Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shades of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 174 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Линда Хауърд. Сенки в мрака

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от ivkaiva3)

Четиринадесета глава

— Мисля, че трябва да устроим парти по случай завръщането на Уеб — обяви Лусинда на следващия лен, като почукваше с нокът по зъбите си. — Никой няма да смее да ми откаже, тъй като тогава ще знам точно кои са против. Така ще бъдат принудени да се държат учтиво с Уеб и веднъж завинаги ще приключим с неудобните първи срещи.

Понякога Роана умишлено си напомняше, че въпреки омъжването на Лусинда в семейство Дейвънпорт преди повече от шейсет години и превръщането й, по собствените й думи, в една от тях, ако човек подълбае малко повече под повърхността, щеше да открие един Талант. Хората от семейство Талант бяха много упорити и целенасочени. Може невинаги и да бяха прави, но не това имаше значение. Изправи ги на пътя и им посочи целта и те ще преодолеят всяко препятствие, изпречило се пред погледа й. Целта на Лусинда бе да възстанови репутацията на Уеб в областта и нямаше се подвоуми дори да притисне някого до стената, за да постигне целта си.

Принадлежността към най-висшите кръгове в областта не беше автоматично банковата сметка, въпреки че и тя помагаше. Някои семейства с много скромни доходи също принадлежаха към тази обществена прослойка посредством свой предшественик, участвал във Войната — и никой нямаше предвид двете световни войни. По младите й казваха Гражданската война, но по-възрастните я наричаха Войната на северната агресия, а най-възпитаните деликатно я споменаваха като Последната неприятност.

Бизнес партньорите им веднага щяха да разберат как стоят нещата с Дейвънпортови и щяха да се отнасят с Уеб така, сякаш нищо не се бе случило. В края на краищата той изобщо не бе арестуван, така че защо смъртта на жена му трябваше да се превръща в такава пречка?

Но тези, които налагаха обществените условности, се придържаха към по-строги стандарти. Уеб щеше да бъде подминават при покани за определени вечери и празненства, където се обсъждаха много бизнес въпроси, което пък щеше да навреди на интересите на Дейвънпорт. Лусинда милееше за парите си, по още повече милееше за Уеб и твърдо бе решила да не допусне той да бъде избягван. Щеше да покани всички в дома си и като нейни приятели те щяха да дойдат. Беше болна и това сигурно щеше да бъде последното й парти. Само Лусинда можеше да използва наближаващата си смърт като средство за постигане на целта си. Може би приятелите й нямаше да бъдат очаровани, но щяха да дойдат. Освен това щяха да се държат учтиво с Уеб под собствения му покрив, въпреки че технически имението все още принадлежеше на Лусинда, и всички щяха да заключат, че Уеб се е върнал у дома, за да предяви претенции над наследството, което скоро щеше да бъде негово. А след като веднъж приемеха гостоприемството му, щяха да се почувстват задължени да му предложат своето.

— Да не си се побъркала? — попита Глория. — Никой няма да дойде. Ще бъдем публично унижени.

— Не бъди глупава. Разбира се, че хората ще дойдат, няма да посмеят да откажат. Вчера срещата с господин Уитън мина добре, нали Роана?

— Господин Уитън живее в Хънтсвил — отвърна Глория, като спести отговора на Роана. — Какво разбира той?

— Уитън знае какво се случи. Личеше си по изражението му. Но тъй като е интелигентен човек, реши, че ако ние вярваме в Уеб, то тогава онези ужасни обвинения не биха могли да бъдат верни. А те не бяха — отвърна твърдо Лусинда.

— Съгласна съм с мама — обади се Ланет. — Помисли за неудобството.

— Ти винаги си била съгласна с нея — рече Лусинда, а очите й проблеснаха гневно. Вече беше решила и нищо не можеше да я разубеди. — Ако от време на време изказваш различно мнение, то ще тежи много повече, скъпа моя. А сега, ако Роана ми каже, че идеята ми за празненство с лоша, ще бъда много по-склонна да я изслушам.

