П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (23)

Двадесет и втора глава

Както винаги, когато баба ми каже да направя нещо, аз го правя.

— Добре, имам билки в стаята си. Ще отида да взема малко.

Кимнах на Афродита, а тя ме побутна към вратата.

— Какви билки имаш? — попита ме баба.

— Бяла салвия и лавандула.

— Това с добре.

Изтичах да ги взема и бързо се върнах в стаята на Афродита.

— Въпросът с купата е уреден. — Тя ми подаде купа, украсена с релефно грозде и лоза, увиваща се около нея. Беше наистина великолепна и изглеждаше скъпа и стара. Тя повдигна рамене, сякаш каза: „Ами да, скъпа е.“

— Добре, готова съм — казах на баба.

— Имаш ли перо от някоя спокойна птица, например гълъб? Или защитна птица, като сокол или орел?

— О, не, бабо. Нямам перо.

Погледнах въпросително към Афродита.

— Не, и аз нямам пера.

— Нищо, и така ще се справим. Готова ли си, Зоуибърд?

Запалих и размахах връзката с билки, докато започна да пуши. После я оставих в купата между нас.

— Готова съм, пушекът е перфектен.

— Раздухай го около себе си. Момичета, и двете трябва да се концентрирате над ритуала по пречистване и да мислите за позитивна енергия. Мислете за богинята си и колко много ви обича тя.

Направихме, каквото ни каза. И двете внимателно разпръсквахме пушека около себе си с ръце.

Злодеида кихна, изсъска и скочи от леглото, за да се скрие в банята. Не мога да си кривя душата и да кажа, че съжалявам, че си тръгна.

— Сега дръжте купата близо до вас, докато ви разказвам. — Усетих как си поема три пъти дълбоко дъх, преди да започне. — Най-напред трябва да знаете, че Тси Сгили са вещици, но не се подлъгвайте по думата „вещица“ Те не са мъдри жрици, които служат на Никс. Тси Сгили живеят отделно, извън племето. Те са зли. Наслаждават се на смъртта, обичат да убиват. Имат магически способности, произлизащи от болката и страданието на жертвите им. Те се хранят от смъртта. Могат да измъчват и убиват с ане-ли-сги.

— Не знам какво значи това, бабо.

— Значи, че са силни психически и могат да убиват с мислите си.

С Афродита се спогледахме. Сигурна бях, че си мисли за същото. Неферет е известна с невероятно силната си психика.

— Коя е кралицата, за която се говори в стихотворението? — попита Афродита.

— Не знам за кралица на Тси Сгили. Те са самотни същества и нямат йерархия. Но аз не съм голям специалист по тях.

— Значи Калона е един от Тси Сгили? — попитах аз.

— Не. Калона е нещо много по-лошо. Тси Сгили са зли и опасни, но все пак са хора и можеш да се справиш с тях като с хора.

Баба замълча и усетих как си пое дълбоко дъх още няколко пъти. После заговори с тих глас, сякаш се притесняваше да не я чуят. Не звучеше уплашена, а по-скоро предпазлива. Предпазлива и много, много сериозна.

— Калона е бащата на гарваните-демони. Той не е човек. Наричаме го демон, но това не е много точно. По-скоро бих го определила като ангел.

Студени тръпки ме побиха, когато баба каза името „гарвани-демони“ После осъзнах думите й и примигах от изненада.

— Ангел? Като в Библията?

— Не се ли предполага те да са от добрите? — намеси се Афродита.

— Предполага се. Нека да не забравяме, че според християните Луцифер е бил най-красивият и могъщ ангел. Преди падението си.

— Така е. Бях забравила за това — каза Афродита. — Значи Калона е ангел, който след падението си е станал от лошите?

— Нещо подобно. В древни времена ангелите се разхождали по земята и са се женели за човешки жени. Има много истории от онова време. В Библията ги наричат нефилими. Древните гърци и римляни са ги смятали за богове. Но както и да са наричани, всички източници са единодушни за две неща. Първо, били са необикновено красиви, и второ, женели са се за хора.

— Има смисъл — обади се Афродита. — Ако наистина са били толкова красиви, жените едва ли биха им устояли.

— Е, те са били необикновени създания. Във вярванията на индианците се разказва за един конкретен ангел, несравним по красота. Имал крила с цвета на тъмната нощ и можел да се превръща в гарван. В началото нашият народ го посрещнал като бог, с песни и танци. Реколтата била много богата. И жените били така плодовити, както и земята. Но изведнъж всичко се променило. Не знам точно защо. Историята е много стара. Много от нея се е загубила във времето. Според мен просто е трудно да живееш с бог, независимо колко е красив. Песента, която помня от моята баба, разказва, че Калона се променил, когато започнал да спи с жените от племето. След първия път, в който бил е жена, той вече бил обсебен от тях. Копнеел за жени непрекъснато и в същото време ги мразел заради неутолимата си страст към тях.

