Мика Валтари
Синухе Египтянина (1)

(Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от фински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 47 гласа)
Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986


Първа част

Първа книга
Тръстиковата лодка

1

Аз, Синухе, син на Сенмут и жена му Кипа, пиша тия редове не за да възхвалявам боговете на Кеми[1], защото боговете ми омръзнаха. Не за да възвеличавам фараоните, защото и техните дела ми омръзнаха. Пиша заради себе си. Не за да лаская богове и царе, нито пък воден от страх или с надежда за бъдещето. Досега толкоз много съм преживял и изгубил, че не ме терзае никакъв страх, а надеждата за безсмъртие ми омръзна също колкото боговете и фараоните. Ето защо пиша единствено заради себе си и предполагам, че по това се различавам както от всички писатели в миналото, така и от ония, които тепърва ще вземат перото.

Защото всичко писано досега е било или заради боговете, или заради хората. Фараоните причислявам към хората, понеже те са като нас — в омразата и страха, в алчността и разочарованията. Между тях и нас няма разлика. Ако ще и хилядократно да ги приравняват към боговете, те пак си остават хора като всички останали. Вярно, че разполагат с власт да дадат воля на омразата си и да избягат от страха си, ала тази власт не ги предпазва от алчността и разочарованието. Що се отнася до написаното, то е написано или по заповед на царете, или за възхвала на боговете, или за подвеждане на хората да повярват в неща, които никога не са се случвали. Или да повярват, че всичко е станало по-иначе, отколкото в действителност. Или че дялът на този и онзи в събитията е бил по-голям или по-малък, отколкото в действителност. Това имам предвид, като казвам, че всичко написано от дълбока древност до ден-днешен е било заради боговете или заради хората.

Всичко се връща към старото, под слънцето няма нищо ново и човекът не се променя, макар облеклото и думите в езика му да се менят. Затуй не ми се вярва в бъдеще да се пише по-иначе, отколкото досега, щом и човекът си остава все същият. Хората се нахвърлят на лъжата като оси на мед, думите на разказващия приказки, приклекнал край бунището на уличния ъгъл, ухаят като тамян, ала от истината хората бягат.

Но аз, Синухе, син на Сенмут, в старостта и разочарованието си се наситих на лъжата. Ето защо пиша единствено заради себе си и само онова, което съм видял с очите си или съм чул да разказват като истинно. По това се различавам от всички живели преди мен и от ония, които ще дойдат след мен. Защото човек, който реди думи върху папируси, и особено такъв човек, който кара да издълбаят в камък името и делата му, таи надеждата, че думите му ще се четат и бъдните поколения ще величаят делата и мъдростта му. А в моите думи няма много за величаене, делата ми не заслужават възхвала, мъдростта горчи на сърцето ми и не радва никого. Децата няма да чертаят думите ми върху глинени плочки, когато се упражняват в изкуството да пишат. Хората няма да ги повтарят, за да изглеждат по-умни чрез мъдростта ми. Не, пишейки тези редове, аз изоставям надеждата някога да бъда четен и разбран.

Защото в своята злост човекът е по-жесток и безпощаден от крокодила в Нил. Сърцето му е по-кораво от камък. Суетата му не познава граници. Потопиш ли го в реката, той ще си бъде същият, щом дрехите му изсъхнат. Потопиш ли го в тъга и разочарование и успее ли да се съвземе, той пак ще си бъде същият както преди. Много промени съм видял през живота си аз Синухе, и все пак всичко си оставаше същото, а човекът — непроменен. Е, има и такива, дето казват, че се е случило нещо небивало, но това са празни приказки.

Аз, Синухе, видях на улицата как един младеж преби баща си. Видях бедни да се вдигат срещу богати и богове срещу богове. Видях едного, който някога беше пил вино от златни чаши, да се навежда одрипавял и да, загребва в шепите си вода от реката. Ония, дето бяха отмервали злато, просеха по улиците, а жените им за една медна гривна се продаваха на татуирани негри, за да купят хляб на децата си.

Ала така е било открай време. И в древността под пищен сенник се е излягал някой, прекарал нощта на глинен под. Чужденци и тогава са нахлували, разбивали са главите на децата о къщните прагове и са поробвали жени, облечени с царствени ленени одежди. И тогава мъжете, построили си гробници за вечния живот, са бивали погубвани, а труповете им хвърляни в реката.

С една дума, не съм видял да се случва нищо ново — каквото е ставало по-преди, това ще става и в бъдеще. Както човекът не се е променил досега, така и в бъдеще не ще се промени. Ония, които ще дойдат подир мен, ще бъдат същите, каквито са били предшествениците ми. Как тогава ще проумеят мъдростта ми? Защо да се надявам, че ще четат словата ми?

Аз обаче ще пиша заради себе си, понеже знанието разяжда сърцето ми като луга, а радостта изчезна от живота ми. Започвам тази книга през третата година на изгнанието си, пиша я край бреговете на източното море, откъдето отплават корабите за Пунт, в близост до пустинята и недалеч от планините, от които царете някога са вадели камък за паметниците си. Пиша я, защото виното горчи в устата ми. Пиша я, защото изгубих желание да се забавлявам с жени и очите ми вече не се възхищават на градината и езерото с рибките. През студените зимни нощи едно чернокожо момиче сгрява постелята ми, ала и то вече не ми доставя радост. Певците прогоних, звуците на струнните инструменти и флейтите дразнят ухото ми. Затуй съм седнал да пиша аз, Синухе, който вече е безразличен към богатствата и златните чаши, смирната, абаносовото дърво и слоновата кост.

