П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (20)

Деветнадесета глава

Не успях да кажа нищо, а Афродита ме хвана за ръка и ме издърпа навън от заведението. Дарий само ни хвърли един поглед и за част от секундата се изстреля от колата.

— Къде е опасността?

Афродита поклати глава:

— Няма опасност. Драматична среща с бившето гадже. Хайде да се махаме оттук.

Дарий изсумтя и се качи в колата. Афродита ме бутна на задната седалка. Не си давах сметка, че плача, докато тя не ми подаде кърпичка.

Цялата си в сълзи, а гримът ти се е размазал.

Благодаря — промърморих аз и си издухах носа.

Всичко наред ли е? — попита Дарий и ме погледна в огледалото.

— Ще се оправи. Обичайните простотии между бивши гаджета. А това, което се случи вътре, беше още по-тъпо.

— Не говори за мен така, все едно ме няма — изхлипах.

— Вече си добре, нали? — попита ме Дарий.

— Ако каже „не“, ще отидеш ли да убиеш онзи тъпак? — попита го Афродита.

С изненада установих, че се кикотя.

— Не искам да го убиваш. И да, ще се оправя.

Афродита вдигна рамене.

— Оправяй се, но според мен момчето си плаче за претрепване. — После тя дръпна Дарий за ръката и му посочи търговския център, покрай който тъкмо минавахме. — Би ли спрял тук за малко? Искам да мина през един магазин, защото iPod-ът ми се развали и трябва да си купя нов.

— Имаш ли нещо против? — попита ме Дарий.

— Не, разбира се. Трябва ми малко време да се успокоя, преди да отида на училище. Но може ли да те помоля да останеш с мен в колата?

— Разбира се, Жрице.

Дарий ми се усмихна мило в огледалото и се почувствах виновна.

— Връщам се след минутка. Наглеждайте Злодеида. — Афродита метна котката върху Дарий и буквално влетя в търговския център.

Той остави на съседната седалка съскащия звяр и се обърна към мен:

— Мога да проведа един разговор с момчето, ако искаш.

— Не, но ти благодаря. — Издухах носа си и избърсах сълзите. — Той има пълното право да ми е ядосан. Направих голяма грешка.

— Хората, които се забъркват с вампири, могат да останат много наранени. — Личеше си, че внимателно избира думите си. — Да бъдеш партньор на вампир, особено на толкова силна Висша жрица, е много трудно.

— Но аз не съм вампир, нито Висша жрица — възразих аз и се почувствах напълно объркана. — Аз съм просто новак.

Дарий се поколеба, очевидно се чудеше колко би могъл да ми каже. В този момент Афродита се появи и държеше в ръка новия си iPod.

— Зоуи, трябва да имаш предвид, че Висша жрица не се става за една нощ. Тя започва да проявява качествата си още като новак. Силите й се зараждат отрано. Ти имаш изключителни сили, много си далече от обикновения новак. Така че е нормално твоите постъпки да въздействат на останалите.

— Знаеш ли, тъкмо бях започнала да се справям, че съм „толкова различна“ от останалите, а сега имам чувството, че се задушавам от това.

Афродита се настани на седалката и сложи Злодеида в скута си. Обърна се и ме погледна в очите.

— Аха, да си суперспециална не е толкова готино, колкото си мислеше, така ли?

Очаквах да ми отправи някоя самодоволна усмивка в стил „Казах ли ти?“, но всъщност в очите й прочетох разбиране.

— Много мило от твоя страна — отвърнах, — благодаря ти.

— Виждаш ли колко лошо ми влияеш. Но ще се опитам да гледам откъм хубавата страна на нещата.

— От хубавата страна?

— Хубавото е, че все още всички ме смятат за ужасната адска кучка — отвърна тя със самодоволна усмивка и разроши котката си.

— Аз смятам, че си невероятна — каза Дарий и също протегна ръка, за да погали Злодеида.

— И си напълно прав.

Тя се наведе към него и въпреки протестите на затиснатата между тях котка шумно го целуна по бузата.

Разхилих се и се престорих, че ще повърна, но се усмихнах, когато Афродита ми намигна. Почувствах се малко по-добре.

В крайна сметка това беше, помислих си аз. Ерик ме мрази. Старк е мъртъв. А ако се съживи, просто ще му помогна да се справи с положението си. Това е. След тази ужасна среща с Хийт определено приключвам завинаги с гаджетата за много време напред.

Естествено, закъснях за часа по актьорско майсторство. Заради разместването на програмата щях да карам часа с горния курс. Харесвам актьорското майсторство от преди да дойда в „Дома на нощта“ (имам предвид да играя, не да гледам). Е, добре, не казвам, че съм много добра актриса, но се старая. Заради новата програма се оказах в клас с непознати ученици. Застанах на вратата и взех да си търся свободно място. Наистина не ми се искаше да прекъсвам Ерик (господин Найт?) по средата на урока му на тема „Шекспирови пиеси“

— Просто седни някъде, Зоуи — каза той, без дори да погледне към мен.

