П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (18)

Седемнадесета глава

— Естествено, че не ядат хора! — Стиви Рей изглеждаше възмутена от предположението ми.

Сестра Мери Анджела вдигна глава от компютъра и ни погледна неодобрително.

Ние се усмихнахме, помахахме й и отново се върнахме към подреждането на играчките. Тя продължи да ни гледа дълго време, но в един момент изражението й омекна, усмихна ни се и се върна към задълженията си.

— Стиви Рей, какво точно става с тях? — прошепнах аз, докато маркирах още няколко лилави пернати чудовища.

Тя вдигна рамене прекалено безгрижно.

— Просто са малко гладни. Това е всичко. Знаеш какви са хлапетата, вечно са гладни.

— Което значи, че ще си доставят вечеря от къде?

— От момчетата, които доставят пица най-често. Хранят се с момчетата, които доставят пица? — прошепнах с ужас.

— Не! Обаждаме се по телефона и даваме адреса на една от сградите в близост до депото. Най-често казваме, че работим извънредно за изложбения център, и после чакаме момчето с пицата да пристигне.

Тя се поколеба за миг.

— И?

— После го пресрещаме, преди да е стигнал сградата, и вземаме пиците. Караме го да забрави, че ни е виждал, и той си тръгва, а ние изяждаме пицата, а не него — изрече тя на един дъх.

— Крадете пици?

— Е, да, но все пак е по-добре, отколкото да изядем момчето, нали така?

— О, да — казах аз и завъртях очи. — Освен това крадеш кръв от „Червения кръст“, ако не се лъжа.

— Пак повтарям, по-добре е, отколкото да изядем момчето.

— Ето, това са още причини, поради които се налага да разкажем на вампирите за вас.

— Защото крадем пици и кръв? Дали наистина трябва да казваме на вампирите? Искам да кажа, имаме си достатъчно проблеми за решаване, вместо да задълбаваме в това дребно недоразумение.

— Не, не защото крадете, а защото нямате пари и никакъв легален начин да се грижите за себе си.

— Иска ми се Афродита да дойде пак при нас. Тя има ужасно много пари и не една златна кредитна карта.

— Тогава ще трябва да й се подмазвате.

Стиви Рей се намръщи.

— Положих големи усилия да й въздействам мислено, както го правя с другите хора. Щях да я направя невероятно мила и да си живеем така весело и щастливо до края на дните си.

— Стиви Рей, наистина не можете да продължавате да живеете в тунелите.

— На мен ми харесва там — каза упорито тя.

— Те са гадни, влажни и мръсни.

— Сега е по-добре, отколкото последния път, когато ги видя. А може да стане много по-добре, ако се пооправят малко.

Изгледах я продължително.

— Добре де, малко по-добре.

— Както и да е. Мисълта ми е, че имате нужда от закрилата и парите на училището.

Стиви Рей ме погледна решително и изведнъж ми се стори, че изглежда някак по-възрастна.

— Закрилата и парите на училището не помогнаха на професор Нолън или на Лорън Блейк. Или дори на онова момче Старк.

Не знаех какво да кажа. Въпреки това бях убедена, че вампирите трябва да научат за тяхното съществуване. Въздъхнах.

— Добре, знам, че планът ми не е сто процента добър, но искрено вярвам, че има нужда останалите да разберат за вас.

— Кажи ми честно, това да не е от онези предчувствия, с които Никс те е дарила?

— Да.

Въздишката й беше по-дълбока и изпълнена с повече тревога и напрежение от моята.

— Добре тогава. Ще дойда утре. Разчитам на теб и че цялата тази история ще завърши добре.

— Ще се постарая.

Мислено отправих кратка молитва към Никс: Разчитам на теб така, както тя разчита на мен…

Тъкмо приключихме с подреждането на играчките, когато погледнах часовника и осъзнах, че ако не побързаме, ще закъснеем за училище. А и Стиви Рей трябваше да се връща при своите червени новаци, преди да са направили някоя по-голяма беля от кражба на пица. Така че набързо си казахме „чао“ и аз повторих, че ще се видим на следващия ден. Тя изглеждаше леко пребледняла, но ме прегърна и обеща да дойде. После отидох до кабинета на сестра Мери Анджела.

— Извинете, госпожо — не бях много сигурна как трябва да се обръщам към една монахиня, когато искам да й привлека вниманието.

Тя беше погълната от някакъв разговор по интернет. „Госпожо“ явно свърши работа, защото се обърна към мен с усмивка:

— Готова ли си. Зоуи?

— Да, а и вече трябва да се връщаме в училище.

Сестра Мери Анджела погледна часовника и очите й се разшириха от изненада.

— О, боже! Нямах представа колко е късно. И съвсем забравих, че дните ви са обърнати.

Кимнах.