Глория изсумтя:

— Сякаш Роана някога не е съгласна с теб.

— Е, доста често и това се случва. Рядко сме на едно и също мнение, когато обсъждаме бизнес делата. С нежелание трябва да заявя, че доста често тя е права.

Може би това не бе съвсем явна лъжа, помисли си Роана, но не бе и самата истина. Тя никога не спореше с Лусинда. Понякога имаше различно виждане по някои въпроси, но просто изказваше мнението си и оставяше Лусинда сама да вземе решение. Това бе доста далеч от понятието открито несъгласие.

И трите се обърнаха към нея. Лусинда с открито тържество в очите, а Глория и Ланет — раздразнени, че нейното мнение тежи много повече от тяхното.

— Смятам, че Уеб трябва да реши — рече тихо Роана. Той е този, който ще бъде изложен на показ.

Лусинда се намръщи.

— Правилно. Ако няма желание, просто няма смисъл да го обсъждаме. Защо не го попиташ, скъпа? Може би ще успееш да отвлечеш вниманието му от този компютър за пет минути.

Бяха си позволили малка почивка за обед и вече се нахранили, но сега бавно пиеха изстудения си чай. Уеб бе помолил за няколко сандвича и кафе и бе продължил да работи. Предната вечер бе стоял в кабинета до единайсет и бе станал в шест, за да продължи да чете. Роана знаеше това, тъй като и двата пъти се бе оказала будна, свита мълчаливо в голямо си кресло в очакване на зората. Вечерта се бе оказала наистина мъчителна, изобщо не бе успяла да дремне и сега бе толкова изморена, че се опасяваше, че ще заспи дълбоко в мига, в който допре глава до възглавницата. Точно в такива моменти най-вероятно щеше да се събуди някъде другаде в къщата, без да може да си спомни как се е озовала там.

Присъствието на Уеб я бе разстроило до такава степен, че не успя дори да дремне. Двете с Лусинда бяха работили с него предната вечер, преглеждайки отчетите, докато най-накрая възрастната жена се умори и си легна. След това, когато останаха сами в кабинета, Роана се бе почувствала неловко. Може би след случилото се Уеб не желаеше да остава насаме с нея? И дали не смяташе, че като остава с него без успокоителното присъствие на Лусинда, тя му се предлага?

След по-малко от час Роана вече се бе оттеглила в стаята си. Взела бе душ, за да успокои напрегнатите си нерви, а после се бе настанила в креслото, за да почете. Но думите в книгата нямаха никакъв смисъл: просто не можеше да се съсредоточи в тях. Уеб беше в къщата. Беше се нанесъл в съседната стая. Защо го бе сторил? Там, в Ногалес, съвсем ясно бе дал да се разбере, че не възнамерява да задълбочава връзката им. Имаше още цели три спални, които можеше да избере, но той се бе спрял на тази. Единственото обяснение, което Роана можеше да измисли, бе, че нейното присъствие в съседната стая, изглежда, няма значение за него, че близостта й не го притеснява.

Щеше да се опита да стои настрана от Уеб, доколкото й бе възможно. Щеше да му покаже всички необходими тайни и документи, да отговори на всичките му въпроси, но нямаше да го безпокои по никакъв начин.

В единайсет го чу да влиза в стаята си и забеляза светлината от лампата му на терасата. Пресегна се и изгаси своята, за да не я забележи той и да разбере, че все още е будна, след като час и половина по-рано се бе позовала на умората си, за да се оттегли. В тъмнината отпусна глава назад, затвори очи и се вслуша в шума от движенията му, представяйки си какво прави в момента.

