Джек Лондон
Цар Алкохол (27)

Глава 27

Колкото растяха успехите ми на литературното поприще, условията на живота ми се подобряваха и хоризонтът му се разширяваше. Аз си определих задължителен урок: да написвам и да преписвам на машината по хиляда думи на ден, без да се изключват неделните и празничните дни. Освен това продължавах да се занимавам усилено, макар и не толкова напрегнато, както по-рано. Сега си позволявах да спя по пет часа и половина в денонощие — принудих се да си прибавя половин час. Материалният успех ми даваше възможност да отделям повече време за физически упражнения. Сега яздех повече велосипеда главно затова, защото той вече не отиваше хронически в заложната къща. Боксувах, фехтувах, ходех по ръце, правех скокове в ширина и в дължина, стрелях в цел, хвърлях диск и плувах. И се убедих, че физическата работа иска повече сън, отколкото умствената. Имаше нощи, когато физическата умора ме караше да спя по шест часа, а понякога, при особено силна умора, дори цели седем. Ала на подобни сънни оргии се отдавах рядко. Имах още толкова много работи да науча, толкова много да свърша, че, когато спях седем часа, започвах да се ядосвам на себе си и винаги от все сърце благославях оня, който е измислил будилника.

При това, както и по-рано, не чувствах никакво влечение към алкохола. В мене живееше още твърде много чудесна вяра, аз бях с твърде повдигнато настроение. Бях социалист, стремях се да избавя човечеството от всички злини, а алкохолът не можеше да предизвика нито сянка от оня възторжен подем, който ми даваха моите идеи и идеали. Моят глас, подкрепен от литературните успехи, като че ли получи по-голяма тежест. Поне писателската слава ми събираше многобройни слушатели, които никога не би привлякла репутацията ми на оратор. Започнах да получавам покани от клубове и всевъзможни организации с молба да изложа публично своите идеи. Аз се борех за право дело, продължавах да се уча и да пиша и цялата тая работа ме поглъщаше цял.

Дотогава имах един твърде ограничен кръг познати, но сега започнах малко по малко да влизам в обществото. Често ме канеха на гости, особено на вечери, където се запознавах с множество хора, материално по-осигурени от мене. И мнозина от тях пиеха. Те пиеха не само когато са на гости, но и у дома си и ме черпеха, когато отивах у тях. При това нито един от тях не можеше да се нарече пияница. Те пиеха умерено и аз също пиех умерено с тях като гостенин и приятел. Не ламтях за вино, не чувствувах към него нито влечение, нито отвращение.

Сега вече имах свой дом. Когато канят човека на гости, той естествено трябва да кани гости. Това е един от признаците на увеличено благосъстояние. Понеже по другите къщи винаги ме черпеха с вино, не ми оставаше друго, освен да черпя приятелите си със същото. Затова аз се снабдих у дома със запас от бира, уиски и червено вино, които оттогава вече не изчезнаха от моята къща.

И все пак през целия този период аз не чувствувах ни най-малко влечение към алкохола. Пиех, когато пиеха другите, за да не развалям компанията, и понеже ми беше безразлично какво ще пия, пиех всичко, каквото пиеха моите съчашници. Когато всички пиеха уиски, пиех уиски и аз; ако всички пиеха сироп — и аз пиех с тях. А когато у дома нямаше гости, не турях в уста нищо спиртно. В работната ми стая винаги имаше стъкло уиски, но по цели месеци и години не чувствувах желание да пия сам.

Когато вечерях на гости, с удоволствие ловях ласкавия, приветлив блясък на предтрапезния коктейл, той ми изглеждаше много приятен и примамлив. Ала високото напрежение на жизнената енергия и душевният подем, който не ме напускаше, ми даваха възможност прекрасно да минавам и без него, така че у дома никога не намирах за нужно да пия преди вечеря коктейл, когато сядах на трапезата сам.

От друга страна, помня един много интересен човек, малко по-стар от мене, който често идваше у дома на разговор. Той обичаше уиски и ние често седяхме с него по цял ден и пиехме чашка след чашка, докато и двамата започвахме да чувствуваме действието на алкохола. Но защо тогава правех това? — Не знам, навярно под влияние на старата изработена привичка и като отзвук от предишни дни и нощи, прекарани с чаша в ръка между пиячи.

Освен това аз вече не се страхувах от цар Алкохол. Аз бях в оня извънредно опасен стадий на сближение с него, когато човек е наклонен да се смята, че е господар на алкохола. Това убеждение намираше потвърждение и в това, че бях успял да се откажа от пиенето през дългите години на труд и учение. Аз можех по желание да пия, да откажа да пия или да пия, без да се напивам; а главно — ясно съзнавах, че не чувствувам наклонност към пиенето. През този период пиех изключително по същата причина, по която на времето бях се напил със Скоти, китоловеца и пирата на стриди. Така постъпваха мъжете, пред които и аз исках да се покажа мъж. Всички тия блестящи хора — търсачи на приключения в областта на мисълта — пиеха. Прекрасно. Защо да не пия с тях? Та аз бях тъй уверен, че няма защо да се страхувам от алкохола. Така продължава няколко години. Понякога изпивах доста много, но такива случаи бяха редки. Те нарушаваха работата ми, а аз не исках моята работа да се нарушава от нищо. Помня как прекарах няколко месеца в Лондонския Ист Енд, работейки над една своя книга. Там трябваше повечето да се движа между най-лошия измет на долните класи и през това време няколко пъти се напивах и много се ядосвах на себе си, защото алкохолът нарушаваше вървежа на работата ми. Ала и там аз се поддавах на опиването само затова, защото, тръгнал из пътя на приключенията, не можех да избягна срещата с него.