— Сигурно ви изглежда доста странно.

— Не, просто мисля за вас като за нощни същества, също като любимите ни котки. Знаеш, че те предпочитат нощта, нали? Което ми напомня… какво ще кажеш да се видим пак в събота? Може това да бъде твоят ден като доброволец.

— Звучи чудесно. Ще говоря за това е нашата жрица, за да се уверя, че няма проблем. О, и искате ли да започнем работа по разпродажбата?

— Да. Обадих се на борда на нашите църковни ръководители и те след кратка дискусия решиха, че идеята е добра.

Забелязах, че гласът й прозвуча малко по-сериозно.

— Не всички са съгласни с идеята за вампири новаци, нали?

Погледът й отново омекна.

— Не е необходимо да се тревожиш за това, Зоуи. Често се губя по пътя си и се налага да вземем мачетето и да разчиствам треволяците и другите досадни пречки.

Усетих как очите ми се ококорват и за миг си помислих, че сравнението на монахинята може да не е било метафорично. Но нещо друго в думите й ме накара да я попитам:

— Като казахте, че е трябвало да го съгласувате с църковните ръководители, тези от вашата църква ли имахте предвид или от друга?

— Те са от нашето абатство, което не е точно църква, защото нашето ръководство е съставено само от сестри от бенедиктинския орден. А бордът на ръководителите, за който споменах, е съставен от ръководството на местните църкви.

— Вярващите например?

Тя се намръщи.

Да, вярващите имат сериозно представителство в борда.

— Обзалагам се, че те са треволяците, които се е наложило да разчистите.

— Извини ме, Зоуи, но не разбрах какво имаш предвид — каза тя с лека дяволита усмивка, която (неуспешно) се опита да прикрие.

— О, нищо, просто разсъждавах на глас.

— Много лош навик, който може да ти навлече сума неприятности, ако не си внимателна — каза тя и се засмя.

Сякаш не знам — отвърнах. — Значи смятате, че няма проблем с разпродажбата? Защото ако има…

Сестра Мери Анджела вдигна ръка и ми направи знак да замълча.

— Говори с вашата жрица и нека да обсъдим в кой ден от следващия месец ще е добре да направите разпродажбата в училището. Ние ще се вместим във вашия график.

— Добре, чудесно — казах аз и се почувствах много горда от мисълта колко добре се развиват нещата със замислената от мен идея за благотворителност. — По-добре да извикам Афродита и да си тръгваме. Имаме извинения само за първите часове и вече трябва да се връщаме на училище.

— Според мен приятелите ти вече приключиха с работата си и сега са… — Тя направи пауза и ми намигна закачливо: — Сега са заети с нещо друго.

— Какво?

Това беше шок за мен. Останах приятно изненадана, че сестра Мери Анджела няма нищо против, че сме вампири новаци, но да е така развеселена от гнусните свалки между Афродита и Дарий, това беше вече твърде либерално дори за мен.

Очевидно тя се досети по изражението ми какво си мисля, защото се засмя, хвана ме за раменете, завъртя ме обратно и ме побутна лекичко навън.

— Иди, ще видиш какво имам предвид.

Напълно объркана, аз тръгнах по коридора към стаята, в която бяха котките, очакващи осиновяване. Нямаше никакви монахини наоколо, но Афродита и Дарий стояха в ъгъла с гръб към мен, притиснати един към друг като любовници.

Правеха нещо (ъ-ъ-ъ!) с ръцете си. Всъщност изглеждаше, все едно правят много неща с ръцете си. Закашлях се престорено. Вместо да подскочат гузно, както би трябвало, Дарий ми хвърли поглед през рамо и се усмихна, а Афродита изобщо не се обърна, за да види кой е влязъл. Боже, можех да съм монахиня или нечия майка.

— Извинявам се, че прекъсвам тази приятна сцена, но трябва да тръгваме — казах иронично.

Афродита въздъхна и най-сетне се обърна към мен.

— Добре, да тръгваме. Но ще я взема с мен.

И тогава видях какво правеха с ръцете си.

— Но това е котка! — възкликнах аз.

— Сериозно? Не може да бъде. Представяш ли си, ние случайно сме в „Улични котки“

— При това грозна котка — продължих аз.

— Не я обиждай. — Афродита зае отбранителна позиция и се опита да се изправи с огромната бяла котка в ръце. Дарий я хвана под мишница и й помогна да не падне обратно по задник. — Не е грозна, тя е уникална и сто процента е ужасно скъпа.

— Това е улична котка казах аз. — Струва само колкото таксата за осиновяване, която е еднаква за всички.

Афродита погали разсеяно котката, която затвори очи и започна да мърка, като пропускаше ритъма от време на време, което беше признак, че стомахът й е пълен с косми.

Афродита не обърна внимание на това и се усмихна на сплесканото лице на котката.

