П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (4)

Трета глава

— Е, гладен ли си? — попитах Старк, след като Неферет и останалите възрастни вампири напуснаха столовата.

— Да, предполагам.

— Ако побързаш, може да вечеряш с нас, а после Деймиън ще ти покаже стаята ти, преди да идем на събранието.

— Кучето ти е много красиво — каза Джак. — Искам да кажа, наистина е огромно, но въпреки това е красиво. Не хапе, нали?

— Не, освен ако не решиш да я ухапеш — пръв отвърна Старк.

— О, ъ-ъ. Сигурно ще ми се напълни устата с кучешки косми и ще е гадно.

Старк, това е Джак, той е гадже на Деймиън. — Реших да карам направо, за да няма после реакции от рода на „О, не, той е педал“.

— Привет — усмихна се Джак с най-чаровната си усмивка.

— Здрасти — отвърна Старк. Не беше особено сърдечно здрасти, но и не издаваше някакви хомофобски настроения.

— А това са Ерин и Шоуни посочих аз всяка една от тях. — Наричаме ги близначки, което си има своите основания, както и сам ще забележиш, след като ги опознаеш.

Близначките го поздравиха и си позволиха съвсем открито да го зяпат.

— А това е Афродита.

Ироничната му усмивка отново заигра на лицето му.

— Значи си богинята на любовта? Много съм чувал за теб.

Афродита го гледаше съсредоточено, без да е подчертано свалячески, но щом й заговори, тя веднага отметна косата си с ръка и отвърна:

— Здрасти. Приятно ми е като ме разпознават.

Усмивката му стана още по-изявено иронична.

— Би било трудно да не те разпозная, името е прекалено очевидно.

Забелязах как съсредоточеният поглед на Афродита изчезна и го замени обичайното й снобско и високомерно изражение, но преди да успее да захапе словесно новото момче, Деймиън се намеси:

— Старк, ела да ти покажа откъде да си вземеш табла и храна.

Той се изправи, но като стигна до Дукесата, се спря плахо.

— Не се притеснявай — каза Старк. — Тя е кротка. Поне докато някоя глупава котка не реши да я дразни.

Хвърли поглед на Нала, която беше единствената останала котка наоколо. Тя вече не ръмжеше, но се беше вкопчила в мен, гледаше съсредоточено към кучето и съвсем ясно усещах напрежението в тялото й.

— Нала ще се държи добре — казах аз с надеждата да се окажа права. Истината е, че нямах никакъв контрол върху котката си. Кой ли пък изобщо има контрол върху която и да е котка?

— Добре тогава. — Старк ми кимна леко, преди да се обърне към кучето си: — Дукесо, стой тук.

— Тя се подчини. Кучетата са доста по-умни от котките — отбеляза Джак, докато разглеждаше Дукесата, сякаш замисля научен експеримент.

— Да, непрекъснато лаят — каза Ерин.

— И пърдят, сестра ми. Вкъщи имаме два огромни пудела и мога да те уверя, че произвеждат много газове.

— Добре, това определено не беше смешно — каза Афродита. — Изчезвам от тук.

— Не искаш ли да останеш и да сваляш новото момче? — попита Шоуни с престорено любезен тон.

— Да, изглежда той доста те хареса — добави Ерин.

— Ще го оставя на вас двете, което е най-правилното нещо, щом е толкова привързан към кучките. Зоуи, мини през стаята ми, когато приключиш с тримата глупаци. Искам да си поговорим за нещо преди срещата на съвета.

И тя напусна залата с типичната си походка под презрителните възгласи на Близначките.

— Тя не е толкова гадна, на колкото се прави — казах им аз, а те ми отвърнаха с невярващи погледи. — Просто се преструва на лоша.

— Хайде, моля, моля, без такива. Афродита е живото обяснение защо някои майки убиват бебетата си.

— Просто й дайте шанс! — настоях аз. — Тя започна да ме допуска до себе си и виждам, че няма нищо общо със злобната кучка, на която се прави.

Близначките не казаха нищо в първия момент, а после се спогледаха и завъртяха очи с досада. Въздъхнах.

— Да се върнем на много по-интересната тема — предложи Ерин.

Да, новият готин тип.

— Я му виж задника!

— Иска ми се да беше си смъкнал дънките малко повече, за да имам по-добра видимост.

— Сестра ми, смъкнатите дънки са много смотани. Това е гангстерска мода от деветдесетте. Готините момчета просто не трябва да го правят.

Въпреки това ми се ще да видя задника му, сестра ми.

Шоуни ми се усмихна. Беше от онази предишна нейна приятелска усмивка, а не саркастична и дистанцирана, каквато ми отправяше през последните два дни.

— Е, какво мислиш? Дали е готин колкото Кристиан Бейл или само колкото Тоби Магуайър?

Искаше ми се да избухна в сълзи и да извикам: О, да! Вие отново говорите е мен, но вместо това запазих здравия си разум и се включих в коментиране го на новото момче.

Определено бяха прави. Старк беше готин. Средно висок, не чак като бившия ми приятел Хийт или пък невъзможно висок като бившия ми приятел Ерик. Но определено не беше нисък. Всъщност беше на ръста на Деймиън. Беше по-скоро слаб, но се очертаваха мускули под тениската му. Имаше готина, по момчешки разрошена коса, на цвят средна между руса и кестенява. Лицето му беше симпатично, със силна брадичка, прав нос, големи кафяви очи и хубави устни. Така, разделен на части, Старк беше просто едно симпатично момче. Докато го наблюдавах, осъзнах, че това, което го направи привлекателен за мен, беше неговата самоувереност. Ироничната му усмивка го караше да изглежда сякаш е част от света и в същото време му показва среден пръст. А е и странно, че толкова бързо ми стана симпатичен. Според мен определено е готин казах най-после.

