П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (29)

Двадесет и осма глава

Призовах отново вятъра и го накарах да отвее всички демони от пределите на училището. Заслушахме се внимателно за типичните им звуци и грачене, но чухме единствено успокояващата песен на вятъра. С последни сили сложих пижамата си и най-после си легнах. Баба запали лунната свещ, за да ни пази.

Вече се унасях, когато чух нежния й глас:

— А-вет-си а-ге-хут-са, искам да ми обещаеш нещо.

— Добре, бабо — отвърнах в просъница.

— Каквото и да се случи, искам да запомниш, че Калона не трябва да възкръсва. Никой и нищо не е по-важно от това.

Обзе ме тревога и се разсъних напълно.

— Какво имаш предвид?

— Точно каквото казвам. Не допускай нищо да те отвлича от тази цел.

— Говориш така, сякаш няма да си наоколо, за да ми помагаш — казах аз и усетих как ме обзема паника.

Баба дойде до леглото ми и седна на ръба.

— Смятам да съм наоколо още много дълго време, миличка, и ти добре го знаеш. Но въпреки това искам да ми обещаеш. Приеми, че искам да помогнеш на една старица да спи по-спокойно.

Намръщих се.

— Ти не си старица.

— Обещай ми — настояваше тя.

— Обещавам. А сега и ти ми обещай, че няма да допуснеш да ги се случи нещо.

— Обещавам да направя каквото мога — усмихна се тя. — Обърни се и ще среша косата ти, докато заспиваш. Ще помогне да сънуваш нещо хубаво.

Въздъхнах и се обърнах с гръб. Унесох се в сън от нежното докосване на баба и приятния напев на индианска люлчина песен.

 

 

В първия момент си помислих, че приглушените звуци идват от скритата камера и без да съм се събудила напълно станах и включих бутона за видео. Въздъхнах с облекчение, когато картината, която се показа, с нищо не се различаваше от преди. Изключих екрана и погледнах към празното, но прилежно подредено легло на баба. С усмивка се огледах наоколо. Баба беше подредила всичко, преди да тръгне. Погледнах към Нала, която примига насреща ми сънливо.

— Извинявай. Явно развинтеното ми въображение ме е на карало да си мисля, че чувам разни неща.

Лунната свещ все още светеше, макар да беше съвсем мъничка вече. Погледнах часовника си и се усмихнах беше два следобед. Можех да поспя още няколко часа. Легнах отново и се завих с одеялото си.

Сподавените гласове, този път придружени с похлопване по вратата, вече не бяха плод на въображението ми Нала измяука жално и аз нямаше как да не се съглася с нея.

— Ако са Близначките, които искат да се измъкнат, за да ходят на разпродажби, ще ги удуша — казах аз на котката си, която остана доволна от идеята ми. После извиках:

— Да влез.

Вратата се отвори и на прага видях Шекина в компанията на Афродита и Неферет. Афродита плачеше. Веднага скочих и отметнах косата от лицето си.

Какво се е случило?

Трите влязоха в стаята. Афродита дойде веднага при мен и седна на леглото ми. Погледнах към Шекина, а после и Неферет. В очите им не можех да прочета нищо повече от тъга, но продължих да я гледам изпитателно. Искаше ми се да можех да виждам през красивата, й фасада. Всъщност исках всички да могат.

— Какво се е случило? — повторих аз.

— Дете мое — започна Шекина. — Става дума за баба ти.

— Баба! Къде е тя? — Стомахът ми се сви на топка, след като никоя от тях не каза нищо. Стиснах Афродита за ръката. — Кажи ми!

— Станала е катастрофа. Тежка катастрофа. Загубила е контрол, докато е карала към главната улица, защото… защото голяма черна птица е влетяла през прозореца й. Колата е излязла от пътя и се е блъснала челно в улична лампа. — От очите на Афродита се стичаха сълзи. — Сега е в болницата „Сейнт Джон“, в интензивното отделение.

В първия момент не можех да кажа нищо. Просто гледах празното легло на баба и възглавницата с миризма на лавандула, която беше сложила там. Баба винаги се обграждаше с миризмата на лавандула.

