Линда Хауърд
Сенки от мрака (23)

Двадесет и втора глава

Къщата вече бе утихнала, когато Уеб най-после влезе в стаята на Роана. Както обикновено, тя се бе сгушила в креслото с книга в скута си, но вдигна топъл и гостоприемен поглед към него.

— Защо се забави толкова много?

— Имаше документи, за които трябваше да се погрижа. С всички тези вълнения днес направо бях забравил за тях. — Коленичи пред нея и я погледна право в очите. — Наистина ли си добре? Честно? Нищо не криеш от мен, нали?

— Добре съм. Нямам нито една синина. Искаш ли да сваля дрехите си и да ти покажа?

Очите му потъмняха, а погледът му се плъзна към гърдите й:

— Да, искам.

Роана почувства топлина и омекване дълбоко у себе си, а зърната й набъбнаха, както ставаше винаги когато Уеб я погледнеше. Той се засмя тихо, но се изправи, хвана я за ръцете И я дръпна:

— Хайде.

Мислеше, че ще я заведе до леглото, но вместо това тръгнаха към вратата. Погледна го объркано:

— Къде отиваме?

— В друга спалня.

— Защо? — попита изненадано тя. — Какво й има на тази?

— Искам да опитам друго легло.

— Твоето ли?

— Не — отвърна кратко той.

Роана устоя на лекото побутване в гърба, с което Уеб я насочваше към вратата. Обърна се й го погледна сериозно.

— Нещо не е в ред — заяви тя, като дори не го оформи като въпрос. Познаваше Уеб прекалено добре, беше го виждала и ядосан, и развеселен. Знаеше кога е уморен, кога е притеснен и кога — дяволски вбесен. Смяташе, че познава всичките му настроения, но това бе нещо ново. Очите му бяха напрегнати и хладни, с бдителност, която й напомняше за гладна котка, дебнеща плячката си.

— Нека просто кажем, че ще се почувствам по-добре, ако тази вечер си в друга стая.

— Ако отида, ще ми кажеш ли защо?

Напрегнатият му поглед стана още по-бдителен.

— О, ще отидеш — промълви тихо той.

Роана се стегна и се извърна към него, като не отстъпи нито на сантиметър.

— Може да изтъкнеш аргументите си пред мен, Уеб Талант, но не можеш да ми заповядваш. Не съм глупачка или дете. Кажи ми какво става. — Само защото го обичаше до умопомрачение, не означаваше, че не може да разсъждава.

Той изглеждаше леко раздразнен, тъй като някога тя нямаше да започне да спори с него, ако й кажеше да направи нещо. Но тогава бе разговарял с дете, а сега — с жена, трябваше непрекъснато да си напомня за това. Взе бързо решение.

— Добре, но да вървим. И се постарай да не вдигаш никакъв шум. Не искам да събудя никого. А когато стигнем до другата стая, не включвай лампите.

— Леглото няма да е застлано — предупреди го тя.

— Тогава си вземи нещо, с което да се завиеш, ако ти стане студено.

Роана взе мекото си одеяло и тихо тръгна с Уеб по коридора към една от незаетите спални, последната от лявата страна. Завесите бяха дръпнати и пропускаха достатъчно лунна светлина. Уеб отиде до прозорците и погледна навън, докато Роана се настаняваше.

— А сега ми кажи — предложи тя.

Уеб не се отдалечи от прозорците:

— Подозирам, че може да имаме посетител тази нощ.

Роана помисли няколко секунди, а после стомахът й се сви от очевидния отговор.

— Смяташ, че крадецът ще се върне?

Уеб я стрелна с поглед.

— Бързо схващаш, знаеш ли? Не смятам, че е бил крадец. Но мисля, че ще се върне.

От тази стая се виждаше страничната ливада, проумя тя, докато от другите имаше изглед само към задната част на двора.

— Ако не е крадец, защо тогава ще се връща?

Уеб помълча малко, а после отвърна:

— Убиецът на Джеси така и не бе заловен.

Роана изведнъж потръпна и се уви по-плътно в одеялото.

— Смяташ… смяташ, че човекът, който уби Джеси, е бил онази нощ тук и ме е ударил?

— Смятам, че е възможно. Катастрофата, ти днес не бе случайност, Ро. Спирачният маркуч е бил прерязан. А онзи ден, когато закъснях за партито, някой успя да отправи два изстрела по мен. Не съм имал неприятности с колата, а предното ми стъкло бе надупчено от куршуми.

