Линда Хауърд
Сенки от мрака (21)

Двадесета глава

Когато Уеб и Роана се върнаха, къщата бе все още с главата надолу. Сега Корлис седеше на стълбите, плачеше истерично и молеше Лусинда да не позволява на Уеб да я изхвърли. Но този път дори собствената й майка не вземаше нейната страна. Пиянството бе доста неприятно, но да плюе върху брат си бе напълно неприемливо.

Брок не се виждаше наоколо, вероятно се бе оттеглил, за да не се изкуши да напердаши сестра си.

На сълзливите настойчиви молби на Корлис Лусинда отвърна само със студен поглед.

— Права си, Корлис. Въпреки че съм с единия крак в гроба, аз все още съм единственият собственик на тази къща. И като такъв давам на Уеб пълното и безусловно право да действа от мое име.

— Не, не — проплака Корлис. — Не мога да се махна, ти не разбираш…

— Разбирам, че се махаш — отвърна Лусинда, без да отстъпи и на сантиметър от позицията си. — Направо си отвратителна. Сега предлагам да се прибереш в стаята си, преди заплахата на Уеб да си тръгнеш утре сутринта да започне да ми звучи още по-приятно, отколкото преди малко.

— Мамо! — Корлис умолително се обърна към Ланет с обляно в сълзи лице. — Кажи й да ме остави!

— Много съм разочарована от теб, — тихо промълви Ланет и мина покрай дъщеря си на път за стаята си.

Грег се наведе и изправи Корлис на крака.

— Горе! — каза строго той, обърна я и я избута по стълбите. Всички ги проследиха с поглед, докато се изкачиха и тръгнаха към апартамента на Корлис. Чуваха хлипанията й до мига, когато вратата решително бе затворена зад гърба й.

Лусинда въздъхна.

— Неблагодарна малка нещастница — промърмори. Лицето й бе пребледняло повече. — Конете добре ли са? — попита тя Роана.

— Никой от тях не е наранен и вече се успокоиха.

— Добре. — Лусинда вдигна треперещата си ръка пред очите си, пое си дълбоко дъх и изправи раменете. — Уеб, може ли да поговорим? Трябва да уточним някои подробности.

— Разбира се. — Уеб пъхна силната си ръка под лакътя й, задай помогне, и двамата тръгнаха към кабинета. Той погледна през рамо към Роана и очите им се срещнаха. Неговите излъчваха спокойствие и топло обещание. — Иди довърши вечерята си — рече той.

Когато останаха сами в кабинета, Лусинда се отпусна тежко на дивана. Дишането й бе затруднено и цялата бе плувнала в пот.

— По дяволите, докторът каза, че сърцето ми също се предава — промърмори тя. — Ето, използвах и ругатня. — Вдигна поглед към Уеб, за да види реакцията му.

Той не можа да се въздържи и се засмя.

— И преди си ги използвала, Лусинда. Чувал съм те да ругаеш онази червеникавокафява кобила, която яздеше някога, така че бе истинско чудо, че ушите й не изсъхнаха и не окапаха.

— Беше същински дявол, нали? — От думите й лъхаше обич. Колкото и упорита да бе кобилата, Лусинда винаги бе успявала да я накара да даде най-доброто от себе си. Допреди няколко години Лусинда се бе държала достатъчно, за да се справя с почти всеки кон, който възсядаше.

— А сега, какви подробности искаш да обсъдим?

— Завещанието ми — смело отвърна тя. — Насрочила съм среща с адвоката за утре сутринта. Трябва да се погрижа за този въпрос, тъй като, изглежда, времето ми е малко по-кратко, отколкото предполагах.

Уеб седна до нея и взе крехката й, трепереща ръка в своята. Лусинда бе прекалено проницателна и твърда, за да се опитва да я успокои с баналните приказки, но, по дяволите, не му се искаше да я остави така.

— Обичам те — каза той. — Бях ти дяволски сърдит за това, че не ме защити след смъртта на Джеси. Много ме болеше, че смяташе за възможно аз да съм го направил. И все още ти се сърдя, но независимо от всичко те обичам.

Очите й се напълниха със сълзи, но тя премига, за да им попречи да потекат.

— Разбира се, че ми се сърдиш. Никога не съм смятала, че ще ми простиш напълно, а и Господ ми е свидетел, че не заслужавам твоята загриженост. Но и аз те обичам, Уеб. Винаги съм знаела, че ти си най-добрият избор за Дейвънпорт.

— Остави го на Роана — рече той. Собствените му думи напълно го изненадаха. Винаги бе мислил за Дейвънпорт като за свой, винаги бе очаквал той да стане негов. Бе работил много упорито, за да го постигне. Но веднага щом думите се отрониха от устните му, осъзна правотата им. Дейвънпорт трябваше да бъде на Роана. Независимо какво смяташе Лусинда или дори самата Роана, тя бе напълно способна да го управлява.

Роана е по-твърда и по-умна, отколкото всички те предполагаха, включително и самата тя. Едва сега Уеб започваше да проумява силата на характера й. Години наред всички я бяха смятали за крехка, прекършена от непоправима емоционална травма от смъртта на Джеси, но вместо това Роана се бе защитавала и бе понасяла всичко. Човек се нуждаеше от особен вид сила, за да може да понася, да приема неизбежното в живота и просто да изчаква то да премине. Напоследък Роана все повече излизаше от черупката си, показваше силата си, отстояваше себе си с тиха зрелост, която не привличаше много внимание, но независимо от това съществуваше.

