Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
John Barleycorn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nknikolov (2010)

Издание:

Издадено от независим частен вестник AMERICA, 1991

Редактор: Венцислав Гецов

Дадена за набор октомври 1991 г.

Излязла от печат ноември 1991 г.

Печатни коли 10. Издателски коли 10

Формат 16/600х840. Тираж 10250

Полиграфическа изработка: ИПК „Родина“ и ДФ „Г. Димитров“

ISSN 359–451

История

  1. — Добавяне

Глава 28

Аз още не бях готов да сложа ръката си в ръката на цар Алкохол. Колкото растях, моят успех ставаше по-голям, доходите ми се увеличаваха, а светът все по-нашироко и по-примамливо се разтваряше пред мене. Цар Алкохол започваше да играе все по-голяма роля в моя живот. Но нашето общуване се ограничаваше за сега само с обикновено познанство. Аз пиех само за да поддържам компания, и когато бях сам, никога не се докосвах до спиртни питиета. Понякога се напивах, но смятах подобно опиянение само като данък, при това достатъчно лек, който бях длъжен да плащам на обществото.

В това време аз бях още така далече от цар Алкохол, че дори в периоди на отчаяние, което понякога ме завладяваше, не се обръщах към него за помощ. Имах тогава големи неприятности, житейски и сърдечни, които сами по себе си нямат отношение към този разказ, но във връзка с тях преживях интелектуални бури, непосредствено свързани с историята на моите отношения с цар Алкохол. Моето положение беше не съвсем обикновено. Бях се отдал твърде страстно на позитивната наука и твърде дълго живях позитивен живот. Увлечен от пламъка на младостта, изпаднах в обикновената грешка и започнах твърде жестоко да гоня истината. Смъкнах нейните покривала и в ужас отстъпих пред страшния й образ. Всичко това се свърши така, че аз изгубих красивата си вяра почти във всичко, освен в човечеството, по право в оная негова част, която наистина е надарена с извънредна сила.

Такива продължителни припадъци на песимизъм много добре са познати на повечето хора, за да заслужава да се простирам върху тях. Достатъчно ще бъде да кажа, че аз понасях болестта си много тежко. Мислех за самоубийство с хладнокръвието на гръцки философ и съжалявах само, че толкова мои близки зависят от мене, понеже се нуждаят от храна и подслон, които аз им осигурявах. Ала това бяха само нравствени съображения. Спаси ме обаче едничката оцеляла илюзия — Народът.

Всичко онова, заради което бях прекарвал нощи без сън и заради което се борех, ми измени. Успехът — аз го презирах. Славата — тя беше изстинала пепел. Обществото — мъжете и жените, които стоят над изметта на пристанището и палубата — аз бях потресен от тяхното отблъскващо умствено равнище. Женската любов — тя струваше не повече от всичко друго. Парите — но аз не можех да спя на повече от едно легло наведнъж. А защо ми е доход, който покрива сто пържоли на ден, щом мога да изям всичко на всичко само една? Изкуството, културата — пред лицето на железните факти на биологията — те ми изглеждаха смешни, а техните служители — още по-смешни.

Всичко това показва колко тежко бях болен. Аз съм роден боец и всичко, за което бях се бил досега, изведнъж се оказа празен брътвеж. Оставаше Народът. Моята борба бе свършена, но все пак аз виждах пред себе си още едно знаме, за което си струваше човек да се втурне в бой — Народа.

Но когато, стигнал до предела на мъката, паднал до дъното на отчаянието, блуждаех из долината на мрака, напипвайки тази последна нишка, способна да ме привърже към живота, — ушите ми оставаха глухи към позивите на цар Алкохол. В съзнанието ми нито веднаж не се мярна мисъл, че алкохолът ще ми докара облекчение, че той със своята лъжа ще ми даде сила да живея. Аз виждах пред себе си само един изход — револвера, вечния мрак, в който ще ме потопи куршумът. У дома имаше колкото щеш уиски за гости. Нито веднаж не се докосвах до питие. Страхувах се от моя револвер, особено през онзи период, когато съзнанието и волята ми мъчително изнасяха в себе си лъчезарния образ на Народа. В това време аз чувствах такова непреодолимо желание да умра, че се страхувах да не би някак да посегна на живота си през сън. Дадох револвера си на приятели и ги помолих да го скрият така, че моята ръка, подчинявайки се на безсъзнателно влечение, да не може да го овладее.

Но Народът ме спаси. Народът отново ме прикова за живота. Имаше още нещо, достойно за борба! Аз пуснах по вятъра всяко благоразумие и с още по-голям жар се втурнах в бой за социализма. Смеех се над предупрежденията на издателите, източниците на моите сто пържоли дневно, и проявих жестоко равнодушие към чувствата на ония, които оскърбявах, — и как грубо ги оскърбявах — в огъня на сражението. По-умерените радикали ме обвиняваха, че с моята отчаяна и пагубна страстност, с крайната си революционност съм забавил социалистическото движение в Съединените щати с пет години. Между това аз ще си позволя да забележа сега, след толкова години, че според моето дълбоко убеждение аз ускорих социалистическото движение в страната си най-малко поне с пет минути.

Само на Народа, а съвсем не на цар Алкохол дължа това, че победих тежката си болест; а през периода на оздравяването си познах любовта на жената, която окончателно излекува моите рани и приспа моя песимизъм за множество дълги дни, докато цар Алкохол не го събуди пак. Но през този период аз вече не тъй ревностно преследвах истината и не се стремях вече да сваля последните й покривала, макар че понякога, струва ми се, ги стисках в ръката си. Аз не желаех да погледна пак в лицето разголената истина, задушавах у себе си желанието да го видя втори път. И самия спомен за онова, което бях видял оня пръв и единствен път, решително пропъдих от паметта си.

Бях много щастлив. Живеех добре. Намирах радост в нищожни дреболии и се мъчех да не вземам сериозно значителни събития. Все още четях книги, но вече без предишното увлечение. Аз чета и сега, но никога вече няма да ми се върне оня предишен възторг на юношеската страст, с който се отзовавах на тайнствения глас, що ме зовеше да разреша загадката на битието и на надзвездните пространства.

И така, исках да кажа в тая глава следното: от дългата болест, която на времето си посещава всекиго от нас, аз излязох без помощта на цар Алкохол. Любовта, социализмът, Народът, здравите идеали на човешкия дух ме излекуваха и спасиха. Струва ми се, че ако някога е съществувал човек, лишен по природа от всякаква наклонност за алкохол, това съм именно аз. И все пак… Но по-нататъшните глави ще разкажат останалото. От тях читателят ще узнае с каква цена аз заплатих моето четвъртвековно общуване с прекалено достъпния алкохол.