Шокирана, Роана вдиша дълбоко, а главата й се замая. Искаше й се да скочи и да му се разкрещи, че не й бе казал, искаше й се да захвърли нещо, да вкопчи пръсти в този, който се бе опитал да го застреля. Но не можеше да направи нищо. Ако искаше да научи истината, трябваше просто да седи и да не вдига много шум. Овладя се и се опита да проумее нещата:

— Но… защо ще иска този, който уби Джеси, да убива теб? И мен?

— Не знам — раздразнено отвърна той. — Премислям отново и отново всичко, което се случи, преди Джеси да умре, и не ми хрумва нищо. Не знаех, че е имала любовник, докато Були не ми каза, че е била бременна, но защо ще я убива? Щеше да има смисъл, ако се бе опитал да убие мен, а не Джеси. А ако Джеси е била убита заради нещо друго, което е правила, то тогава няма основателна причина убиецът да тръгне след мен и теб. Не знаем кой е, а и след десет години сигурно се чувства в пълна безопасност, така че защо ще поема риска да размъти водата отново?

— Значи не смяташ, че любовникът й го е направил?

— Не знам. Няма причина. От друга страна, ако аз съм истинската цел и съм бил такава през цялото време, това означава, че Джеси е умряла, защото е била моя жена. Смятах, че също като теб може би е изненадала крадеца и той я е убил, за да не го разпознае. Направих всичко възможно да разглася факта, че не си спомняш нищо за нощта, когато бе нападната, така че това не би могло да бъде основание за връщането му. Но след като спирачният ти маркуч бе прерязан, вече знаех, че явно има нещо повече. Бърникането по колата ти бе насочено директно към теб!

— Защото ще се женим — изрече тя и й премаля. — На как е могъл да разбере толкова бързо? Та ние решихме едва вчера сутринта!

— Вчера се зае с приготовленията — сви рамене Уеб. — Помисли за хората, на които си се обадила, и за всички други, на които те са се обадили. Новините се разпространяват. Който и да е, трябва доста да ме мрази, за да се захване първо с Джеси, а сега и с теб.

— Но смъртта на Джеси едва ли е била планирана — заспори Роана. — Никой не би могъл да предположи, че ще се скарате или че ще отидеш в онзи бар. Ти обикновено щеше да си бъдеш у дома.

— Знам — въздъхна раздразнено Уеб. — Просто не виждам причина за каквото и да било. Няма значение откъде го разглеждам, но някой от подробностите просто не си пасват.

Роана стана от леглото и отиде до Уеб. Чувстваше необходимост да усети близостта му. Той я прегърна, притисна я към себе си и загърна по-плътно одеялото около раменете й. Тя отпусна глава на гърдите му и вдиша тихо топлия мъжки аромат на кожата му. Немислимо бе да си представи, че нещо може да му се случи.

— Защо смяташ, че ще се върне, тази нощ?

— Защото направи няколко последователни опита в много кратък период от време. Продължава да се връща, като всеки път опитва нещо различно. Лоуъл наблюдава от конюшните. Ако забележи нещо, ще ми се обади по клетъчния телефон, а после ще уведоми шерифа:

— Въоръжен ли си?

Уеб кимна към тоалетката:

— Ей там.

Роана извърна глава и в сумрака успя да забележи тъмно очертание. Изведнъж разбра какво бе толкова различно в настроението му. Сигурно точно така бе изглеждал, когато бе проследил онези крадци на добитък до Мексико: ловецът и крадецът. Уеб бе човек, който обикновено не бе склонен към насилие, но щеше да убие, за да защити себе си и близките си. Не бе превъзбуден или изнервен, ритъмът на сърцето му до ухото й бе равен. Уеб бе хладно и безмилостно непоколебим.

— А какво ще стане, ако тази вечер нищо не се случи? — попита тя.

— Тогава утре отново ще наблюдаваме. В края на краищата ще го хванем.

Роана остана сгушена в Уеб и продължи да гледа навън, докато очите я заболяха. Нищо Не помръдваше, само щурците пееха необезпокоявани.

— Сигурен ли си, че алармената система е включена?

Той посочи към кодовата кутийка до вратите към верандата. Малката зелена светлинка светеше непрекъснато. Ако някоя врата се отвореше, светваше червена светлинка, а не се въведеше код до петнайсет, секунди, алармата се включваше.

Уеб, изглежда, имаше търпението на Йов и издръжливостта на маратонец. Стоеше неподвижно и продължаваше да наблюдава, но Роана не можеше да остане така толкова продължително време. Започна да крачи бавно из тъмната спалня, увивайки се в топлото одеяло, докато Уеб не й каза тихо:

— Защо не легнеш и не се опиташ да поспиш?

— Страдам от безсъние, не си ли спомняш? — отвърна му тя. — Спя само след…

Изведнъж млъкна, а той се изкиска.