Лусинда премига изненадано.

— На Роана? Да не мислиш, че не съм го обсъдила с нея? Тя не го иска.

— Не иска да прекара живота си в четене на финансови доклади и в наблюдаване на данните от стоковата борса — поправи, я Уеб. — Но тя обича Дейвънпорт. Дай го на нея.

— Искаш да кажеш да разделя наследството? — възкликна смаяно Лусинда. — Да дам имението на нея, а ценните книжа на теб? — Звучеше шокирана, това никога не бе правено. Дейвънпорт и всичко останало винаги се бе предавало в наследство като едно цяло.

— Не, исках да кажа да оставиш всичко на нея. Така или иначе трябва да бъде нейно. — Роана се нуждаеше от дом. Самата тя му го бе казала, нуждаеше се от нещо свое, нещо, което никога нямаше да й бъде отнето. — Никога досега не е чувствала принадлежност към някое място и ако оставиш всичко на мен, ще помисли, че не е достатъчно добра, за да притежава Дейвънпорт, дори да се е съгласила на условията от завещанието. Тя се нуждае от дома си, Лусинда. В Дейвънпорт трябва да живеят Дейвънпортови, а тя е последната от рода.

— Но… Роана, разбира се, ще живее тук. — Лусинда го погледна несигурно. — Никога не съм мислила, че ще я принудиш да се махне. О, боже! Ще изглежда доста странно, нали? И хората ще започнат да говорят.

— Роана сподели с мен, че възнамерява да си купи своя собствена къща.

— Да напусне Дейвънпорт? — Самата представа за това шокира Лусинда. — Но това е нейният дом.

— Точно така — потвърди тихо Уеб.

— Добре. — Лусинда се отпусна назад, обмисляйки тази промяна в плановете си. Но всъщност това не бе промяна, изведнъж проумя тя. Всъщност това означаваше да остави всичко, както вече си беше. — Но… какво ще правиш ти?

Уеб се усмихна — бавна усмивка, която освети цялото му лице:

— Роана може да ме наеме да се грижа за финансовите й дела — рече безгрижно той. Изведнъж проумя съвсем точно какво желаеше, сякаш бе озарен от прозрение, и всичко му стана ясно. — Освен това възнамерявам да се оженя за нея.

Сега Лусинда онемя. Мина цяла минута, преди да успее да изрече пискливо:

— Какво?

— Ще се оженя за нея — повтори Уеб с още по-твърда убеденост. — Все още не съм поискал ръката й, така че го запази в тайна. — Да, така или иначе щеше да се ожени за нея. Сякаш изведнъж парченцето от пъзела бе поставено на единственото правилно място. Струваше му се правилно. Нищо друго не би могло да бъде по-правилно. Роана винаги бе била негова и той винаги бе бил неин.

— Уеб, сигурен ли си? — попита развълнувано Лусинда. — Роана те обича, но, от своя страна, и тя заслужава да бъде обичана…

Той погледна спокойно. Очите му искряха наситенозелени и Лусинда замълча смаяно.

— Добре — изрече отново тя.

Уеб се опита да й обясни:

— Джеси… Предполагам, че бях обсебен от нея и по някакъв начин я обичах, тъй като израснахме заедно, но всъщност голяма роля изигра мъжкото ми самолюбие. Изобщо не трябваше никога да се женя за нея, но всичко пасваше толкова добре на представата да наследя Дейвънпорт и да се оженя за коронованата принцеса, че не разбрах в какво бедствие ще се превърне женитбата ни. Роана, сега… Обичам я, откакто я познавам. Като малка я обичах като брат, но сега вече тя е зряла жена, а аз със сигурност не съм й брат. — Въздъхна при спомена за изминалите години и за това как отношенията им се бяха оплели с наследството. — Ако Джеси не бе убита, щяхме да се разведем. Наистина имах предвид това, което казах онази нощ! Беше ми омръзнало, бях приключил с нея: И ако се бяхме развели, щях да съм женен за Роана от доста време насам. Начинът, по който умря Джеси, раздели всички ни, а аз загубих цели десет години в сърдене.

Лусинда се вгледа в лицето му, за да открие истината, и това, което видя, я накара да въздъхне облекчено:

— Ти наистина я обичаш.

— Толкова много, че чак ме боли. — Стисна нежно пръстите на Лусинда, като внимаваше да не я нарани. — Роана ми се усмихна шест пъти — довери й той. — И се засмя веднъж.

— Засмя се! — Очите на Лусинда отново плувнаха в сълзи и този път тя им позволи да потекат. Устните й трепереха. — Иска ми се да я чуя да се смее отново, поне веднъж.

— Ще се опитам наистина да я направя щастлива — каза Уеб.

— Кога възнамерявате да се ожените?

— Възможно най-скоро, ако успея да я убедя. — Знаеше, че Роана го обича, но да й докаже, че и той изпитва същото към нея, можеше да отнеме известно време. Някога тя искаше да се ожени за него при каквито и да било обстоятелства, но сега тихо и мълчаливо щеше да се заинати, ако смяташе, че нещо не е наред. От друга страна, искаше му се Лусинда да присъства на венчавката им, което означаваше, че трябваше да действа бързо. Освен това може би имаше още една, съвсем лична причина за по-бърза венчавка.

