Джек Лондон
Цар Алкохол (36)

Глава 36

Да се върнем към моите лични преживявания, към влиянието, което ми оказа в това време Бялата логика на цар Алкохол. Аз живея в своето прекрасно имение в Лунната долина. След много месеци тровене с алкохол моят мозък е цял напоен с него, а аз сам съм потиснат от световната скръб, която винаги е била достояние на човека. Напразно се мъча да разбера причината на тая тъга. Аз не се нуждая от нищо. Моят покрив не тече, аз имам възможност да удовлетворявам най-малките капризи на своя апетит. Аз се ползувам от пълен комфорт. Тялото ми е съвсем здраво, не чувствува ни болка, ни страдание. Моят стар, нагласен добре физически механизъм работи без никаква прашинка. Нито мозъкът ми, нито мускулите ми са преуморени от прекомерна работа. Аз имам земя, пари, влияние, слава, съзнание, че внасям своята лепта в делото на служене на ближния, любима жена, деца, които ни са скъпи като собствената ми плът. Аз изпълнявах и изпълнявам онова, което е дълг на всеки гражданин. На времето си аз съм построил много къщи, разорал съм стотици акри земя и съм посадил сто хиляди дървета. От всеки прозорец на къщата си аз виждам тези посадени от мене дървета, които стройно се издигат във висинето на слънцето.

Моят живот винаги се е слагал щастливо. Едва ли от един милион хора може да се наберат сто души, на които така да е провървяло в живота както на мене. Ала въпреки успехите, които не ме напускат, аз тъгувам. И тъгувам затова, защото с мене е цар Алкохол, а той е с мене затова, защото аз съм се родил в тъмната епоха, както ще нарекат нашето време нашите далечни потомци, в епохата, която предхожда разумната цивилизация. Цар Алкохол е с мене затова, защото през всичките неразумни дни на младостта ми той ми беше достъпен. Той ме примамваше и викаше от всеки ъгъл и от всяка улица между два ъгъла. Псевдоцивилизацията, която царуваше в епохата, когато се родих аз, позволяваше да се отварят дюкяни за продаване отрова за духа. Животът беше така нареден, че аз и милиони като мене се подмамвахме, увличахме се и наскачахме на тази отрова, която се продаваше в дюкяните.

Опитайте се да споделите с мене едно от хилядите тъжни настроения, в които цар Алкохол хвърля човека. Аз обикалям своя великолепен чифлик. Аз яздя великолепен кон. Въздухът опиянява като вино. Лозите по ребрата на хълмовете пламтят в огъня на есента. Зад Сономските планини крадешком плуват вълни морски мъгли. Пладнешкото слънце чезне в задрямалото небе. По всичко изглежда, че аз трябва да чувствувам безмерна радост от това, че живея. Аз съм пълен с блянове и тайни, цял съм пронизан от това слънце, от тоя въздух и блясък, аз живея, моите органи работят в съвършенство, аз се движа, разпореждам се със своите движения и с движенията на живото същество, което яздя. Аз съм пълен с гордост от това, че съществувам, пълен съм с възвишени страсти и вдъхновения. Аз имам десет хиляди божествени задачи на тоя свят. Аз съм цар в царството на чувствата и тъпча с краката си непокорния прах.

А при все това аз гледам със скръб цялата тази красота и се чудя сам на себе си. Какво жалко място заемам в този свят, който така дълго е живял преди мене и също така спокойно ще продължава да живее и после, когато мене няма да ме има. Аз мисля за ония хора, които са пресилили живота си и сърцата си, за да обработват тая упорита земя, която сега принадлежи на мене. Няма нещо, което е вечно, може да принадлежи на ония, които така бързо преминават в нищо? Тези хора са изчезнали, аз също ще изчезна. Те са се трудили, чистили са земята, засявали я и, спирайки се, за да оправят втвърдените си от работа членове, също като мене са гледали с уморени очи същите изгреви и залези, същото великолепие на есенните лози и вълмата мъгли, които изплуват зад планината. И те са изчезнали. И аз знам, че ще дойде ден, може би скоро, когато ще изчезна и аз.

Ще изчезна! Но аз вече малко по малко изчезвам. В челюстите си аз нося хитроумно изобретение на дантистите, което замества изчезнали вече части от моето аз. Аз никога вече няма да имам такива пръсти, както на младини. Някогашните боеве и борби са ги осакатили непоправимо. Големият ми пръст е загинал завинаги от удар в главата на един човек, чието име отдавна съм забравил. Другият ми пръст загина от борба. Моят мършав корем на спортист премина в областта на преданията. Мускулите на краката ми вече не работят тъй дружно, както по-рано — през буйните дни и нощи на труд и безумства аз много често съм напрягал и разтягал сухожилията. Никога вече аз не ще мога да се люлея на шеметна височина, уловен за примката на въжето, сред бушуващата буря. Никога вече не ще мога да правя безкрайни пътувания с впрегнати кучета из полярната пустиня.

