П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (14)

Тринадесета глава

Афродита стигна до нас първа. Помогна ми да се изправя на крака, а безжизненото тяло на Старк се изплъзна от скута ми.

Имаш кръв по устата — прошепна ми тя и ми подаде кърпичка, която извади от чантата си.

Избърсах устата и очите си точно когато Деймиън стигна до нас.

— Ела с нас, ще те придружим до общежитието, за да се преоблечеш.

Деймиън ме хвана за ръка. Афродита направи същото с другата ми ръка. Близначките се бяха вкопчили една в друга и се опитваха да не заплачат.

Не след дълго пристигнаха някои от Синовете на Еребус с носилка и одеяло. Афродита и Деймиън се опитаха да ме изведат от сградата, но аз се съпротивлявах. Плачех, докато гледах как воините слагат подгизналото от кръв тяло на Старк в носилката и го покриват с одеялото през глава.

Дукесата вдигна муцуната си право нагоре и започна да вие пронизително. Звукът беше ужасен. Воят й изпълни нощта с тъга, самота и загуба. Близначките избухнаха в сълзи. Чух Афродита да казва:

— О, боже, това е толкова ужасно.

Деймиън прошепна:

— Горкото момиче…

Той също се разплака. Нала се доближи до виещото куче и го гледаше с огромни и тъжни очи, сякаш не знаеше какво да направи.

Аз също не знаех какво да направя. Бях вцепенена, въпреки че не можех да спра да плача, но бях готова да се отскубна от приятелите си и да отида при Дукесата, за да се опитам да я успокоя. В този момент влезе Джак и се спря поразен. Сложи ръка на устата си, за да не извика от ужас. Деймиън ме пусна, за да отиде при приятеля си, а Джак се спусна към Дукесата и падна на колене до нея.

— Миличка, сърцето ми се къса за теб! — каза той на кучето.

Дукесата обърна муцуната си към него и го загледа продължително. Нямах представа, че кучетата могат да плачат, но се заклевам, че това куче плачеше. От очите му се стичаха тъмни, влажни струйки.

Джак също плачеше, но гласът му прозвуча твърдо:

— Ако дойдеш с мен, няма да допусна да бъдеш самотна.

Кучето пристъпи бавно напред, сякаш остаряло с години за последните десет минути, и отпусна главата си на рамото на Джак.

През сълзи видях как Дракона Ланкфорд докосна Джак по рамото.

— Заведи я в стаята си. Ще се обадя на ветеринарен доктор, който ще й даде нещо, за да заспи. Остани с нея. Тя страда не по-малко от котка, която е загубила своя вампир. Много е привързана. Ще й бъде трудно да приеме такава загуба.

Аз… ще остана с нея — каза Джак, подсмърчайки. После прегърна кучето с две ръце, а воините понесоха тялото на Старк.

Тъкмо стигнаха до вратата, когато се появи Неферет. Изглеждаше уплашена и задъхана.

— О, не! Кой е?

— Новото момче, Джеймс Старк — каза Дракона.

Неферет се доближи то носилката и повдигна одеялото. Всички погледнаха към Старк, но аз нямаше да издържа отново гледката на мъртвото му лице, затова погледнах към Неферет. Бях единствената, която видя триумфиращото й изражение и неприкритата радост на лицето й. После тя си пое дълбоко дъх и отново се превърна в загрижената Висша жрица, натъжена от загубата на свой ученик.

Идваше ми да повърна.

— Отнесете го в моргата. Искам да съм сигурна, че за него са положени всички грижи. — Без да поглежда към мен, тя изстреля: — Зоуи, погрижи се за кучето на момчето. — После махна с ръка на воините да отнесат тялото.

В първата секунда не можех да кажа нищо. Нейната безсърдечност и шокът от смъртта на Старк ме оставиха безмълвна. Предполагам, че някаква част от мен, особено в такъв тежък момент, все още искаше тя да е жената, на която вярвах, когато я видях за пръв път. И майката, която ще ме обича такава каквато съм.

Гледах как отнасят тялото на Старк и забърсах очите с опакото на ръката си. Имаше хора, които се нуждаят от мен. Хора, на които бях дала обещания. Време бе да се примиря с факта, че Неферет е наш враг, и да престана да бъда слаба.

Обърнах се към Деймиън:

— Остани с Джак тази вечер. Той се нуждае от теб повече отколкото аз.

— Сигурна ли си?

— Аз ще се погрижа за нея — каза Афродита.

