Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Overload, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
ganinka (2015)

Редактор: Ани Димитрова

 

 

Издание:

Горещо лято’94 — сборник

ИК „Арлекин България“, София, 1994

ISBN: 954-11-0188-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Затъмнение! Цялата Югоизточна част беше без ток — но все още има повече от достатъчно електроенергия между Елизабет Мейджър и Том Куинлън! Заседнали заедно по време на спирането на тока в един от даласките небостъргачи, а напрежението между тях поражда искри, които биха могли да осветят и най-тъмната нощ.

Първа глава

Двайсет и първи юли, четвъртък

Беше горещо дори за Далас.

Топлината на тротоара се просмукваше през тънката подметка на обувките, които Елизабет носеше. Това я караше да бърза, макар всяко движение да изискваше усилие в знойния задух. В огромната сграда, където работеше, строителите бяха решили, че подземният паркинг е излишен, тъй като имаше такъв от другата страна на улицата. Всеки път, когато пресичаше в дъжд или пек, Елизабет се заклеваше да потърси друго място за офиса си. Но щом влезеше вътре, забравяше. Възможността за промяна обаче я караше да се чувства по-добре.

Иначе сградата беше съвършена. Построена само преди две години, тя съчетаваше в себе си елегантност и удобство. Цветовете във фоайето — хармония от сиво, бледорозово и бяло, намираха баланса между мъжко и женско, така че да е уютно и за двата пола. Буйната зеленина, грижливо поддържана от специалисти, допринасяше към усещането за свежест и простор. Асансьорите бяха многобройни, бързи и надеждни — поне засега. Елизабет ценеше много последното качество, защото в предишната сграда асансьорното обслужване беше мудно и непостоянно. Частна фирма се грижеше за охраната. Във фоайето имаше специално бюро за пазача. Смените бяха две — от шест сутринта до десет вечерта, тъй като никоя от компаниите, помещаващи се тук, не работеше през нощта. Ако някой поискаше да дойде преди шест или пък да си тръгне след десет часа, трябваше да уведоми охраната. Говореше се, че една от компютърните фирми от десетия етаж ще премине на три пълни смени и тогава щеше да има още един дежурен. Но засега сградата се заключваше точно в десет вечерта през седмицата и в шест следобед през почивните дни.

Тя отвори първите няколко врати и въздъхна с облекчение. Хладният въздух от климатичната инсталация обля зачервеното й лице и заличи ситната пот, избила върху лицето й, докато паркираше. Като отвори още няколко тежки стъклени врати, почувства изцяло действието на климатичната инсталация и дори потръпна.

Един едър, чорлав мъж, по всяка вероятност мотоциклетист, се качи в асансьора току пред нея.

Внезапно разтревожена, Елизабет влезе, премести чантата на лявото си рамо и рязко се обърна да натисне бутона. В този момент видя голяма мазолеста ръка да избира същия етаж. Тя му се усмихна вяло, както правят хората в асансьорите. После решително прикова поглед върху вратата пред нея, докато бързо и безшумно се носеха към петия етаж. Поуспокои се малко, защото реши, че щом е за същия етаж, той несъмнено отива при „Куинлън Секюритис“.

Слязоха и мъжът тръгна по петите й. Канцелариите на нейния офис бяха отляво. Големи прозорци откриваха луксозния интериор и тя видя секретарката си да се връща от обяд. Чики също я забеляза и се вгледа в нея. Не, тя наблюдаваше ококорена мъжа отзад. Големите й тъмни очи не се откъсваха от него.

Елизабет отвори вратата на своя кабинет. Мотоциклетистът уверено влезе отсреща, в „Куинлън Секюритис“. Те нямаха прозорци към коридора, само дискретна табела върху солидната врата. Неведнъж бе имала основание да остане доволна от този факт. Хората, които отиваха там, бяха най-малкото… интересни.

— Иха! — възкликна Чики, без да отделя очи от насрещната врата. — Видя ли това?

— Да — отвърна Елизабет сухо.

— Той носеше обица! — каза тя замечтано. — Ами забеляза ли косата му?

— Да, дълга и несресана.

— Каква грива само! Чудя се, защо ли отиде в „Куинлън“? — Очите на Чики блестяха. — Може да е някой нов.

Елизабет сви рамене, макар че го допускаше. За съжаление, сигурността, която „Куинлън Секюритис“ предоставяха, беше не толкова финансова, колкото физическа, тоест — силова. Когато се преместиха тук, Чики ги проучи, без да се свени, и докладва, че „Куинлън“ предлагат всички видове сигурност — от алармени системи до телохранители. Това обаче не можа да даде отговор на въпроса на Елизабет защо в техния офис идват такива хора. Клиентелата имаше определено груби маниери. А това не беше признак за състоятелност, която да им позволява алармени инсталации. Ако пък такъв беше манталитетът на персонала, едва ли някой би се почувствал удобно сред телохранители, които приличат на убийци и говорят на жаргон.

