Джек Лондон
Цар Алкохол (14)

Глава 14

Когато се върнах в Оукланд след странствуванията си, отидох на пристанището и пак се сприятелих с Нелсън. Той сега стоеше постоянно на брега и водеше още по-безумен живот, отколкото по-рано. Аз също прекарвах повечето си време на сушата заедно с него, само понякога правех къси пътувания из залива, когато някоя шхуна имаше нужда от работни ръце.

По такъв начин моите сили не се възстановяваха вече с периоди на въздържание, с живот на чист въздух и със здрав труд. Аз пиех всекидневно, а при всеки удобен случай се напивах докрай; все още продължавах да си въобразявам, че тайната на цар Алкохол е в това да се напиваме мъртвешки, скотски. През това време здравата се напоих с алкохол. Буквално живеех в кръчмата, превърнах се в постоянен посетител на баровете и дори още по-лошо. И ето тука цар Алкохол се мъчеше пак да ме надвие; той избра друг, по-предателски, но не по-малко убийствен начин, отколкото онзи път, когато едва ли не оставих отлива да ме отнесе в откритото море. Още не бях навършил седемнадесет години; отхвърлих с презрение всяка мисъл за постоянна работа; чувствах се майстор между майстори; пиех, защото тези хора пиеха и защото не исках да оставям назад от тях. Истинско детинство никога не бях преживял и сега, много рано станал възрастен, бях все пак достатъчно безчувствен и при това, уви, знаех множество мръсни страни на живота. Аз дори не бях изпитал какво значи любов на чисто момиче, но затова пък бях успял да надзърна в такива бездни, че си въобразявах, какво напълно съм постигнал в любовта и живота. И малко хубави работи имаше в онова, което бях узнал. Макар че не бях по природа песимист, все пак бях убеден, че животът е доста нищожна работа, която не струва нищо.

Въпросът беше прочее там, че цар Алкохол започна да притъпява моите чувства. Аз вече престанах да слушам предишния глас на душата си. Дори моето любопитство започна да ме напуска. Не е ли все едно какво има там, на другия край на света? Там живеят мъже и жени, които без съмнение приличат на мъжете и жените, които аз познавам. Те се женят, омъжват и минават целия кръг дребни човешки грижи, а освен това, разбира се, там може да се намери и пиене. Но струва ли си да пътуваш толкова далеко, на края на света, за пиене? Не е ли по-просто да свърна покрай най-близкия ъгъл и да се отбия при Джо Виджи, където мога да намеря всичко, което ми трябва? Пък и Джони Райнхолдс все още държеше кръчмата „Раздяла“. А освен тях имаше кръчми на всеки ъгъл, пък дори и в междините между ъглите.

Онзи шепот, който ме караше да прониквам във всички тайни на живота, ставаше все повече и повече смътен, колкото повече алкохолът просмукваше тялото ми и подчиняваше ума ми. Предишните безпокойни стремежи поулегнаха. Не е ли все едно дали ще умреш и изгниеш в Оукланд, или някъде на друго място? И аз без съмнение скоро бих умрял и изгнил, ако се съди по това, с каква бързина цар Алкохол ме пращаше към гроба; но, за щастие, оказа се, че работата не зависи изцяло от него. Аз вече знаех какво значи да изгубиш апетит. Аз узнах какво значи да ставаш сутрин с треперещи ръце, със спазми в стомаха, с пръсти занемели като от паралич; аз узнах колко е необходимо да изпиеш веднага една чаша, за да се зашеметиш. (О, цар Алкохол майсторски умее да увеличи допинга. Когато и мозъкът, и тялото на човека горят и тръпнат от действието на отровата, той, за да се излекува, се нахвърля отново на същата отрова, от която е заболял).

Нямат край хитростите на цар Алкохол. Той вече веднъж насмалко не ме убеди да сложа край на живота си. Сега се мъчеше сам да ме убие, без да протака работата. Но не му стигна и това: той измисли още една хитрост. И този път остана на косъм да ме надделее, но затова пък аз получих добър урок и научих още едно нещо за него; и след това започнах да пия предпазливо като опитен пияница. Аз узнах, че моят великолепен организъм има предел на издръжливост. Цар Алкохол пък не знаеше никакви предели. Аз узнах, че му е достатъчен един час или два, за да надделее моята яка глава, широките ми плещи и могъщата ми гръд, за да ме повали на земята и да започне да ме стиска за гърлото с дяволската си ръка.