Аз знам, че в своето разпадащо се тяло, което е започнало да умира от момента на раждането ми, нося скелет; че под покривката на плътта, която се нарича лице, се крие костеливата замръзнала маска на смъртта. Всичко това обаче не ме плаши. Да се боиш — значи да бъдеш здрав. Страхът усилва жаждата за живот. Проклятието на Бялата логика е в това, че тя не предизвиква у човека страх. Всесветската скръб на Бялата логика ви кара да се усмихвате право в лицето на Безносата и презрително да се мръщите на всички фантасмагории на живота.

През време на разходката аз се оглеждам наоколо и навред виждам само едно безкрайно, безмилостно разрушение, предизвикано от естествения подбор. Бялата логика ме кара да отварям отдавна захвърлени книги и по пунктове и по глави установява цялата нищожност и суетност на красотата и чудесата, които гледам пред себе си. Около мене шуми и бръмчи, но аз зная, че това е жалката мухичка, която се пъчи, доволна само от това, че може поне за един миг да раздвижи въздуха с пискливата си жалба.

Връщам се на чифлика. Здрачава се и хищниците излизат от бърлогите си. Седя пред жалката трагикомедия на живота, който се храни от живота. Моралът тука липсва. Той е свойствен само на човека, който и сам го е създал — кодекс от правила, които се стремят да запазят живота, основан на истина от низш вид. Всичко това аз съм опознал от по-рано, през мъчителните дни на моята дълга болест. Това бяха висшите истини, които аз така добре се принудих сам да ги забравя. Тези истини бяха толкова сериозни, че аз се отказвах да ги вземам сериозно и играех с тях така предпазливо — о, така предпазливо, сякаш те бяха кучета-пазачи, заспали на прага на съзнанието, които не исках да будя. Аз само едвам-едвам се допирах до тях, като внимавах да не би да станат. Аз бях много благоразумен, научен от твърде горчивия опит, за да ги разбуждам. Но сега Бялата логика, независимо от моята воля, ги разбуждаше заради мене, защото Бялата логика обладава безстрашно мъжество и не се бои от никакви чудовищни създания на земния сън.

— Нека мъдреците от всички направления ме осъждат — нашепва ми Бялата логика през време на разходката, — какво от това? Истината е с мене и ти знаеш това. Ти не си в сила да ме надвиеш. Те казват, че аз водя към смъртта. Че какво от това! Това е истина. Животът лъже, за да те принуди да живееш. Животът е една непрекъсната мрежа от измами, той е безумна игра в призрачното изменчиво царство на водата, където явленията в образа на мощни приливи се издигат и отпадат, приковани с вериги за колелата на луните, които светят зад пределите на нашето съзнание. Всички явления са призрачни. Животът е страна на призраците, където явленията се менят, стават на прах, преминават едно в друго. Те са — и ги няма, те горят, мигат, гаснат и изчезват, за да се върнат пак в нов образ. Ти сам си също така видимост, съставена от безброй видимости, които водят началото си от далечното минало. Видимостта знае само миражите. Ти познаваш миража на желанието и самите тия миражи не са нищо друго, а неизброими, невъобразими натрупвания на видимости, които се притискат о тебе, създавайки твоя образ. Те те влекат към претапяне в други, невъобразими, неизброими натрупвания на видимости, от които ще произлязат бъдещите поколения в страната на призраците. Животът е само преходна видимост. Самият ти си само видимост. Ти си излязъл, мърморейки неразбрано, от еволюционното блато като рожба на всички призраци, които са били преди тебе и са влезли в тебе, и точно така пак, мърморейки неразбрано, ти ще изчезнеш, ще се разтопиш, ще се слееш с процесията нови призраци, които ще дойдат да те заместят.

На всичко това аз, разбира се, няма какво да възразя и, обвит от вечерните сенки, аз се усмихвам в лицето на Великия фетиш, както Кант е кръстил света. Аз си спомням така също изречението на друг един песимист:

„Всичко е преходно. Онзи, който се е родил, трябва да умре, а умрелият се радва на получения покой.“

Но ето, във вечерния здрач към мене се доближава човек, който няма да отиде на покой. Той е работник от чифлика, старец, пришелец от Италия. Той раболепно снема пред мене шапката си, защото аз наистина съм господар на неговия живот. Аз му давам храна, подслон и възможност да съществува. Той е работил цял живот като животно и е живял с по-малък комфорт, отколкото моите коне в своите постлани със слама конюшни. Работата го е осакатила — той накуцва, едното му рамо е по-високо от другото, възлестите му ръце са отвратителни, ужасни, като същински нокти. Той е по вид твърде жалък образец от човешка природа и мозъкът му е също тъй тъп, както тялото му уродливо.