— О, глупости! — засмя се Лусинда. — Знаеш, че тя ще мине и през огъня, за да се омъжи за теб!

— Знам, че ме обича, но се научих да не смятам, че ще направи автоматично всичко, само да я помоля. Тези дни отдавна са в миналото. И без това не ми харесва идеята да имам жена под чехъл у дома. Искам Роана да има самочувствието да защитава това, което желае:

— Така както защити теб.

— Така както винаги ме е защитавала. — Когато до него нямаше никой друг, Роана се бе изправила и бе плъзнала малката си ръка в неговата, предлагайки му цялото си съчувствие и утеха. Беше се оказала далеч по-силна от него, достатъчно силна, за да направи първата стъпка и да протегне ръка. — Тя заслужава наследството — каза Уеб. — Но освен това никога не искам да смята, че трябва да ми угажда, за да остане у дома си.

— Тя може да изпита същото към теб — изтъкна Лусинда. — Когато ти се държиш мило с нея, може да сметне, че е само защото държи портфейла с парите в себе си. Аз самата съм била в това положение — сухо допълни, като без съмнение мислеше за Корлис.

Уеб сви рамене:

— Не съм просяк, Лусинда, както дяволски добре знаеш, след като си изпратила детектив по следите ми. Имам имотите си в Аризона, а те ще ми донесат доста значително състояние, преди да приключа с тях. Предполагам, че Роана е прочела същия детективски доклад като теб, така че познава финансовото ми положение. Ние сме равни и тя ще знае, че съм с нея, защото я обичам. Ще се грижа за финансовите дела, ако тя наистина не се интересува от тях, не знам дали изобщо ще иска да се занимава с тях. Твърди, че не й харесва, но все пак е наследила част от уменията на Дейвънпортови, нали?

— Но малко по-различни — усмихна се Лусинда. — Роана обръща повече внимание на хората, отколкото на числата върху хартията.

— Знаеш какво наистина иска да прави, нали?

— Не, какво?

— Да обучава коне.

Лусинда се засмя тихо:

— Трябваше да се досетя! Лоуъл прилага идеите й от години, а мога със сигурност да заявя, че имаме едни от най-добре обучените коне, които някога съм виждала. Истинска магьосница е с животните. В тях е вложила душата си, така че искам да прави това. Ти винаги си притежавала коне само заради удоволствието да ги имаш, тъй като ги обичаш, но Роана иска да се захване с това сериозно.

— Вече всичко си планирал, нали? — Усмихна му се с обич, тъй като дори като момче Уеб винаги бе планирал действията си предварително, а после следваше плановете си. — Никой наоколо не знае за собствеността ти на запад. Даваш си сметка, че хората ще клюкарстват, нали?

— Че съм се оженил за Роана заради парите й? Че съм бил твърдо решен да получа Дейвънпорт по какъвто и да било начин? Че се бях оженил за Джеси заради имението, а след смъртта й съм се пренасочил към Роана?

— Виждам, че си обмислил всички възможни страни.

Уеб сви рамене:

— Пет пари не давам за приказките на хората, докато Роана не им вярва.

— Няма да го направи. Тя те обича от двайсет години и ще те обича още двайсет.

— Надявам се — и повече.

— Знаеш ли какъв късметлия си?

— О, имам малка представа — тихо промълви той. Въпреки това бе доста изненадан, че му бе трябвало толкова време, за да стигне до тази идея. Въпреки че бе знаел, че обича Роана, никога не бе смятал любовта си за романтична или еротична, бе се придържал към модела на братската любов дори след като я бе целунал за пръв път и почти бе загубил контрол над себе си. Не бе могъл да излезе от този модел, докато не се бе сблъскал с нея в онзи бар в Ногалес. Онази нощ бе отпечатана в паметта му и оттогава се бе съпротивлявал на недоразумението, че трябва да предпази Роана от собствената си похотливост. Боже, каква заблуда! Тя определено се наслаждаваше на желанието му, което го правеше един от най-щастливите мъже на земята.

Сега трябваше само да успее да я убеди да се омъжи за него и да разреши дребния проблем с опита за убийство и то неговото собствено.

 

Когато Уеб влезе в стаята й, Роана стоеше на верандата и наблюдаваше залеза. Обърна се и погледна през рамо, когато чу вратата да се отваря. Цялата грееше от последните лъчи на слънцето, придаващи златист оттенък на кожата й, а на косата й — червеникави и златни отблясъци. Той се приближи, като се отпусна на парапета така, че да може да наблюдава едновременно и нея, и къщата. Толкова лесно бе да я съзерцава! Продължаваше да открива все нови и нови нюанси в изражението й, да вижда поновому златистите точили в топлите й кестеняви очи. Разкопчаната яка на блузата му позволяваше да се наслади на копринената й кожа.

Почувства, че възбудата му расте, но въпреки това зададе възможно най-прозаичния въпрос:

— Довърши ли вечерята си?

Роана сбърчи носа си в гримаса:

— Не, беше изстинала, но вместо това изядох парче лимонов пай.

Уеб се намръщи:

— Танси е направила още един пай? Не ми е казала.

— Сигурна съм, че е останало още малко — успокои го тя. После погледна към огненочервените ивици по небето. — Наистина ли възнамеряваш да изгониш Корлис?

— О, да. — Само с тези две думи успя да изрази задоволството и твърдата си решимост.

Роана понечи да заговори, но се поколеба.

