Линда Хауърд
Сенки от мрака (16)

Петнадесета глава

Беше също като едно време. Опитваше се да се вмъкне в стаята си, без никой да я види. Но тогава го бе правила в напразен опит да се скрие след някоя пакост или извършен пред свидетели гаф. Сблъсъкът с този непознат брутален тип бе нещо много по-сериозно. А съществуваше и тази разлика, че сега бе достатъчно зряла, за да признае глупавата си постъпка, а не да разправя опашати лъжи в опит да я прикрие. Ако я попитаха, нямаше да лъже, но все пак не възнамеряваше сама да разказва за случилото се.

Успя да се добере до стаята си без никакви проблеми. Бързо се съблече и се вмъкна под душа, замижавайки от болка, когато водата обля изподраните й крака. След като се изкъпа, трябваше да вземе мерки срещу възможни възпаления, така че намаза раничките със спирт, а после и с гел от алое. Щипенето изчезна почти веднага, а след като то престана да й напомня непрекъснато за обезпокоителната среща в гората, нервите й започнаха да се успокояват.

Няколко изчетквания с четката пооправиха косата й, а след три минути полагане на малко грим всички следи от преживяното бяха заличени. Роана погледна изтънченото изражение в огледалото, понякога се изненадваше от образа, който виждаше там, сякаш не бе самата тя. Благодаря на Бога за приятелките си от колежа, помисли си тя. Почти целият й живот бе осеян със загуби, смъртта на родителите й, убийството на Джеси, заминаването на Уеб. Но колежът се бе оказал доста добър период, което в голяма степен се дължеше на онези говорещи провлачено, наблюдателни и остроумни млади жени, които бяха взели под своето крило непригодната девойка и бяха използвали експертните си познания върху обществото и козметиката, за да я превърнат в приемлива дебютантка. Интересно как компетентно полагане на спирала можеше да се превърне в миниатюрно зрънце самоувереност, как усвояването на грациозна танцова стъпка някак си развърза езика и й позволи да води свободно светски разговори.

Пъхна обикновените златни халки в дупките на ушите си и обърна глава, за да провери как изглежда. Харесваше й как краищата на леко чупливата й коса се навиваха през тях, сякаш бе нарочно подстригана така, че да се получи този ефект. Това бе още нещо, на което я бяха научили приятелките й от колежа — как сама да подобрява външния си вид. Най-големият им дар бе обучаването и постигането на известна сръчност в танците, в полагането на грим, в начина на обличане и държане в обществото. Основите бяха полагани толкова постепенно, че изобщо не бе забелязала промените. Една по една всяка тухла бе зидана в стените, докато изведнъж, едва сега, сградата бе станала толкова голяма, че вече можеше да я съзре и сама да й се възхити.

Самоувереност.

Как бе завиждала на всички, които я имаха! Уеб и Лусинда бяха динамични, активни и самоуверени личности от вида, създаващ нации и империи. Глория често пъти бе сляпа за всичко останало, освен себе си, но когато бе убедена в правотата си, държеше на своето. Самоувереността на Джеси бе просто неописуема. Лоуъл бе уверен в работата си с животните, поверени на грижите му, а Танси ръководеше кухнята. Дори монтьорите в автосалона, откъдето бе купила колата си, бяха сигурни във възможностите си да отстранят всеки технически проблем по машината.

Тази бавно формираща се структура бе нейната собствена самоувереност. Осъзнаването я накара да разтвори широко очи от учудване. Когато ставаше въпрос за коне, тя е сигурна в себе си и това бе типично за нея от край време. Беше се оказала достатъчно самоуверена или просто безразсъдно храбра, за да се изправи срещу онзи ужасен мъж в гората днес и бе успяла да го принуди да престане да малтретира коня си.