Веднъж седяхме с Нелсън в кръчмата. Беше вечер, но беше още рано; седяхме там изключително защото и двамата нямахме пукната пара, а беше предизборно време. Трябва да кажа, че пред изборите местните политически деятели, които са поставили кандидатурата си за някоя длъжност, имаха обичай да обхождат всички кръчми, за да събират гласове. Седиш си пред една масичка, гърлото ти е съвсем пресъхнало и си мислиш: кой ли може да ти се мерне и почерпи една чаша? Или, дали не може да ти дадат на вересия, седиш и не знаеш струва ли си да се влечеш някъде по-далеко и вратата внезапно се отваря и влиза цяла компания изящно облечени господа; обикновено те биват достатъчно охранени и от тях просто лъха на богатство и добродушна любезност.

Те винаги намират усмивка и приветствие за всекиго, дори и за нас и за вас, макар че нямате в джоба си пет цента да си платите чаша вино; дори за онзи страхлив скитник, който се крие в ъгъла и който, разбира се, има право на глас. Наистина той може винаги да се зарегистрира някъде в някой хотел. И представете си, достатъчно е само да се явят тези господа, достатъчно е да видите как широко отварят вратата и влизат, широкоплещести, с изпъчени гърди, с явни признаци на отлично храносмилане, благодарение на което те не могат да не бъдат оптимисти, не могат да не подчинят живота на себе си — достатъчно е само да ги видите и изведнъж вие се поободрявате. Значи, вечерта все пак ще се ознаменува с нещо; във всеки случай ще успеете поне да започнете с пиенето. А след това — кой знае? — може би боговете ще бъдат благосклонни към вас; може би ще успеете да пийнете още и вечерта ще се завърши с грандиозна оргия. И наистина не сте успели да се огледате и вече стоите в бара, мятат в устата си чаша след чаша и се мъчите да запомните фамилните имена на новите си познати и какви длъжности мечтаят те да заемат.

Тъкмо в това време, в разгара на предизборната кампания, когато кандидатите се занимаваха с обхождане на кръчмите, аз започнах да запълням празнините на образованието си и много мои илюзии се пръснаха като сапунени мехури — у мене, който някога се зачитах в „Борци с чукове“ и „От раздавач станал президент“. Да, аз вече започнах да разбирам колко хубаво нещо е политиката и какви благородни хора са политическите деятели!

И така тази вечер ние с Нелсън седяхме в кръчмата без пукната пара в джоба си, с пресъхнали гърла, но с твърдата надежда на пияниците, че случайно отнякъде ще дойде пиене. Седяхме и чакахме няма ли да се мерне някой — главно се надявахме на кандидатите. И изведнъж влиза Джо Хус — пияницата с вечна жажда, със зли очи, крив нос и цветче в петлицата на куртката си.

— Хайде, момчета, да вървим: безплатно пиене — пий колкото ти душа иска! Не искам да изгубите този случай.

— Къде е? — попитахме ние.

— Хайде с мене. Ще ви разправя из пътя — няма време, не бива да губим нито минути.

И ние бързо закрачихме, отдалечавайки се от центъра на града. Из пътя Джо започна да ни обяснява:

— Това го устройва Ханкокската пожарна команда. Всеки трябва да се облече с червена риза и каска, да вземе в ръка един факел и това е всичко. След това ще закарат всички с особен влак в Хайуордс на демонстрация.

Струва ми се, това щеше да стане в Хайуордс. Но впрочем може да беше и в Сан Леандро или в Найлз. Да ме убиете, не помня какъв вид организация беше Ханкокската пожарна команда — демократична ли, или републиканска. Но както и да е, организаторите на демонстрацията почувствали нужда от факлоносци и всеки, който се съгласял да участва в шествието, можел, ако иска, да се напие.

— Целият град ще се обърне с краката нагоре — продължи Хус. — Как ще бъде откъм пиенето ли питате? — като река ще се лее! Организаторите на демонстрацията са закупили всичко, каквото има по кръчмите. Няма да плащаме нищо. Изправи се пред тезгяха и искай каквото ти се ще.

В помещението на пожарната команда на Осма улица, наблизо до Бродуей, ние се облякохме с пожарникарски ризи и турихме каски; дадоха ни факли, изпратиха ни вкупом на гарата и ни натовариха на влака. Из целия път ръмжахме, че не ни дадоха нито една чашка, преди да тръгнем. О, организаторите бяха опитни хора — неведнъж са имали работа с нашего брата. В Хайуордс също не ни дадоха да пием нищо. Най-напред участвай в процесията и си заслужи пиенето — такъв беше лозунгът им.

