Линда Хауърд
Сенки от мрака (9)

Осма глава

— Доведи ми Уеб — каза Лусинда на Роана. — Искам да го убедиш да се върне вкъщи.

Шокът на Роана не пролича по лицето й, въпреки че разтресе цялото й тяло. Без никакво издайническо трепване и с овладяна грация тя сложи чашката си за чай върху изящния поднос. Уеб! Дори произнасянето на името му все още я прерязваше и разгаряше отново стария болезнен копнеж и вина, въпреки че бяха изминали десет години, откакто не го бе виждала, всъщност откакто никой не го бе виждал.

— Знаеш ли къде е? — попита сдържано тя.

За разлика от Роана, докато оставяше чашата, ръката на Лусинда потрепери. Осемдесетте и три години й личаха и постоянното треперене на ръцете й бе още едно от дребните доказателства, че собственото й тяло постепенно започва да я предава. Всъщност Лусинда умираше. Тя го знаеше, както и всички останали. Не веднага, дори не скоро, но сега бе лято и не бе много вероятно да доживее до другото. Желязната й воля бе надвила много неволи, но накрая бавно се бе поддала на неумолимия ход на времето.

— Разбира се. Наех частен детектив да го открие. Ивон и Сандра са знаели през цялото време, но нямаше да ми кажат — изрече Лусинда със смесени чувства на гняв и раздразнение. — Поддържал е връзка с тях, а и двете са го посещавали от време на време.

Роана прикри изражението в очите си, като внимаваше да изглежда напълно безпристрастна. Значи са знаели през цялото време. За разлика от Лусинда, тя не ги обвиняваше. Уеб бе дал да се разбере съвсем ясно, че не се интересува от останалата част от семейството, сигурно ги презираше. Особени нея. Предвид фактите, не го обвиняваше. И все пак я болеше. Любовта към него се бе оказала единственото чувство, което не бе успяла да потисне. Отсичането му се бе оказало като леко кървяща рана, която дори след десет години не бе заздравяла и все още я наболяваше и гризеше съвестта й.

Но бе оцеляла. По някакъв начин, заключвайки в себе си всички други емоции, тя бе оцеляла. Свършено беше с някогашната буйна, темпераментна девойка, преливаща от енергия и палавост. На нейно място се бе появила хладна, резервирана млада жена, която никога не бързаше, никога не се гневеше и много рядко си позволяваше да се усмихне, камо ли да се засмее. За чувствата се плащаше с болка. Научила бе горчивия си урок, когато импулсивността й, глупавата и емоционална природа бе разрушила живота на Уеб.

От нея нямаше никаква полза и никой не би я обичал такава, каквато бе преди, така че се бе самоунищожила и бе създала нов човек от пепелта — жена, която никога вече нямаше да познае издигането в незнайните висини на любовта, но и нямаше да потъне в дълбините на отчаянието. По някакъв начин бе задвижила веригата от събития, коствали живота на Джеси, и бе прогонила Уеб, така че непреклонно бе решила да посвети живота си на изкуплението. Не можеше да заеме мястото на Джеси в сърцето на Лусинда, но поне можеше да престане да бъде бреме и разочарование.

Беше отишла в колеж — на практика в университета в Алабама, а не в онзи изключителен женски колеж, за който се бе говорило по-рано — и бе получила диплома по бизнес мениджмънт, за да може в известна стенен да помага на Лусинда да управлява имотите, тъй като Уеб вече го нямаше да се грижи за всичко. Роана изобщо не харесваше специалността си, но се постара да учи упорито и да получи добри оценки. И какво значение имаше, че я намира за скучна и досадна? Цената, която трябваше да плати, бе съвсем нищожна.

Наложила си бе да се научи как да се облича, така че Лусинда да не се срамува от нея. Изкарала бе допълнителен курс за шофьори, за да подобри уменията си да кара кола, научила се бе да танцува, да се гримира, да води светски разговори, да се държи така, че да я приемат в обществото. Научила се бе да овладява буйния темперамент, който й бе навличал толкова неприятности като дете, но и това не се бе оказало трудно. Откакто Уеб бе изчезнал, проблемът й се бе оказал по-скоро в намирането на капка желание за живот, а не в обратното.

Не би могла да си представи нещо по-страшно от това отново да се изправи лице в лице с Уеб.

— А ако той не иска да се върне? — промърмори тя.

— Убеди го — отсече Лусинда. После въздъхна, а гласът й омекна — Винаги бе имал слабост към теб. Нуждая се от него тук. Всички ние се нуждаем. Двете с теб успявахме да се справим, но на мен вече не ми остава много време, а твоето сърце и душа не горят в работата, така както беше с Уеб. Когато ставаше въпрос за работа, умът на Уеб беше като компютър, а инстинктите му бяха като на хищник. Беше почтен, но безмилостен. Тези качества са редки, Роана, и трудно се заместват.

— Точно затова може да не ни прости. — Роана не се засегна от подценяването на способността й да управлява семейната империя. Това си бе самата истина. Точно затова отговорното вземане на решения в по-голямата си част лежеше върху все по-крехките рамене на Лусинда, а Роана ги привеждаше в действие. Беше се тренирала, бе се научила да спазва правилата, да прави всичко необходимо, но и най-доброто, на което бе способна, никога нямаше да бъде достатъчно добро. Приемаше го и се самозащитаваше, като не му придаваше никакво значение. Всъщност през последните десет години нищо нямаше кой знае какво значение за нея.

