Джек Лондон
Цар Алкохол (39)

Глава 39

Разбира се, никоя лична повест не може да се смята завършена, докато съдбата на героя е неизвестна до последния момент. В тази книга читателят няма да намери един поправил се пияница. Аз никога не съм бил пияница и никога не съм се поправял.

След няколко месеци трябваше да извърша плаване около нос Хорн с кораб на платна. Пътуването трая 148 дни. Аз не взех със себе си алкохол и макар че уискито на капитана всеки момент беше на моя услуга, през цялото време не изпих нито една чашка. Не пих, защото не чувствувах желание да пия. Никой на борда не пиеше, нямаше подходяща атмосфера, а органично влечение към алкохола не изпитвах.

И тогава пред мене се изправи един ясен и прост въпрос: щом това е тъй лесно, защо не се въздържам от пиене и на сушата? Грижливо претеглях и обмислях този въпрос през всичките пет месеца на пътуването. И през всичкото време абсолютно нищо не пих.

В резултат, въз основа на данните от предишния опит, можах да дойда до някои заключения.

Най-първо аз съм уверен, че на десет или дори на сто хиляди човека не винаги ще се намери един истински алкохолик. Употребата на спиртни питиета според моето мнение е чисто „умствена привичка“. Това не е като пристрастяването към тютюна, кокаина, морфина или други наркотици. Влечението към алкохола се заражда изключително в мозъка. Там то се развива и расте, но почва за него е общуването с хората. От един милион пиячи май нито един не е започнал да пие насаме. Всички започват да пият в компания и привичката към алкохола се затвърдява при това от хиляди възникващи попътно асоциации и влияния, за които разправих в първата част на този роман. Тези асоциации и влияния най-много съдействуват да се разкрие привичката към спиртните питиета. Ролята на самия алкохол в сравнение с ролята на обществената атмосфера, в която го пият, е много незначителна. Рядко можете да срещнете човек, който да чувствува непреодолимо органическо влечение към виното, без да е свикнал да го пие в компания. Аз допускам, че такива хора съществуват, но никога не съм срещал нито един.

През това дълго петмесечно пътуване аз се убедих, че алкохолът съвсем не заема място между потребностите на моя организъм, но затова открих и друго, а именно че тази потребност се корени изключително в ума и общуването с хората. Мисълта за алкохола веднага предизвикваше у мене по асоциация представата за приятелска компания, а когато мислех за компания — асоциацията беше алкохолът. Компанията и алкохолът бяха слети в моята представа като сиамски близнаци. Те никога не се явяваха поотделно.

Четях ли, легнал на палубата в сглобяемото кресло, или разговарях с някой пасажер, случайно споменаване за някоя част от земното кълбо тутакси предизвикваше у мене представа за тамошните напитки и за приятелите, с които съм ги пил. Всички хубави нощи, дни и минути, всички силни спомени и безумства, свързани с това, започнаха да изплуват в паметта ми. Аз виждам върху страницата на една книга името на Венеция и веднага си припомням масичките в кафенетата и по тротоарите. — Битката при Сантяго — казва някой, и аз отговарям: — Да, ходил съм там. — Но не виждам пред себе си нито мястото на битката, нито Кетъл Хил, нито Дървото на мира, а само кафене „Венера“. На площада е Сантяго, където в една гореща вечер пих и разговарях с един човек, който умираше от охтика. Чувам името на лондонския Ист Енд — и пред мене изпъкват осветените кръчми, а в ушите ми звучат викове: „За два пенса ракия“ и „За три — шотландско“. Латинският квартал… Веднага виждам себе си в студентската кръчмица; наоколо са весели и възбудени лица, всички пием студен, добре пречистен абсент, а през това време развълнуваните и прегракнали гласове, които бързо решават въпросите за бога, изкуството, демокрацията и други все така прости проблеми на живота, стават все по-шумни и по-шумни.

През време на една буря в Рио де Лаплата ние решаваме в случай на авария да се отбием в Буенос Айрес — „Американския Париж“ — и в моята памет веднага изпъкват, облени със светлина, препълнени кафенета, звън от чаши, песни, веселба и глъчка от възбудени гласове. След като попаднахме в ивицата на североизточните мусони в Тихия океан, ние придумваме нашия капитан да се отбием в Хонолулу и докато го убеждаваме, аз си спомням прохладните веранди, където така често сме пили коктейли и шампанско, което ни поднасяха на брега във Вайкики. Някой от пасажерите разказва как готвят в Сан Франциско диви патици, и аз веднага се пренасям в шумна, осветена зала на ресторанта и през чашите златист рейнвайн различавам лицата на старите си приятели.

В края на краищата аз дойдох до заключение, че с удоволствие ще посетя пак всички тия прекрасни места само при едно условие — с чаша в ръка. В тази фраза има нещо магическо. В нея има много повече значение, отколкото в думите, от които се състои. Аз съм прекарал целия си живот в атмосфера, която тая фраза отразява най-добре — с чаша в ръка. Тя е станала вече сега част от самия мене. Аз обичам бляскавото остроумие, сърдечният смях, звънливите гласове на мъжете, когато с чаша в ръка затварят вратата към сивия свят и започват да живеят нов, безумен, радостен, ускорен живот.

Не — реших аз, — при случай ще пия. Въпреки мъдрите мисли, които съм усвоил и преработил, аз спокойно и съзнателно реших да продължавам да върша онова, с което съм свикнал. Аз ще пия — но по-умерено, по-предпазливо, отколкото по-рано. Аз няма да си позволя да се превърна пак в една вървяща факла и никога няма да викам Бялата логика. Сега знам как да се опазя от всичко това.

Бялата логика вече е погребана при Дългата болест. Нито едната, нито другата вече няма да ме тревожат. Дългата болест аз погребах преди много години. Тя спи непробуден сън, както и Бялата логика. Сега в заключение мога да кажа само едно: дълбоко съжалявам, че моите деди не са унищожили своевременно цар Алкохол. Съжалявам, че цар Алкохол все продължава да цъфти на всяка крачка в онова общество, където съм се родил. Иначе аз нямаше да се запозная с него и нямаше да се сближа с него до такава степен.