Гласът му беше равен и почти досаден. Звучеше точно като учител.

Забързах се и седнах на първия свободен чин. За съжаление беше най-отпред. Кимнах на Бека Адамс, която седеше зад мен. Тя ми кимна в отговор, но беше прекалено заета да зяпа Ерик. Всъщност не я познавах добре. Беше руса и красива, точно по стандартите на „Дома на нощта“, и съответно беше член на „Дъщерите на мрака“ Виждала съм я да се мотае с някои от бившата групичка на Афродита, но нямам конкретни впечатления от нея. Това, че й текат лигите по Ерик, не й помагаше да ми стане особено симпатична.

Не, Ерик вече не ми е гадже. Нямам право да се дразня, че друго момиче си пада по него. Би трябвало да не обръщам внимание. Може би дори трябва да се сприятеля с нея, за да покажа на всички, че вече съм го преодоляла. Да, аз просто…

— Здрасти, Зи!

Красивият рус и висок Коул Клифтън, който напоследък излизаше с Шоуни (което само показваше колко е смел), ми помаха весело и прекъсна мисловната ми тирада.

— Здрасти — отвърнах с широка усмивка.

— Добре, това е чудесно. Радвам се, че си доброволец, Зоуи — чух Ерик да казва.

— Моля? — примигах от изненада. Усмивката му беше студена, а очите му приличаха на сини ледени кубчета.

— Видях, че говориш, и реших, че искаш да ми партнираш в една Шекспирова импровизация.

Преглътнах.

О! Ами… Аз… — Понечих да кажа, че всъщност не искам да участвам, но когато видях присмехулния му поглед, промених решението си. Ерик едва ли смята да ме тормози цял срок. Така че се прокашлях и се изправих. — Ще се радвам да участвам.

В очите му пробяга изненада и това ме изпълни със самодоволство. То обаче много бързо се изпари.

— Добре. Ела да вземеш своя текст.

О, по дяволите!

— Добре. — Двамата с Ерик застанахме на подиума с лице към целия клас. — Както ви обяснявах, точно преди Зоуи да закъснее и да ни прекъсне, Шекспировите импровизации са чудесен начин да упражнявате актьорските си умения. Малко е необичайно, защото Шекспир не е бил импровизиран често. Обикновено актьорите се придържат стриктно към думите и точно затова може да бъде много интересно да се променят популярни сцени от пиесите. — Той посочи листа в ръката ми. — Това е началото на диалога между Дездемона и Отело…

— Ще изпълняваме „Отело“? — изписках аз и стомахът ми се сви на топка. Именно от него беше монологът, който Ерик ми изрецитира с любов пред цялото училище.

— Да. — Той ме погледна решително в очите. — Това притеснява ли те?

Да!

— Не — излъгах аз. — Просто се изненадах, това е всичко.

— Добре тогава.

Дали е решил да изпълняваме някоя от любовните сцени в „Отело“? Не знаех дали се чувствам толкова зле, защото исках да е така, или точно обратното.

— Е, знаеш историята в пиесата, нали?

Кимнах. Естествено, че я знаех. Отело е мавър (т.е. тъмнокож) и се е оженил за Дездемона (изключителна бяла жена). Те са били много щастливи, докато Яго, един ужасен ревнивец, решил да направи така, че Отело да си помисли, че Дездемона му е изневерила. В гнева си Отело души Дездемона. До смърт.

О, по дяволите!

— Добре — каза той отново. — Това е сцена от края на пиесата. Отело се изправя срещу Дездемона. Ще започнем с четене на текста, който е на листа. След това ще продължим със свои думи, придържайки се към сюжета. Стана ли ти ясно?

За съжаление, да.

— Да.

— Добре, нека да започваме тогава.

И в този момент, както го бях виждала толкова пъти досега, Ерик се превърна в героя, чиято роля щеше да изпълнява. Той се обърна към публиката и започна с репликите на Отело. Направи ми впечатление, че беше оставил листа и говореше по памет:

— Това е причината, това е причината. Нека да не я назовавам пред вас, непорочни звезди. Това е причината, но няма да пролея кръвта й, нито ще порежа кожата й, по-вяла от сняг.

Заклевам се, че той се промени дори физически и въпреки че бях толкова нервна заради унижението, че това ще се превърне в публичен скандал, не можех да не оценя таланта му. Изведнъж той се обърна към мен и сърцето ми заби толкова лудо, че не можех да мисля, а Ерик ме хвана за раменете.

И тогава, колкото и да е шокиращо, той се наведе и ме целуна по устните. Целувката му беше груба и страстна, гневна и издайническа и сякаш не му се искаше да отделя устните си от моите. Остави ме без дъх. Прилоша ми. Зави ми се свят.

Така исках отново да сме гаджета!

Съвзех се, когато наближи моят ред да говоря.

— Плача, но със сълзи горчиви. Тази тежка мъка ме ранява. Там, където живееше доскоро любовта. Тя се събужда.