— Хайде — подкани я той. — Кажи какво мислиш, дери да смяташ, че греша.

— Не смятам, че грешиш. Сега Лусинда се нуждае от спокойствие, а не от постоянна бъркотия и шумотевица. — Изражението й бе замислено и някак отдалечено. — Просто си спомням какво е да се чувстваш ужасен от мисълта, че няма къде да живееш.

Уеб протегна ръка и нави около пръста си кичурче от косата й.

— Когато починаха родителите ти ли?

— Тогава, а и по-късно, докато, докато не станах на седемнайсет. — Докато Джеси не почина, искаше да каже, но не го произнесе. — Винаги се страхувах, че ако не се държа както трябва, ще бъда отпратена.

— Това никога не би се случило — твърдо рече Уеб. — Тук е твоят дом. Лусинда никога нямаше да позволи да си отидеш.

Роана сви рамене.

— Те го обсъждаха. Лусинда й Джеси. Щяха да ме изпратят в някакъв колеж. Не просто в Тускалоса, мисля, че искаха да отида в някакъв женски колеж във Вирджиния. Някъде достатъчно далеч, за да не мога да се връщам у дома редовно.

— Не това е била причината. — Уеб бе изненадан и шокиран. Спомняше си съвсем точно основанията. Лусинда бе смятала, че за Роана ще бъде добре да се отдалечи малко от тях, за да съзрее, а Джеси естествено я бе подтиквала.

Сега разбираше — на Роана сигурно й се бе струвало, че просто искат да я изгонят.

— На мен така ми звучеше — промълви тя:

— Защо нещата се промениха, когато стана на седемнайсет? Защото Джеси бе мъртва и я нямаше, за да повдига въпроса?

— Не. — Погледът й все още бе отвлечен. — Просто вече не ме бе грижа. Заминаването ми се струваше най-добрият изход. Исках да се махна от Дейвънпорт, от хората, които ме познаваха и ме съжаляваха, защото не бях красива, защото не бях сръчна, защото не притежавах умението да се държа добре в обществото. — Тонът й бе прозаичен и сух, сякаш обсъждаше меню.

— По дяволите! — рече уморено. Уеб. — Джеси си бе поставила за цел да те направи нещастна, нали? Проклета да е! Трябва да се забрани със закон хората под двайсет и пет да се женят. Когато бях двайсетгодишен, смятах, че съм самият връх, толкова дяволски уверен бях, че ще съумея да опитомя Джеси и да я превърна в удобна женичка — удобна за самия мен, разбира се. Но у Джеси липсваше нещо, може би способността да обича, тъй като тя не обичаше никого. Нито мен, нито Лусинда, нито себе си дори. Но бях прекалено млад, за да го проумея. — Потърка челото си, като си спомни ужасиите дни след убийството й. — Въпреки това тя може би все пак е обичала някого. Може би е обичала онзи мъж, чието бебе носеше. Така и няма да разбера.

Роана ахна ужасена. Обърна се с лице към Уеб.

— Ти си знаел за него? — попита недоверчиво тя.

Той се изправи и я погледна съсредоточено.

— Разбрах след смъртта й. — Нетърпеливо я сграбчи за раменете. — А ти откъде знаеш?

— В-видях ги заедно в гората. — Прииска й се да бе контролирала по-добре реакцията си в мига, в който разбра, че Уеб знае за любовника на Джеси, но шокът бе прекалено голям. Бе пазила тайната през всичките тези години, а той все пак бе научил. Но не бе знаела за бременността на Джеси и от това направо й призля.

— Кой бе той? — рязко попита Уеб.

— Не знам, никога преди това не го бях виждала.

— Можеш ли да го опишеш?

— Едва ли. — Прехапа устни, като си спомни онзи ден. — Видях го само веднъж, следобеда преди убийството на Джеси, и не можах да го огледам добре. Тогава не ти казах, защото се страхувах… — Замлъкна, а на лицето й се изписа неизмерима тъга. — Страхувах се, че ще загубиш контрол и ще направиш нещо глупаво, като си навлечеш куп неприятности. Така че премълчах.

— А след като Джеси бе убита, не каза нищо, тъй като смяташе, че ще ме арестуват, защото ще ме сметнат за убиеца й, щом съм открил, че ми изневерява. — Той самият бе запазил мълчание поради същите причини и почти се задуши от мъка. Забола го при мисълта, че Роана бе запазила същата тайна, и то поради същите причини. Тогава е била толкова млада, вече травматизирана от кървавата сцена в апартамента на Джеси. За кратко самата тя бе заподозряна в убийството й и макар и наранена от собственото му отблъскване, бе запазила мълчание.

Роана кимна и се вгледа в лицето му. Слънчевите лъчи избледняваха бързо, а сенките на здрача ги обгърнаха в тайнствения синьо-лилав сумрак на онзи кратък миг, в който земята се колебае между деня и нощта и когато времето сякаш замира, а всичко наоколо изглежда по-пищно и по-красиво. Изражението му бе овладяно и Роана не би могла да отгатне какво мисли и чувства.

— Така че го запази за себе си — тихо промълви той. — За да ме защитиш. Обзалагам се, че едва не си се задавила от тайната си, като се има предвид как Джеси ни обвини, че спим заедно, когато малко преди това си я била видяла с друг мъж.

— Да — отвърна напрегнато Роана, като си спомни онзи ужасен ден и последвалата нощ.