Отслабналото лице на Лусинда се сви от болка.

— Липсваше ми през всеки един ден, откакто замина — тихо промълви тя. — Никога няма да си простя за това, което позволих да му се случи. Трябваше да дам на хората да разберат, че вярвам в него, че му имам доверие, а вместо това — потънах в своята собствена скръб и не забелязах какво му причинява моята липса на внимание. Смъртта не ме притеснява, но не мога да си отида, преди да поправя нещата с Уеб. Ако някой може да го върне, това си ти, Роана.

Роана не каза на Лусинда, че на погребението на Джеси се с опитала да се приближи до Уеб, но е била отблъсната. Честно казано, смяташе, че точно тя има много по-малко шансове да убеди Уеб да се върне вкъщи, отколкото всички останали, но това бе още нещо, на което се бе научила: ако не можеше да потисне чувствата си, то личната й болка и страх си бяха точно това — само лични. Ако ги сдържаше в себе си, никой друг, освен нея нямаше да знае, че съществуват.

Нямаше значение какво изпитва тя — Ако Лусинда искаше Уеб вкъщи, щеше да направи необходимото, без значение какво ще й струва това.

— Къде е той?

— В някакво забравено от бога малко градче в Аризона. Ще ти дам папката с информация, която ми донесе детективът. Справил се е добре. Притежава ранчо, не от мащаба на Дейвънпорт, но за Уеб не е типично да губи.

— Кога искаш да тръгна?

— Колкото с възможно по-скоро. Нуждаем се от него тук. Аз се нуждая от него. Искам да се помирим, преди да умра.

— Ще се опитам — отвърна Роана.

Лусинда погледна внучката си за миг, а после уморена усмивка изви устните й.

— Ти си единствената, която не се старае да ме убеждава с фалшива бодрост, че ще доживея сто години — промърмори тя със сприхаво одобрение в гласа. — Проклети глупаци! Да не би да мислят, че не знам, че умирам? Имам рак, а съм прекалено стара, за да си губя времето и парите за лечение, когато така или иначе самата старост ще ме отнесе в гроба съвсем скоро. За бога, та аз живея в това тяло. Чувствам, че то постепенно отпада.

След тези думи нямаше отговор, който да не прозвучи или прекалено бодро, или твърде коравосърдечно, така че Роана не отвърна нищо. Често мълчеше и оставяше разговорите да се леят около нея, без да използва никакви словесни гребла, за да насочва течението към себе си. Вярно бе, че всички останали в къщата се опитваха да не обръщат внимание на ситуацията, сякаш щеше да изчезне, ако не признаят съществуването й. Сега вече не бяха само Глория и Харлан. В рамките на една година след смъртта на Джеси и заминаването на Уеб Глория бе успяла да премести по-голямата част от семейството си в Дейвънпорт. Единствено синът й, Бейрън, бе решил да остане в Шарлот. Дъщерята на Глория — Ланет — се бе преместила с цялото си семейство: съпруга си Грег и децата си Корлис и Брок. Те вече не бяха деца — Брок бе на трийсет, а Корлис — на възрастта на Роана. Лусинда бе позволила къщата да се напълни, може би в напразно усилие да замести празнотата, която бяха оставили след себе си Джеси и Уеб. Ако все пак Роана успееше да убеди Уеб да се върне — едно много важно ако, — питаше се какво ли щеше да направи Уеб с всичко това. Разбира се, всички тук бяха негови братовчеди, но някак смяташе, че няма да му хареса начинът, по който са се възползвали от скръбта на Лусинда.

— Знаеш, че промених завещанието си, след като Уеб си отиде — продължи след малко Лусинда, отпивайки отново от чая. Погледна през прозореца към изобилието от любими рози с цвят на праскова и изпъна рамене, сякаш за да се стегне. — Направих те основна наследница. Дейвънпорт и повечето пари щеше да наследиш ти. Струва ми се честно да ти кажа, че ако успееш да убедиш Уеб да се върне, ще променя завещанието в негова полза.

Роана кимна. Това нямаше да повлияе на усилията й, нищо не би могло. Щеше да направи всичко възможно да убеди Уеб да се върне, но нямаше да си позволи да изпита чувство на загуба, когато Лусинда промени завещанието си. Признаваше, че независимо от старанието си, просто нямаше усета на Лусинда и Уеб към бизнеса. Не можеше да взема рисковани решения и да събере смелост и ентусиазъм да се хвърли в големия бизнес. Дейвънпорт, както и безбройните капиталовложения и предприятия, щяха да просперират в негови ръце.

— Това бе сделката, която сключих с него, когато бе на четиринайсет — продължи Лусинда с дрезгав глас, а раменете й останаха твърдо изпънати. — Ако работеше упорито, учеше и се подготвяше да се грижи за Дейвънпорт, целият щеше да бъде негов.

— Разбирам — промърмори Роана.

— Дейвънпорт… — Лусинда погледна навън към идеално подстриганата морава, към цветните лехи, към пасбищата отвъд тях, където любимите й коне навеждаха лъскавите си, мускулести врагове, за да пасат. — Дейвънпорт заслужава да бъде в ръцете на най-добрия. Той не е просто една къща, а завещание. Не са останали много като него, затова трябва да избера този, когото смятам за най-подходящ да се грижи за него.

