Джек Лондон
Цар Алкохол (29)

Глава 29

След като се поправих от дългата си болест, аз както по-рано, продължавах да пия изключително само в компания. Пиех само когато пиеха другите. Но незабелязано у мене почна да се определя и да расте потребността от алкохол. Тя не беше обаче физическа потребност на моя организъм. Аз продължавах да се занимавам с бокс, плувах, управлявах лодка с платна, яздех кон, живеех здрав живот на открит въздух и със своето цъфтящо състояние зачудих докторите, които ме освидетелствуваха за застраховка на живот. Като поглеждам сега назад, виждам, че причината на тая потребност от алкохол се е коренила в моя мозък, в нервите, в желанието по какъвто и да е начин да изпитам душевен подем. Как да се обясни това?

Работата стоеше приблизително така. Физиологично, от гледна точка на вкуса и стомаха, алкохолът ми беше противен. Той ми се харесваше не повече, отколкото бирата, когато бях на пет години, и червеното вино — на седем. Работех ли някъде, или се занимавах насаме, аз не чувствувах никаква нужда да пия. Но дали защото ставах по-зрял или по-умен (може би и едното и другото, а може би просто остарявах) — не знам каква беше причината. Аз започнах да не чувствувам в общество удовлетворение и възбуждение от онова, което се вършеше или приказваше наоколо. Шегите и забавите, които по-рано ме развличаха, сега изгубиха за мене всякакъв интерес, а празните, глупави брътвежи на жените и натруфените самоуверени речи на мъжете-тъпаци ми причиняваха истинско страдание. Това е данък, който се принуждаваш да плащаш за прекалено прилежно четене или за собствената си глупост. В дадения случай не е важно в едното ли, или в другото беше причината на това явление, защото самото то беше неоспорим факт. Общуването с хората престана да ми дава светлината и подема, които извличах по-рано от него.

Може би това ставаше, защото витаех твърде нависоко в надзвездните среди, може би защото много дълбоко спях. Мъчно е да се каже. Знам само едно — че съвсем не страдах от истерия и не бях преуморен. Пулсът ми биеше съвсем нормално, сърцето ми зачуди лекарите на застрахователното дружество с превъзходното си състояние, а дробовете ми просто ги докараха до екстаз. Аз продължавах както по-рано да пиша всекидневно своите хиляда думи и изпълнявах с пунктуална точност всички житейски задължения, които ми се налагаха. Бях напълно доволен, весел, спях като младенец. Но…

Но достатъчно беше да попадна в общество с други хора и веднага започнах да изпитвам тъга, от която вътрешно се обливах в сълзи. Съвсем изгубих способността да се смея заедно с тях или да се надсмивам над превъзвишените разсъждения на ония, които смятах за дълбокомислени глупаци; изгубих способността да приказвам врели-некипели както по-рано или да взимам участие в повърхностните глупави брътвежи на жените, които под външната си глупост и мекост крият всичката праволинейност и непримиримост на маймунските самки.

При това, кълна се, не бях песимист. Всичко това просто бе ми дотегнало. Много често бях наблюдавал едни и същи сцени, много често бях слушал едни и същи песни и шеги. Беше ми извънредно добре познато състоянието на касата на тоя театър и така добре познавах всяко колело на задкулисните машини, че никаква бутафория, никакви смехове и песни не можеха да заглушат в моите уши тяхното скърцане.

Никога не отивайте зад кулисите, защото там рискувате да видите как божественият тенор бие жена си. Аз бях пренебрегнал тези правила и сега се разплащах; а може би бях просто глупав. Впрочем причината тука не играе роля. Важен е самият факт, а фактът беше тоя, че общуването с хората стана за мене мъчително и тежко задължение. Обаче трябва да кажа, че в редки, извънредно редки случаи ми попадаха избрани души или глупаци като самия мене и аз прекарвах с тях възхитителни часове в звездните пространства и в рая на глупците. Такава избрана душа или глупец беше жена ми. Тя никога не ми омръзваше и винаги беше за мене източник на ново, неизчерпаемо учудване и възторг. Но не можех да прекарвам всичкото си време изключително в нейното общество. При това би било и несправедливо, и не умно да принуждавам и нея да стои вечно с мене. Освен това аз бях автор на цяла редица книги, които се ползуваха с успех, а обществото иска, писателят да му отделя известна част от свободното си време. Пък и за всеки нормален човек е необходимо за себе си и за своите работи да общува с другите хора…

Сега се доближаваме до самата същност на въпроса. Какво трябва да прави оня човек, който трябва да живее обществен живот, макар че интересът му към него е вече изгубен. Отговорът е — цар Алкохол. Четвърт век той търпеливо чака да протегна към него ръка за помощ. Хиляди негови хитрости, благодарение на моя характер и щастие, не достигнаха целта си, но той имаше скрити в запас много фокуси. Аз забелязвах, че един-два или няколко коктейли ме правеха по-весел, настройваха ме в един тон с другите глупаци. Един или няколко коктейли, изпити преди ядене, ми даваха възможността искрено да се смея над онова, което отдавна бе изгубило способността да ме разсмива. Коктейлът беше ударът с камшик, шпората, остенът за моя уморен ум и преситен дух. Той извикваше на устата ми смях, песен и тъй ме навинтваше, че аз сам започвах да се смея, да пея и с жар да брътвя всякакви глупости и врели-некипели за голямото удоволствие на посредственостите, които изобщо не знаеха нищо друго.