Шествието се свърши. Тогава се отвориха кръчмите. Навсякъде бяха наети допълнителни прислужници; във всяка кръчма пред заляния с вино и нито веднъж неизбърсан тезгях стоеше шестредова тълпа. Нямаше кога да се бърше тезгяха, нито да се мият чаши. Изобщо нямаше време за нищо: едвам успяваха да пълнят чашите. Оукландци, които работят на пристанището, знаят при случай да покажат какво значи истинска жажда.

Но този начин — блъсканицата и борбата пред тезгяха — ни се видя много бавен. Та всичките напитки в кръчмата ни принадлежаха. Платили са ги водачите на партиите, за да ни почерпят. А ние вече участвахме в шествието, нали? Ние си спечелихме вече почерпката, нали? Затова решихме да предприемем флангова атака, обходихме тезгяха откъм двата края, отблъснахме прислужниците, които почнаха уж да протестират, и започнахме да се черпим сами.

След това изскочихме вън на улицата и взехме да чупим гърлата на бутилките в тротоара и да пием. Тука не пречи да кажа, че Нелсън и Джо Хус имали случай да пият друг път в голямо количество неразредено уиски и това ги научило да пият предпазливо. Аз обаче не знаех нищо подобно. Аз все продължавах още да мисля погрешно, че трябва човек да пие колкото е възможно повече, особено когато няма нужда да плаща. Ние споделихме нашите бутилки с други, като оставихме и за себе си, добра порция, но най-много от всички изпих аз. Това питие обаче не ми хареса. Аз го изпих както едно време, когато бях на пет години, изпих бирата или — виното, когато бях на осем. Надвивах отвращението си и поглъщах уискито като лекарство. А когато изпразнихме всичките бутилки, отидохме в други кръчми, където безплатно уиски се лееше като река и се черпехме сами.

Нямам ни най-малко понятие, колко съм изпил — може би два галона, а може би и пет. Помня само, че в началото на оргията изпивах наведнъж по половин пинт, без да сръбвам подир уискито малко вода, за да смекча вкуса му, нито пък ги разреждах.

Обаче нашите политически дейци бяха твърде мъдри, за да оставят в града тълпа пиян народ от Оукландското пристанище. Когато приготвиха влака, тръгнаха да обхождат всички кръчми. Аз вече започнах да чувствам действието на уискито. Някой ни изтика с Нелсън навън от кръчмата и ние се озовахме в най-последните редове на безредното шествие, аз храбро крачех подир другите, но координацията ми беше в пълно разстройство, краката ми трепереха, сърцето ми биеше, а дробовете ми чувстваха липса на въздух.

Бързо ме овладяваше пълно безсилие; дори замъгленият ми мозък разбираше, че ще се съборя мъртъв на земята и няма да сваря влака, ако изостана в опашката на тълпата. Затова излязох из редовете и отърчах край пътя, по страничната пътека, посадена с клонести дървета. Нелсън със смях отърча подир мене. Помня някои епизоди, които се отделят в паметта ми върху общия фон на кошмара. Особено ясно помня тези дървета и как бясно тичах под тях; помня, че при всяко мое падане цялата пияна тълпа започваше да се кикоти. Всички мислеха, че аз съм просто пиян и че това са пияни фокуси. Никому не минаваше през ума, че цар Алкохол бе ме стиснал за гърлото и ме душеше, убийствено ме душеше, но аз отлично съзнавах това. Помня мимолетното чувство на скръб при мисълта, че се боря със смъртта и че никой не иска да разбере това. То приличаше, както ако се давех пред очите на цяла тълпа зрители, а те си въобразяват, че правя някакви фокуси за тяхна забава.

Паднах и изгубих съзнание. Онова, което е станало след това, после ми разправяха други. От всичко това в паметта ми остана само една картина. Нелсън притежаваше грамадна сила — той ме грабнал като наръч, занесъл ме до влака и ме пъхнал във вагона. Когато най-сетне успял да ме сложи, аз съм започнал да се боря с него с такава сила и така съм се задъхал от липса на въздух, че дори Нелсън, въпреки тъпостта си, разбрал, че ми е много лошо. Сега знам, че съм могъл да умра още тогава там на място. Често ми се струва, че никога не съм бил така близо до смъртта, както тогава. Как съм се държал мога да разкажа само според думите на Нелсън.