— Тя знаеше ли, че си я видяла?

— Не, измъкнах се тихо. В онези дни много умело се промъквах незабелязано. — Погледът и бе изпълнен с искрено съжаление за някогашното недисциплинирано, буйно дете.

— Знам — съгласи се Уеб. — Спомняш ли си къде ги видя?

— Беше просто една просека в гората. Ще те заведа там, но не на самото място. Беше преди цели десет години, вероятно вече всичко е обрасло.

— Ако е била просека, как не си могла да видиш мъжа?

— Не съм казала такова нещо. — Роана се почувства неудобно и се опита да се освободи от ръцете му. — Казах, че не мога да го опиша.

Уеб се намръщи:

— Но ако си го видяла, защо не можеш да го опишеш?

— Защото правеха секс! — Едва сподави раздразнението и яда си. — Той бе гол. Никога дотогава не бях виждала гол мъж. И честно казано, изобщо не погледнах лицето му!

Уеб отпусна смаяно ръце и надникна в очите й сред спускащия се здрач. После започна да се смее. Не просто прихна, а направо се заля в гръмогласен смях, който разтресе цялото му тяло. Опита се да спре, погледна я веднъж и пак прихна.

Роана го удари, с юмрук по рамото.

— Шшт. Тихо! — промърмори тя.

— Просто си представям как разказваш на Були за случилото се — изкикоти се той, като едва не се задави. — И-извинявай, шерифе не можах да забележа л-лицето му, тъй като гледах към… патката му! — Този път Роана го удари в корема. Дъхът му секна и той се присви, притиснал с ръце стомаха си, без да спира да се смее.

Роана вирна брадичка.

— Не съм гледала патката му — изрече с достойнство тя. Втурна се в стаята си и започна да затваря вратите към терасата право в лицето му. Уеб едва успя да се мушне през все по-стесняващия се процеп. Роана включи алармата на вратите и дръпна завесите.

Преди да успее да се отдръпне, той я притисна в прегръдките си и я притегли към себе си.

— Съжалявам — извини се Уеб. — Знам, че си била разстроена.

— Направо ми прилоша! — възкликна ожесточено Роана. — Мразех я за това, че ти изневерява.

Уеб се наведе и потри буза в косата й.

— Смятам, че е планирала да запази бебето и да се престори, че е мое. Но първо трябваше да ме накара да спя с нея, а аз не я бях докосвал от четири месеца. При това положение нямаше начин да представи бебето за мое. Когато ни видя да се целуваме, вероятно е сметнала, че всичките й планове отиват по дяволите. Знаеше прекрасно, че няма да се преструвам, че бебето е мое, само за да избегна скандала. Щях да се разведа с нея толкова бързо, че свят щеше да й се завие. Но така или иначе тя ревнуваше от теб до полуда. Нямаше да бъде и наполовина толкова бясна, ако ме бе хванала с някоя друга.

— От мен? — попита невярващо Роана, като извърна глава, за да го погледне. — Ревнувала е от мен? Защо? Та тя имаше всичко.

— Но ти бе тази, която защитавах, и то от нея. Вземах твоята страна, а тя не можеше да го понесе. Трябваше да бъде първа във всичко и пред всички.

— Нищо чудно, че се опитваше да придума Лусинда да ме изпрати в колеж някъде далеч!

— Искаше да те отстрани от пътя си. — Отметна косите й на една страна и леко я целуна по врата. — Сигурна ли си, че не можеш да опишеш мъжа, с когото си я видяла?

— Никога преди това не го бях виждала. И тъй като лежаха на земята, всъщност не видях лицето му. Останах с впечатлението, че е по-възрастен, но бях само на седемнайсет. И трийсетгодишните ми се виждаха възрастни тогава. — Уеб я целуна леко по шията и тя потръпна. Чувстваше как губи интерес към въпросите му. Нарастващата му мъжественост се притискаше към бедрата й и тя се отпусна в прегръдките му, притваряйки очи, докато топлото задоволство я изпълваше.

Уеб плъзна бавно ръце по тялото й и обхвана с длани гърдите й.

— Точно както си мислех — промърмори той, докато целуваше ухото и.

— Какво? — въздъхна тя и погали бедрата му.

— Зърната ти вече са набъбнали.

— Само върху гърдите ми ли си съсредоточен?

— Така трябва — промърмори той. — Но нека не забравяме и другите части на тялото ти.

Възбудата му бе вече прекомерна. Роана се извърна в ръцете му и той я отведе заднишком до леглото. Строполиха се върху завивките и в хладната, тъмнина телата им се съединяха с плам и напрежение.

Най-накрая, отпусната и безсилна, но напълно спокойна, Роана почувства, че задрямва. Очевидно Уеб бе прав за безсънието й: напрежението бе причина за него в продължение на цели десет години, но след любенето им бе твърде изтощена, за да му устои. Но сънят бе едно, а сомнамбулизмът — съвсем друго, и това я безпокоеше много повече. Промълви сънливо:

— Трябва да си сложа нощницата.

— Не. — Отказът му бе моментален и категоричен. Ръцете му я обгърнаха още по-плътно.

— Но ако стана и тръгна насън…

— Няма да го направиш. Ще те държа в прегръдките си цяла нощ. Няма да можеш да станеш от леглото, без да ме събудиш. — Целуна я бавно и продължително. — Заспивай, любима. Ще те пазя.