Чу водата в банята да тече и разбра, че е гол под душа. Сърцето й се разтуптя при мисълта за високото му мускулесто тяло, гърдите й настръхнаха. Почти не вярваше, че се е любила с него, че е загубила девствеността си в някаква евтина мотелска стая на мексиканската граница и, че тогава е била възможно най-близо до рая. Представи си острите косъмчета по гърдите му й по стегнатото му тяло.

Спомни си как силните му мъжки бедра бяха разтворили нейните, как бе впивала пръсти в мускулестия му гръб. Цяла една чудна нощ бе лежала в ръцете му и бе познала едновременно страстта и задоволяването й.

Душът спря и след около десет минути светлината на терасата угасна. Тъй като нейната врата към балкона бе отворена, чу как Уеб излиза навън, за да се наслади на свежия нощен въздух. Дали все още беше гол? Дали спеше така или с гащета? Може би носеше долнище от пижама. Изведнъж й се видя странно, че от седем — до седемнайсетгодишна е живяла в една и съща къща с него, а не знае с какво спи той.

После настъпи тишина. Дали си бе легнал, или стоеше отвън и се вслушваше в спокойната нощ? Дали не беше на терасата? Може и да бе бос и тогава нямаше да го чуе. Дали не стоеше там и сега? Погледнал ли бе надясно и забелязал ли бе отворената й врата?

Най-накрая, с опънати нерви, Роана се бе промъкнала до вратата и бе надникнала навън. Никой, гол или облечен, не стоеше на верандата да се наслаждава на нощта. Възможно най-тихо, тя затвори вратата и се върна в креслото. Но сънят вече й бе убегнал и отново трябваше да понася бавния ход на времето.

 

— Роана? — обади се Лусинда и Роана разбра, че седи и мечтае посред бял ден.

Промърмори неясно извинение и бутна стола си назад. В два имаше среща с организаторите на тазгодишния августовски музикален фестивал, така че трябваше просто да подаде глава през вратата на кабинета, да попита Уеб за мнението му относно плана на Лусинда, а после да изтича горе и да се преоблече. Може би докато се върнеше, той вече щеше да е уморен от книжата и нямаше да й се наложи да понесе още една вечер на изтънчено мъчение, като седи до него, вслушваща се в плътния му глас, възхищаваща се от скоростта, с която възприема информацията, накратко: наслаждавайки се на присъствието му, докато през цялото време се пита дали той не смята, че се е разположила прекалено близо до него, или пък че се възползва от всяка възможност да се наведе над него. И още по-лошо — дали не се пита защо тя просто не се махне?

Когато отвори вратата, той вдигна въпросително поглед от документите в ръцете си. Беше се отпуснал назад, а краката му бяха удобно вдигнати на бюрото.

— Съжалявам — промърмори Роана. — Трябваше да почукам.

Уеб я изгледа мълчаливо, смръщил тъмните си вежди.

— Защо? — попита най-накрая.

— Сега кабинетът с твой. — Отговорът й бе съвсем естествен, без никакви намеци.

Уеб свали краката си от бюрото.

— Влез и затвори вратата.

Роана се подчини, но остана до вратата. Уеб се изправи и заобиколи бюрото, а после се облегна на него със скръстени ръце. Позата му бе небрежна и отпусната, но погледът му напрегнато я изучаваше.

— Никога не трябва да чукаш на тази врата — каза той най-накрая. — И нека да си изясним нещо веднага: заемам не твоето място, а това на Лусинда. Свършила си добра работа, Ро. Вчера ти казах, че ще съм пълен глупак, ако те изключа от вземането на решения. Може би мислиш, че сега, след като се върнах, ще можеш да прекарваш повече време с конете. Наистина ще е така, обещавам, но и тук ще имам нужда от помощта ти.