— Обзалагам се, че той бил този, който е изпитвал страст, а не жените. Никой не обича курвите, независимо колко са красиви — изсумтя Афродита.

— Права си. В песента на моята баба се казваше, че момичетата са отвърнали лицата си от него и тогава той се превърнал в чудовище. Използвал божествената си сила, за да властва над мъжете, докато осквернява жените им. В това време омразата му към жените нараствала с нова сила заради зависимостта му от тях. Чувала съм една стара мъдра жена да казва, че за Калона жените били като вода, въздух и храна — колкото и да ги мразел, той се нуждаел отчаяно от тях. — Тя отново замълча и аз можех да си представя отвращението, изписано на лицето й в този момент. — Жените, които той изнасилвал, забременявали, но повечето раждали мъртви и безформени деца. Понякога се случвало детето да оцелее, въпреки че било очевидно, че не е човек. Децата на Калона били гарвани, но с човешки очи и крайници.

— Ъ-ъх. Тяло на гарван с очи и крака на човек. Отвратително — каза Афродита.

Побиха ме тръпки.

— Напоследък чувам често грачене на гарвани. Понякога са много. Мисля, че един от тях се опита да ме нападне. Успях да го ударя и той одраска ръката ми.

— Какво? Кога? — извика баба.

— Чувам ги нощем. Помислих си, че е странно да издават чак такива звуци. И… и снощи нещо, което не можех да определя точно какво, се завихри около мен. Точно като досадна невидима птичка. Ударих го и побягнах към училището, като призовах Огъня да го прогони надалеч.

— И това помогна ли? Огънят прогони ли го? — попита баба.

— Да, но оттогава непрекъснато имам усещането, че някой ме наблюдава.

— Това са гарваните-демони — каза баба с твърд като стомана глас. — Това, с което си се сблъскала, са били демоничните деца на Калона.

— Аз също ги чувам понякога — намеси се Афродита и пребледня. — Всъщност си мислех колко са досадни да крякат така последните няколко нощи.

— Откакто професор Нолън беше убита — отбелязах аз.

— И аз оттогава започнах да ги чувам. Олеле! Възможно ли е да имат нещо общо с убийствата на Лорън и професор Нолън?

— Не, не мисля. Гарваните-демони са загубили своята физическа форма. Те са само духове и не могат да причинят големи проблеми. Могат да наранят само хора, които са слаби и близко до смъртта. Много ли пострада ръката ти, миличка?

— Не особено. Одрасканото изчезна след няколко минути.

Баба се поколеба за миг, после каза:

— Досега не съм чувала за гарван-демон, който е успял да нарани млад човек. Те са много зли — тъмни създания, които изпитват удоволствие да измъчват тези, които са близо до смъртта. Не вярвам, че са в състояние да причинят смъртта на млад и здрав вампир, но е възможно да са били привлечени в „Дома на нощта“ заради убийствата и някак си да са станали по-силни от това. Бъди внимателна. Те са ужасни създания и тяхното присъствие винаги е лоша поличба.

Докато баба говореше, погледът ми се плъзна пак върху стихотворението.

 

От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен.

 

Какво се е случило с Калона — попитах аз.

— Именно ненаситната му страст към жените го е погубила. Мъжете от племето с години се опитвали да се преборят с него. Но просто не са можели. Той бил митично и магическо създание и само с магия е можел да бъде победен.

— И какво е станало? — повтори въпроса ми Афродита.

— Гигуа е свикала таен съвет на мъдрите жени от всички племена.

— Какво е гигуа? — попитах аз.

— Това е индианска дума за най-почитаната жена в племето. Тя е надарена и мъдра, често е близка с Великия дух. Всяко племе си избира една такава и тя служи на съвета на жените.

— Нещо като Висша жрица?

— Да, това е добра аналогия. Значи гигуа свикала съвет и мъдрите жени се събрали на единственото място, където Калона не можел да ги подслушва — в една пещера под земята.

— А защо не можел да ги подслушва там? — попита Афродита.

— Калона изпитвал отвращение към земята. Той е небесно създание и принадлежи на небесата.

— Добре, а защо тогава Великия дух или който и да е там, не го е повикал обратно? — попитах аз.

— Защото той е имал свободна воля — отвърна баба. — Калона е бил свободен сам да избира пътя си, точно както и вие с Афродита.

— Тази свободна воля понякога е доста отвратително нещо — подхвърлих.

Баба се засмя и смехът й ми подейства успокоително.