— Ние също — намесиха се Близначките.

Деймиън кимна, прегърна ме силно и отиде при Джак. Наведе се към кучето и в началото колебливо, но после по-решително, го погали по главата.

Цялата си в кръв, знаеш ли? — каза Афродита и откъсна вниманието ми от сърцераздирателната сцена между Деймиън и Дукесата.

Погледнах се. Престанах да усещам миризмата на кръв, откакто целунах Старк. Бях изхвърлила от ума си мисълта за кръв, защото сладостта й би ме подлудила. Сега с изненада забелязах, че целите ми дрехи са тъмночервени и пропити с кръв.

— Трябва да съблека тези дрехи — казах аз и гласът ми потрепери повече, отколкото ми се искаше. — Трябва да си взема душ.

— Ела е мен, ще те заведа в моя СПА център — каза Афродита.

— СПА център? — попитах аз изумено, без да мога да си напрегна мозъка достатъчно, че да разбера за какво говори. Старк току-що умря в ръцете ми, а тя иска да ходя на СПА.

— Не съм ли споменавала, че си сложих нов душ в банята?

— Може би Зи иска да се изкъпе в собствената си баня — предположи Шоуни.

— Да, и да е заобиколена от собствените си вещи — допълни Ерин.

— А може пък да не иска да си спомня, че последния път, когато измиваше кръв от себе си и остана сама, беше когато най-добрата й приятелка умря в ръцете й. — Афродита замълча за миг, а после добави самодоволно: — Освен това се обзалагам, че няма къде другаде да ползва „Виши“ душ, защото моят е единственият в училището.

— „Виши“ душ? — възкликнах аз.

— Звучи ми като сцена от рая — въздъхна Шоуни.

— Това е една от екстрите да си адски богат и много, много разглезен — каза Афродита.

— Е, Зи — започна Ерин, като гледаше ту мен, ту Афродита. — Може би наистина трябва да отидеш. „Виши“ душът е много ефикасно средство против стрес. Шоуни избърса последните си сълзи.

— А не може да се отрече, че имаш нужда от някоя релаксираща процедура след стреса, който преживя днес.

— Добре, ще отида с Афродита да се изкъпя. — Чувствах целувката на Старк върху устните си през целия път към общежитията, а зловещо грачене на гарван изпълваше нощта.

„Виши“ душът се състоеше от четири големи душа (два отгоре и два отстрани), които пръскаха тонове гореща вода върху мен. Отпуснах се и оставих струята да отмие кръвта на Старк от тялото ми. Наблюдавах как водата се оцвети в червено, което избледня до розово, а после стана прозрачна, и мисълта как нищо не ми е останало от него, дори кръвта му, ме накара да заплача.

Изглежда много странно, защото го познавам от съвсем кратко време, но усещах липсата му така силно, сякаш беше оставила пропаст в сърцето ми. Как е възможно това? Как е възможно да ми липсва толкова, след като дори не го познавах? Или може би съм го познавала. Може би между хората се случват неща извън времето и пространството. Може би това, което се случи между нас двамата за тези няколко минути, е достатъчно за душите ни да се опознаят. Братя по душа? Възможно ли е?

Когато главата ме заболя от плач и сълзите ми пресъхнаха, аз излязох от душа.

Афродита беше закачила огромна бяла хавлия на вратата на банята и аз я облякох, преди да вляза в луксозната й стая. Не се изненадах, че Близначките са си тръгнали.

— Ето, изпий това — каза Афродита и ми връчи чаша червено вино.

Поклатих глава.

— Благодаря, но не обичам алкохол.

— Изпий го. Не е само вино.

— О… — Взех чашата и отпих внимателно, сякаш можеше да експлодира. И наистина стана така. Усетих експлозия в цялото си тяло. — Има кръв във виното. — Не го казах като упрек. Тя знаеше, че съм наясно с определението „не е само вино“

— Ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Както и това.

В края на масата имаше огромен чийзбургер от „Голдис“, порция пържени картофи и кока-кола — с кофеин и захар.

Преглътнах и последната капка от виното и с изненада установих, че умирам от глад.

— Откъде знаеш, че обичам „Голдис“?

— Че кой не ги обича? Ужасно вредни са, затова прецених, че точно от това имаш нужда.

— Благодаря — казах аз с пълна уста.

Афродита ме изгледа недоволно, а после деликатно си взе няколко пържени картофчета и седна на леглото си. Замълча за известно време, а после с нетипично за нея колебание ме попита:

— Значи го целуна, преди да умре?