Роана премига, объркана от хода на събитията. Въпреки думите му след събранието на общинските съветници, тя не бе повярвала в искреността им. Автоматично се бе отнесла към казаното като към нещо, което Уеб би направил за нея като малка, предпазвайки я от огорчението, преструвайки се, че е нужна за някого или за нещо. През онази нощ, когато бе стъпила в локвата кръв, бе престанала да вярва в приказки. А сега беше си помислила, че вероятно ще помогне на Уеб да навлезе в нещата, а после нейните услуги вече няма да бъдат необходими. Той се бе справял с всичко сам, преди да…

Изведнъж се сепна. Не, не беше вярно. Бе поел повечето работа върху себе си, но Лусинда все още участваше. А това бе, преди да придобие другата си собственост в Аризона, за която също трябваше да се грижи. Тиха радост я заля, стопляйки сърцето й, което вече бе започнало да се смръзва в очакване на неизбежното й оттегляне. Той наистина се нуждаеше от помощта й.

Бе споменал, че е свършила добра работа. И я бе нарекъл Ро.

Наблюдаваше я с напрегнато внимание.

— Ако не се усмихнеш — тихо промълви той, — няма да разбера дали си доволна или не си.

Роана го погледна объркано, опитвайки се да разбере какво има предвид. Да се усмихне? Защо ще иска тя да се усмихне?

— Усмивка — подсказа й той — Спомняш си какво представлява усмивката, нали? Ъгълчетата на устата ти се извиват нагоре, ето така — Повдигна с пръсти ъгълчетата на устата си за демонстрация. — Хората го правят, когато са щастливи. Или мразиш работата с документи? Не искаш ли да ми помогнеш?

Внимателно и плахо разтегна устни и ги изви нагоре. Усмивката бе колеблива, готова да се скрие и едва оформила се изчезна, а после Роана отново го погледна сериозно.

Но очевидно Уеб бе желал точно това.

— Добре — промърмори той и се изправи — Готова ли си да продължим работа?

— Съжалявам, но имам среща в два часа.

— Каква среща?

— С организаторите на музикалния фестивал.

Уеб сви рамене и веднага загуби интерес. Роана си спомни за целта на посещението си.

— Лусинда ме изпрати да те попитам какво ще кажеш, ако направим парти по случай завръщането ти?

Уеб се разсмя, осъзнавайки моментално скритите намерения на баба си.

— Вдига се в атака, а? Глория и Ланет опитват ли се да я разубедят?

Явно не се нуждаеше от отговор или мълчанието й бе достатъчно. Обмисли го за няколко секунди.

— Разбира се, защо не? Изобщо не ме интересува, ако това ще накара някой да се почувства неудобно. Преди десет години престанах да се притеснявам какво мислят хората за мен. Ако някой смята, че не съм достатъчно добър, за да имам нещо общо с него, то тогава ще започна да въртя бизнеса на Дейвънпорт другаде. Те решават.

Роана кимна и протегна ръка към дръжката на вратата, измъквайки се, преди Уеб да й отправи още някое странно изискване — като това да се усмихне.

Той се върна на стола си, но не започна веднага да разглежда папката, с която се занимаваше преди влизането на Роана. Погледна към мястото, където бе стояла като изплашена кошута, готова всеки миг да побегне. Сърцето го болеше при мисълта за жалкия й опит за усмивка и чувството за страх, мярнало се в очите й. Сега му беше толкова трудно да я разбере, тъй като тя криеше чувствата си и по никакъв начин не реагираше на околния свят. Дразнеше се при спомена за някогашната откритост на Роана. Ако сега искаше да разбере какво изпитва, трябваше да наблюдава внимателно всеки нюанс в изражението й, както и всеки неин жест, за да ги зърне, прели тя да успее да ги прикрие.

Беше се стъписала, когато й бе казал, че все още се нуждае от помощта й. Мълчаливо благодари на Лусинда за ключа към Роана, който му бе дала. Представата, че някой се нуждае нея, й въздействаше най-силно и не можеше да откаже на такава молба. За частица от секундата бе забелязал учудването, искрената радост, грейнала в очите й, а после всичко изчезна толкова бързо, че ако не я бе наблюдавал нарочно, дори нямаше да забележи.