— Ще се опитам да го върна — обеща Роана със застинало лице, приличащо на езеро в горещ летен ден, когато никакъв бриз не нарушава гладката му повърхност. Роана се криеше всеки ден зад това лице — безразлично, непроницаемо и безоблачно. Никой не би могъл да пробие надеждния пашкул, който бе изтъкала около себе си, никой, освен Уеб — единствената й слабост. Независимо от волята й, мислите я отнесоха надалеч. Да се върне щеше да бъде едновременно рай и ад за нея. Да има възможността да го вижда всеки ден, да чува гласа му, да се радва тайно на близостта му в дългите тъмни нощи, когато кошмарите й се превръщаха в реалност… това бе раят. Адът бе да съзнава, че сега Уеб я мрази, че всеки негов поглед ще е пълен с презрение и осъждане.

Но не, трябваше да бъде реалистка. Та тя изобщо нямаше да бъде тук. Когато Лусинда — отдавна не мислеше за нея като за баба — починеше, Дейвънпорт вече нямаше да бъде неин дом. Щеше да бъде на Уеб, а той нямаше да я иска тук. Нямаше да го вижда всеки ден, а може би нямаше да го вижда изобщо. Щеше да се наложи да се махне, да си намери работа, да се сблъска с истинския свят. Е, поне с нейната диплома и опит щеше да си намери прилична работа. Може би не в района на Шоулс. Сигурно щеше да се наложи да се премести, а в такъв случай със сигурност нямаше да вижда Уеб. Това също нямаше никакво значение. Неговото място бе тук. Нейните неразумни действия му бяха стрували наследството, така че бе напълно правилно да направи необходимото, за да му го върне.

— Има ли значение за теб — попита рязко Лусинда, — че ще загубиш Дейвънпорт, ако направиш това за мен?

Нищо нямаше значение. Това се бе превърнало в нейна мантра, в нейно проклятие от десет години насам.

— Той е твой, така че можеш да го оставиш, на когото желаеш. Уеб бе избраният от теб наследник. И ти си права, той ще свърши много по-добре работата, отколкото аз някога бих могла.

Чувстваше, че тихият й, равен глас обезпокои по някакъв начин Лусинда, но да вложи някакви чувства в него й се струваше непосилно.

— Но ти си от рода Дейвънпорт — оспори думите й Лусинда, сякаш искаше Роана да оправдае собственото й решение. — Някои биха казали, че Дейвънпорт ти принадлежи по право, тъй като Уеб е от рода Талант. Той е мой кръвен родственик, но не е Дейвънпорт и не ми е толкова близък роднина като теб.

— Но той е по-добрият избор.

Глория влезе във всекидневната точно навреме, за да чуе последните думи на Роана.

— Кой е по-добрият избор? — попита тя, отпускайки се на любимото си кресло. Глория бе на седемдесет и три, десет години по-млада от Лусинда, но докато косите на Лусинда бяха оставени снежнобели, Глория продължаваше упорито да се съпротивлява на природата и поддържаше пухкавите си къдрици светлоруси.

— Уеб — отвърна едносрично Лусинда.

— Уеб! — Глория погледна шокирано сестра си. — За бога, за какво би могъл да бъде най-добрият избор, освен за електрическия стол?

— За да управлява Дейвънпорт и другите бизнес дела.

— Сигурно се шегуваш! Та никой няма да иска да работи с него…

— О, ще го направят — отвърна твърдо Лусинда. — Ако той се съгласи, всички ще работят с него или ще им се иска да не са се държали толкова глупаво.

— Не виждам защо изобщо споменаваш името му, след като никой не знае къде е…

— Открих го — прекъсна я Лусинда. — И Роана ще го уговори да се върне обратно.

Глория погледна Роана така, сякаш току-що й бяха поникнали две глави.

— Да не си се побъркала? — ахна тя. — Не можеш да доведеш един убиец сред нас! Мили боже, нощем няма да мога да затворя очи от страх!

— Уеб не е убиец — тихо каза Роана, отпивайки от чая си, като дори не погледна към Глория бе престанала да мисли и за Глория като за леля. По някое време, през онази ужасна нощ, когато Уеб бе напуснал живота и дома им, мислено бе престанала да свързва роднинските обръщения с тези хора, сякаш емоционалното й отдръпване вече не й позволяваше да се помири с тях. За нея хората от семейството вече бяха просто Лусинда, Глория, Харлан.

— Тогава защо изчезна просто така? Само някой, който се чувства виновен, би избягал.

— Престани! — отсече Лусинда. — Той не избяга, просто му омръзна и се махна. Има разлика. Ние го предадохме и не мога да го виня за това, че ни обърна гръб. Но Роана е права. Уеб не уби Джеси. Никога не съм смятала, че го е направил.

— Е, Були Уотс със сигурност го смяташе за виновен!

При тези думи Лусинда махна с ръка.

— Няма значение. Смятам Уеб за невинен. Срещу него нямаше никакви доказателства, така че по закон е невинен и аз искам той да се върне.

— Лусинда, не се дръж като стара глупачка!

Очите на Лусинда проблеснаха свирепо в противоречие е възрастта й.

— Мисля, че мога най-отговорно да заявя — проточи тя, — че никой никога не ме е смятал за глупачка — стара или не. — И е доживял да го твърди, бе неизказаното продължение на думите й. Независимо дали бе на осемдесет и три или не, дали умираше или не, Лусинда все още съзнаваше цялата власт, с която разполага като пълновластна господарка на богатството на Дейвънпорт, и не се срамуваше да накара и другите да го проумеят.