Не можех да погледна към нея, а бургерът изведнъж придоби вкус на картон.

— Да, целунах го.

— Добре ли си?

— Не. Нещо се случи между нас и… — Гласът ми се загуби и аз не можех да намеря точните думи.

— Какво ще правиш с него?

Погледнах я изненадано.

— Той е мъртъв. Нищо не мога да… — Изведнъж спрях. Как можах да забравя? Естествено, че тази смърт не е задължително да значи край. Не и тук, в „Дома на нощта“ А после си спомних и още нещо.

— Аз му казах.

— За?

— Че може да се върне към живота. Преди да умре, му казах, че напоследък новаците умират, но след това се връщат и минават през друг вид Промяна.

— Което значи, че ако се събуди, една от първите му мисли ще е за теб и за това, че смъртта му може да не е окончателна. Да се надяваме, че Неферет няма да е там, за да го чуе.

Стомахът ме сви, отчасти поради страх, отчасти поради надежда.

— Добре, какво трябваше да направя? Да го оставя просто да умре в ръцете ми, без да му казвам нищо?

— Не знам — въздъхна тя. — Ти го харесваш, нали?

— Да. И не мога да си обясня защо. Искам да кажа, той бе съмнение е… ъъъ, беше готино момче. Но преди да умре, ми разказа някои неща за себе си и се получи нещо като връзка между нас. — Опитах се да си спомня какво точно ми разказа Старк, но всичко беше толкова объркано в главата ми… сцената със смъртта му и тази, в която го целунах, винаги изплуваха най-отгоре в мислите ми. Потръпнах и отпих голяма глътка кола.

— Е, какво ще правиш с него? — попита отново тя.

— Афродита, не знам! Какво очакваш, да отпраша към моргата и да попитам „Синовете на Еребус“ дали не мога да поседя до Старк, защото може би ще се съживи по някое време?

След като го казах, осъзнах, че точно това ми се иска да направя.

— Това може би не е много добра идея — каза Афродита.

— Не знаем как се случва, след колко време и дали изобщо ще стане. — Замълчах и се замислих. — Почакай, ти каза, че си видяла Старк в едно от виденията за смъртта ми, нали така?

— Точно така.

— А какъв беше белегът на лицето му? Червен или син полумесец?

— Не си спомням — отвърна тя замислено.

— Как може да не си спомняш, ти каза, че го разпозна от видението си.

— Така е. Помня очите му и тези негови… страстни устни.

— Не говори така за него!

Тя ме погледна виновно.

— Извинявай. Ти наистина си падаш по него, нали?

— Не знам… не съм сигурна. Опитай се сега да си спомниш как изглеждаше той във видението ти.

Тя прехапа устни.

— Не помня почти нищо. Видях го само за миг.

Сърцето ми биеше лудо, а главата ми се замая от неочаквания лъч надежда.

— Но това значи, че ще се съживи. Видяла си го във видение от бъдещето, значи ще е тук и в бъдеще. Ще се върне!

Не е задължително — каза тя меко. — Зоуи, бъдещето е като река, непрекъснато се променя. Забрави ли, че видях теб два пъти как умираш? Веднъж сама, защото беше изоставена от приятелите си. Е, ти отново си обградена от своите трима мускетари. — Тя млъкна, а после добави: — Извинявай, знам, че ти се събра много напоследък. Не искам да звуча злобно. Но ето какво казвах. Заради тримата… заради това, че вече не си изолирана, това видение няма да се случи. Виж, бъдещето се променя. Когато получих видението със Старк, той още беше жив. Всичко това може да е различно вече.

— Но не е задължително, нали?

— Не, не е задължително. Но не възлагай надеждите си на това. Аз просто имам видения, не съм експерт по въпроса с връщането на новаците към живота.

— Значи ни трябва някой експерт по тази част. — Опитах се да не звуча прекалено обнадеждено, но по тъжния поглед на Афродита се досетих, че не съм успяла.

— Да, колкото и да не ми е приятно да го кажа, ще трябва да говориш със Стиви Рей.

— Ще й се обадя да се видим утре по време на посещението ни в „Улични котки“ Мислиш ли, че ще можеш да занимаваш Дарий, докато поговоря с нея?

— О, моля ти се. Мога не просто да го занимавам, а да му взема акъла — измърка тя.