— Мога да кажа нещо грубо, но няма да го направя. На мен някак ми допада тази твоя странна форма на безсъние — подкачи я той. — Служи ми като стимул.

— Не съм забелязала да се нуждаеш от такъв.

— След като преживеем трийсет или повече години съвместен живот, може да… — Изведнъж млъкна и всеки мускул в тялото му се напрегна.

Роана не се втурна към прозореца, въпреки че това бе първият й импулс. Бе облечена в бяла нощница и появата й можеше да бъде забелязана. Вместо това прошепна:

— Видя ли някого?

— Кучият му син се промъква по външните стълби — промърмори Уеб. — Едва сега го забелязах. Може би Лоуъл също го е пропуснал. — Извади клетъчния телефон от джоба си и набра домашния номер на Лоуъл. След няколко секунди продума тихо: — Той е тук, качва се към верандата по външните стълби. — Това бе всичко. Затвори телефона и го пъхна в джоба си.

— Какво ще правим сега? — прошепна Роана.

— Ще чакаме и ще видим какво ще предприеме. Лоуъл ще се обади на шерифа и той ще дойде като подкрепление.

— Промени положението си леко, за да може по-добре да наблюдава безшумния натрапник. Лунната светлина огря лицето му. — Минава отпред! Вече не го виждам.

Червена светлинка премига и привлече вниманието на Роана. Тя погледна втренчено кодовата кутийка.

— Уеб, той е в къщата! Светлината премига.

Той изруга тихо и прекоси стаята, за да вземе оръжието от тоалетката.

Все тъй вторачена в светлинката, Роана стреснато промълви:

— Спря да мига. Отново е зелена.

Уеб се извърна и се втренчи в кутийката.

— Някой го е пуснал да влезе. — Гласът му бе почти беззвучен, но изпълнен със злоба, която не обещаваше нищо добро за въпросната личност. — Корлис.

Смъкна обувките си и тихо отиде до вратата.

— Какво ще правиш? — попита напрегнато Роана, като се опитваше да шепне. Беше й трудно, тъй като с всяко туптене на сърцето й я заливаха гняв и страх. Трепереше от желание да отиде до Уеб, но се насили да остане на мястото си. Нямаше с какво да се защити, а последното, от което се нуждаеше той в момента, бе да се безпокои за нея.

— Ще се опитам да го издебна в гръб. — Открехна вратата малко и погледна към коридора. Не виждаше нищо. Реши да изчака, като се надяваше, че мъжът ще издаде местоположението си. Стори му се, че чува слаб шепот, но не бе сигурен.

Минаха няколко секунди и Уеб реши да рискува и да открехне още малко, вратата. Сега виждаше целия коридор до предната част на къщата, но коридорът бе празен. Измъкна се от стаята и тръгна безшумно по килима, като се придържаше близо до стената. Когато наближи ъгъла, забави крачка, вдигна пистолета и свали предпазителя. Притиснал гръб към стената, надникна предпазливо иззад ъгъла. От другия край на коридора се зададе тъмна фигура. Уеб отскочи, назад, но не достатъчно бързо — бе забелязан. Оглушителен изстрел разтърси къщата, а от стената хвръкна хоросан.

Уеб изруга гневно, докато се хвърляше напред, за да вдигне собственото си оръжие, успя да стреля, като тежкият пистолет подскочи в ръката му, но тъмната фигура в другия край хукна към вратата на Лусинда. Коридорът се изпълни с дим, а миризмата на кордит подразни обонянието му, но Уеб се изправи и се хвърли напред.

Както бе очаквал, изстрелите бяха накарали всички от семейството да отворят вратите си и да подадат глави навън.

— По дяволите, върнете се в стаите си! — извика разгневено той.

Глория не обърна внимание на думите му и излезе в коридора.

— Не ме ругай! — отсече тя. — Какво, за бога, става тук?

Нападателят се показа иззад гърба й, но Глория стоеше между тях и Уеб не можеше да стреля. Блъсна я грубо настрана и тя се свлече с вик на пода.

Изведнъж Уеб замръзна безпомощно. Мъжът бе обвил с едната си ръка Лусинда през шията и държеше слабата възрастна жена пред себе си като щит. В другата ръка държеше здраво револвера, с дуло, насочено право в тила на Лусинда, а на лицето му бе изписана дивашка ярост.

— Извади патроните от пистолета, но много бавно! — заповяда той, докато се насочваше към предния коридор.

Уеб не се поколеба. Нещо в изражението му подсказваше, че Лусинда ще умре, ако не се подчини. С преднамерено бавни движения Уеб отвори барабана и извади патроните.

— Хвърли ги зад себе си! — нареди мъжът и той се подчини. — А сега ритни пистолета към мен.