Бе излъгал. Можеше да се справи с всичко и без нейната помощ, въпреки товара на собствеността му в Аризона. Издържаше на напрежение, като енергията му сякаш се увеличаваше според изискванията на момента. Но Роана изпитваше нужда да се чувства необходима, а той се нуждаете от близостта й.

Желаеше я.

Мисълта ехтеше в главата му, звънеше във вените му, трептеше във всяка клетка на тялото му. Желаеше я. Не беше я взел в Ногалес от отмъщение или заради дяволската сделка, която бяха сключили, или дори за да не нарани чувствата й, като се отдръпне, след като е стигнал толкова далеч. Истината бе, че я бе похитил, тъй като я желаеше, и бе достатъчно безмилостен да използва всички средства, за да я има. Текилата не бе извинение, въпреки че бе отслабила контрола върху първичните му инстинкти.

Миналата нощ бе лежал буден в леглото, мислейки непрекъснато и нея в съседната стая, чудейки се дали е будна, а въображението му направо го влудяваше. Да знае, че може да има Роана винаги когато пожелае, бе много по-силен афродизиак[1] от вече откритите. Трябваше само да стане от леглото и да излезе на терасата, а после да се вмъкне през вратата в нейната стая. Тя страдаше от безсъние, щеше да е будна и да наблюдава как той се приближава. Просто щеше да легне при нея и тя щеше да го прегърне, щеше да го приеме без никакви въпроси или колебания.

Еротични сънища за онази единствена целувка, разменена преди толкова време, го бяха преследвали с години. Достатъчно зле бе да я сънува толкова често, но сънищата поне бяха само игра на въображението. Сега, когато знаеше съвсем точно какво значи да я люби, сега, когато действителността бе заела мястото на въображението, съблазънта бе постоянно разяждаш глад, който заплашваше да унищожи самоконтрола му.

О, боже, беше толкова сладка, толкова срамежлива и толкова тясна, че направо се обля в пот при спомена за усещането, което бе изпитал при проникването в нея. Бе я наблюдавал непрекъснато, докато я любеше, и бе забелязал всяка промяна в изражението й, всяко деликатно порозовяване на настръхналите й зърна. Въпреки че я бе наранявал, тя се бе вкопчвала в него и бе извивала хълбоци, за да го поеме още по-дълбоко. Толкова лесно бе да я отведе до върха, че бе като замаян. Искаше му се да го прави отново и отново, за да може да наблюдава лицето й, да чувства тялото й да се разтваря и да тупти за него.

Нощта се бе превърнала в изтънчено мъчение и той съзнаваше, че ще трябва да води една и съща битка всяка нощ, докато възбудата му расте непрекъснато. Не знаеше колко дълго ще издържи, преди да изгуби самоконтрол, но заради Роана трябваше да опита.

Върнал се бе в Дейвънпорт преди малко повече от двайсет и четири часа и през повечето време бе непрекъснато възбуден, и най-вече докато бе в нейната компания. Ако тя бе проявила поне малко желание да пофлиртува с него, да му даде някакъв знак, че също го иска, сигурно нямаше да устои на изкушението. Но Роана изглеждаше напълно безразлична към него като мъж, независимо от часовете, прекарани заедно в леглото. Вбесяваше се, но, изглежда, тя наистина бе спала с него само, за да го накара да се върне отново в Дейвънпорт.

Дори тази мисъл, вместо да угаси страстта му, само я подклаждаше. Искаше му се да метне Роана на рамо и да я отнесе в някое огряно от слънцето легло, където да я люби бавно и страстно, за да й докаже, че тя също го желае, че Дейвънпорт и Лусинда нямат нищо общо с това. Всъщност по отношение на Роана сексуалните му инстинкти бяха толкова примитивни, че очакваше да започне да ръмжи и да завие любовно. И това бе само след един ден.

