Включено в книгата
Оригинално заглавие
Generation „П“, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 15 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2 септември 2007 г.)
Допълнителна корекция
Nomad (2012)

Издание:

Виктор Пелевин

Generation „П“, 2000

 

Виктор Пелевин

Generation „П“

 

Изд. Калиопа, София, 2002

 

Превод: Иван Тотоманов

Художник: Бойко Марков

Формат: 54×84/16

Печатни коли: 17.5


В памет на средната класа

Дава се под наем:

1. Времето

2. Пространството

Всички мисли, които може да ви хрумнат при четенето на тази книга, са обект на авторско право. Нелицензираното им обмисляне е забранено.

Всички споменати в текста търговски марки са собственост на техните уважавани собственици и всички права са запазени. Имената на стоките и на политиците не са имена на реално съществуващи пазарни продукти и се отнасят единствено към проекциите на елементите на търговско-политическото информационно пространство, принудително индуцирани като обекти на един индивидуален ум.

Авторът моли те да бъдат възприемани най-вече в това им качество. Останалите съвпадения са случайни. Мненията на автора могат да не съвпадат с гледната му точка.

I’m sentimental, if you know what I mean;

I love the country but I can’t stand the scene.

And I’m neither left or right.

I’m just staying home tonight,

getting lost in that hopeless little screen.

Leonard Cohen[1]

Поколението „П“

Навремето в Русия наистина живееше безгрижно младо поколение, което посрещаше с усмивка лятото, морето и слънцето — и избра „Пепси“.

Сега вече е трудно да се установи защо стана така. Работата сигурно не е била само в изключителните вкусови качества на тази напитка. И не и в кофеина, който кара децата непрекъснато да искат нова доза, като още невръстни уверено ги вкарва в кокаиновия фарватер. И дори не в баналния подкуп — иска ни се да вярваме, че партийният бюрократ, от когото е зависело сключването на договора, наистина просто е обикнал тази тъмна мехурчеста течност с всички пори на разочаровалата се от комунизма своя душа.

Най-вероятно отговорът се крие в това, че идеолозите на СССР смятаха, че истината може да е само една. И затова поколението „П“ нямаше никакъв избор и съветските деца през седемдесетте избираха „Пепси“ също както родителите им бяха избрали Брежнев.

Както и да е, докато лежаха през лятото на плажа, тези деца гледаха безоблачния син хоризонт, пиеха топла пепси-кола, която се наливаше в стъклени шишета в град Новоросийск, и си мечтаеха, че някога далечният забранен свят оттатък морето ще влезе в живота им.

Минаха десет години и той почна да влиза — отначало предпазливо и с възпитана усмивка, а после все по-уверено и по-смело. Една от визитните му картички се оказа клип, рекламиращ „Пепси-кола“ — клип, който, както отбелязваха мнозина изследователи, бе станал повратна точка в развитието на цялата световна култура. В него се сравняваха две маймуни. Едната пиеше „обикновена кола“ и в резултат на това можеше да извършва някои най-прости логични действия с кубчета и клечици. Другата пиеше пепси-кола и с весело грухтене поемаше към морето в джип, прегърнала две госпожици, на които женското равноправие очевидно им беше през оная работа (когато си имаш работа с маймуни, е по-добре да не мислиш за такива неща, още повече че и от равноправието, и от неравноправието ще ти е еднакво тежко на душата).

Ако се позамисли човек, още тогава е можело да стане ясно, че работата не е в пепси-колата, а в парите, пряко свързани с нея. На този извод ни навежда, първо, класическата фройдистка асоциация, свързана с цвета на продукта, и, второ, логичното заключение, че пиенето на пепси-кола помага да си купиш скъпа кола. Но тук няма да анализираме този клип в дълбочина (макар че именно тук бихме могли да намерим обяснението защо така наречените шестдесетници упорито назовават поколението „П“ „лайномети“). За нас е важно само това, че маймуната с джипа се превърна в основен символ на поколението „П“.

Беше малко обидно да разберем как точно служителите в рекламните агенции на Медисън авеню си представят аудиторията си, така наречената target group. Но пък не можехме да не се възхитим на това колко из основи познават живота. Именно този клип позволи на много населяващи Русия маймуни да разберат, че е дошло времето да се качват по джиповете и да влизат при дъщерите човешки.

