведнъж нощта отново стана тиха и позната.

Какво се бе случило току-що?

Болката в ръката привлече вниманието ми и погледнах към нея. На опакото на дланта си имах червена драскотина като от нокът. Потърках го и ме заболя още повече.

Благодарение на интуицията, с която богинята ме е надарила, осъзнах, че не трябва да съм там сама. Студът и невидимият ми нападател, който нарани ръката ми, изглеждаха като лоша поличба и за пръв път в живота си бях истински уплашена. Не за приятелите си. Не за баба или за бившия си приятел. Дори не за отчуждената си майка. Бях уплашена за себе си. Не просто исках компанията на приятелите си, аз се нуждаех от нея.

Докато разтърквах ръка, заставих краката си да се движат и без никакво съмнение осъзнах, че по-скоро ще се изправя пред болката и разочарованието, което причиних на приятелите си, отколкото пред мрачното и зловещо непознато, което може би ме дебне навън в нощта.

Поколебах се за миг на вратата на залата за вечеря (както наричахме училищната столова) и огледах останалите ученици, които си говореха весело. За миг ми се прииска да бъда просто един обикновен новак, да нямам никакви особени способности или отговорности, които вървят в комплект с тях. За миг така ми се прииска да бъда нормална, че не можех да си поема дъх.

После почувствах нежното докосване на вятъра в кожата си. Носеше топлия полъх на невидим пламък. Усетих мириса на океана, въпреки че около Тулса, Оклахома, нямаше никакъв океан. Дочух птичи песни и усетих уханието на прясно окосена трева. Душата ми потрепна от безмълвна радост, когато разпознах дарбите си от богинята — способността да владея всеки един от петте елемента — Въздух, Огън, Вода, Земя и Дух.

Не бях нормална. Не бях като всички останали и не беше правилно да искам да бъда. И част от моята необикновеност ми казваше да вляза вътре и да направя всичко възможно да се сдобря с приятелите си. Изправих гръб и огледах залата с поглед, лишен от самосъжаление. Бързо открих приятелите си на обичайната маса.

Поех си дълбоко въздух и набързо минах през залата, като кимвах леко или се усмихвах на тези, които ме поздравяваха. Направи ми впечатление, че всички ми отправяха обичайните жестове на уважение, което значи, че приятелите ми не са говорили с никого против мен. Освен това означаваше, че Неферет не е започнала открита атака срещу мен. Все още.

Набързо си взех салата и една кока-кола, а после, стискайки таблата си с необичайна сила, от което пръстите ми побеляха, се приближих до нашата маса и седнах както обикновено до Деймиън.

Никой не ме погледна и всички внезапно млъкнаха. Не можех да понасям това. Искам да кажа, че няма по-неприятно от това, да се доближиш до групата на предполагаемите си приятели и те да млъкнат изведнъж, така че да ти стане ясно, че са говорили за теб.

— Здравейте — казах аз непринудено, вместо да побягна и да избухна в сълзи, както ми се искаше.

Никой не отговори.

— И така, какво става? — попитах аз директно Деймиън, защото знаех, че той е слабото място в решението да не ми говорят.

За съжаление вместо по-чувствителния и учтив Деймиън ми отговориха Близначките.

— Нищо не става, нали, сестра ми? — каза Шоуни.

— Точно така, нищо. Понеже на нас не може да ни се вярва да знаем каквото и да било — добави Ерин. — Сестра ми, ти нали знаеш, че сме абсолютно безнадеждни?

— Не го знаех до скоро, сестра ми. А ти?

— И аз така.

Близначките ме побъркваха. Да, аз имах тайни от тях. Да, излъгах ги. Но се налагаше. Е, поне за повечето неща. А тези техни изпълнения ми лазеха по нервите.

— Благодаря ви за този мил коментар. А сега ще попитам някой, който няма да ми отговори като участник в сериала „Клюкарки“ — Отместих поглед от тях и се обърнах директно към Деймиън. Чух как изсъскаха възмутено и като че ли се готвеха да кажат нещо, за което се надявах някой ден да съжаляват. — Когато попитах какво става, всъщност исках да попитам дали си забелязал напоследък някакви страшни призрачни шумове като от пляскане на криле?

Деймиън е висок и много симпатичен, а кафявите му очи са искрени, топли и изразителни, но в този момент бяха предпазливи и почти хладни.

— Страшни призрачни шумове от пляскане на криле? Не, нямам представа за какво говориш.

Сърцето ми потръпна от дистанцирания му тон, но си казах, че все пак той отговори на въпроса ми.

— Като идвах насам от конюшните, по пътя нещо ме нападна в тъмното. Не можах да го видя добре, но беше студено и остави драскотина на ръката ми.

Вдигнах ръката си да им покажа, но там вече нямаше никаква драскотина. Страхотно.

Шоуни и Ерин изсумтяха едновременно. Деймиън изглеждаше много, много тъжен. Отворих уста да им обясня, че на ръката ми току-що имаше драскотина, но в този момент пристигна Джак.

— Извинявам се, че закъснях, но като си облякох блузата, видях огромно нетно точно отпред. Можете ли да си представите? — каза той набързо и остави таблата си на масата.

— Петно? Не е на онзи красив пуловер с дълъг ръкав на Армани, който ти подарих за Коледа, нали? — попита Деймиън и се отмести, за да направи място на приятеля си.

— О, боже мой, не. Никога не бих разлял нещо върху него. Обожавам го и… — думите му увиснаха във въздуха, когато отмести поглед от Деймиън към мен. — О, здравей, Зоуи.

— Здравей, Джак — отвърнах аз и му се усмихнах.

Джак и Деймиън са гаджета. Приятелите ми и всички останали около нас, които не са тесногръди сноби, нямат нищо против тази хомосексуална връзка.

— Не очаквах да те видя тук — каза Джак. — Мислех си, че ти още… ами… — Той млъкна с неудобство и се изчерви.

— Мислеше си, че все още се крия в стаята си? — довърших вместо него.

Той кимна.

— Ами не. Приключих с тази част.

— Да, ала-бала… — започна Ерин с префърцунен глас, но преди да успее да си довърши репликата, отвън се разнесе натрапчиво силен кикот. Вратата зад нас се отвори със замах и всички се обърнаха.

Афродита влетя в залата със смях. Мяташе погледи към Дарий, един от бодигардовете на училището. Той беше сред най-младите и най-красиви „Синове на Еребус“, воините, които защитаваха „Дома на нощта“ Бях впечатлена от безгрижния и хладнокръвен начин, по който се държеше Афродита. Само преди два дни тя едва не умря, а после напълно побесня от превръщането си в обикновен човек — сапфиреният полумесец, който всички новаци имат на челата си, изчезна от лицето й.