Известно време миналата зима Елизабет бе излизала със собственика на фирмата, Том Куинлън. Щом станеше въпрос за бизнеса му обаче, той не обелваше дума и тя трябваше да внимава с въпросите. Всъщност всичко, свързано с Том, я караше да бъде предпазлива. Едър, прекалено агресивен и догматичен мъж, без да полага усилия, той изглеждаше изумителен както като личност, така и като физика. Когато усети, че ще обсеби живота й, тя набързо прекрати връзката. Оттогава се стараеше да го избягва. Никога вече не би оставила живота си без контрол, а Том Куинлън бе преминал всякакви граници.

Чики отклони вниманието си от затворената врата и погледна шефката си с очакване:

— Е?

Елизабет не успя да сдържи усмивката си и цялата засия:

— Тя одобри всичко!

— Наистина ли? — извика Чики и подскочи от радост.

— Да. Започваме следващия месец. — Беше обядвала със Сандра Ейлънд, собственичка на едно от най-старите имения в Далас, което бе решила да обнови. Днес Елизабет й представи сметката за вътрешното обзавеждане. Тя притежаваше фирмата от пет години и това бе най-голямата поръчка досега. Сандра Ейлънд обичаше веселието и често организираше събирания, а за по-добра реклама Елизабет не смееше и да мечтае. Тази сделка я отвеждаше нагоре по стълбата на успеха.

Чики не криеше ентусиазма си. Тя танцуваше из стаята, а дългата й черна коса се развяваше.

— Виж ни сега, Далас! — извика тя. — Днес имаме поръчка от Ейлънд, а утре — нещо друго. Ще имаме много работа, ура!

— Надявам се — рече Елизабет и влезе в кабинета си.

— Не „надявам се“ — последва я секретарката, танцувайки. — Сигурно е. Телефонът ще звъни толкова често, че ще се наложи да си взема помощница. Да, това ми харесва. Някой друг ще вдига слушалката, а аз ще тичам из града да търся персонал за поръчките, които ще валят.

— Ако скиташ из града, няма да можеш да наблюдаваш кой минава по коридора — подхвърли Елизабет уж небрежно, като едва сдържаше усмивката си.

Чики спря да танцува и се замисли. Тя смяташе „Куинлън“ за скривалище на интересни мъже.

— В такъв случай ще ми трябват две помощнички — рече тя накрая. — Едната да отговаря на телефона, а другата да тича из града. Аз ще стоя тук, за да организирам нещата.

Елизабет се засмя. Да имаш около себе си жизнерадостен човек като Чики бе истинско удоволствие. Техните характери взаимно се допълваха — хладният, понякога саркастичен ум на Елизабет се уравновесяваше от неизменното добродушие на Чики. Елизабет беше висока и слаба, а Чики — ниска и пищна. Чики предпочиташе ярки тонове за облеклото си, така че Елизабет избираше по-меките. Клиентите не обичат да бъдат обсебвани, нито ограничавани. Незнайно как, но контрастът между двете някак успокояваше хората, които идваха при тях, като им вдъхваше увереност, че няма да бъдат принуждавани да изберат нещо, което не са харесали. Разбира се, на Елизабет невинаги й беше удобно в този тип дрехи. Днес например, в тази мъчителна горещина, би се чувствала много по-добре в къси панталони и памучна фланелка, а обу чорапогащник. Не би го направила, ако нямаше климатична инсталация.

— Кога тръгваш? — Чики направи крачка към вратата и гривните й издрънчаха.

— Да тръгвам ли? — Понякога бе трудно да проследи мисълта на секретарката си. — Та аз току-що дойдох!

— Никога ли не слушаш радио? Топлината навън е опасна. Министерство на здравеопазването препоръчва да не се излиза през най-горещите часове на деня, да се пие много вода и неща от този род. Много фирми работят само до обяд. Почти всички в сградата ще затворят до два часа.

Елизабет погледна папката на Ейлънд, която току-що бе оставила на бюрото си. Нямаше търпение да започне.

— Можеш да си отидеш, когато пожелаеш — рече тя. — Хрумнаха ми някои идеи, върху които искам да поработя, затова ще остана.

— Нямам никакви ангажименти и мога да ти правя компания — отвърна Чики веднага.

Елизабет се захвана с работата си и както обикновено скоро потъна в нея. Тя обичаше вътрешната архитектура, вълнуваше я предизвикателството да прави жилищата красиви и функционални, като в същото време да подхождат на характера на собственика. Искаше домът на Сара Ейлънд да е съчетание между традицията на стария Югозапад — с много въздух и простор, и бляскавата изтънченост на домакинята.