Глупаво е да търсим тук следи на антируски заговор. Антируски заговор има, естествено — проблемът е обаче там, че в него участва цялото пълнолетно население на Русия. Така че „Пепси-кола“ няма нищо общо с въпроса. Онова, което се случи, бе част от световен процес, отразен в безброй много книги (достатъчно е да си припомним „В очакване на маймуните“ на Андрей Битов или „Бразавилският плаж“ на Уилям Бойд). Този процес не отмина и Америка, макар че там всичко се разви по съвсем различен начин — „Кока-кола“ съвсем, окончателно и необратимо изтласка „Пепси-кола“ от червеното цветово поле, което за разбиращите от тези неща е равнозначно на победа при Ватерло. Това бе свързано с дейността на религиозните десни, които са много влиятелни в Съединените щати. Те не признават еволюцията и „Кока-кола“ по-добре се вписва в представите им за техния свят, защото маймуната, която я пие, си остава маймуна. Впрочем нещо прекалено дълго се разприказвахме за маймуни — а се канехме да търсим човека.

 

 

Вавилен Татарски се роди много преди тази историческа победа на червеното над червеното. И затова автоматично попадна в поколение „П“, макар дълго време да нямаше представа за това. Ако в онези далечни години някой му кажеше, че когато порасне, ще стане копирайтър, от почуда той сигурно щеше да изпусне шишето „Пепси-кола“ на нажежения пясък на пионерския плаж. През онези далечни дни децата трябваше да мечтаят за лъскавата каска на пожарникаря или за бялата докторска престилка. Дори скромната дума „дизайнер“ се възприемаше като съмнителен неологизъм, паразитиращ във великия руски език по някаква лингвистична квота до първото сериозно изостряне на международното положение.

Но пък през онези дни в езика и в целия живот имаше много съмнителни и странни неща. Да вземем например самото име „Вавилен“, с което таткото на Татарски го беше кръстил, понеже в душата му се съчетаваха и идеалите на шестдесетниците, и вярата в комунизма. То бе сглобено от „Василий Аксьонов“ и „Владимир Илич Ленин“. Таткото на Татарски очевидно е можел съвсем лесно да си представи как някой предан ленинец чете Аксьоновите страници и с трепет разбира, че марксизмът още от самото си начало е бил за свободната любов, или как някой побъркан на тема джаз естет след някоя особено протяжна саксофонна рулада внезапно разбира, че комунизмът ще победи. Но не само таткото на Татарски беше такъв — такова беше цялото съветско поколение от петдесетте и шейсетте, което подари на света самодейната песен и свърши с пускането в чернотата на космоса на първия спътник — четириопашат сперматозоид на така и не настъпилото бъдеще.

Татарски много се притесняваше от името си и по възможност се представяше като Вова. По-късно започна да лъже познатите си, че баща му го бил нарекъл така, понеже се увличал по източната мистика и имал предвид древния град Вавилон, чиято тайна доктрина той, Вавилен, трябвало да наследи. И че сплавта на Аксьонов с Ленин била създадена, защото баща му бил последовател на манихейството и натурфилософията и смятал за свой дълг да уравновесява светлото начало с тъмното. Въпреки тази блестяща разработка на осемнайсет години Татарски с удоволствие изгуби първия си паспорт и във втория вече се водеше Владимир.

Животът му след това потече съвсем обикновено. Той влезе в техническия институт — не защото обичаше техниката, разбира се (специалността му бяха някакви електролитни пещи), а защото не искаше да го вземат в казармата. На двадесет и една обаче му се случи нещо, което предопредели по-нататъшната му съдба.

През лятото, на село, той прочете едно томче на Борис Пастернак. Поезията, към която дотогава не изпитваше нищо, го потресе до такава степен, че няколко седмици той не можеше да мисли за нищо друго, а после също започна да пише. Запомни завинаги ръждясалите останки на един автобус, сякаш гмурващ се в земята край тихата гора. Точно до този автобус в главата му се пръкна първият в живота му стих — „Сардинени облаци на юг се носят“ (впоследствие си мислеше, че това стихотворение мирише на риба). С две думи, случаят беше съвсем типичен и свърши типично — Татарски се записа в Литературния институт. Вярно, не можа да влезе да учи поезия, наложи се да се задоволи с преводи от езиците на народите на СССР. Представяше си бъдещето горе-долу така: денем в някоя стая в института, подстрочник от узбекски или киргизки, който трябва да се римува до посочената дата, а вечер — работа за вечността.

А после почти незабележимо се случи едно важно за бъдещето му събитие. СССР — бяха почнали да го обновяват и подобряват горе-долу тогава, когато Татарски реши да смени професията си — се подобри до такава степен, че престана да съществува (ако една държава е способна да изпадне в нирвана, това е тъкмо този случай). Затова вече не можеше да става и дума за каквито и да било преводи от езиците на народите на СССР. Това беше жесток удар, но Татарски го понесе. Оставаше му работата за вечността и това му стигаше.