— Беше тръгнала да обядва в „Чолкборд“ Каза ми го, преди да… — Замълчах и си спомних как с баба говорехме точно за плановете й да обядва там, преди да дръпна завесите и да открия ужасяващия гарван-демон. Явно ни е подслушал и е знаел точно къде се кани да отиде баба. Затова е бил там, за да я изхвърли от пътя и да причини катастрофата.

— Точно преди какво? — За непросветените гласът на Неферет сигурно би прозвучал точно като глас на приятел и ментор. Но когато погледнах в изумрудените й очи, видях само пресметливостта на своя враг.

— Точно преди да си легнем. — Полагах всички усилия да не показвам колко ме отвращава Неферет, колко подла и безсърдечна е всъщност. — Така разбрах, че ще кара по този път. Разказа ми какво смята да прави, докато аз спя. — Отместих поглед от Неферет и заговорих директно на Шекина: — Трябва да я видя.

— Разбира се, дете мое. Дарий те чака долу в колата.

— Може ли да отида с нея? — попита Афродита.

— Ти вече пропусна всичките си часове вчера и не мисля, че… — започна Неферет, но аз я прекъснах.

— Моля! — Отправих молбата си директно към Шекина: — Не искам да съм сама.

— Не си ли съгласна, че семейството е по-важно от часовете в училище, Неферет? — попита я Шекина.

Тя се поколеба само за секунда.

— Да, разбира се, че е така, просто се притеснявам, че Афродита може да изостане.

— Ще си взема домашните с мен в болницата. Няма да изостана.

Тя отправи на Неферет широка усмивка, фалшива точно колкото гърдите на Памела Андерсън.

— Добре тогава. Афродита ще придружи Зоуи до болницата, а Дарий ще се погрижи за тях. Остани, колкото е необходимо, Зоуи. И ми кажи, ако училището може да помогне с нещо на баба ти — каза Шекина мило.

— Благодаря.

Едва погледнах към Неферет и те напуснаха стаята ми.

— Шибана кучка! — извика Афродита, след като вратата се затвори. — Все едно някога й е пукало дали ще изостана случайно! Просто не може да понесе, че двете е теб сме приятелки.

Добре, добре. Трябва да помисля. Ще отида при баба, но преди това трябва да помисля дали съм се погрижила за всичко тук. Не трябва да забравям какво обещах на баба.

Избърсах с ръка сълзите си и започнах бързо да се обличам.

— Неферет не понася, че сме приятелки, защото не може да чете мислите ни. Но може да го направи е Деймиън. Близначките и Джак, И мога да ти гарантирам, че днес внимателно ще ги прослуша.

— Трябва да ги предупредим — каза Афродита.

Кимнах.

— Не можем да вземем монитора на скритата камера е нас, нали? Сигналът едва ли ще може да стигне толкова далеч.

— Да, едва ли ще може. Според мен стига най-много на половин километър.

— Тогава занеси монитора на Близначките, докато се облека. Кажи им какво се е случило и нека да предупредят Деймиън и Джак, че Неферет ще слухти около тях. — После си поех дълбоко дъх и добавих: — Снощи открих един гарван-демон, кацнал на прозореца.

— О, Боже!

— Беше ужасно — Аз потръпнах. — Баба го прогони с някакъв тюркоазен прашец, а аз призовах вятъра, за да й помогне. Нямам представа колко време е стоял там и какво е успял да чуе.

— Значи това започна да казваш… Гарванът-демон е знаел къде ще ходи баба ти.

— И е причинил инцидента.

— Той или Неферет.

— Или и двамата. — Отидох до нощното шкафче и грабнах монитора. — Занеси го на Близначките. Чакай. — Отидох до чантата на баба и потърсих малката кесийка. Отворих я, за да се уверя, че е правилната, а после я подадох на Афродита. — Това е тюркоазен прах. Нека Близначките да си го разделят с Джак и Деймиън. Кажи им, че е мощно защитно средство, но не разполагаме с голямо количество.

— Ясно — кимна тя.

— Побързай. Ще съм готова за тръгване, когато се върнеш.

— Зоуи, тя ще се оправи. Казаха, че е в интензивното отделение, но е била с предпазен колан и е жива.

— Трябва да се оправи — отвърнах аз и очите ми се напълниха със сълзи. — Не знам какво ще правя, ако не се оправи.