Уеб се наведе внимателно, сложи празното оръжие върху килима и го ритна към мъжа, който не направи никакво движение, за да го вдигне. Не бе и нужно, бе отделил патроните от оръжието, така че нямаше начин някой да вземе патрон, да стигне до пистолета и да го презареди, а после да се прицели, преди мъжът да го е застрелял.

Лусинда стоеше неподвижна и пребледняла в ръцете му. Бялата й коса бе разрошена, сякаш нападателят я бе измъкнал от леглото. И може би наистина го бе направил, въпреки че сигурно бе скочила при първия изстрел и е приближавала вратата, за да види какво става, когато той я е сграбчил.

Мъжът се огледа, а жестоката му усмивка стана още по-широка, като видя как всички са се смръзнали пред вратите си, с изключение на Глория, която все още лежеше на килима и хлипаше тихо.

— Всички! — изведнъж изрева високо той. — Искам да видя всички! Знам колко сте, така че ако някой се опита да се скрие, ще пусна един куршум в главата на старата кокошка. Имате пет секунди! Едно… две… три…

Харлан пристъпи напред и се наведе да помогне на Глория да стане. Тя се вкопчи в него и продължи да хлипа. Грег и Ланет излязоха от стаите си с пепеляви лица.

— … четири…

Уеб видя Корлис и Брок да се появяват от другия коридор.

Мъжът се огледа.

— Има още една — изръмжа той. — Липсва точно малката ти кобилка, Талант. Къде е? Да не мислиш, че се мотая наоколо, за да убия тази стара кучка?

Не, каза си Уеб. Не, Въпреки обичта си към Лусинда, не можеше да понесе мисълта да рискува живота на Роана. Бягай, помоли я мълчаливо той. Бягай, скъпа. Потърси помощ. Бягай!

Мъжът погледна наляво и се засмя доволно:

— Ето я. Хайде, излез, скъпа. Присъедини се към щастливата група.

Роана тръгна напред, така че да застане между Корлис и двойните врати към верандата. Беше бледа като Лусинда, а тънката й фигура бе почти безплътна. Погледна към нападателя, пребледнявайки още повече.

— Е, не е ли хубаво? — възрадва се мъжът, поглеждайки ухилено Роана. — Виждам, че ме помниш.

— Да — отвърна тихо тя.

— Добре, защото и аз те помня. Двамата с теб имаме малко недовършена работа. Ти ми изкара акъла, когато онази нощ се блъсна в мен тук, в коридора, но чух разправят, че малката цицина на главата ти е докарала мозъчно сътресение и не можеш да си спомниш нищо за срещата ни, така ли е?

— Да — отвърна отново тя, а очите й приличаха на огромни тъмни езера на фона на бялото й лице.

Той се разсмя, очевидно доволен от иронията. Студените му очи се плъзнаха по всички.

— Истинско семейно събиране. Елате тук, под лампата, така че да мога да ви виждам добре. — Отстъпи назад, за да бъде извън обсега им, като държеше главата на Лусинда извита назад, докато Уеб мълчаливо подкара останалите напред, събирайки ги с Корлис, Брок и Роана.

Уеб хвърли само един убийствен поглед на Корлис. Тя наблюдаваше мъжа възхитена, а на лицето й нямаше и сянка от страх. Беше го пуснала да влезе и бе прекалено глупава, за да проумее, че той ще убие и нея. Всички те бяха мъртви, освен ако не предприемеше нещо.

Опита се да се премести по-близо до Роана, като се надяваше, че би могъл да я прикрие с тялото си и тя някак щеше да успее да оцелее.

— Ъ-ъ — каза мъжът и поклати глава. — Стой мирно, копеле такова!

— Кой сте вие? — изпищя Глория. — Пуснете сестра ми!

— Млъквай, кучко, или ще забия първия куршум в теб.

— Добър въпрос — обади се и Уеб. Гледаше мъжа със студен, съсредоточен поглед. Кой, по дяволите сте вие?

Лусинда проговори, а безкръвните й устни се раздвижиха.

— Името му е — произнесе отчетливо тя — Харпър Нийли.

Мъжът се разсмя грубо, диво:

— Виждам, че сте чували за мен.

— Знам кой си. Поставих си за цел да разбера.

— Така ли? Много интересно. Чудя се защо никога не си ме посетила. В края на краищата ние сме семейство. — Отново се разсмя.

Уеб не искаше да отклонява вниманието си към Лусинда, не искаше да гледа никого другиго, освен нападателя.

— Защо, по дяволите? — изръмжа той. — Какво искаш? Не те познавам, никога не съм чувал за теб. — Ако можеше да протака нещата достатъчно, Лоуъл можеше да заеме позиция и да направи нещо или шерифът да пристигне. Трябваше само да протака.