И тогава се случи непредвиденото. С вечността, на която Татарски бе решил да посвети труда и времето си, също започна да става нещо. Това той изобщо не го разбираше. Нали вечността — поне така си беше мислил винаги — беше нещо неизменно, ненакърнимо и изобщо независещо от тленните земни дела. И че щом например томчето на Пастернак, което бе променило живота му, вече бе влязло в тази вечност, нямаше сила, способна да го извади оттам.

Оказа се, че нещата не стоят съвсем така. Оказа се, че вечността съществува единствено дотогава, докато Татарски искрено вярва в нея, и че извън тази вяра всъщност я няма никъде. За да вярваш искрено във вечността обаче, трябва да има и други, които да споделят вярата ти — защото вярата, която не се споделя от никого другиго, се нарича шизофрения. А пък с другите — включително с тези, които учеха Татарски да се равнява по вечността — започна да става нещо странно.

Не че променяха предишните си възгледи, не. Самото пространство, към което бяха ориентирани тези техни предишни възгледи (възгледът винаги трябва да е ориентиран нанякъде), започна да се свива и да изчезва, докато от него не остана само микроскопично петънце на умствения прозорец. И пейзажите се промениха — станаха съвсем други.

Татарски опита да се бори, като се преструваше, че всъщност нищо не се променя. Отначало се получаваше. Докато си общуваш с хора, които също се преструват, че нищо не се променя, за известно време можеш и да повярваш в това. Краят дойде внезапно.

Веднъж, докато се разхождаше, Татарски спря пред един затворен за обедна почивка магазин за обувки. Летният зной пържеше пълничката миловидна продавачка зад витрината — кой знае защо, Татарски реши, че се казва Маня, — а на самата витрина, сред стълпотворението на шарените турски боклуци, имаше един чифт обуща несъмнено съветско производство.

Татарски бе обладан от пронизващото чувство на внезапно разпознаване. Обущата бяха с остри носове и високи токове и бяха направени от хубава кожа. Жълторижави, шити със син конец и украсени с големи златни токи във вид на арфа, те не бяха просто безвкусни или пошли. Не, те открито въплъщаваха в себе си онова, което един алкохолизиран преподавател по съветска литература в института наричаше „нашия гещалт“, и това бе толкова жалко, смешно и трогателно (особено токите арфи), че Татарски чак се просълзи. Обущата бяха покрити с дебел пласт прах — епохата явно ги бе пренебрегнала.

Татарски знаеше, че епохата е пренебрегнала и него, но се беше примирил с това и дори намираше в положението някаква горчива наслада. За случая бяха подходящи стиховете на Марина Цветаева: „Разхвърлени в прахта на магазина (Заобикаляни от всички и отвред!), на стиховете ми като на скъпоценно вино ще дойде ред.“ Дори в това чувство да имаше нещо унизително, то не унижаваше него — а по-скоро света. Но сега, замрял пред витрината, той внезапно разбра, че прашасва под това небе не като съсъд със скъпоценно вино, а именно като обуща с токи арфи. И освен това разбра още нещо: че вечността, в която бе вярвал, може да съществува единствено за сметка на държавни дотации — или, което си е същото, като нещо забранено от държавата. И дори нещо повече — че може да съществува единствено като полуосъзнат спомен на някоя Маня от магазина. И че и на нея също като на него са й набивали в главата тази съмнителна вечност заедно с природознанието и неорганичната химия. И че вечността е произволна — че ако например не Сталин беше убил Троцки, а обратното, тя щеше да е населена от съвсем други личности. Но дори и това не беше важно, защото Татарски много добре разбираше: при всички положения на Маня не й пука за вечността и когато тя престане да вярва в нея, вече няма да има никаква вечност, защото къде ще може да я има тогава? Или, както си записа, когато се прибра:

„Когато субектът на вечността изчезва, изчезват и всичките й обекти — а единственият субект на вечността е онзи, който си спомня за нея поне от време на време.“

Той престана да пише стихове: с гибелта на съветската власт те бяха изгубили смисъла и стойността си. Последните — сътвори ги веднага след тази случка — бяха породени от една песен на ДДТ („Какво е есента — това са горски листи…“) и от алюзии из късния Достоевски. Стихотворението свършваше така:

Какво е вечността — това е баня,

в която да се къпем във захлас.

Ако тази баня

я забрави Маня,

що ще стане със света и с нас?

Бележки

[1]

Сантиментален съм, ако разбирате какво имам предвид;

обичам страната, но не понасям нейния вид.

Не съм нито ляв, нито десен,

просто в моя дом тесен

тази вечер се давя в екранния бит.

Леонард Коен