Вътре в мене буквално всичко гореше; този вътрешен огън ме обгаряше и аз се задъхвах. Липсваше ми въздух. Безумно жадувах за въздух. Опитът ми да отворя прозореца не сполучи: всички прозорци във вагона бяха завинтени. Нелсън имал случай да види как пияни хора подлудяват: той си въобразил, че аз искам да се хвърля през прозореца. Той се мъчил да ме задържи, но аз продължавах да се боря. Аз грабнах от някого факел и счупих прозореца.

Трябва да кажа, че на Оукландското пристанище имахме една партия за Нелсън и друга против него. Вагонът беше пълен с представители на едното и другото направление и при това всички пияни. Когато аз счупих стъклото, противниците на Нелсън взеха това за сигнал. Един от тях ме блъсна с юмрук и аз паднах на пода: така започна общо боричкане, от което помня само онова, което ми разказваха после; впрочем остана ми споменът и във вид на болки от силния удар в челюстта, който ме свали. Онзи, който ме удари, също падна напряко върху мене; а над него се озова Нелсън; казват, че в започналата след това обща битка вътрешността на вагона била буквално надробена на трески и останали твърде малко цели прозорци.

Може би това мое падане и изгубване на съзнание беше най-доброто, което можеше да се случи с мене. Острите движения, които правех като се борех, само караха сърцето ми да бие по-силно; а моят пулс и без това беше достатъчно ускорен, поради което дробът ми се нуждаеше от усилен приток на кислород.

Когато боят свърши и аз се свестих — все пак не бях дошъл на себе си. Също така малко осъзнавах околното, като давещият се, който продължава да се блъска, дори след като е загубил съзнание. Никак не помня какво съм правил, но оказа се, че така настойчиво съм викал: — Въздух, въздух! — та Нелсън най-сетне разбрал каква е работата; той разбрал, че съвсем нямам намерение да се самоубивам. Тогава той сам извадил късчетата стъкла от прозореца и ми позволил да извадя навън главата си до рамената. Той донякъде разбрал, че положението ми е сериозно и ме прегърнал през кръста, за да ми попречи да се подавам много навън. Така пътувах през цялото време до Оукланд и започнах да се боря като луд винаги, когато Нелсън се опитваше да ме вмъкне назад във вагона.

Тука именно имах за цялото време единствен мимолетен проблясък от съзнание. Едничкото, което помня от момента, когато паднах на пътеката под дърветата, до момента, когато се събудих на другия ден вечерта, е оня миг, когато подадох главата си през прозореца и в лицето ме лъхна вятър от движението на влака; от тоя вятър искри полетяха в очите ми; те горяха клепките ми, ослепяваха ме, — а аз все пак дишах, дишах с всичка сила. Всичката сила на волята ми бе насочена към това да дишам, да дишам колкото е възможно по-дълбоко, да събирам в дробовете си колкото може повече въздух, за колкото може по-малко време. Това или смърт — ето кое разбирах много добре; аз бях опитен плувец, много пъти бях плувал под водата и затова много добре знаех това; изпитвах адски мъки от дълготрайната липса на въздух в ония минути, когато ми се връщаше съзнанието и поставих лицето си срещу вятъра и искрите и дишах, за да не умра.

Повече нищо не помня. Дойдох на себе си на другия ден вечерта, в един хотел, близо до пристанището. Бях сам. Докторът не повикали. И така лесно можех да умра. Нелсън и другите решили, че чисто и просто трябва да ме оставят да се наспя и ме оставили да спя седемнайсет часа в коматозно състояние. Всеки лекар знае, че често хората умират, защото са изпили наведнъж кварта уиски или повече. Всички сме чели за това; обикновено се казва, че те били свикнали хора, но се опитали да пият на бас и не издържали. Тогава аз още не знаех нищо за това. Този случай ми послужи за поука; той не се завърши печално не благодарение на някакви особени качества или на моята доблест, а само благодарение на някаква щастлива случайност и на моя железен организъм. Още веднъж моето здраве удържа връх над цар Алкохол. Още един негов убийствен капан избягах, още веднъж минах благополучно над тресавище и с опасност за живота си усвоих оная предпазливост, която ми даде възможност да продължавам да пия, макар внимателно, в продължение на много години.

Чудно нещо! Всичко това се случи преди двадесет години; аз съм още жив и мога да се ползвам от живота: оттогава много съм видял, много съм направил, усилено живях; и все пак и досега потрепервам, като си спомням, че бях буквално на косъм от смъртта, че насмалко не изтървах тия чудесни двадесет години, които ми се паднаха след това. И ако цар Алкохол не успя да ме погуби в деня на демонстрацията на Ханкокската пожарна команда, затова не е виновен той, повярвайте!