 

 

Стигнахме бързо до болницата и никой не каза и дума по пътя. Времето беше отвратително слънчево и въпреки слънчевите ни очила и затъмнените стъкла на колата, ни беше ужасно некомфортно. Е, поне на мен и Дарий. Афродита едва сдържаше желанието си да се провеси през прозореца и да се погрее на слънцето.

Дарий спря пред входа на интензивното и каза, че отива паркира, след което ще ни намери вътре.

Въпреки че не съм прекарвала много време по болници, миризмата не ми беше особено приятна. С Афродита спря ме пред гишето за информация и любезна възрастна жена ни упъти към интензивното отделение.

Добре, признавам, че тук беше наистина страшничко. Поколебахме се за миг, преди да минем през двойните врати с надпис „Спешно отделение“ После си спомних, че моята баба е вътре, и с решителна крачка се запътих към „Страшиландия“

— Не гледай — прошепна ми Афродита, защото погледът ми беше привлечен от стъклените стени на стаите. Наистина стените на тези стаи бяха прозрачни, така че всеки може да наблюдава умиращите хора. — Просто трябва да стигнем до отделението на медицинските сестри. Те ще ни дадат подробна информация за баба ти.

— Откъде знаеш толкова неща за интензивното?

— Баща ми два пъти се нагълта със сънотворни и го караха тук.

— Наистина ли? — погледнах я шокирано.

— Ти не би ли го направила, ако беше женена за майка ми?

Най-вероятно бих, но предпочетох да не казвам нищо. А и стигнахме до отделението на сестрите.

С какво можем да ви помогнем? — ни попита една едра като стена блондинка.

Искам да видя баба си. Силвия Редбърд.

А вие сте?

Зоуи Редбърд — отвърнах аз.

Сестрата погледна в някакъв списък и се усмихна.

— Фигурирате в документа с нейните роднини. Изчакайте само един момент. Лекарят сега е при нея. Можете да отидете в чакалнята, а аз ще му кажа, че сте тук.

— Може ли да я видя?

Разбира се, но преди това лекарят трябва да приключи с прегледа.

Добре, ще почакам. — След няколко крачки се върнах. — Не я оставяте сама, нали?

Не. Точно затова всички стени са прозрачни. Никой от пациентите тук не остава сам.

Това да бъде наглеждана през прозореца не бе достатъчно, предвид каква опасност тегне над баба.

— Извикайте ме, щом лекарят приключи, може ли?

— Разбира се.

С Афродита отидохме в чакалнята, която изглеждаше не по-малко плашеща от самото интензивно отделение.

— Това не ми харесва — казах аз, като обикалях на място, защото не можех да седна спокойно.

— Трябва й повече защита, отколкото една сестра, наблюдаваща през прозореца, може да й осигури — съгласи се Афродита.

— Дори и без това, което се случва напоследък, гарваните-демони са можели да навредят на възрастни хора в тежко състояние, близо до смъртта. Баба е стара, а сега е… сега е… — думите ми заседнаха в гърлото и не можех да произнеса ужасяващата истина.

— Тя пострада — каза решително Афродита. — Това е всичко, просто пострада. Но ще се оправи. Просто сега е по-уязвима.

— Мислиш ли, че ще ми позволят да извикам лечител?

— Познаваш ли такъв?

— Ами, да, може да се каже. Има един старец. Джон Уайтхорс, с баба са стари приятели. Тя веднъж ми каза, че бил Старейшина. Предполагам, че баба има телефона му. Сигурна съм, че той ще познава лечител.

— Е, поне няма да навреди, ако се опитаме да го доведем.

— Как е тя? — попита Дарий, който тъкмо влезе в чакалнята.

— Все още не знаем. Чакаме да излезе лекарят. Тъкмо си говорихме, че може би е добре да извикаме индиански лечител, които да остане с нея.

— Не е ли по-добре да извикаме Неферет? Тя е нашата Висша жрица, а също така е и много добра лечителка.

— Не! — извикахме едновременно с Афродита.

Дарий направи гримаса, но в този момент вратата се отвори и лекарят ни спаси от необходимостта да обясняваме на Дарий реакцията си.

— Зоуи Редбърд?

Обърнах се към високия слаб мъж и му подадох ръка.

— Аз съм Зоуи.

Той стисна ръката ми силно.