Но Роана не можеше да заспи. Чувстваше как напрежението се връща и обхваща мускулите й. Десетгодишният навик не можеше да бъде прекъснат от една-две нощи. Уеб сигурно разбираше ужаса й при мисълта, че ходи насън напълно беззащитна, но едва ли проумяваше паниката и безпомощността да се събудиш на друго място, а не там, където си заспал, да не знаеш как си стигнал дотам или какво ти се е случило през това време.

Уеб усещаше напрежението, което й пречеше да се отпусне. Прегърна я по-силно, опита се да я успокои с нови уверения, но най-накрая стигна до очевидното заключение, че нищо няма да свърши работа, освен пълното изтощение.

Роана смяташе, че е свикнала с любенето му, че вече познава границите на сексуалността му. Но разбра, че греши.

Този път нямаше начин да се съпротивлява на съня, който предяви права над нея точно като Уеб.

Събуди се само веднъж — колкото да осъзнае, че той все още я държи в прегръдките си, както бе обещал, и отново се унесе.

Следващия път, когато се събуди, седеше в леглото, а пръстите на Уеб стискаха силно китката й.

— Не, тихо — успокоително промълви той. — Никъде няма да ходиш.

Роана се отпусна в ръцете му и му повярва. Последния път се събуди призори, когато той ставаше от леглото.

— Къде отиваш? — попита го, прозя се и седна.

— В стаята си — отвърна той и обу панталоните си. Усмихна й се и тя почувства как нещо у нея се разтапя. Уеб изглеждаше толкова мъжествен и секси с разрешената си тъмна коса и потъмнялата от току-що поникналата брада челюст. Гласът му звучеше дрезгаво от съня, клепачите му бяха леко подпухнали и му придаваха натежалия поглед на човек, който току-що е правил секс. — Трябва да взема нещо — промърмори. — Стой там и като казвам там, имам предвид точно там. Не мърдай от леглото.

— Добре.

Уеб излезе през вратата към коридора, а Роана се отпусна и се сгуши между завивките. Не бе сигурна дали изобщо може да стане: Спомняше си цялата изминала нощ и нещата, случили се помежду им. Цялото тяло я болеше, а бедрата й бяха отмалели. Това не бе просто любене, а дамгосване на другия, което преминаваше физическите граници. Съществуваха по-дълбоки нива на интимност от тези, които някога си бе представяла, и все пак знаеше, че все още има удоволствия, които не е изпитала.

Уеб се върна след минута с найлоново пакетче с аптечен надпис в ръка.

— Какво е това? — попита тя.

Той смъкна отново панталоните си и се пъхна в леглото при нея, притискайки я в прегръдките си.

— Тест за ранна бременност.

Изведнъж се скова:

— Уеб, наистина не мисля, че…

— Възможно е — прекъсна я той. — Защо не искаш да разбереш със сигурност?

— Защото… — Тя замълча и го погледна сериозно. — Защото не искам да се чувстваш задължен.

Този път той се стегна.

— Задължен? — попита я внимателно.

— Ако съм бременна, ще се почувстваш отговорен.

Уеб изсумтя:

— Дяволски права си. Наистина ще съм отговорен.

— Знам, а не искам… Искам да ме желаеш заради самата мен — промълви тихо Роана, опитвайки се да прикрие копнежа, макар и безуспешно. — А не заради това, че сме били невнимателни и сме създали бебе.

— Да те желая заради самата теб — повтори също толкова тихо той. — Нима последните две нощи не ти дадоха поне малка представа за това?

— Знам, че ме желаеш физически.

— Желая те цялата, мила. — Обхвана лицето й с длани и прокара палеца си по меките очертания на устните й. Очите му бяха много сериозни. — Обичам те, Роана Франсиз. Ще се омъжиш ли за мен?

Устните й потрепериха под пръстите му. Когато бе на седемнайсет, го беше обичала толкова отчаяно, че би сграбчила всяка възможност да се омъжи за него и все още то обичаше по същия начин, обичаше го достатъчно, за да не иска да го затвори в капана на още един брак, в който да се чувства нещастен. Познаваше Уеб, познаваше безкрайното му чувство на отговорност. Ако бе бременна, той щеше да направи всичко, за да се погрижи за детето, а това включваше и прикриване на безразличието му към майката.

— Не — отвърна почти беззвучно тя, отказвайки се от това, което желаеше най-много. От ъгълчето на окото й се стече сълза.

Въпреки опасенията й, Уеб не настоя, не се разгневи. Изражението му остана сериозно, напрегнато, докато нежно избърса сълзата й с палец.

— Защо не?

— Защото ме питаш, в случай че съм бременна.

— Грешиш. Моля те за ръката ти, защото те обичам.

— Казваш го само така. — Искаше й се да престане да й го казва. Колко пъти насън го бе чувала да шепти тези думи? Не бе честно сега да ги казва, сега, когато не смееше да си позволи да му повярва. О, боже, обичаше го, но, от своя страна, и тя заслужаваше да бъде обичана заради самата себе си. Поне осъзнаваше истината и не можеше да се мами в този последен сън.

— Не го казвам само така. Обичам те, Ро, и ти трябва да се омъжиш за мен.

Зад сериозното му изражение се долавяше определено доволство. Тя внимателно се вгледа в лицето му, опитвайки се да проникне зад фасадата със сериозните си кестеняви очи, които виждаха толкова много неща. Дълбоко в зеления му поглед блещукаше самодоволство, истински триумф, точно както когато се справеше с трудна сделка.