Вече не й се сърдеше. Може би се дължеше на прекараната заедно нощ, а той просто не бе забелязал. Навикът беше втора природа. Човек свикваше с нещо и очакваше да го намери винаги, дори когато вече го няма. Ако все още имаше някаква следа, то тя бе унищожена на следващата утрин от безмълвното й достойнство и пълната беззащитност, с която бе казала: „Трябваше само да ми направиш знак и аз щях да дотичам.“ Малко жени биха оголили душата си по този начин. Всъщност нито една от тези, които познаваше — с изключение на Роана. Беше се стъписал от смелостта, необходима й да го каже, тъй като съзнаваше какво оръжие дава в ръцете му, ако той е склонен да го използва.

Не беше склонен. Вдигна ръка и щракна с пръсти, наблюдавайки движението. Ей така. Можеше да я има просто ей така. Желаеше я, Бог му бе свидетел, желаеше я толкова много, че сърцето го болеше. Но това, което желаеше дори повече, отколкото да я люби, бе да я види отново да се усмихва.

 

Докато дойде време да си тръгне късно следобед към къщи, Роана вече бе съсипана от умора. Обикновено намираше организационните събрания за много скучни, а специално това бе продължило часове наред в обсъждане на незначителни подробности. Както винаги, бе седяла тихо, въпреки че този път се бе съсредоточила по-скоро върху това да държи главата си изправена и очите отворени, отколкото върху думите на присъстващите.

Когато зави по шосе 43, слънцето вече изпичаше толкова силно, а горещината бе толкова неприятна, че едва издържаше. Премигваше сънливо, щастлива, че вече е близо до вкъщи. Наближаваше време за вечеря, но тя смяташе да подремне. Можеше да яде по всяко време, но сънят бе много по-труден за постигане и много по-ценен.

Зави надясно и от магистралата слезе на второкласното шосе, а някъде след две мили зави наляво по частния път към имението. Ако не й се спеше толкова много, щеше да кара по-бързо и сигурно нямаше да забележи нищо. А сега намали още повече и извърна глава, за да види какво по-точно е привлякло вниманието й.

Отначало забеляза само коня, който подскачаше и току се изправяше на задните си крака, и първоначално реши, че е хвърлил ездача си и е хукнал без посока, а юздите му сигурно са се заплели в някои храст. Забрави умората си, а мисълта, че някои се нуждае от помощ, й вля нови сили. Наби спирачки, изключи колата от скорост и изскочи, оставяйки двигателят включен, а вратата — отворена. Чуваше как конят цвили от ужас и болка и го видя отново да се изправя на задните си крака.

Роана изобщо не помисли за скъпите си обувки или за копринената си рокля. Едничката и мисъл бе да стигне до коня, преди сам да се е наранил. Прескочи плитката канавка от другата страна на пътя и затича тромаво между дърветата, възпирана от високите токчета, които на всяка крачка потъваха в меката пръст. Избуялите плевели я шибаха по краката, закачи подплатата си на един трън, изкълчи си глезена в някаква дупка, но не обърна внимание на нищо и продължи да тича възможно най-бързо, за да стигне до коня.

Тогава животното пристъпи настрана и тя забеляза мъжа.

Не беше го видяла по-рано, тъй като бе стоял от другата страна на коня, а и храстите отчасти го прикриваха.

Юздите не бяха оплетени. Мъжът ги държеше с едната ръка, а в другата бе стиснал малка тояжка, която използваше, за да налага коня.

Заля я гневна вълна, която й вдъхна нова сила. Чу се да крещи и видя как мъжът погледна стреснато към нея, а после се хвърли през храстите и го бутна настрана. Не би могла да го направи, ако той очакваше нападението, но тя го изненада.

— Престанете! — гневно извика и застана между него и изплашения кон — Да не сте посмели отново да ударите животното!