Глория отстъпи и се обърна към Роана като към по-лесна мишена.

— Не може наистина да възнамеряваш да го направиш. Кажи й, че с истинска лудост.

— Съгласна съм с нея.

При това тихо изречено съгласие очите на Глория заблестяха гневно.

— Разбира се, че ще си съгласна — отсече тя. — Да не мислиш, че съм забравила, че се търкаляше в леглото с него, когато…

— Престани! — избухна Лусинда и се надигна от стола, сякаш щеше да се нахвърли върху сестра си. — Були обясни какво в действителност се е случило между тях и няма да позволя от мухата да се прави слон. Нито ще ги позволя да тормозиш Роана. Тя ще направи само това, за което съм я помолила.

— Но как си могла дори за миг да помислиш за връщането му? — простена Глория, отказвайки се от агресивния си тон, и Лусинда се отпусна отново в креслото.

— Ние просто се нуждаем от него. И сега двете с Роана едва се справяме, а когато умра, тя ще се окаже затрупана от работа.

— О, глупости, Лусинда, ти ще ни надживееш…

— Не — прекъсна бързо Лусинда изявлението, което бе чувала вече толкова пъти. — Няма да ви надживея всичките. И не го искам, дори да можех. Имаме нужда от Уеб. Роана ще отиде и ще го доведе у дома. Край!

 

Привечер на следващия ден Роана седеше в ъгъла на някаква малка, опушена кръчма и наблюдаваше мълчаливо мъж, разположил се върху един от високите столове до бара. Наблюдаваше го толкова дълго и напрегнато, че очите я боляха от усилието да се взира през замъгления и задимен въздух. През по-голямата част от времето дори да бе казал нещо, едва ли би го чула, тъй като звукът на музиката от стария автоматичен грамофон в ъгъла, тракането на билярдните топки, жуженето от разговорите и псувните на многобройните посетители удавяха всички гласове. Въпреки това от време на време, когато мъжът отправяше две-три думи към своя съсед по стол или към бармана, успяваше да разпознае определена интонация или провлачен говор, без съмнение — неговия.

От десет години не го бе виждала, от десет години сърцето й бе мъртво. Беше съзнавала и приемала мисълта, че все още го обича, че все още е уязвима, но някак си десетте мрачни и самотни години бяха притъпили спомена от това колко остро е чувствала присъствието му през целия си живот. За да си припомни, бе достатъчно да го погледне само веднъж. Притокът на чувства бе толкова силен, че направо й причиняваше болка, сякаш всяка клетка от тялото й се бе събудила отново за живот. Много не се бе променило. Все още реагираше по същия начин, сърцето й туптеше забързано, а вълнението пееше, карайки всяко нервно окончание да трепти в съзвучие! Кожата й гореше и трептеше, вътрешностите й туптяха и се свиваха от болка. Нуждата да го докосне, да се притисне към него достатъчно близо, за да може да вдиша неповторимия му незабравим мъжки аромат, бе толкова силна, че почти я парализира.

Но въпреки копнежа си, не можа да събере кураж, за да отиде при него и да привлече вниманието му към себе си. Независимо от увереността на Лусинда, че само тя може да го убеди да се върне вкъщи, Роана не очакваше да види в зелените му очи нищо друго, освен неприязън и антипатия. Очакването да й бъде причинена болка я задържаше на мястото й. Беше живяла с болката от загубата му всеки ден през последните десет години, но тази болка бе позната и по някакъв начин се бе научила да живее с нея. А не бе сигурна, че би могла да понесе още. Един нов удар щеше да я съсипе, и то така, че едва ли би се възстановила след него.

Не бе единствената жена в бара, но мъжките погледи бяха достатъчно настойчиви, за да я накарат да се чувства неудобно. Уеб не бе като останалите. Нехаеше за присъствието й. Това, че все още не й досаждаха, се дължеше единствено на факта, че се бе постарала да не привлича излишно вниманието на мъжете. Облякла се бе скромно и консервативно, с тъмнозелени панталони и кремава спортна риза, което едва ли беше екипът на жена, излязла извън града, за да търси приключения. Не поглеждаше никого в очите, нито хвърляше заинтригувани погледи наоколо. С годините бе развила умение да се държи възможно най-ненатрапчиво, така че да не бие на очи, което сега й послужи добре. Но рано или късно някой каубой щеше да събере достатъчно кураж, за да пренебрегне излъчваните от нея сигнали „Не ме закачайте“, и щеше да си опита късмета.

Чувстваше се изморена. Беше десет часът вечерта, а самолетът й бе излетял от Хънтсвил в шест сутринта. От Хънтсвил бе летяла до Бирмингам, а оттам до Далас с прехвърляне в Джаксън, Мисисипи В Далас беше понесла престой от четири часа. Беше пристигнала в Тъксън в четири и половина, бе наела кола и бе тръгнала на юг по шосе номер 19 до Тумакакори, където според частния детектив на Лусинда живеел Уеб. Според информацията в папката той притежавал малко, но доходоносно ранчо с добитък някъде в района.

Не бе успяла да го открие. Тъй като нямаше никакви табели, тя бе обикаляла из околността, опитвайки се да открие пътя, и неведнъж се бе връщала до главния път, за да се ориентира. Вече бе готова да се разплаче, когато най-после бе попаднала на един местен жител, който не само познаваше Уеб лично, но и бе насочил Роана към тази западнала кръчма в покрайнините на Ногалес, където Уеб обичал да се отбива на път за града, точно както бе станало този ден.