— Какво си направил? — допита тя, а очите й се разшириха тревожно.

Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка.

— Когато двамата с Лусинда си поговорихме миналата нощ, решихме, че ще бъде много по-добре да оставим завещанието й във вида, в който е в момента. Дейвънпорт ще бъде най-добре в твоите ръце.

Роана пребледня.

— Какво? — прошепна, а в гласа й прозвуча паника.

Опита се да се отскубне от Уеб, но той предвиди движението й и я притисна силно.

— Но той ти бе обещан, откакто стана на четиринайсет! Ти работи много заради това, дори…

— Дори се ожених за Джеси заради него — довърши спокойно той. Знам.

— Такава бе сделката. Ти ще се върнеш, ако Лусинда отново промени завещанието си в твоя полза. — Почувства как дълбоко у нея расте страх. Дейвънпорт бе примамката, която го бе довела обратно, но и двете с Лусинда съзнаваха, че той бе създал свой собствен живот в Аризона. Може би предпочиташе Аризона пред Алабама. Без Дейвънпорт да го задържа, след смъртта на Лусинда щеше да си тръгне отново, а след последните две нощи тя не знаеше дали ще може да го понесе.

— Не е точно така. Не се върнах заради сделката. Върнах се, защото трябваше да изгладим отношенията си. Трябваше да се помиря с Лусинда, не исках да почине, преди да сме се сдобрили. Дейвънпорт е нещо специално, но и без него се справях много добре в Аризона — спокойно и сдържано каза той. — Не се нуждая от Дейвънпорт, а Лусинда смяташе, че ти не го искаш…

— Не го искам — рече твърдо Роана. — Казах ти, не искам да прекарам остатъка от живота си в бизнес срещи и в преглеждане на борсови отчети.

Уеб й се усмихна лениво:

— Жалко, като се има предвид колко добре се справяш. Предполагам, че ще трябва да се омъжиш за мен, а аз ще върша работата вместо теб. За разлика от теб, на мен пък ми допада да правя пари. Ако се ожениш за мен, ще можеш да прекарваш щастливо времето си в отглеждане на деца и обучаване, на коне, т.е. същото, което щеше да правиш дори Лусинда да бе оставила Дейвънпорт на мен. Единствената разлика сега е, че той ще ти принадлежи изцяло, заедно с всички оставали инвестиции и ти ще бъдеш единственият шеф.

Главата й се замая. Не бе съвсем сигурна, че е чула добре. Дейвънпорт щеше да бъде неин и въпреки това Уеб щеше да остане?

— Почти чувам как малките зъбчати колела се въртят — промърмори той. Повдигна главата й така, че да може да надникне в очите й. — Върнах се поради една-единствена причина, която бе най-важната за мен. Върнах се заради теб.

Роана преглътна.

— Заради мен?

— Заради теб. — Много нежно той проследи с пръст извивката на гърба й. Роана потръпна И се отпусна в прегръдките му. Знаеше какво прави с това леко, нежно докосване. Но целта му не бе да я възбуди, а да я успокои, да й вдъхне увереност, да възстанови доверието, с което му се бе от дала. Самият факт, че сега не я любеше, доказваше колко твърдо е решен да постигне целта си.

— Нека видим дали мога да ти изясня нещата — тихо започна да размишлява той, като я целуна по челото. — Обичах те, когато бе малко хлапе с луничав нос, толкова палаво, че бе истинско чудо как косата ми не побеля преждевременно. Обичах те, когато бе девойка с дълги, кльощави крака и очи, които разтапяха сърцето ми всеки път, когато те погледнех. Обичам те сега, когато си жена, която кара краката ми да се подкосят. Когато влезеш в стаята, сърцето едва не изскача от гърдите ми. Когато се усмихнеш, се чувствам така, сякаш съм спечелил Нобелова награда. А очите ти все още разтапят сърцето ми.

Тихата изповед се изля пред нея като най-сладката от всички песни, попи в плътта, в душата, в самото й същество. Толкова много й се искаше да му повярва — и точно затова се боеше, боеше се да не позволи на собственото си желание да я подведе.

Когато не му отвърна, той отново нежно я погали.

— Джеси наистина те изигра, нали? Накара те да се чувстваш нежелана и ненужна и ти все още не си го преодоляла. Още ли не си разбрала, че Джеси лъжеше? Целият й живот бе една голяма лъжа. Не знаеш ли, че Лусинда те обожава? След смъртта на Джеси тя най-после можеше да те опознае, без отровните думи на братовчедка ти да разрушат всичко. — Взе ръката й, поднесе я към устните си и целуна всяко пръстче, а после се захвана с чувствителните и длани. — Джеси е мъртва от десет години. Колко дълго ще й позволиш да съсипва живота ти?

Роана отпусна глава назад и го загледа със сериозни, питащи очи. С чувство на удивление тя проумя, че никога досега не го е виждала толкова решителен й целеустремен. Суровото му лице бе лицето на мъж, твърдо решен и дяволски сигурен, че ще постигне това, което желае. Наистина го вярваше. Не искаше се ожени за Дейвънпорт, тъй като самият той можеше да го получи без никакви уговорки. Лусинда щеше да изпълни своята част от сделката. Не желаеше да се ожени за нея само защото може да е забременяла…

Уеб сякаш четеше мислите й, а може би наистина го правеше, защото промълви:

— Обичам те. Не мога да ти кажа колко, тъй като все още не са създадени думи, които да опишат чувството ми. Опитах се да преброя начините, по които те обичам, но не съм Браунинг. Няма значение дали си бременна или не, искам да се оженя за теб, защото те обичам. Точка.