— Така е, а-вет-си а-ге-хут-са. Но в този случай именно свободната воля на гигуа и останалите жени спасила народа ни.

— Какво са направили? — попита Афродита.

— Използвали са женските си магически сили, за да създадат момиче, толкова красиво, че за Калона да е невъзможно да му устои.

— Да създадат момиче? Имаш предвид, че с магия са превърнали нещо в момиче?

— Не, а-вет-си а-ге-хут-са. Имам предвид, че са я създали. Тази гигуа, която била сред най-талантливите, направила тяло от глина и нарисувала лице толкова красиво, че не можело с нищо да се сравни. Тази гигуа, която се славела като най-добрата тъкачна сред всички племена, изпрела за момичето дълга черна коса, която се спускала на вълни до кръста й. Най-добрата шивачка гигуа направила рокля, която отразявала лунната светлина, а останалите жени я разкрасили с черупки, мъниста и пера. Най-бързата гигуа я надарила с бързи нозе. А най-талантливата певица я дарила с приятен и мек глас.

— Всяка от жените порязала ръката си и нарисувала със собствената си кръв по един от седемте свещени символа — север, юг, изток, запад, горе, долу и дух. След това събрали ръцете си около глинената фигура и с помощта на обединените си сили вдъхнали живот на момичето.

— Сигурно се шегуваш, бабо! Жените са съживили куклата?

— Така казва историята. А и не разбирам защо това ти се струва по-невероятно, отколкото момиче, което има дарба за всичките пет елемента.

— Е… — усетих как се изчервявам. — Предполагам, че имаш право.

— Определено има право. Сега млъкни и нека да изслушаме края на историята — намеси се Афродита.

— Извинявай, бабо.

— Помни, че магията съществува, Зоуибърд. Много е опасно да го забравяш.

— Добре, няма да го забравям — обещах. Каква ирония на съдбата бе именно аз да се съмнявам в магическата сила.

— И така, да продължим. Жените гигуа вдъхнали живот на момичето и го нарекли Ая.

— Хей, знам тази дума. Означава „аз“

— Много добре, а-вет-си а-ге-хут-са. Те я нарекли Ая, защото съдържала частица от всяка една от тях и за всяка тя била „аз“.

— Това е страхотна идея всъщност — каза Афродита.

— Жените не казали на никого за Ая, дори на съпрузите, децата и родителите си. На следващото утро я извели от пещерата близо до потока, на който Калона се къпел всяка сутрин, и през цялото време й шепнели какво трябва да направи. И така, тя седнала на една скала, огряна от сутрешното слънце — решела косата си и пеела красива песен. Калона я видял и както всички очаквали, моментално бил обсебен от мисълта да я притежава. Ая направила това, за което била създадена. Побягнала от него с магическа скорост. Той я последвал. Заради безумната си страст към нея не се поколебал да влезе в пещерата, в която тя изчезнала. Не забелязал и жените гигуа, които вървели след него, нито чул заклинанията, които нареждали.

Калона хванал Ая дълбоко в земните недра. Вместо да бяга от него и да се съпротивлява, тази несравнима красавица го приканвала с нежни ръце и съблазнително тяло. Но в момента, в който той проникнал в нея, съблазнителното й тяло се превърнало в това, от което било направено — Земя и Дух на жена. Ръцете и краката й се превърнали в пръстта, която го обвила, духът й — в плаващи пясъци, които го заклещили. Жените гигуа призовали Майката Земя да запечата пещерата, пленявайки Калона завинаги в прегръдката на Ая.

Чувствах се, сякаш съм се показала на повърхността след дълго плуване под вода. Погледът ми попадна на стихотворението, което стоеше до мен.

— Ами стихотворението?

— Е, погребването на Калона не е краят на историята. В момента, в който гробницата му била запечатана, всички негови деца, гарваните-демони, започнали да пеят песен с човешки глас, в която се обещава, че Калона един ден ще се завърне. Описва се и ужасното отмъщение, което е подготвил за хората, особено за жените. Подробностите от песента на гарваните-демони са загубени. Дори моята баба знаеше само отделни пасажи, и то от своята баба. Много малко хора са искали да помнят тази песен. Според тях е лоша поличба да се помнят такива ужасии. Въпреки това оцелялото, предавано от майка на дъщеря, е достатъчно. В тези предания се разказва за Тси Сгили, за кървящата Земя, за красотата на Калона и за това как той ще се въздигне отново. — Баба замълча за момент, а ние с Афродита се вгледахме с ужас в стихотворението.

— Опасявам се, че стихотворението от твоето видение е песента на гарваните-демони. И според мен предвестява, че Калона е на път да се завърне.