— Ох… Както и да е. Просто не искам да виждам или чувам какво ще му направиш. — Обзета от оптимизъм, аз посегнах към чашата с кола.

— Не се тревожи за това. Ще се постарая да останем насаме.

— Добре. — Тръгнах към вратата, но се сетих нещо. — Хей, а как се отърва от Близначките?

— Лесно. Казах им, че ако останат, ще трябва да си правим една на друга спа процедури и че аз ще съм първа.

— Ясно.

Изведнъж Афродита стана сериозна.

— Зоуи, не възлагай големи надежди за Старк. Знаеш, че дори да се съживи, може да не е същият. Стиви Рей каза, че червените новаци сега са по-добре, но не са съвсем нормални. Нито пък тя е.

— Знам всичко това, Афродита. Но все пак смятам, че Стиви Рей си е съвсем наред.

— Отново сме на различно мнение, но сега просто исках да ти кажа да внимаваш. Старк не е…

— Недей! — казах аз и протегнах ръка напред, сякаш за да спра думите й. — Остави ме да имам малко надежда. Иска ми се да вярвам, че нещата могат да се оправят.

— Знам, че искаш, и точно това ме притеснява — каза Афродита бавно.

— Вече съм прекалено уморена, за да говорим за това.

— Добре, разбирам. Просто си помисли за това, което ти казах. — Отворих вратата и тя добави: — Искаш ли да останеш да спиш тук? Няма да си сама.

— Не, но ти благодаря за поканата. Не съм съвсем сама в общежитието. — После сложих ръка на рамото й и добавих: — Благодаря ти, че се погрижи за мен. Сега се чувствам много по-добре.

Тя махна с ръка и погледна неловко. После се окопити и вече звучеше отново като себе си:

Не се тревожи за това. Просто не забравяй, че когато един ден станеш кралица, ще ми дължиш услуга.

 

 

Стиви Рей не вдигаше телефона си. Включваше ми се гласовата поща. Не оставих съобщение. Какво бих могла да кажа?

Здравей, Стиви Рей. Зоуи е. Едно момче току-що умря в ръцете ми и искам да знам какво ще се случи после. Дали ще се съживи като неживо кръвопиещо чудовище, или ще бъде просто леко странен, както казваш, че са в момента другите червени новаци? Или пък просто ще си остане мъртъв? Интересувам се, защото тъкмо се запознах с него, а вече го харесвам. Така че, обади ми се, когато можеш.

Не, просто няма да стане така.

Тръшнах се на леглото си и ми се прииска Нала да се появи отнякъде. В този момент котешката вратичка се отвори и чух познатото „мияу“ Тя скочи на леглото ми, настани се върху гърдите ми и замърка силно.

— Много, много се радвам да те видя. — Започнах да я галя по главата и целунах бялото петънце над носа й. — Как е Дукесата?

Тя примига срещу мен, а после отново притисна главата си към врата ми и замърка силно. Приех го като отговор, че кучето е добре под грижите на Джак и Деймиън.

Почувствах се по-добре. Мъркането на Нала ми действаше страшно успокояващо. Опитах се да почета малко от книгата на любимата си вампирска авторка Мелиса Мар, но дори това не успя да задържи вниманието ми.

За какво мислех? За Старк, разбира се. Докоснах устните си, върху които все още усещах целувката му. Какво ставаше с мен? Как допуснах Старк да ми въздейства толкова силно? Добре, той умря в ръцете ми и това беше ужасно, наистина ужасно. Но имаше и нещо друго между нас или поне можеше да има. Затворих очи и въздъхнах. Не ми трябваше да мисля за друг, все още не бях забравила нито Ерик, нито Хийт.

А истината беше, че не бях забравила и Лорън. Не, не бях влюбена в него. Това, което не можех да забравя, е болката, която той ми причини. Сърцето все още ме болеше и не бях готова да допусна друго момче до себе си.

Спомних си как Старк хвана ръката ми и пръстите ни се сплетоха. Спомних си и докосването на устните му до кожата ми. По дяволите. Май никой не е казал на сърцето ми, че още не съм готова да допусна друг. А какво ще стане, ако Старк се върне. И още по-лошо, какво ще стане, ако не се върне? Омръзна ми да губя хора. Една сълза се откъсна от клепача ми. Забърсах я и притиснах Нала към себе си. Просто бях уморена. Имах ужасен ден. Утре няма да е така. Утре ще се видя със Стиви Рей и тя ще ми помогне да измисля какво да правя със Старк.