— Добре — прошепна Роана и потрепери от значимостта на стъпката, която предприемаше, и от радостта, която разцъфна в душата й.

Въздухът изскочи със свистене от дробовете й, след като Уеб направо я смаза с прегръдката си.

— Знаеш как да накараш един мъж да копнее по теб — промълви страстно той. — Бях започнал да се отчайвам. Какво ще кажеш да се оженим следващата седмица?

— Следващата седмица? — едва не извика тя, доколкото можеше да вика, притисната по този начин към гърдите му.

— Не смяташ, че ще ти дам време да промениш решението си, нали? — Чувстваше усмивката в гласа му. — Ако ти се иска голяма църковна венчавка, предполагам, че ще мога да поизчакам, ако подготовката й няма да отнеме много време. Лусинда… Е, мисля, че трябва да се оженим най-много до месец.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Толкова скоро? Надявах се, че тя… Надявах се, че ще издържи зимата и може би ще види още една пролет.

— Не мисля. Докторът каза, че и сърцето й я изоставя. — Зарови лице в косите й, търсейки утеха. — Тя е упорита като вол — изрече дрезгаво той. — Но вече е готова да си отиде. Вижда се по очите й.

Останаха смълчани за миг, тъгувайки предварително за жената, около която се крепеше цялото семейство. Но Уеб не бе мъж, който може да бъде отклонен за дълго от избрания курс, така че се наведе отново към Роана, поглеждайки я с любопитство.

— Относно венчавката…

— Не искам голяма църковна венчавка — решително отсече тя и потрепери от самата представа. — Ти имаше такава с Джеси, а аз не желая да я повтарям. Толкова нещастна бях в онзи ден.

— Тогава каква венчавка искаш? Можем да я направим тук, в градината или в кънтри клуба, само семейството ли искаш да присъства или да поканим и приятели? Знам, че ти имаш неколцина, а може би и аз все ще успея да събера известен брой.

Заради тази му забележка тя го ощипа силно.

— Знам много добре, че имаш приятели, ако успееш да им простиш и отново ги допуснеш до себе си. Искам да се омъжа в градината. И искам нашите приятели да са тук. Искам Лусинда да ме изведе от къщи, ако може. Освен това една голяма венчавка ще й дойде прекалено много.

Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре при всички тези искам. Въпреки уверенията й, че не се интересува от бизнес делата на Дейвънпорт, отдавна подозираше, че Роана ще пъха носа си навсякъде и ще се противопоставя на някои от решенията му. Чакаше нетърпеливо. Мисълта, че ще спорят, му доставяше искрено удоволствие. Роана винаги се бе отличавала с ината си, а и сега бе упорита, въпреки че методите й се бяха променили.

— Ще уточним подробностите — отвърна той. — Ако можем, ще се оженим следващата седмица или най-късно до две седмици, съгласна ли си?

Тя кимна, усмихвайки се леко.

Номер седем, каза си той победоносно. А тази бе напълно открита, естествена, сякаш вече не внимаваше и спокойно показваше радостта си.

Уеб се извърна, протегна ръка към найлоновото пакетче върху нощното шкафче и извади съдържанието му. Отвори кутийката, прочете инструкциите, а после подаде на Роана малката пластмасова пръчица с широк улей отстрани.

— А сега — рече с решителен блясък в зелените си очи — иди да пишнеш върху пръчицата.

Десет минути по-късно почука на вратата на банята.

— Какво правиш? — нетърпеливо попита. — Добре ли си?

— Да — отвърна неясно тя.

Уеб отвори вратата. Роана стоеше гола пред мивката, а лицето й бе безизразно от шока. Пластмасовата пръчица стоеше на ръба на мивката.

Погледна я. Улеят, преди бял, сега бе станал син. Съвсем прост тест: ако цветът се промени, значи резултатът е положителен. Уеб я прегърна и я притегли към успокоителната топлина на тялото си. Беше бременна: Щеше да роди неговото дете.

— Наистина не вярваше, че си бременна, а? — любопитно попита той.

Роана поклати глава, а изражението й все още бе стъписано.

— Ами не се чувствам различно.

— Предполагам, че усещанията ти ще започнат скоро да се променят.

Големите му длани се плъзнаха по плоския й корем и нежно го погалиха. Чувстваше как сърцето му бие силно и учестено. А мъжествеността му се надигна и се притисна към хълбока я.

Той се вълнуваше: Беше възбуден. Роана се слиса от реакцията му. Бе очаквала да чувства само отговорност по отношение на бебето. Не бе помислила, че може да се развълнува от перспективата да стане баща.

— Ти искаш бебето — промълви тя и смайването пролича едновременно в гласа и изражението й. — Ти искаше да съм бременна.

— Дяволски много! — Гласът му бе дрезгав, а ръцете му стегнаха прегръдката около нея. — А ти не го ли искаш?

Ръката й се спусна надолу и се спря над мястото, където растеше детето й, неговото дете. Лъчезарна радост обля лицето й, а погледът й срещна този на Уеб в огледалото.

— О, да — отвърна тихо тя.