Да, те още са мое притежание, нищо не ми беше отнето. Все още робите се боят от пръчката ми, а стражите свеждат пред мен глава и отпускат ръце пред коленете си. Но свободата ми да се движа е ограничена и никой кораб не може да спре край скалистия бряг. Затуй аз, Синухе, никога вече не ще вдъхна аромата на черната земя през пролетните нощи и това ме кара да пиша.

А някога името ми стоеше в златната книга на фараона и аз живеех в позлатена къща до десницата на царя. Думата ми тежеше повече от тази на могъщите в Кеми. Велможите ми изпращаха подаръци и златни огърлици красяха врата ми. Притежавах всичко, което може да се пожелае, но по човешки жадувах за непостижимото. Затова сега съм тук. През шестата година от царуването на фараон Хоремхеб бях изгонен от Тива и ако се върна, ще ме убият като куче. Ще бъда смачкан като жаба, ако направя и крачка отвъд мястото, където ми е отредено да живея. Такава е повелята на царя, на фараона, който навремето беше мой приятел.

Но какво друго може да се очаква от човек с низше потекло, наредил да изличат имената на царете от списъка на владетелите и накарал писарите да впишат родителите му като велможи в списъка на царете? Присъствувах на коронацията му, видях как на главата му поставиха червено-бялата корона. Шест години по-късно той ме прогони. Според изчисленията на писарите му обаче това се е случило през трийсет и втората година от неговото царуване. Не е ли тогава лъжа всичко писано в миналото и сега?

Оня, който живееше от истината, аз презирах през целия му живот поради неговата слабохарактерност и се ужасявах от разрухата, що сееше в Кеми в името на своята истина. Сега отмъщението му ме стигна по такъв начин, че и аз самият искам да живея от истината — не заради неговия бог, а заради себе си, Истината е като остър нож, тя е като неизлечима рана в човека, тя е луга, разяждаща дълбоко сърцето. Затуй на младини и в разцвета на силите си мъжът бяга от нея в домовете на разврата, заслепява очите си с труд и други занимания, с пътешествия и развлечения, с власт и строителство. Но идва ден, когато истината го пробожда като копие и тогава той вече не намира удовлетворение нито в мислите, нито в трудолюбието си, чувствува се самотен — самотен сред хората и изоставен от боговете в самотата си. Това го пиша аз, Синухе, защото знам много добре, че делата ми са били лоши, а пътищата ми — грешни, и съзнавам, че никой не ще извлече поука от тях, пък дори и случайно да прочете написаното. Затуй пиша единствено заради себе си. Нека другите измиват греховете си със светената вода на Амон — аз, Синухе, ще се пречистя, като опиша своите дела. Нека други оставят везните на Озирис да претеглят лъжите, наслоени в сърцата им — аз, Синухе, ще претегля своето сърце с тръстиково перо.

Но преди да почна книгата си, сърцето ми трябва да изплаче мъката си. Ето за какво тъжи помръкналото сърце на един изгнаник:

Който веднъж е пил от водата на Нил, той копнее да се върне при него. Никоя друга вода на земята не е в състояние да утоли жаждата му.

Който се е родил в Тива, той копнее да се върне там, защото на земята няма друг град като Тива. Израсналият на улицата мечтае да се върне на нея, да напусне палата от кедрово дърво и да се прибере в глинената къщурка. Той се блазни не от аромата на смирна и благовонни масла, а от лютия дим на огньовете от тор и от миризмата на пържена риба.

Готов съм да заменя златната си чаша с глинената паница на бедняка, стига кракът ми отново да докосне меката земя на Кеми. Ленените си одежди бих заменил със загорялата кожа на роба, ако можех още веднъж да доловя шумоленето на тръстиките от полъха на пролетния вятър.

Нил се разлива, над зелените му води градовете се издигат като скъпоценни камъни, лястовиците се завръщат, жерави пристъпят в тинята, а аз съм толкова далече… Ех, защо не съм лястовица, защо не съм жерав, та да разперя крила и да полетя покрай стражите обратно в Кеми!

Ще свия гнездо сред пъстрите колонади на Амон, където обелиските пламтят като злато и огън, а наоколо се носи дъхът на тамян и на принесените в жертва угоени животни. Ще свия гнездо върху покрива на някоя глинена къщурка в бедняшкия квартал. Волове теглят товари, занаятчии лепят папируси от тръстика, продавачи хвалят стоката си, а торни бръмбари търкалят топчетата си от тор по каменната настилка на улицата…

Бистра беше водата на моята младост, сладки бяха лудориите. Горчиво и тръпчиво е виното на старостта, най-вкусният меден сладкиш не може да се мери с коравия залък на моята бедност. Върнете се назад, години, потечете обратно, отминали времена! Заплувай, Амон, по небето от запад на изток, та да изживея още веднъж младостта си! Ни дума не ще променя, най-нищожната постъпка ще запазя. О, тънко тръстиково перо, о, гладки папируси, върнете ме към безполезните ми дела, към младостта и лудориите ми!

Написа го изгнаникът Синухе — по-беден от всички бедняци в Кеми.

Бележки

[1] Древно название на Египет, означаващо Черната земя. — Б.пр.