Докато пътуваше към Ногалес, нощта се бе спуснала над пустошта и когато многообразието от цветове постепенно бе потънало в небитието, целият свят бе обгърнат от кадифеночерно небе, обсипано от най-големите и ярки звезди, които някога бе виждала. Красивата, пуста и безлюдна местност й бе подействала успокоително, така че докато намери бара, на лицето й отново се бе появило обичайното невъзмутимо изражение.

Когато бе влязла, Уеб се бе оказал там и бе първият човек, когото тя забеляза. Шокът почти я повали. Главата му бе обърната настрани и той изобщо не се огледа, но Роана знаеше, че е той, тъй като е всяка частица от тялото си чувстваше присъствието му. Тихо се бе отдалечила към една от малкото празни маси, автоматично избирайки възможно най-тъмния ъгъл в заведението, и ето че все още седеше там. Келнерката, изморена жена към четирийсетте, с типично испански черти, минаваше често покрай нея. Първия път Роана бе поръчала бира, държала я бе в ръцете си, докато се стопли, а после бе поискала друга. Не обичаше бира и обикновено изобщо не пиеше, но смяташе, че трябва да поръча нещо, ако не иска да я поканят да освободи масата за други посетители, които с удоволствие ще консумират питиетата си.

Погледна към изподрасканата повърхност на масата, където многобройни остриета на ножове бяха издълбали най-различни инициали и рисунки. Чакането нямаше да й помогне. Просто трябваше да стане, да отиде при него и да приключи.

Но въпреки това не помръдна. Погледът й жадно се върна към него, поглъщайки промените, причинени от изтеклите десет години.

Напуснал бе Тоскана на двайсет и четири — млад мъж, узрял рано за възрастта си и натоварен с отговорности, които биха повалили всеки друг на неговите години, но все пак бе млад. На двайсет и четири все още не бе осъзнал напълно силите и възможностите си, а личността му подлежеше на въздействие. Но смъртта на Джеси, последвалото разследване и начинът, по който семейството и приятелите му го бяха изолирали, го бяха закалили. Изминалите десет години го бяха направили още по-твърд. Личеше си от суровата гънка на устните му и от студения, уравновесен начин, по който гледаше на света около себе си. Очевидно бе от хората, готови да сграбчат живота в ръцете си и да го подчиняват на собствената си воля. С каквито и предизвикателства да се бе сблъскал, крайната победа бе негова.

Роана знаеше за някои от тези предизвикателства, тъй като информацията за Уеб бе доста подробна. Когато конекрадци започнали да нападат стадата му, местните сили на реда не могли да им попречат по никакъв начин. Тогава Уеб съвсем сам проследил четиримата бандити и ги последвал в Мексико. Те го забелязали и започнали да стрелят. Уеб им отвърнал. Битката продължила два дни. Привечер на втория ден единият конекрадец бил мъртъв, вторият — тежко ранен, а третият — контузен, след падане от висока скала. Уеб бил леко ранен в бедрото и страдал от обезводняване. Но крадците решили да се примирят със загубата и да се измъкнат, така че Уеб прекарал обратно през границата откраднатото си стадо коне. Оттогава никакви конекрадци не смеели да го безпокоят.

Сега от него лъхаше усещане за заплаха, не съществувало преди, изглеждаше като човек, който държи на думата си и ще я подкрепи с дела, ако се наложи. Характерът му бе изгладен до самата му желязна сърцевина. Уеб вече нямаше никакви слабости, особено към глупавата, невнимателна братовчедка, която му бе причинила толкова много неприятности.

Той не беше някогашният. Беше по-твърд, по-груб, а може би дори по-брутален. Роана осъзна, че изминалите десет години са променили много и двама им, но едно-единствено нещо бе останало непроменено и това бе любовта й.

Физически Уеб изглеждаше по-як и по-едър от преди. Винаги бе имал мускулестата фигура на природно надарен атлет, но годините изтощителен труд на открито го бяха калили и направили жилав като тръстика и твърд като стомана. Раменете му бяха станали още по-широки, а гърдите — още по-мускулести.

Лицето му бе почерняло от слънцето. От двете страни на устата му бяха вкопани бръчки, а около присвитите му очи се разпръскваха други. Косата му бе по-дълга и по-буйна — като на човек, който не се подстригва редовно. Още една разлика — вече не бе „оформяна“, а просто бе подстригвана. Имаше брада, но тя не прикриваше току-що заздравелия белег от рана от дясното ухо до челюстта му. Роана преглътна, питайки се какво му се е случило и дали нараняването не е било опасно.

Според детективската информация Уеб не само бе купил малкото ранчо и бързо го бе превърнал в печелившо предприятие, но и бе продължил системно да купува и други парцели земя. Не за да разшири ранчото си, а както се бе оказало — за разработване на мини. Аризона бе богата на полезни изкопаеми и Уеб инвестираше в тях. Когато напусна Дейвънпорт, Уеб не бе обеднял. Той бе притежавал свои собствени средства и ги бе инвестирал разумно. Както бе изтъкнала Лусинда, Уеб имаше изключителен талант, що се отнася до бизнес и финанси, и го използваше умело.