Мъжът възстанови равновесието си и се извърна, сграбчвайки отново дървото, сякаш щеше да замахне към нея. Роана забеляза опасното му изражение, злобния гняв в очите му, но нито за миг не се поколеба. Чувството й за справедливост не й позволяваше да стои пасивна и да гледа как малтретират животно, а още по-малко кон. Стегна се в очакване мъжът да замахне към нея. Ако го наблюдаваше внимателно, щом той посегнеше, можеше да се наведе или да го блъсне, за да го извади отново от равновесие. Ако успееше, нямаше да губи време, а щеше да се метне на коня и да се отдалечи възможно най-бързо.

Очите му бяха ожесточени, наситено сини, докато пристъпваше към нея, вдигнал ръка и готов да я удари. Лицето му бе потъмняло, а устните му бяха разтеглени в злобна гримаса.

— Ах, ти, проклета малка кучко…

— Кой сте вие? — попита Роана и пристъпи към него, за да му покаже, че не се страхува. Опитваше се да го заблуди, тъй като изведнъж се бе изплашила, но гневът й бе толкова силен, че не смяташе да отстъпи. — Какво правните на наша земя?

Може би той премисли нещата малко по-добре, преди да я удари. Поради някаква причина се овладя и бавно отпусна ръка. Остана на две крачки от Роана, дишайки задъхано, без да отклонява поглед от нея.

— Кой сте вие? — отново попита настойчиво тя. Нещо в него й бе странно познато, сякаш вече го бе виждала. Но бе сигурна, че не й е бил представян официално, тъй като би запомнила тези искрящи сини очи и облака бяла коса. Беше здраво сложен мъж, може би към петдесетте, а широките му рамене и бъчвоподобният ме гръден кош, създаваха впечатление за почти брутална сила. Но това, което я безпокоеше най-много, бе усещането за зло, излъчващо се от него. Не, не бе зло. Беше нещо много по-неопределено, просто усещане за пълна липса на почтеност или нравствени устои. Точно това беше. Въпреки блясъка, очите му бяха студени и безжизнени.

— Кой съм аз не е твоя работа — изръмжа той. — Нито пък е твоя работа какво правя.

— Когато сте на Дейвънпортова земя, е моя. Да не сте посмели да ударите този кон отново, чувате ли?

— Конят си е мой и ще го правя каквото си поискам. Мръсното животно ме хвърли от седлото.

— Тогава може би трябва да се научите да яздите по-добре — отвърна му разгорещено тя. Обърна се да хване увисналите юзди и започна да мърмори успокоително на коня, а после го потупа по шията. Той изпръхтя нервно, но постепенно поутихна от нежната й ласка. Конят не беше чистокръвен като галениците на Лусинда, беше някаква неидентифицирана порода с безлични форми, но Роана не виждаше никакви основания да бъде малтретиран по този начин.

— Госпожичке, защо просто не си гледаш собствената работа, а аз ще се откажа от мисълта да те науча на малко по-добри маниери.

Злобният глас я накара рязко да се извърне към мъжа. Сега бе доста по-близо, а очите му светеха с безумен блясък. Роана отстъпи назад бавно, като гледаше конят да остане между нея и мъжа.

— Махнете се от земята ни — рече студено тя. — Или ще се погрижа да ви арестуват.

Чувствените му устни се извиха в озъбена усмивка.

— Предполагам, че ще го направиш. Шерифът е блюдолизец, особено що се отнася до Дейвънпортови. За теб няма да има кой знае какво значение, ако ти кажа, че не съм знаел на чия скъпоценна собственост се намирам, нали?

— Не и когато биете коня си — отвърна студено Роана. — А сега се махайте.

Мъжът изсумтя:

— Не мога. Държиш коня ми.