— Защото ти я уби — изрече злобно. Нийли: — Уби момичето ми, дяволско копеле.

— Джеси? — Уеб го погледна смаяно. — Не съм убивал Джеси.

— Мътните те взели, не лъжи! — изрева Нийли, отклонявайки пистолета от главата на Лусинда, за да го насочи към Уеб. — Ти си разбрал за нас и си я убил!

— Не — отвърна остро Уеб. — Не съм. Нямах представа, че ми изневерява. Не знаех, докато не направиха аутопсия и шерифът не ми каза, че е била бременна. Знаех, че не може да е от мен.

— Знаел си! Знаел си и си я убил! Уби моето момиче и моето бебе, а сега ще те накарам да гледаш, докато убивам твоето бебе. Ще застрелям тази малка кучка точно в корема, а ти ще седиш и ще гледаш как умира, а после ще те…

— Той не е убил Джеси! — Гласът на Лусинда се издигна над този на Нийли. Тя вдигна бялата си глава високо. — Аз го направих.

Пистолетът се поклати леко.

— Не се опитвай да ме объркаш, стара жено — изрече задъхано Нийли.

Уеб не отклони вниманието си нито за миг от нападателя, очите на мъжа блестяха трескаво, по лицето му се стичаше пот, докато се самонавиваше до безумие. Планираше да убие девет души. Вече бе загубил един куршум. Пистолетът бе автоматичен, колко ли патрона имаше в пълнителя? Някои събираха до седемнайсет, но все пак след първия изстрел едва ли очакваше да останат там като овце на заколение. Трябваше да проумее, че е в почти невъзможно положение, но това го правеше още по-нестабилен. Нямаше нищо за губене.

— Аз я убих — повтори Лусинда.

— Лъжеш. Беше той, всички знаят, че беше той.

— Не исках да я убивам отвърна спокойно Лусинда. — Стана случайно, бях уплашена, не знаех какво да правя. Ако бяха арестували Уеб, щях да си призная, но Були не можа да открие никакво доказателство, тъй като нямаше такова. Уеб не го е направил. — Погледна внука си с тъга, с любов, с разкаяние. — Съжалявам — прошепна тя.

— Лъжеш! — изрева Нийли, като я дръпна силно към себе си и стегна ръката си около гърлото й. — Ще счупя проклетия ти врат, ако не млъкнеш!

Грег скочи към него. Тихият, скромен Грег, който бе оставил Ланет да ръководи живота им, без дори да отвори уста, за да изкаже мнението си. Ланет изпищя, а Нийли се извърна рязко и стреля веднъж. Грег се спъна и падна и изведнъж цялата координация на движенията му изчезна, а краката и ръцете му се замятаха неконтролируемо. Просна се на пода, задиша тежко и учестено, а очите му останаха широко отворени от изненада. После се закашля леко и простена, а около него бавно започна да расте локва кръв.

Ланет прехапа пръстите си и погледна ужасено съпруга си. Втурна се напред инстинктивно, опитвайки се да стигне до Грег.

— Не мърдай! — изкрещя Нийли и размаха трескаво пистолета. — Ще убия следващия, който помръдне!

Корлис гледаше баща си с отворена уста и потресено изражение.

— Ти застреля татко — изрече смаяно тя.

— Млъкни, кучко. Глупачка! — изръмжа той. — Толкова си тъпа.

Уеб успя да долови съвсем слабо движение с крайчеца на очите си. Беше обхванат от такъв ужас, че не смееше да помръдне, не смееше дори да извърне глава. Роана помръдна отново, съвсем леко, само няколко сантиметра по-близо към вратите. Върху кутийката отляво до вратите Уеб забеляза зелената лампичка да се променя в червена. Роана бе отворила вратата.

Петнайсет секунди. Оглушителният писък щеше да причини цялата суматоха, от която се нуждаеше. Започна да брои, като се надяваше, че ще съумее правилно да отмери времето.

По лицето на Корлис се стичаха сълзи, докато се взираше в Грег, който се гърчеше безпомощно на пода.

— Татко — прошепна тя. Погледна отново към Нийли и лицето й се изкриви от гняв и още нещо. — Ти застреля татко! — изпищя тя и се хвърли към Нийли, протегнала ръце с извити пръсти като на котка.

Той дръпна спусъка отново.

Корлис се спъна, тялото й рязко политна назад, докато краката й се опитваха да продължат напред. Ланет изпищя дрезгаво, а пистолетът нервно се премести в нейната посока.