Но въпреки че бе преуспял, това не личеше от дрехите му. Ботушите му бяха износени и протрити, дънките му — избелели, а тънката му риза бе прана толкова пъти, че бе станала почти бяла. Носеше тъмнокафява прашна шапка. Ногалес имаше славата на опасен град, но Уеб сякаш бе на мястото си сред тази тълпа грубияни в схлупения бар в далечното пустинно градче край границата, което бе толкова различно от Тоскана, колкото небето от земята.

Той можеше да я съсипе. С няколко студени, нараняващи думи можеше да я унищожи. Прималяваше й при мисълта за риска, които поема, но продължаваше да вижда очите на Лусинда, изпълнени с надежда, когато я бе целунала на сбогуване сутринта. Лусинда, смалила се с възрастта, смазана от мъка и скръб, твърда, но вече не несломима. Вероятно краят беше по-близо, отколкото на Лусинда й се искаше да знаят. Може би това бе последната й възможност да се помири с Уеб.

Роана съзнаваше какво рискува финансово, ако успее да уговори Уеб да се върне вкъщи. Според настоящото завещание на Лусинда тя бе главният наследник на Дейвънпорт и на семейната финансова империя с някои скромни посмъртни дарове за Глория и семейството й, за Ивон и Сандра и пенсии, както и една обща сума, разпределени на дългогодишните служители в дома: Лоуъл, Танси и Беси. Но Уеб дълги години бе подготвян да бъде наследникът и ако се върнеше, всичко отново щеше да бъде негово.

Щеше да загуби Дейвънпорт. Беше потиснала емоциите си, не бе позволила на Лусинда да забележи болката и паниката, които бяха заплашили да пробият защитната й обвивка. В края на краищата беше човешко същество и щеше да съжалява, ако загуби парите, но Дейвънпорт означаваше нещо много повече от една купчина пари. Дейвънпорт бе дом, многообичан пристан, всеки сантиметър, от който й бе познат. Загубата на Дейвънпорт щеше да разбие сърцето й, но не се самозалъгваше с илюзии, че ще бъде добре дошла там, ако Уеб наследи всичко. Той щеше да поиска да види гърбовете на всички, включително и нейния.

Но щеше да се грижи за имението по-добре от нея. Отгледан бе с убеждението, че чрез брака си с Джеси ще получи Дейвънпорт. Бе прекарал детството и младостта си, подготвяйки се да бъде възможно най-добрият управител, и само по вина на Роана го бе загубил.

Каква бе цената на изкуплението?

Съзнаваше каква е, знаеше съвсем точно какво ще й струва.

Но не можеше да пренебрегне Лусинда, която отчаяно искаше да го види, преди да почине. А съществуваше и самият Уеб, принцът в изгнание. Дейвънпорт беше единственият подходящ за него дом, неговото наследство. Имаше към него дълг, който едва ли някога би могла да изплати. Щеше да се откаже от Дейвънпорт, за да може да върне Уеб обратно. Щеше да се откаже от всичко, което има, за да го направи.

Някак без своето съзнателно участие усети, че е станала и върви през задименото помещение. Спря от дясната страна на Уеб и впери трескави, зажаднели очи в рязко очертаната му челюст и упоритата брадичка. Колебливо, като едновременно копнееше да го докосне, но и се страхуваше от допира, вдигна ръка към рамото му, за да привлече вниманието му. Но преди да го направи, той почувства присъствието й и извърна глава към нея.

Зелени, присви, хладни очи я огледаха от главата до петите. Тъмните вежди се повдигнаха мълчаливо и въпросително. Дебнещ поглед на мъж, който оценява достъпността и привлекателността на една жена.

Не я позна.

Роана дишаше учестено и на пресекулки, но сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух. Отпусна с болка ръка надолу, тъй като контактът, от който толкова се бе бояла, й бе отказан. Искаше да го докосне. Искаше да се отпусне в прегръдките му по начина, по който го бе правила като малка, да сложи глава на широкото му рамо и да намери закрила от света наоколо. Вместо това призована помощ трудно постигнатото си самообладание и каза тихо:

— Здравей, Уеб. Може ли да поговорим?

Очите му се разшириха леко и той се завъртя на стола, за да застане лице в лице с нея. В изражението му пролича кратък проблясък на разпознаване, а после погледът му стана недоверчив. След това очите му отново се ожесточиха. Пак я огледа, но този път бавно и отмерено.

Не каза нищо, просто продължи да я гледа втренчено. Сърцето на Роана биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите й.

— Моля те — промълви тя.

Той сви рамене, а от движението мускулестите му рамене опънаха ризата до пръсване. Извади няколко банкноти от джоба си и ги хвърли на бара, после се изправи и се надвеси над Роана, принуждавайки я да отстъпи назад. Без да каже нито дума, хвана ръката й и я поведе към изхода, а дългите му пръсти обхванаха лакътя й като желязно менгеме. Роана се ободри от възхитителното усещане, причинено дори от това безлично докосване, и си пожела да бе сложила блуза без ръкави, за да почувства ръката му върху голата си кожа.

Вратата на ниската сграда се тресна зад тях. Светлината вътре бе сумрачна, но въпреки това й трябваше известно време, за да привикне към тъмнината. Паркирани безредно коли бяха пръснати в тъмнината, а хромираните брони и стъкла отразяваха мигащата червена неонова реклама на заведението. След спарения и запушен бар чистият нощен въздух бе хладен и приятен. Роана изведнъж потрепери. Уеб не я пусна, а я повлече през мръсотията и пясъка на паркинга към един пикап. Извади ключовете от джоба си, отключи шофьорската врата, отвори я и побутна Роана напред:

— Влизай.