— Злодеида е чистокръвна персийка, която се е озовала тук, защото е единствената оцеляла в една голяма трагедия. — Афродита сбърчи нос и хвърли високомерен поглед към останалите клетки, пълни с най-различни по цвят и размер котки. — Тя определено не принадлежи към това място.

— Как я нарече Злодеида? Това не беше ли името на злата орисница от Спящата красавица?

— Да. А Злодеида е доста по-интересен персонаж от отвратително сладурестата и добричка принцеса Аврора. Освен това името ми харесва, звучи властно.

Посегнах колебливо да погаля огромната топка козина. Злодеида отвори очи и изсъска заплашително към мен.

— Злодеида идва от злодей — казах аз и отдръпнах бързо ръката си.

— Да, а злодей е властна дума — отвърна Афродита, докато раздаваше въздушни целувки на звяра.

— Изрязани ли са й ноктите? — попитах аз.

— Не — отвърна Афродита радостно. — Спокойно може да извади нечие око.

— Прекрасно.

— Аз я намирам за уникална и красива, точно като новата й собственичка — каза Дарий.

Направи ми впечатление, че когато той протегна ръка да я погали, тя само присви очи, но не изсъска.

— Според мен преценката ти е погрешна. Но както й да е. Хайде да тръгваме. Умирам от глад. Не съм закусвала, а вече пропуснахме и обяда, така че ще трябва да си вземем нещо за ядене на връщане.

— Ще ида да взема нещата на Злодеида. — Дарий тръгна към другия край на стаята, откъдето взе симпатична малка чанта с надпис „За вашето ново коте“ изписан с красив шрифт.

— А плати ли си таксата? — попитах Афродита.

— Да, направи го — каза сестра Мери Анджела, която стоеше на вратата. Забелязах, че внимава да не се доближи прекалено до Афродита и Злодеида. — Прекрасно е, че те двете се намериха, нали?

— Имате предвид, че никой друг не се е осмелявал да докосне котката? — попитах аз.

— Абсолютно никой — отвърна сестра Мери Анджела с широка усмивка. — Не и докато прекрасната Афродита не пристъпи в стаята. Сестра Бианка и сестра Фатима казаха, че било истинско чудо как Злодеида мигновено е приела Афродита.

Афродита се усмихна и изглеждаше убийствено красива.

— Явно ме е чакала — изрече.

— Да, именно. Вие двете много си подхождате съгласи се монахинята. После погледна към мен и Дарий. — Според мен „Улични котки“ като цяло добре ще си пасне с „Дома на нощта“ Предчувствам само хубави неща за в бъдеще. — После вдигна ръка и добави: Нека Пресветата Майка бди над вас.

Благодарихме й, а на мен ми се прииска дори да я прегърна, но облеклото й не изглеждаше предразполагащо към прегръдки. Вместо това й се усмихнах широко и помахах за довиждане.

— Хилиш се и ръкомахаш като някой идиот — каза ми Афродита, докато чакахме Дарий да отвори вратата на колата и да й помогне да сложи пухкавата Злодеида вътре.

— Просто бях любезна. Освен това тя ми стана симпатична. — Аз отворих своята врата. Седнах на седалката си и погледът ми попадна върху светещите очи на Злодеида, която се беше качила на рамото на Афродита и гледаше право в мен.

— Афродита, не е ли по-добре да я сложим в клетка за котки или нещо такова?

— О, боже! Ти гадна ли си или какво? Естествено, че няма да пътува в клетка.

Тя погали звяра и разпръсна косъмчета из цялото купе.

— Уф, както и да е. Просто мислех за нейната безопасност — излъгах най-спокойно аз. Всъщност мислех за своята безопасност. Злодеида ме гледаше така, сякаш не би отказала да си гризне парченце от мен за вечеря. Което ми напомни…

— Хей, умирам от глад — казах на Дарий. Трябва да спрем някъде, за да хапна.

— Нямам нищо против — отвърна той. — Какво ти се яде? — Погледнах часовника на таблото. Колкото и да е невероятно, беше единайсет часът вечерта.

— Е, в този час нямам много голям избор.

Чух Афродита замърмори на Злодеида за „тъпите хора, които си лягат рано“ но не й обърнах внимание. Опитах се да се сетя за някое сносно заведение наблизо. В този момент много позната и приятна миризма нахлу през отворения прозорец и аз посочих жълто-червената табела.

— Ммм, колко вкусно мирише!

— Искаш от тези мазнотии? — попита Афродита.

— Точно в това е част от прекрасния им вкус. С Хийт непрекъснато идвахме тук да ядем. Има всякакви основни храни — мазно пържено пиле, картофено пюре и кола.

— Отвратителна си — каза Афродита.

— Аз плащам.

— Тогава може — отвърна тя.