Роана пусна юздите и предпазливо отстъпи още малко назад:

— Ето. А сега се махайте от земята ни и ако ви видя отново да малтретирате животно, ще повдигна срещу вас обвинение за проявена жестокост. Може да не знам името ви, но мога да ви опиша доста добре, а вероятно не всички приличат на вас. — Не и някой от нейните познати, очите му бяха страшно отличителен белег.

Мъжът почервеня от яд, а очите му светнаха дивашки, но явно обмисли добре, преди да предприеме нещо, и просто хвана юздите. Метна се на седлото почти без усилие, което подсказваше, че е доста опитен ездач.

— Сигурно пак ще се видим някой ден — подигра се той и заби пети в хълбоците на коня.

Стреснатото животно подскочи и препусна толкова силно, че щеше да я събори, ако не бе успяла да отскочи встрани.

Мъжът се отправи към шосето, навеждайки се, за да избегне ниските клони на дърветата. Изчезна от полезрението й за секунди, въпреки че доста време след това Роана продължи да чува конския тропот.

Тя отиде до един голям дъб, облегна се на стеблото му и затвори очи, разтреперана.

Това се бе оказало едно от най-глупавите и безразсъдни неща, които някога бе правила. Беше извадила голям късмет и го съзнаваше. Този мъж можеше да й причини много сериозни неприятности, можеше да я пребие, да я изнасили и дори да я убие, би могъл да направи каквото пожелае. Без изобщо да се замисли, се бе хвърлила стремително в една опасна ситуация. Точно тази импулсивност бе създавала основните проблеми в детството й и се бе оказала първопричината за трагичната смърт на Джеси и за заминаването на Уеб.

Беше смятала, че безразсъдните й пориви са вече унищожени, но все още — за свое нещастие — ги носеше, дълбоко погребани в себе си, готови всеки момент да изскочат на повърхността. Сигурно щеше да разбере и по-рано, ако нещо я бе ядосало достатъчно. Но в Дейвънпорт не малтретираха конете, а и бе изтекло доста време, откакто не си бе позволявала да изпита някаква загриженост за каквото и да било. Уеб си бе отишъл, а безкрайната върволица от сиви и еднообразни дни бе следвала своя монотонен ход.

Все още трепереше след изпитания страх и гняв, а краката й не я държаха. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, като се опитваше да се успокои. Не можеше да се прибере у дома в това състояние на разклатено самообладание. Всеки, който я видеше, щеше да разбере, че нещо се е случило, а тя не желаеше да преповтаря станалото и да изслуша един куп обвинения. И сама знаеше, че е постъпила глупаво и че е извадила голям късмет.

Но най-вече не искаше никой да види пропуканата фасада на спокойното й изражение Беше объркана и ужасена от неочакваната си уязвимост. Трябваше да се прикрива много по-добре. Не можеше да се пребори с присъщата си слабост към Уеб и това и бе достатъчно. Вътрешната й защитна обвивка не би могла да издържи каквито и да било допълнителни изпитания.

Когато се овладя достатъчно, за да може да върви, излезе от гората и пресече поляните край пътя, като този път внимаваше да не се закача по тръните. Десният й глезен тупаше от болка и непрекъснато й напомняше, че го е изкълчила.

Когато стигна до колата ся, седна на шофьорското място и отпусна крака на земята. Наведе се, смъкна обувките си и ги почисти от пръстта. След като се огледа и видя, че по пътя няма коли, повдигна полата си и свали скъсания чорапогащник. С него избърса обувките си и ги обу на бос крак.

В чантата си имаше салфетки. Извади една, навлажни я и изтри драскотините по краката си, за да заличи малките кървави петънца. Това, както и един гребен през косата, бе всичко, което можеше да направи за момента. Но за да бъде по-сигурна, щеше да използва стария номер от детските си години, като се качи през външните стълби до втория стаж и обиколи по верандата до собствената си стая.

Не знаеше кой е онзи мъж, но искрено се надяваше никога повече да не го види.

Бележки

[1] Средство за възбуждане на половото желание — Б.пр.