Тя се подчини и пролази до другата седалка. Уеб се качи, пъхна дългите си крака под волана и затвори вратата след себе си.

Всеки път, когато рекламата премигнеше, Роана виждаше упорито стиснатата му уста. В затворената кабина се долавяше силната миризма на текилата, която бе изпил. Уеб седеше тихо и гледаше навън през стъклото. Роана скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от студените тръпки, и също замълча.

— Е? — отсече той след една доста продължителна пауза, когато стана очевидно, че Роана не бърза да заговори.

Помисли за всички неща, които би могла да изрече, за всички извинения и съжаления, за всички основания, които би могла да изтъкне, за заръката на Лусинда, но всичко се сля в две съвсем простички слова и тя промълви:

— Върни се у дома.

Уеб се изсмя дрезгаво и се обърна настрана, така че раменете му се облегнаха удобно на вратата.

— Аз съм си у дома или поне достатъчно близо.

Роана отново замълча, както правеше обикновено. Колкото по-силни бяха чувствата й, толкова по-мълчалива ставаше, сякаш защитната й обвивка се втвърдяваше, за да не позволи никакъв пробив, който щеше да я остави отново уязвима и ранима. Близостта му, дори само звукът на гласа му я караше да се чувства така, сякаш ще се разпадне. Не можеше дори да отвърне на погледа му. Вместо това бе свела очи, опитвайки се да овладее треперенето си.

Той измърмори някаква ругатня, после пъхна ключа и го завъртя. Двигателят запали веднага и замърка равномерно. Уеб нагласи парното на максимум, а после се протегна зад седалката, измъкна дънково яке и го хвърли на коленете й.

— Сложи го, преди да си посиняла от студ.

Якето миришеше на прах, конска пот, както и неповторимо на самия Уеб. На Роана й се прииска да зарови лице в него, но вместо това го наметна на раменете си, благодарна за жеста.

— Как ме откри? — попита най-накрая той. Мама ли ти каза къде да ме намериш?

Роана поклати отрицателно глава.

— Леля Сандра ли?

Отново поклати глава.

— По дяволите, не съм в настроение да си играем на въпроси и отговори! — отряза той. — Или говори, или слизай от колата.

Пръстите на Роана се впиха в реверите на якето.

— Лусинда нае чистен детектив, който те откри. А после ме изпрати тук. — Чувстваше враждебността, която се излъчваше на вълни от него и сякаш изгаряше кожата й. Съзнавала бе колко трудно ще бъде да го убеди да се върне, но досега не бе разбрала колко много я мрази в действителност. Стомахът й се преобърна, а гърдите й зейнаха празни, сякаш сърцето й вече го нямаше.

— Значи не си дошла по своя воля? — попита той рязко.

— Не.

Съвсем неочаквано той се пресегна и хвана брадичката й, забивайки пръсти в меката й кожа, за да обърне главата й към себе си. В гласа му прозвуча лека заплаха:

— Гледай ме в очите, когато говориш с мен.

Тя го послуша, без да се съпротивлява, като жадно проследи всяка черта от скъпото му лице и я запечата в паметта си. Това можеше да се окаже последната им среща, а когато я изгонеше, още една частица от нея щеше да умре.

— Какво иска Лусинда? — попита той, като продължаваше да я държи за брадичката. Голямата длан обхващаше половината й лице. — Ако просто е почувствала липсата на усмихнатото ми лице, нямаше да чака цели десет години, за да ме потърси. Така че какво иска от мен?

Горчивината му бе по-дълбока, отколкото бе очаквала, а гневът му — все тъй силен, както в деня, когато бе напуснал дома им. Би трябвало да го знае, както и Лусинда. Всички познаваха буйния му нрав и точно затова, още четиринайсетгодишен, Лусинда го бе избрала за наследник и управител на Дейвънпорт. Предателството им към нето бе като да дърпат разярен тигър за опашката, така че сега трябваше да се изправят лице в лице с острите му зъби и нокти.

— Тя иска да се върнеш у дома и да поемеш отново управлението.

— Как ли пък не! Добрите хора от областта Колбърт няма да се цапат, като въртят бизнес с човек, обвинен в убийство.

— Ще го направят. Ако притежаваш Дейвънпорт и всички останали предприятия, ще трябва да участват — или ще загубят собствените си доходи.

Дрезгав смях изпълни кабината.

— Мили боже, трябва наистина да ме иска обратно, щом е решила да ме купи! Знам, че е променила завещанието си, и то очевидно в твоя полза. Какво не върви? Да не е взела някои неразумни решения и сега да иска да измъкна семейството от батака?

Пръстите й се свиха от болезнено желание да протегне ръка и да изглади гневните бръчки по челото му, но се сдържа, а усилието да се овладее пролича в гласа й.

— Иска да се върнеш у дома, защото те обича и съжалява за случилото се. Нуждае се от теб вкъщи, защото умира. Болна е от рак.

Уеб я гледаше гневно в тъмнината, а после рязко се пусна и се обърна настрана. После възкликна:

— По дяволите! — И стовари вбесено юмрук върху волана. — Винаги е успявала да манипулира хората. Господ ми е свидетел, че самата Джеси ми дойде на главата поради същата причина.

— Значи ще се върнеш? — попита колебливо Роана, сякаш не можеше да повярва на чутото.