Алармата се включи, а оглушителният писък бе болезнено силен. Пръстът на Нийли се сви около спусъка още щом Уеб помръдна, а куршумът издълба дупка в стената точно над главата на Ланет. Нийли бутна Лусинда настрана и запуши едното си ухо. Уеб го удари с лакът в корема, блъскайки го назад в стената. С лявата ръка сграбчи дясната китка на Нийли, задържайки я нагоре, така че да не може да застреля някого друг, дори да дръпне спусъка.

Нийли се отскубна и се овладя. Бе разгневен и силен като бик. Брок се хвърля в битката, прибавяйки своята сила към тази на Уеб и двамата приковаха ръката на Нийли към стената, но мъжът отново се хвърли към тях. Уеб вдигна коляно и го стоваря в слабините на Нийли. От устата на мъжа се откъсна задавен гърлен звук, а после той просто зяпна беззвучно. Започна да се свлича надолу, увличайки ги със себе си, движението освободи ръката му.

Когато и тримата се строполиха в оплетено кълбо на пода, Уеб посегна за пистолета. Нийли успя да си поеме дъх с налудничав кикот и едва тогава Уеб разбра, че писъкът на алармата е спрял. Роана го бе спряла веднага щом го бе включила.

Нийли продължаваше да се търкаля и да се киска с онзи писклив, маниакален звук, от който Уеб настръхваше. Беше се втренчил в нещо и се кикотеше, докато се бореше и гърчеше върху пода и се опитваше да насочи пистолета още веднъж…

Роана.

Тя се бе отпуснала на колене до, Лусинда. По лицето й се стичаха сълзи, докато поглеждаше ту към баба си, ту към Уеб, която се бореше с Нийли, очевидно разкъсана между двамата.

Роана.

Беше идеална мишена, отделена от всички останали, тъй като Ланет, Глория и Харлан се бяха скупчили около Грег и Корлис. Нощницата й бе снежнобяла, идеална цел, невъзможна за пропускане от такова разстояние.

Дулото помръдна въпреки усилията на Брок и Уеб да задържат ръката на Нийли или да му отнемат оръжието.

Уеб изрева от безсилен гняв и изведнъж трескав приток на сили се вля в мускулите и съзнанието му, обгръщайки го в червена мъгла. Хвърли се напред и преодоля тези няколко сантиметра. Пръстите му се вкопчиха в ръката на Нийли и бавно отклониха пистолета назад, назад, докато накрая го измъкнаха, тъй като костите в дебелите пръсти на Нийли се поддадоха на натиска.

Той изпищя и се затърчи на пода, а очите му потъмняха от болка.

Уеб се изправи на крака, стиснал в ръка пистолета.

— Брок — промълви тихо и дрезгаво той, — отдръпни се!

Брок запълзя назад.

Лицето на Уеб бе каменно и Нийли сигурно бе видял в очите му смъртта си. Опита се да скочи, да стигне до пистолета, но Уеб дръпна спусъка.

При тази близост един куршум му бе повече от достатъчен.

Ехото от изстрела утихна, а в далечината се дочуваше слабото виене на сирени.

Омаломощена, Лусинда се опитваше да седне. Роана й помагаше, като й предлагаше собственото си тяло за опора. Лусинда се бореше да си поеме въздух, а лицето й посивя, докато притискаше ръка към гърдите си.

— Той… той бе неин баща — мъчително си поемаше дъх и протягаше ръка към Уеб, опитвайки се да го накара да разбере. — Не можех… не можех да й позволя да р-роди това бебе. — Задави се, лицето й се изкриви и тя притисна по-силно ръка към гърдите си. Отпусна се върху Роана, тялото й се сгърчи и се просна на пода.

Уеб огледа семейството си, потънало в кръв, разрушено. Над стенанията от болка и риданията той каза безмилостно и твърдо:

— Всичко това остава в семейството, разбирате за какво говоря. Нийли бе баща на Джеси. Смятал е, че съм я убил и е тръгнал да си отмъщава. Това е всичко, разбрахте ли? Всички вие, разбирате ли? Никой не знае кой всъщност е убил Джеси.

Оцелелите го погледнаха и разбраха. Ужасната тайна на Лусинда просто си остана същото — една тайна.

 

Три дни по-късно Роана седеше до леглото на Лусинда в интензивното кардиологично отделение, държеше ръката на старата дама и нежно я галеше, докато й говореше. Баба й бе получила тежък сърдечен инфаркт, а организмът й вече бе толкова крехък, че лекарите не очакваха да доживее сутринта.

Роана бе прекарала цялата нощ край леглото й, шепнейки и разказвайки за правнучето, което е на път, и въпреки логиката и медицинската наука, Лусинда се бе съвзела. Роана остана, докато Уеб не я принуди да се прибере у дома и да си почине, но се върна веднага щом той й разреши.