— Тъпотата не му позволява да разбере, че той е само призрак — хили се Бялата логика и ми подмигва. — Неговите чувства са замъглени. Той е робски предан на жизнения мираж. Мозъкът му е набит със суперрационални санкции и илюзии. Той вярва в задгробния свят. Той е възприел фантазиите на пророците, които са му подмушнали разкошния сапунен мехур на райското блаженство. Той чувствува някакво смътно сродство между себе си и несъществуващите фантастични реалности. Той като през мъгла вижда себе си, странствуващ дни и нощи из междузвездните пространства. Той е непоколебимо убеден, че вселената е била създадена именно за него и че той ще живее вечно в свръхматериалния и свръхчувствен свят, който той и нему подобните са издигнали от илюзии и измами.

— Но, ти, който си отворил книгите и си се удостоил с моето ужасно доверие, ти знаеш какво е той всъщност — брат твой и на праха, шега на космичните сили, химическо съединение, натруфен звяр, който се е издигнал над другите ревещи зверове благодарение на това, че големите пръсти на ръцете му по една щастлива случайност са се оказали перпендикулярни на другите. Той е еднакво близък на тебе, на горилата и на шимпанзето. Като се разгневи, той изпъчва гърди, реве и трепери в каталептичен бяс. Нему са познати чудовищните зверски пориви, защото той изцяло се състои от шарените парцалчета на забранени първобитни инстинкти.

— Ала той вярва в своето безсмъртие — слабо възразявам аз.

— Съгласи се, че за такъв глупак това не е лошо — да яхне върху рамената на времето и да се разхожда из вечността.

— Ба! — следва възражение. — Да не би да смяташ да затвориш книгите си и да размениш мястото си с това същество, което се състои само от апетит и неизменни желания, с тази марионетка, която играе по въжето на стомаха и похотта?

— Да бъдеш глупав, значи да бъдеш щастлив — настоявам аз.

— Значи, ти имаш същия идеал за щастие, както примитивните студенокръвни същества, които са плували в застоялите възтопли здрачни води, а?

О, жертвата не може да се сражава с цар Алкохол! — Оттука е само една крачка до блаженото небитие на будистката Нирвана — добавя Бялата логика. — Но ето, ние сме в къщи. Сръбни си сега и се ободри. Ние, прозрелите, разбираме всичко, цялата блудкавина и простащина на този фарс.

В кабинета си, стените на който са запълнени с книги, в този мавзолей на човешки мисли, аз пия и пия, разпъждам песовете, които спят в съкровените глъбини на мозъка, и ги насъсквам през кривините на суеверието и вярата върху стените на предразсъдъка и закона.

— Пий — казва Бялата логика. — Гърците са вярвали, че виното им е дадено от боговете, за да могат да забравят нищожеството на своето съществуване. Спомни си какво е казал Хайне.

Аз помня много добре думите на този пламенен евреин. Всичко се свършва с последната въздишка: и радостта, и любовта, и скръбта, и макароните, и театърът, и липите, и малиновият сироп, и силата на човешките отношения, и сплетните, и кучешкият лай, и шампанското.

— Твоята ослепителна бяла светлина е болест — казвам аз на Бялата логика. — Ти лъжеш.

— Лъжа, защото говоря много жестоки истини — възразява тя.

— Уви, да, всичко в тоя свят е с главата надолу — скръбно се съгласявам аз.

— Хе, Лиу Лин е бил по-мъдър от тебе — гаври се Бялата логика, — помниш ли го?

Аз кимам глава утвърдително. Лиу Лин, голям пияница, е бил от кръжока на пиянствуващите поети, които са живели в Китай преди много векове и са се наричали Седем мъдреци от Бамбуковата гора.

— Лиу Лин е казал — бърза Бялата логика, — че житейските вълнения засягат пияния не повече, отколкото водораслите на дъното на реката. Прекрасно. Пий още малко от шотландското и нека илюзиите и измамите на живота се превърнат и за тебе в речни водорасли.

Докато аз наливам и пия уискито си, спомням си още един китайски философ, Джуан Дзъ, който четиристотин години преди новата ера е хвърлил следното предизвикателство срещу призрачната страна на света:

„Откъде да знам дали мъртвите не се разкайват, че някога са се така държали за живота? Онзи, който сънува пир, се събужда за тъга и скръб. Онзи, който е сънувал тъга и скръб, се събужда, за да се присъедини към един весел лов. В съня си те не съзнават, че спят. Някои се мъчат да разгадаят дори на сън онова, което сънуват, и едва след като се събудят, виждат, че това е било сън… Глупците след това си въобразяват, че наистина са се събудили и се ласкаят с вярата, че наистина са принцове или селяни. И ти, и Конфуций сте само сънища, и аз, който твърдя, че вие сте сънища, самият аз съм само сън.“

„Веднъж аз, Джуан Дзъ, сънувах, че съм пеперудка, която лети насам-натам с лекотата на истинска пеперудка. Помня, че при това следвах само капризите на пеперудката и съвсем изгубих усещането за своята човешка личност. Внезапно се събудих и се почувствувах човек, почувствувах сам себе си. Но не знам дали бях човек, който бе сънувал, че е пеперудка, или сега съм пеперудка, която сънува, че е човек.“