Вместо да й отговори, Уеб се обърна към нея и отново обхвана лицето й с длан. После се наведе към нея толкова близо, че виждаше блясъка на зениците му и усещаше миризмата на алкохол. Изведнъж слисано осъзна, че той не е съвсем трезвен. Би трябвало да е разбрала, след като го бе наблюдавала как пие, но изобщо не се беше замисляла…

— А ти? — попита настойчиво той, тихо и напрегнато. — Разбрах само какво желае Лусинда. А ти какво желаеш? Искаш ли да се върна вкъщи, Роана, ти, която изведнъж се оказа доста пораснала? Как те принуди да й свършиш мръсната работа, след като прекрасно знаеш, че ще загубиш много пари и собственост, ако успееш да изпълниш задачата? — Замлъкна за миг. — Доколкото разбрах, точно това имаше предвид, нали? Ако се върна, тя ще промени завещанието си и ще остави всичко на мен?

— Да — потвърди шепнешком Роана.

— Тогава си глупачка — отвърна й подигравателно той и я пусна. — Е, защо не изприпкаш обратно като добро кученце, в каквото те е превърнала, и не й кажеш, че си се постарала, но не си успяла, тъй като не се интересувам от предложението й.

Роана посрещна болката от този нов удар и я зарови дълбоко в себе си, под защитната обвивка, където нямаше да проличи колко я е заболяло. Изражението, с което се извърна към него, бе гладко и безизразно като на кукла:

— И аз самата искам да се върнеш у дома. Моля те. — Чувстваше напрегнатия му поглед върху себе си, сякаш бе лазерен лъч, намерил целта си.

— Е, и защо би искала такова нещо? — попита тихо той — Освен ако наистина не си глупачка. А дали си такава, Роана?

Отвори уста да му отговори, но той притисна мазолестия си пръст към устните й.

— Преди десет години ти започна всичко, като ми предложи дребното си мършаво телце. По онова време смятах, че си прекалено невинна, за да съзнаваш какво правиш, но оттогава доста съм мислил по въпроса и смятам, че съзнаваше точно как реагирах в онзи миг, нали?

Пръстът все още стоеше притиснат към устните й, проследявайки чувствителните им контури. Точно от това се бе бояла най-много. Да се и изправи пред горчивите му обвинения. Затвори очи и кимна.

— Знаеше ли, че точно тогава Джеси идва към кухнята?

— Не! — Решителното й отричане раздвижи устните под пръстите му, които трепнаха от докосването му.

— Значи ме целуна, защото ме желаеше?

Какво значение има гордостта? — помисли тя. През целия си живот го бе обичала по различни начини. Отначало го бе обичала с безмълвното детско обожание, после с буйната младежка обич и накрая — с неугасимата страст на жена. Вероятно последната промяна се бе случила, когато бе видяла Джеси да го мами с друг мъж и бе осъзнала, че не може да му каже, тъй като ще го нарани. Ако в онзи миг се бе оказала по-малка и по-наивна, сигурно щеше да засияе при мисълта да навлече неприятности на Джеси и щеше веднага да разкрие всичко. Но по онова време бе поставила доброто на Уеб над собствените си импулсивни желания и точно тогава се бе поддала на друг един импулс и го бе целунала, така че в края на краищата му се бе наложило да плати цената скъпо и прескъпо.

Пръстите му се притиснаха по-силно към устните й.

— Желаеше ли ме? — настоя той. — Наистина ли ме желаеше?

— Да — въздъхна тя, изоставяйки всякаква гордост и чувство за собствено достойнство. — Винаги съм те желаела.

— А сега? — Гласът му бе упорит, неумолим и я тласкаше към нещо, чийто край не можеше да предвиди. — Сега желаеш ли ме?

Какво искаше от нея? Може би просто пълното й унижение. Ако я обвиняваше за всичко, случило се някога, може би това бе цената, която желаеше тя да плати.

Кимна в знак на съгласие.

— Колко ме желаеш? — Ръката му изведнъж се плъзна под якето и погали гърдата й. — Само колкото да ме подразниш, да ме съблазниш? Или достатъчно, за да ми дадеш това, което ми предложи преди десет години?

Роана ужасено ахна от изненада. Погледна го безпомощно, а тъмните й очи бяха толкова широко отворени, че изпълниха бледото й лице.

— Знаеш ли какво? — промърмори той. Голямата му длан продължаваше да изгаря гърдата й, като от време на време леко я притискаше, сякаш да провери твърдостта й. — Платих за това преди десет години, но така и не го получих. Ще се върна и ще се погрижа за бизнеса вместо Лусинда, но само ако ми дадеш това, което тогава всички сметнаха, че съм взел.

Стъписана, Роана изведнъж проумя какво има предвид, осъзна, че изминалите години го бяха ожесточили още повече, отколкото бе подозирала. Предишният Уеб никога не би направил подобно нещо — или може би дълбоко у себе си винаги бе носил тази безпощадност, но не беше му се налагало да я използва. Сега стоманата бе лъснала почти на самата повърхност.

Значи това бе неговото отмъщение за романтичния й младежки порив, който му бе струвал толкова много. Ако се върнеше обратно у дома, щеше да получи Дейвънпорт като възнаграждение, но той искаше и Роана лично да си плати, а цената бе нейното тяло.

Погледна го в очите, погледна мъжа, когото обичаше, откакто се помнеше.

— Добре — прошепна тихо.