Всички се подчиняваха на заповедите на Уеб, а семейството сплоти редиците си. Бяха преживели толкова много, че бяха като вцепенени. Предния ден бяха погребали Корлис. Грег бе в интензивното отделение в Бирмингам. Куршумът бе засегнал гръбнака му и докторите очакваха да получи частична парализа, но смятаха, че ще може да ходи с помощта на бастун. Само времето би могло да каже какво ще стане.

Ланет бе като призрак, сновящ мълчаливо между погребението на дъщеря си и болничната стая на съпруга си. Глория и Харлан бяха в почти същото състояние, шокирани и смаяни. Брок уреди формалностите около погребението и полагаше грижи за роднините си, а симпатичното му лице бе белязано от скръб и умора. Все пак годеницата му бе до него през цялото време, така че получаваше утеха от нея.

Когато Уеб влезе в малката стаичка, Роана вдигна поглед. Очите на Лусинда се оживиха и се напълниха със сълзи. За първи път бе будна, когато Уеб я посещаваше. Посегна към ръката му и той нежно пое пръстите й в своите.

— Толкова съжалявам! — прошепна тя, поемайки си мъчително дъх. — Трябваше да… кажа нещо. Никога не съм искала ти… да понесеш вината.

— Знам — промърмори той.

— Бях толкова уплашена — продължи тя, твърдо решена да каже всичко сега, след толкова години мълчание. — Отидох в апартамента ви… след като ти тръгна… опитах се да я вразумя. Тя бе… побесняла. Не искаше и да чуе. Каза, че ще… ще те научи. — Признанието излизаше трудно. Трябваше да си поема дъх между всяка дума, а от усилието лицето й се покри с капчици пот, но Лусинда съсредоточи погледа си върху лицето на Уеб и отказа да почива: — Каза, че ще… роди бебето на Харпър Нийли… и ще го представи… като твое. Не можех… да й позволя да го направи. Като знаех кой бе той… собственият й баща… кръвосмешение и мерзост.

Пое си дълбоко дъх и потръпна от усилието. От другата страна на леглото Роана държеше здраво ръката й в своята.

— Казах й… не. Казах й, че трябва… да се отърве от него. Аборт. Тя се изсмя… и аз й ударих шамар. Тя побесня… събори ме на пода… започна да ме рита. Мисля… че се опитваше да ме убие. Изпълзях настрана… взех ръжена… Тя се нахвърли отново върху мен. Ударих я — промълви Лусинда, а сълзите не спираха да се търкалят по бузите й. — Обичах я — тихо прошепна тя и притвори очи. — Но не можех… да й позволя да роди това бебе.

Чу се тихо стържене и плъзгащите се врати се отвориха. Уеб извърна глава и забеляза Були да седи отвън с уморено изражение. Погледна го съсредоточено и се обърна отново към Лусинда.

— Знам — промърмори той, като се наведе над нея. — И разбирам. Сега просто се възстановявай. Трябва да присъстваш на венчавката ни или ще бъда доста разочарован и точно това няма да ти простя.

После вдигна очи и погледна Роана. От своя страна, тя не отделяше хладния си поглед от Були, сякаш го предупреждаваше да не е посмял да каже или направи нещо, което би разстроило Лусинда.

Були кимна на Уеб, показвайки му, че иска да поговорят навън. Уеб потупа ръката на Лусинда, сложи я внимателно на леглото и се присъедини към бившия шериф.

Двамата излязоха безмълвно от спешното кардиологично отделение и тръгнаха по дългия коридор, покрай чакалните, където роднините бдяха непрестанно. Були огледа претъпканото помещение и продължи да крачи.

— Предполагам, че сега всичко си дойде на мястото — продума най-накрая той…

Уеб запази мълчание.

— Няма смисъл да продължаваме да ровим — размишляваше Були. — Нийли е мъртъв и няма да има полза да повдигаме обвинения срещу Лусинда. А и няма никакви доказателства, освен несвързаните приказки на една умираща възрастна жена. Безсмислено е да мътим водата, и то за нищо.

— Оценявам това, Були — продума Уеб.

Възрастният мъж го потупа по гърба и го погледна спокойно, разбиращо.

— Всичко свърши, синко — рече той. — Продължавай, живей живота си. — После се обърна и тръгна бавно към асансьора, а Уеб се върна в спешното кардиологично отделение. Знаеше за какво му говори Були. Бешърс не му бе задал, много въпроси за смъртта на Нийли, всъщност бе заобиколил някои доста явни неща.

Бешърс не бе вчерашен. Можеше да различи екзекуция, когато се озовеше на местопрестъплението.