Телефонът иззвъня и прекъсна работата й. Погледна часовника и с изненада откри, че минава три. Секретарката й вдигна слушалката, изслуша гласа внимателно, после каза:

— Ще проверя. Почакайте. — Завъртя се на стола си и надникна през отворената врата на кабинета. — Обажда се портиерът. Той замества и звъни във всички офиси, тъй като не е запознат с обичайната практика на работа. Каза, че почти всички са си отишли и иска да знае докога ще останем.

— Защо не си тръгнеш? — предложи й Елизабет. — Няма смисъл да стоиш. До час и аз ще си тръгна. Искам да довърша тази скица, няма да ми отнеме много време.

— Ще остана с теб.

— Недей, наистина няма нужда. Само включи телефонния секретар. Обещавам да не се задържам дълго.

— Е, добре. — Чики предаде съобщението и затвори. После извади портмонето си от чекмеджето. — Страхувам се да изляза оттук. Може би е по-добре да почакам до залез-слънце, когато температурите ще паднат до около трийсет и два градуса.

— Дотогава има повече от пет часа. Не забравяй, че е юли.

— От друга страна, бих могла да използвам тези пет часа да подмамя онзи симпатяга, когото срещнах в коридора миналата седмица…

— Звучи по-смислено.

— И по-интересно. — На лицето й грейна усмивка. — Той обаче няма да има това щастие. До утре.

— До утре. И късмет! — Чики напусна грациозно офиса, а Елизабет отново се съсредоточи върху проекта, чиито линии се появяваха изпод талантливите й пръсти.

По правило тя даваше всичко от себе си, но този специално искаше да бъде съвършен. И не заради успеха в кариерата, а защото онази чудесна стара къща го заслужаваше.

По едно време усети пръстите си схванати и спря. Раменете я боляха от напрежение. Тя леко ги разкърши и отново посегна към молива, когато осъзна какво означава тази скованост. Погледна към часовника и въздъхна недоволно — беше пет и двайсет. Нямаше намерение да остава до толкова късно. Сега трябваше да се справи с натовареното движение, което възнамеряваше да избегне в тази убийствена жега.

Изправи се и се протегна, после взе чантата си. Високата сграда в съседство спираше изгарящите слънчеви лъчи, ала въпреки това през матовите прозорци струеше обилна светлина и в кабинета не беше никак тъмно. Когато излезе, видя Том Куинлън да заключва вратата на офиса си. Помъчи се да не го поглежда, но усети, че я наблюдава и изпита нервност. Винаги й бе действал така. Макар и не основна, но това стана една от причините да спре да се вижда с него.

Имаше неприятното усещане, че той я изчаква, огледа се неспокойно, ала не видя никого. Обикновено в края на работния ден имаше много хора, обаче сега бе съвсем тихо. Едва ли тя и Том бяха единствените, останали тук! Но разумът й подсказваше, че другите са постъпили по-мъдро и са си тръгнали по-рано. Значи нямаше кой да я спаси от Куинлън.

Когато тя се отправи към асансьорите, той тръгна заедно с нея.

— Дори едно „здравей“ ли не заслужавам?

— Здравей — каза тя.

— Работиш до късно. Останалите отдавна си тръгнаха.

— Но не и ти.

— Да. — Той внезапно смени темата. — Хайде да вечеряме заедно. — Каза го сякаш не бе покана, а заповед.

— Не, благодаря — отвърна тя. Натисна бутона и се помоли асансьорът да побърза. Колкото по-скоро се отървеше от този мъж, толкова по-сигурна щеше да се чувства!

— Защо?

— Защото не искам.

Мек звън извести пристигането на кабината, вратите се отвориха и тя влезе. Куинлън я последва, вратите се затвориха, като я заключиха вътре с него. Пресегна се да натисне бутона, но той хвана ръката й и застана между нея и таблото.

— Просто се страхуваш.

Елизабет помисли, после сви рамене и погледна суровото му лице.

— Прав си. Страхувам се. Не искам да излизам с мъже, които ме плашат.

Тези думи никак не му харесаха.

— Страхуваш се да не те нараня ли? — не можеше да повярва той.

— Разбира се, че не. — Знаеше, че не му казва цялата истина, но това си беше нейна работа, а и той трудно можеше да разбере. Тя ловко освободи ръката си. — Всичко е много заплетено, а аз нямам време за обяснения. Страхувам се, че объркваш програмата ми за вечерта.

— Дяволите да те вземат! — избухна той. Гласът му прогърмя в затвореното пространство. — Отбягваш ме повече от шест месеца, защото не искаш да ти обърквам програмата, така ли?!

— Какво да ти кажа? Всеки има свои предпочитания. — Тя се изви, натисна бутона и асансьорът бавно се заспуска надолу.

Три секунди по-късно обаче той се олюля и внезапно спря. Елизабет се блъсна в Куинлън, сякаш някой я бутна към него. Здравите му ръце я обгърнаха и той извъртя мускулестото си тяло така, че да смекчи удара. Едновременно с това светлината угасна и ги обгърна пълна тъмнина…