Но не можех да заспя. Мислите ми постоянно кръжаха насам-натам и се фокусираха върху грешките, които съм допуснала, и хората, които съм наранила. Дали Старк умря като някакъв вид наказание към мен заради това, което причиних на Ерик и Хийт?

Не! Поне това твърдеше рационалното ми мислене. Това е безумие! Никс не действа по този начин. Но гузната ми съвест нашепваше други, не особено приятни неща. Не можеш да си позволяваш да нараняваш хората така, както нарани Ерик и Хийт, без да си получиш заслуженото.

Стига! Освен това Ерик не изглеждаше толкова наранен днес. Всъщност изглеждаше като гадняр, а не като някой, на когото са му разбили сърцето.

Не, това дори не беше вярно. Аз и Ерик бяхме влюбени, когато му изневерих с Лорън. Какво да очаквам от Ерик? Да се разхожда наоколо, плачейки, да ме моли да се върна при него? Не, по дяволите! Аз го нараних, а той не се държа като гадняр. Просто се опитваше да защити сърцето си от мен.

Не се налагаше да се виждам с Хийт, за да се досетя, че съм разбила и неговото сърце. Познавах го твърде добре, за да мога да си представя точно колко съм го наранила. Той е част от живота ми, откакто за пръв път се прегърнахме в началното училище. Винаги е бил до мен. Отначало приятел от детинство, после гадже, а след това и човекът, с когото направихме Отпечатък, Обвързване, и чиято кръв исках да пия. Да не споменавам, че обвързването и пиенето на човешка кръв засяга сексуалните рецептори в мозъка, така че с него ми се искаше да правя доста повече неща от простото пиене на кръвта му. Да, знам, че звучи гадно, но поне съм честна със себе си.

И така, с Хийт имахме Отпечатък, но след това правих секс с Лорън (малко ми е странно, като си помисля, че вече не съм девствена — странно и някак плашещо), после пихме от кръвта си и между нас се получи нов Отпечатък. Той разруши обвързването с Хийт, което най-вероятно му е причинило невероятна болка. Оттогава не съм говорила с Хийт.

А Старк си мислеше, че е страхливец, задето не можеше да понесе болката. В сравнение с мен не бих го нарекла така. Зачудих се дали връзката между мен и Старк би се запазила, ако той разбере за нещата, които съм направила. Той беше напълно честен с мен, но аз не му казах абсолютно нищо за себе си.

А имаше какво да му кажа.

Избягвах Хийт, защото го нараних. А щом ще съм честна със себе си, трябва да призная, че причината да го избягвам е страхът ми от реакцията му. Хийт е човек, на когото може да се разчита. Досега разчитах, че е луд по мен. Можех да разчитам и на това, че ще бъде винаги до мен, когато имам нужда.

Изведнъж осъзнах, че точно сега имам нужда от него. Тази вечер се чувствах като пребита. Бях ужасно объркана и имах нужда да знам, че не съм загубила всички. Че поне един от тях все още ме обича, дори и да не го заслужавам. Телефонът ми се зареждаше на нощното шкафче. Грабнах го и набързо написах съобщението, преди да съм размислила.

Как си?

Започнах с най-обща реплика. Когато ми отговори… ако отговори, ще продължа нататък.

Обърнах се към Нала и се опитах да заспя. След много време, което ми се стори цяла вечност, погледнах часовника. Беше почти 8:30 сутринта. Значи при всички положения Хийт още спи. Сега е в коледна ваканция и щом не се налага да става за училище, задължително ще спи до обяд. Значи сега спи, повторих си упорито. Това не би имало значение преди, продължих в мислите си. Преди би ми отговорил на секундата и би започнал да ме уговаря да се видим. Хийт никога не би проспал съобщение от мен.

Може би трябва да му се обадя? И да чуя как ми казва, че не иска да ме вижда повече? Прехапах устни и се почувствах много зле. Не. Не, не мога да направя това. Не и след всичко, което се случи тази вечер. Не бих понесла да слушам как ще ми каже нещо злобно. И да го прочета ще ми е достатъчно неприятно.

Ако изобщо отговори.

Прегърнах Нала и се концентрирах върху мъркането й. Надявах се да успее да заглуши мълчанието на телефона ми. Утре, казах си аз и започнах да се унасям. Ако не получа отговор от него до утре, ще му се обадя.

Точно преди да заспя, чух зловещото грачене на гарван точно пред прозореца си.