— Аз съм доктор Рафинг, лекуващият лекар на вашата баба.

— Как е тя?

Изненадах се да чуя колко спокойно прозвуча гласът ми, предвид, че се чувствах скована от страх.

— Нека да поседнем — предложи лекарят.

— Предпочитам да остана права — отвърнах аз. После се усмихнах извинително. — Просто съм прекалено нервна, за да седя.

Той се усмихна и изражението му стана по-мило.

— Добре тогава. Вашата баба е претърпяла сериозен инцидент. Получила е контузии на главата, дясната й ръка е счупена на три места. Предпазният колан е натъртил гръдния й кош, а въздушната възглавница е ожулила лицето, но и двете са спасили живота й.

— Ще се оправи ли? — едва успях да прошепна.

— Шансовете са добри, но ще можем да дадем по-добра прогноза след първите двайсет и четири часа — отвърна доктор Рафинг.

— Будна ли е?

— Не. Тя е в изкуствена кома, така че…

— Кома! — Усетих как се олюлявам и картината пред очите ми се разклаща.

Дарий ме хвана под мишниците и ме сложи да седна.

— Дишайте дълбоко — каза доктор Рафинг и хвана китката ми в огромните си ръце, за да опипа пулса ми.

— Извинете ме, добре съм — побързах да изрека и избърсах потта от челото си. — Просто кома ми прозвуча прекалено ужасно.

— Всъщност не е толкова лошо. Предизвикахме кома, за да дадем възможност на мозъка й да се излекува — обясни доктор Рафинг. — Да се надяваме, че по този начин ще успеем да контролираме състоянието й.

— А ако не успеете да го контролирате?

Той потупа коляното ми и се изправи.

— Нека да вървим крачка по крачка и да решаваме проблемите един по един.

— Може ли да я видя?

— Да, но тя се нуждае от тишина.

Той ми посочи стаята й.

— Може ли и Афродита да дойде с мен?

— Не, за момента може само по един посетител.

— Няма проблем — каза Афродита. — Ще те чакаме тук. Помни, не трябва да се страхуваш. Независимо от всичко тя си остава твоя баба.

Кимнах и прехапах устни, за да не се разплача. Последвах доктор Рафинг към стаята. Пред вратата се спряхме за миг.

— Тя е свързана с много апарати и тръби. Може да изглежда малко стряскащо.

— Самостоятелно ли диша?

— Да, освен това сърдечният й ритъм е стабилен. Готова ли си?

Кимнах и той отвори вратата. В момента, в който влязох в стаята, чух ужасяващия звук от пляскане на птичи криле.

— Чухте ли това? — прошепнах на лекаря.

— Какво трябваше да чуя?

Погледнах в очите му и осъзнах без капка съмнение, че не е чул гарваните-демони.

— Нищо, извинявам се, объркала съм се.

Той ме потупа по рамото.

— Баба ти е много здрава и силна. Има отлични шансове.

Доближих се бавно до леглото. Баба изглеждаше толкова малка и крехка, че не успях да сдържа сълзите си. Лицето й беше ужасно натъртено и обгоряло. Почти цялата й глава беше бинтована, от устата й излизаше маркуч, а цялата и дясна ръка беше бинтована и от нея стърчеше дебела метална шина.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита ме доктор Рафинг.

— Да — отвърнах аз без грам колебание. — Баба ми е от племето чероки и мисля, че би се чувствала по-добре, ако извикаме при нея индиански лечител. Не искам да звучи неуважително, не се отнася за медицинската страна на въпроса, а по-скоро за духовната.

— Е, предполагам, че няма да има проблем, но едва след като я изведем от интензивното.

Искаше ми се да изкрещя с пълно гърло: „Но тя има нужда от лечител тъкмо докато е в интензивното!“

Доктор Рафинг продължаваше да говори със спокоен тон.

— Разбирате, че това е католическа болница и можем да допуснем единствено…

— Католици? — прекъснах го аз с внезапен прилив на облекчение. — Значи няма проблем да доведа при баба католическа монахиня?

— Разбира се, че няма. Монахини и свещеници често посещават пациентите ни.

— Чудесно. Познавам една много подходяща монахиня.

— Радвам се. Е, имате ли още въпроси?

Да, може ли да ползвам телефонен указател?