— Кой е там? Отело? — Отместих поглед от текста си и погледнах Ерик, преструвайки се, че целувката му ме е събудила.

— О, Дездемона.

О, боже! Не можех да повярвам каква беше следващата ми реплика…

— Ще дойдеш ли в леглото, господарю мой?

— Каза ли молитвата си тази вечер. Дездемона?

Красивото лице на Ерик стана напрегнато и страшно и не се налагаше да имам актьорски заложби, за да гледам уплашено.

— Да, господарю мой.

— Това е добре. Трябва да си пречистила душата си заради това, което ще ти се случи тази нощ — започна да импровизира той и все още изглеждаше като полуделия от ревност Отело.

— Какво има? Нямам представа за какво говориш. — Не беше толкова трудно да импровизирам. Бях забравила, че сме пред класа и всички очи са вперени в мен. Всичко, което виждах, беше Ерик в ролята на Отело. Усещах страха и отчаянието на Дездемона при мисълта, че може да го загуби.

— Замисли се сериозно! — изсъска той през зъби. — Ако има нещо, за което съжаляваш, сега е моментът да помолиш за прошка. Нищо вече няма да е същото, не и след това, което ще се случи.

Пръстите му се впиваха в раменете ми така здраво, че без съмнение щяха да ми оставят синини, но аз не трепнах. Просто не спирах да го гледам в очите и се опитвах в тях да видя Ерик, когото познавах и който все още ме обичаше. Листът с текста на пиесата се изплъзна от пръстите ми.

— Ала аз не разбирам какво от мене искаш да призная! — извиках аз, напомняйки си, че аз не съм Дездемона. Тя не беше виновна за нищо.

— Истината! — смръщи се той и ме погледна свирепо. — Искам просто да си признаеш как ме предаде!

— Не съм! — От очите ми се стичаха сълзи. — Не и в сърцето си. Никога не съм те предавала в сърцето си.

Ерик в ролята на Отело ме накара да забравя за всичко — Хийт, Лорън, Старк. Съществувахме само той и аз и необходимостта да го накарам да разбере, че не съм искала да го мамя. И че все още не искам.

— В такъв случай сърцето ти е нещо черно и сбръчкано, защото ти ме измами и още как.

Ръцете му започнаха да се плъзгат от раменете към врата ми и знаех, че усеща как лудо бие пулсът ми.

— Не! Това, което направих, беше грешка. Аз разбих собственото си сърце, и то неведнъж, а три пъти!

— Значи реши да разбиеш и моето заедно със своето? — Пръстите му се доближаваха до врата ми и виждах как и в неговите очи напират сълзи.

— Не, господарю мой — казах аз, опитвайки се да се придържам към ролята на Дездемона. — Аз просто искам да ми простиш и…

— Да ги простя!? — прекъсна ме той. — Как бих могъл да го направя? Аз те обичах, а ти ми изневери с друг.

Поклатих глава:

— Всичко това са лъжи.

— Значи признаваш, че през цялото време си ме лъгала?

Пръстите му стиснаха по-здраво.

— Не! — простенах аз. — Не това имах предвид. Разбрал си ме погрешно. Това, което имах с него, беше лъжа. Той беше лъжа. Ти беше прав за него през цялото време.

— Твърде късно. Осъзнаваш го твърде късно.

— Не е нужно да е късно. Прости ми и ми дай втори шанс. Нека всичко между нас да не свършва по този начин.

Видях как няколко различни емоции пробягаха през лицето на Ерик. Успях лесно да различа гняв и дори омраза, но също така имаше тъга, а може би дори надежда, скрита дълбоко в тази част на сините му очи, която изглеждаше като топло лятно небе.

Но изведнъж тъгата и надеждата се изпариха от изражението му.

— Не, ти се държа като кучка и сега ще си получиш заслуженото.

С налудничав поглед, той като че ли се извиси още повече над мен. Пристъпи крачка напред, махна едната си ръка от врата ми, за да може да ме държи притисната към себе си. Усетих силен порив на желание. Знам, че не беше правилно, знам, че беше странно, но сърцето ми биеше не само от нервност и страх. Взрях се в очите му и изпитах ужаса на Дездемона заедно със собствената си страст и по твърдостта на тялото му се досещах, че и той изпитва същото. Той беше Отело — подлуден от ревност и гняв, но беше също така и Ерик — момчето, което ме обичаше и което аз нараних така жестоко, когато ме видя с друг.

Лицето му беше толкова близо до моето, че можех да усетя дъха му върху кожата си. Миризмата му беше така позната, че вместо да се дърпам или да се отпусна в ръцете му, преструвайки се на мъртва, аз протегнах ръце към него и го придърпах към себе си, премахвайки дистанцията между устните ни.

Целунах го с цялата си страст. Вложих болката и страданието си, любовта и желанието си към него. А той ми отвърна по същия начин — страст за страст, болка за болка и любов за любов.

И тогава скапаният звънец би.