Имаше и такива случаи, когато, облягайки се на своето дълго познанство и близост с цар Алкохол, аз взимах участие в пиянски състезания с други мъже. Разбира се, това се случваше само в пътя на приключенията по различни части на земното кълбо и се дължеше само на моето самолюбие. Какви странни форми взема понякога самолюбието — то принуждава човека да не пие само за да докаже на другите каква яка глава има. Ала това странно самолюбие съществува не само на теория — то е несъмнен факт.

Веднъж например една група млади революционери ме поканиха като почетен гост на едно пиянство. Това е единственото истинско пиянство, на което изобщо съм присъствал. Аз приех поканата, без да разбера същността на работата. Помислих, че ще чуя пламенни и възбудени речи, макар че някои от присъстващите ще пийнат малко повече, оказа се обаче, че тези гуляи били любимо развлечение на буйните младежи, които разпръскват досадата на катадневността, като напиват по такъв начин хора, които се ползуват с уважение. Както узнах после, на по-предишния им гуляй присъствувал друг почетен гост — един талантлив млад радикал, който нямал обичай да пие; те го напили до пропълзяване.

Като се озовах между тях, аз разбрах каква е работата, и почувствах как глупавата мъжка гордост се събужда у мене. Ще им покажа аз на тези хлапета! Ще видят те кой от нас е по-издръжлив и по-як, кой има по-силна воля и характер, стомах и глава, кой е способен повече от другите да се доближи до свинята и по-малко да се издаде. И тези сукалчета, с жълто по устата, си въобразяват, че ще могат да ме надпият.

Това беше чисто и просто изпитание за издържливост, а никой мъж не ще се съгласи да се признае за по-слаб от другите. Тфу — бира! Аз бях успял през това време да свикна с по-скъпи питиета и от много години не бях помирисвал бира. Но на времето си бях пил бира с истински мъжаги и затова сега бях уверен, че ще съумея да покажа нещичко на тези бебета. Гуляят започна и аз трябваше да се състезавам с най-силните от тях. На някои участници се позволяваше да напускат състезанието, но не и на почетния гост.

И всички сериозни нощи, които бях прекарал без сън, всички книги, които бях прочел, цялата мъдрост, която бях всмукал, всичко побледня и отстъпи пред маймуната и тигъра, които се надигнаха у мене от пропастта на моята атавистична наследственост, ревнива и жадна, разпалваща в душата ми похотливото желание да надмина по свинство свинята.

Когато гуляят се свърши, аз все още се държах на крака, ходех право и не се клатушках — което съвсем не можеше да се каже за никого от моите домакини. Спомням си как един от тях бе се спрял на един ъгъл на улицата и плачеше от яд, че аз съм бил трезвен. Те не можеха нито да си представят с цената на какво желязно усилие (възможно само благодарение на дълга тренировка) аз задържах съзнанието в плуващия си мозък, запазвах властта над мускулите и речта си, не позволявах на гласа си да се пречупва и отслабва и продължавах последователно и логично да мисля. При туй аз се изхитрих и да им се смея. Не бях аз, който излезе изигран в това състезание, аз се гордеех с победата си. Дявол да го вземе, аз и сега се гордея с нея. До такава степен странно е създаден човекът.

Но на другия ден не написах задължителните хиляда думи. Чувствувах се болен, отровен и цял ден не можах да си намеря място. Трябваше да чета една публична лекция, прочетох я и съм уверен, че тя не беше по-добра от моето самочувствие. Някои от моите снощни домакини се явиха на лекцията и седнаха в предните редове, очевидно с цел да забележат у мене следи от снощната вечер. Не знам какво успяха да забележат, но по някои признаци се убедих, че те се чувствуват не по-добре от мене, и намерих в това известно утешение.

— Никога вече — заклех се аз. И наистина оттогава никой не е успявал да ме въвлече в подобно състезание. То беше последното, в което взех участие. О, случваше ми се да пия и след това, но пиех по-благоразумно, по-умерено, без всякакво съревнование. Ето по този именно начин хората стават привични пияници.

Ще приведа още един пример за доказателство, че през този период на живота си аз пиех само за другарство. Пътувах през Атлантическия океан с „Тевтоник“. От самото начало на пътуването се сприятелих с един англичанин, специалист по кабелите, и с един млад испанец, член на някаква параходна фирма. Те пиеха само „конска шия“ — сладко и студено питие от ябълкова или портокалова кора, което се поднасяше във високи чаши. И през целия път аз пиех само „конска шия“. От друга страна, ако излезеше, че моите приятели предпочитат уиски, аз щях да пия с тях уиски. Не трябва от това да се заключава, че бях просто слабохарактерен човек. Мене ми беше все едно какво ще пия, никакви съображения от нравствен характер в това отношение нямах. Младостта ме правеше силен, аз не чувствувах никакъв страх от цар Алкохол и смятах, че лесно мога да се откажа от него, щом поискам.