Без коктейл аз бях за нищо негоден събеседник, но като пийнех, ставах душа на обществото. С помощта на напитките аз постигах изкуствено възбуждане и затова пиех дотогава, докато станех весел. Началото беше тъй незабелязано, че дори на самия мене, тъй отдавна познат с цар Алкохол, не ми мина през ум, че това може да ме заведе далеко. Започнах да чувствувам нужда от музика и вино и скоро почувствувах необходимост вече от по-възбудителна музика и от по-голямо количество питие.

Именно по това време забелязах, че с нетърпение очаквам коктейлите преди ядене. Искаше ми се да пия и ясно съзнавах това. Помня как, когато бях военен кореспондент в Далечния Изток, изпитвах неотразимо желание да посещавам едно познато семейство. Не само приемах всички покани за вечеря, но вън от това гледах да отивам там и през деня. Наистина домакинята беше очарователна жена, но не беше тя, която тъй силно ме привличаше в тая къща. Важното беше, че тя умееше да прави най-хубавите коктейли в целия този голям град, където изкуството за приготвяне на смесени напитки е достигнало между колонията чужденци висока степен на съвършенство. Нито в клубовете, нито в хотелите, нито в други частни къщи не можеше човек да намери подобни коктейли. Нейните коктейли бяха изискани. Те бяха истински шедьоври, които даваха минимум неприятни вкусови усещания и максимум подем. Ала и там аз жадувах коктейлите само заради онова настроение, което те създаваха у мене. След като напуснах този град, странствувах цели месеци заедно с японската армия, като изминавах стотици мили оризови полета и прехвърлях планини, докато не навлязохме в Манджурия. И през цялото това време нито се допрях до цар Алкохол. На гърба на моите товарни коне винаги можеха да се намерят няколко бутилки уиски, но нито веднаж не отворих ни една. Разбира се, когато в моя лагер попаднеше бял човек, отварях бутилка и, както се полага, пиехме двама. Тъй като, ако аз попаднех в неговия лагер, той без съмнение би направил същото. Аз носех уискито със себе си само за почерпка и дори целия тоя разход турих в сметката на вестника, за който работех.

Само като погледна назад, мога да проследя почти незабелязания растеж на моето влечение към алкохола. Тогава не забелязвах неясните загатвания, сламките във вихрушката и дребните случки, значението на които се изплъзваше от мене.

Ще приведа още един пример. В продължение на няколко години всяка зима по шест или осем седмици пътувах из залива Сан Франциско. В моята комфортна и силна яхта „Пяна“ имаше удобна каюта и печка, която гореше въглища. Имах кореец готвач и често поканвах един или двама приятели, за да споделя с тях красотата на това плаване. Винаги вземах със себе си и пишещата си машина, на която всеки ден изчуквах своите хиляда думи. Този път, за който говоря, дойдоха с мене Клаудслей и Тоди. Тоди пътуваше с мене за пръв път. При по-предишните пътувания Клаудслей винаги предпочиташе бирата и затова, като го канех, аз винаги вземах на яхтата запас от бира, която изпивахме през време на пътуването.

Но този път работата стоеше другояче. Тоди бе получил прякора си зарад дяволското изкуство, с което приготовляваше питието със същото име (горещо питие от уиски, вода и захар). Затова аз приготвих запас от уиски — два галона.

През време на пътуването се принудих да купя още доста галони, защото ние с Клаудслей силно се пристрастихме към парливото тоди, което беше наистина възхитително по вкус и създаваше необикновено приятно възбуждение.

Това питие ми харесваше. Загрижен за бъдещето, аз гледах да проникна в тайната на неговото приготовление. Ние го пиехме в строго установен ред: едно преди закуска, едно преди обед, едно преди вечеря и последно, преди да легнем да спим. Никога не се напивахме. Но длъжен съм да кажа, че четири пъти през деня бяхме доста весели. Всред пътуването Тоди беше повикан назад по работа в Сан Франциско и ние с Клаудслей се погрижихме, готвачът-кореец да ни приготовлява за уреченото време тоди според рецептата на нашия другар.

Но това трая само докато бяхме на яхтата. Като се върнахме на сушата, у дома си, аз се отказах от чашата преди закуска и преди лягане. Оттогава вече никога не пих горещо тоди, а от онова пътуване минаха вече много години. Важното е, че това питие ми се харесваше. Веселостта, която то предизвикваше, ми се виждаше необикновено приятна. Това беше красноречивият апостол на цар Алкохол, който незабелязано вършеше своята коварна работа. Лекото гъделичкане, което той предизвикваше, трябваше с течение на времето да се превърне в непрекъснато, неутолимо желание. А аз, който бях преживял толкова години в тясно общуване с цар Алкохол, нищо не подозирах, нищо не се досещах и се смеех над неговите несполучливи опити да ме завладее.