— О, Боже мой! Чак сега се сетих кой е! — извика Джак.

— Кажи де — подкани го нетърпеливо Шоуни.

— Това е Джеймс Старк!

— Не може да бъде! — Ерин завъртя очи. — Джак, това вече го знаем.

— Не, не. Ти не ме разбираш. Това е Джеймс Старк, най-добрият стрелец с лък в целия свят. Не сте ли чели за него в интернет? Той нарита задниците на всички на последните летни игри тази година. Представете си, състезавал се е срещу възрастни вампири, дори срещу „Синовете на Еребус“ и е победил всички. Той е звезда. — Джак въздъхна замечтано.

— Вярно, колко съм загубена! — възкликна Ерин.

— Знаех си, че чарът му има сериозни измерения — съгласи се Шоуни.

— Сестра ми, дори ще направя опит да харесам кучето му.

— Абсолютно, и аз така.

И четиримата бяхме зяпнали Старк като пълни идиоти. Скоро двамата с Деймиън се върнаха на масата.

— Какво? — попита той, докато дъвчеше сандвича си. — Да не би Дукесата да е направила нещо? Има навика да ближе крака.

— Ъ-ъ-ъ, относно близането… — започна Ерин, но Шоуни я срита под масата.

— Не, тя се държа като истинска дама, докато те нямаше — каза Шоуни и се усмихна широко.

— Добре тогава.

Всички продължиха да го зяпат и той се намести неловко на масата. Като по команда Дукесата се премести максимално близо до него, легна в краката му и го загледа влюбено. Усетих как той се успокои, след като протегна ръка към нея и започна да я гали по главата.

— Спомних си, че съм чувал за теб, победил си всички вампири в състезанието по стрелба с лък — изрече Джак и се изчерви.

Старк не вдигна поглед от чинията си. Просто вдигна рамене.

— Да, бива ме в стрелбата.

— Ти ли си това момче? — Деймиън едва сега направи връзката. — Как така те бива, ти си невероятен!

Старк вдигна поглед.

— Както и да е. Просто ме бива в това, откакто съм белязан. — Погледът му се премести от Деймиън към мен. — Като си говорим за известни личности, виждам, че слуховете за твоите татуировки са верни.

— Верни са. — Наистина мразех тази страна на запознанствата. Чувствах се неловко, че всеки първоначално виждаше в мен потвърждението на слуховете, а не истинската ми личност.

И тогава ми стана ясно. Сигурно Старк се чувстваше точно като мен.

Попитах го първото нещо, което ми хрумна, за да изместя разговора от това колко сме изключителни.

— Обичаш ли коне?

— Коне?

Ироничната му усмивка отново се появи.

— Ами, помислих си, че си любител на животните — казах аз и кимнах с брадичка към кучето му.

— Да, предполагам, че харесвам коне. Харесвам повечето животни. Без котките.

— Без котките! — възкликна Джак.

Старк отново вдигна рамене.

— Никога не съм ги харесвал. Много са коварни за моя вкус.

Близначките изсумтяха.

— Котките са независими създания — започна Деймиън. Усетих даскалския му тон и ми стана ясно, че мисията ми по смяна на темата е била успешна. — На всички ни е известно, че те са били заклеймявани от хората през много епохи, но знаеш ли също, че…

— Извинете ме — казах аз и стиснах Нала по-здраво, за да не я изпусна върху гърба на Дукесата. — Трябва да говоря с Афродита преди срещата на съвета. Ще се видим там, нали?

— Хъм…

— Предполагам.

— Сигурно.

Все пак изтръгнах някаква форма на довиждане. Усмихнах се приятелски на Старк.

— Беше ми приятно да се запознаем. Ако имаш нужда от нещо за Дукесата, не се притеснявай да ми кажеш.

— Добре.

И изведнъж, след като Деймиън продължи с лекцията си за котките, Старк ми намигна и кимна красноречиво, за да ми покаже, че оценява жеста ми да сменя темата. Намигнах му в отговор и почти бях стигнала до вратата, когато осъзнах, че се хиля като идиот, вместо да помисля над факта, че последния път, когато бях сама навън, нещо се опита да ме нападне.

Стоях пред голямата дъбова порта като бавноразвиваща се, когато воини от „Синове на Еребус“ се заизкачваха по стълбите към залата за вечеря на преподавателите.

— Жрице — поздравиха ме някои от тях с поклон и сложиха ръце на мускулестите си гърди.

Отвърнах на жеста нервно.

— Жрице, може ли да ви отворя вратата предложи ми един по-възрастен воин.

— О, благодаря — отвърнах аз, а после получих неочаквано прозрение. — Чудех се дали някой от вас може да дойде с мен и да ми каже имената на воините, които ще охраняват общежитието ни. Струва ми се, че бихме се чувствали по-добре, ако знаем имената ви.

— Това е много добра идея — каза възрастният воин, който все още държеше вратата. — С радост ще ви дам списък с имената.

През целия път до общежитието си говорихме любезно за воините, които ще ни охраняват, а аз се съгласявах с него и хвърлях коси погледи към спокойното нощно небе.

Нищо не потрепна и въздухът не се раздвижи, но аз не можех да се отърва от ужасяващото чувство, че някой или нещо ме наблюдава.