Уеб влезе безшумно в стаичката. Роана отново говореше тихо на Лусинда, която сякаш задрямваше. Тя вдигна очи, а той почувства дъхът му да секва. Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си и никога да не я пусне, защото едва не я беше загубил. Когато му бе разказала за сблъсъка си с Нийли и коня му, кръвта на Уеб се бе смразила. Скоро след това бе последвало първото влизане на Нийли в къщата и когато Роана се бе сблъскала с него, сигурно си бе помислил, че тя ще го разпознае. Би могъл, да я убие тогава, ако Роана не беше се събудила достатъчно, за да извика. Идеята му да разпространи като предпазна мярка слуха, че мозъчното й сътресение е причинило загуба на паметта за онази нощ, без съмнение бе спасила живота й, тъй като в противен случай Нийли, щеше да се опита да се добере до нея по-скоро и преди Уеб да е успял да инсталира алармената система.

Както стояха нещата, Нийли почти бе насочил пистолета си към Роана, а с това сам бе подписал, смъртната си присъда.

Уеб се приближи, докосна нежно кестенявата й коса и погали бузата й. Роана облегна глава на гърдите му, въздъхна и потри бузата си в ризата му. Знаеше. Бе гледала непрекъснато. И бе коленичила до Лусинда, когато той се бе върнал при нея след дърпането на спусъка, а тя му бе отвърнала с леко кимване.

— Тя спи — продума сега Роана, като се стараеше да шепне. — Но ще се върне отново у дома. Знам това със сигурност. — Замълча за миг. — Казах й за бебето.

Уеб коленичи и обви ръце около нея, а тя сведе глава към него. Съзнаваше, че в момента държи целия свят в ръцете си.

 

Венчавката им бе много тиха, много скромна и се състоя почти месец след предварително определената дата.

Беше извършена в градината, веднага след залез. Нежните сенки на полумрака се спускаха бавно над земята. Светлини с прасковен оттенък осветяваха беседката, където чакаха Уеб и свещеникът.

Няколко реда бели столове бяха разположени от всяка страна на пътеката, а всички присъстващи бяха извърнали очи към Роана, която се зададе по килима, положен върху тревата. Лицата на гостите грееха от радост.

Грег и Ланет седяха на първия ред. Грег бе в инвалидна количка, но прогнозите бяха добри. Докторите твърдяха, че с физическа терапия скоро ще може да възстанови почти напълно левия си крак, въпреки че винаги щеше да куца. Ланет се бе грижила за съпруга си всеотдайно, като по този начин не му позволи да се предаде дори когато скръбта му по Корлис едва не го съсипа.

Глория и Харлан също бяха на първия ред. И двамата се бяха състарили, но се държаха за ръце и се усмихваха. Брок буташе количката на Лусинда, за да върви редом с Роана. Лусинда бе облечена в любимия си прасковен цвят и носеше перлите си, както и малко грим. Усмихваше се на всеки, покрай когото минеха. Тънките й, изкривени пръсти стискаха ръката на внучка й, така че двете вървяха заедно по пътеката, точно както бе пожелала Роана.

Брок разположи количката на Лусинда така, че тя да бъде на традиционното място, отредено за шаферката, а после зае собственото си място на кум.

Погледът на Уеб срещна за кратко очите на Лусинда. Тя сякаш сияеше с ведра, мека светлина. Докторите твърдяха, че няма да издържи дълго, но Лусинда отново ги бе опровергала и бе започнало да изглежда така, че в крайна сметка ще преживее зимата. Сега приказваше, че иска да изчака, докато разбере дали ще има правнук или правнучка, Роана веднага бе заявила, че няма намерение да позволи на лекарите да я подложат на ултразвук, за да разбере пола на детето преди раждането му, и Лусинда се бе засмяла.

Прости ми, бе казала тя и той наистина й бе простил. Не можеше да продължава да изпитва гняв и болка, когато го очакваха толкова хубави неща.

Роана обърна сияещото си лице към младоженеца и Уеб едва сподави желанието си да я целуне веднага, преди изобщо да е започнала церемонията.

— Ау! — прошепна той, толкова тихо, че само Роана да го чуе, когато почувства как тя едва овладя смеха си за това, което и двамата бяха превърнали в свой личен код, заместващ думите — Желая те.

През последните дни бе започнала все по-често да се усмихва. Престанал бе да брои усмивките й, поне съзнателно. Но сърцето му забелязваше всяка една, дори и най-слабото потрепване на устните й.

Вплетоха пръсти и той потъна в кестенявите й очи, когато започнаха словата, обгърнали ги в мекия пурпурен здрач:

— Скъпи възлюбени, събрали сме се тук заедно…