Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
John Barleycorn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nknikolov (2010)

Издание:

Издадено от независим частен вестник AMERICA, 1991

Редактор: Венцислав Гецов

Дадена за набор октомври 1991 г.

Излязла от печат ноември 1991 г.

Печатни коли 10. Издателски коли 10

Формат 16/600х840. Тираж 10250

Полиграфическа изработка: ИПК „Родина“ и ДФ „Г. Димитров“

ISSN 359–451

История

  1. — Добавяне

Глава 3

За първи път се напих, когато бях на пет години. Беше лятно време. Баща ми ореше на нивата и от къщи ме изпратиха да му занеса една кана бира. Като тръгвах дадоха ми инструкции: — Отваряй си очите да не пролееш бирата.

Много добре помня тази кана, тясна долу и широка нагоре, без капак. Като вървях, бирата се плискаше и обливаше краката ми. Из пътя мислех: бирата струва скъпо, значи, трябва да е много вкусна, затова големите не дават на мене. Аз знаех вече от опит, че големите не дават на мене от онова, което е вкусно. Следователно бирата също е вкусна и големите знаят това. Каната е много пълна и бирата се разлива напразно. Какъв смисъл има това? Не е ли все едно дали аз ще я изпия, или ще се разлее? А че съм пил, и без това никой няма да знае.

Най-напред влезе в устата ми пяната, но тя не ми се хареса: значи, не е пяната, която играе главната роля в бирата. Тогава си спомних, че големите винаги най-напред издухват пяната; тогава пъхнах лицето си в каната и започнах да пия гъстата течност.

Бирата не ми се хареса, но продължих да пия. Щом големите пият, трябва да е добро. Пиех я, както се пие лекарство — с отвращение. Колко изпих не знам, но след малко станах и продължих пътя си. Чувствах тежина в стомаха си, но мислех, че сигурно приятното усещане ще дойде после. Нивата, където работеше баща ми, беше на половин миля от дома и аз неведнъж пак сядах на земята и отпивах от каната. Като видях, че бирата остава малко, започнах да я разбърквам с една пръчка, за да се разпени. Наистина яви се пяна и каната пак изглеждаше пълна.

Баща ми не забеляза моята измама, изпи с удоволствие бирата и пак започна да работи, както и подобава на запотен от горещината работник. Аз се опитах да тръгна с него покрай конете, но се полюлях и паднах. Баща ми дръпна юздите и конете насмалко щяха да ме прегазят. После той ми разправи на каква опасност съм се изложил: лемежът насмалко щял да ми разпори корема. Помня като на сън: баща ми ме отнесе на ръце и ме сложи до един храст; в това време всичко пред очите ми се завъртя, помня, че усещах голяма тежина и имах смътно съзнание за някаква недобра постъпка.

Спах до вечерта. Баща ми ме събуди и с мъка тръгнах след него към дома. Всичките ми членове сякаш бяха напълнени с олово, а в стомаха ми нещо се преливаше и избиваше към носа. Състоянието ми приличаше на състояние на отровен човек. Аз наистина бях отровен.

Времето вървеше и аз мислех сега за бирата толкова, колкото за пещта, в която бях се веднъж изгорил. Големите казват право, че бирата не е за малките. Големите не се боят от нея, но те не се боят и от никакви лекарства — нито от хаповете, нито от рициновото масло. Не ми трябва бира. И разбира се, аз нямаше никога да пия бира, нито алкохол в какъвто и да е вид, ако обстоятелствата не бяха дошли на помощ на алкохола. В оная среда, където живеех, алкохолът ме срещаше на всяка крачка и ми се усмихваше приятелски. Нямаше спасение от него. Към него водеха всички пътища. И все пак трябваха двайсет години близко общуване с този негодник, за да успея тъй силно да се привържа към него.