Избликът на гняв и яд я бе раздвижил, появила се бе борбеност, чието съществуване не бе подозирала. Конят, разбира се, се бе оказал катализаторът, тя обичаше толкова много животните, а когато забележеше някой да се отнася зле с тях, изпадаше в истинска ярост. Но въпреки това собствените й действия я изненадаха, изправиха я лице в лице с една дълбоко скрита страна от характера й, която смяташе за отдавна мъртва или поне за сигурно приспана. Вече не мяташе гръм и мълнии, когато се разгневеше, нито настояваше да се наложи, но щом преценеше за нужно, оповестяваше мнението си. Пазеше голяма част от преживяванията си само за себе си, но това бе изцяло нейно решение, нейният собствен начин не само да се справя със сърдечните огорчения, но и да ограничи болката. Защитаваше се, като не си позволяваше да се интересува от нищо или поне да не показва на никого, че е загрижена, а през повечето време външно изразеното безразличие бе достатъчно.

Продължи да се взира в огледалото към лицето, което познаваше толкова добре, и все пак нещата, които видя, бяха съвсем нови, сякаш току-що бе отворила врата с различен ъгъл на полезрение.

Хората в града се отнасяха към нея с уважение, изслушваха я, когато заговореше, колкото и рядко да се случваше това. В областта имаше дори група млади жени, които се занимаваха с бизнес и я канеха редовно на съботни обеди в ресторанта на Калахан, но не за да говорят за работа, а за да се посмеят, да се пошегуват и да… се държат като приятелки. Приятелки. Не я канеха да излиза с тях, защото е наследничката на Лусинда, или защото искат да й измъкнат някоя идея, или да й поискат някаква услуга. Канеха я просто защото я харесваха.

Досега не бе го проумяла. Устните й се разтвориха изненадано. Толкова бе свикнала да мисли за себе си като за пълномощника на Лусинда, че изобщо не бе смитала, че може да бъде поканена някъде заради самата себе си.

Кога се бе случило всичко това? Замисли се, но не можа да посочи точен момент. Процесът се бе оказал толкова постепенен, че нямаше някакво по-особено събитие, което да ознаменува промяната.

Дълбоко в себе си почувства прилив на мир и спокойствие. Уеб щеше да получи Дейвънпорт, точно както Лусинда винаги бе планирала, но дълбоко насаденият у Роана страх при мисълта да напусне защитните му граници, започна да избледнява. Въпреки всичко щеше да се махне, обичаше Уеб толкова много, че не можеше да разчита на самоконтрола си. Ако останеше, най-вероятно някоя нощ щеше да се вмъкне в леглото му и да го помоли да я вземе отново.

Не желаеше това да се случи. Не искаше да обърква него или себе си. Това току-що открито чувство за собствено достойнство и стойност бе твърде ново, твърде крехко, за да устои на още едно опустошително отхвърляне.

Започна да обмисля къде би могла да отиде и какво би могла да прави. Разбира се, искаше да остане в областта Шоулс, корените й бяха дълбоки, пускани поколения наред в продължение на векове. Имаше свои собствени пари, наследени от родителите й, а и все пак щеше да наследи дял от имота на Лусинда, въпреки че огромната част щеше да премине в ръцете на Уеб. Можеше да направи каквото пожелае. Мисълта й подейства успокоително. Почувства се свободна.

Искаше да отглежда и да обучава коне.

Когато Лусинда починеше, дългът във формата на благодарност, натрупан, когато едно ужасено, съсипано от скръб седемгодишно дете бе чуло баба си да казва, че може да остане да живее при нея, щеше да бъде изплатен. Това бе и дълг на любов — също толкова силна, колкото и благодарността. Точно тя я бе задържала край баба й, превръщайки я постепенно в краката, ушите и очите на Лусинда, когато с възрастта здравословното й състояние се бе влошило. Но когато Лусинда си отидеше, а Дейвънпорт преминеше в опитните ръце на Уеб, Роана щеше да бъде свободна.

Свободна. Думата премина през нея, ефирна като крилцата на новоизлюпена от какавидата пеперуда.

Можеше да създаде собствен дом, изцяло неин и вече никога нямаше да зависи от другиго за покрива над главата си. Благодарение на обучението на Лусинда вече разбираше от капиталовложения и финанси, вярваше в собствените си способности да управлява парите си, така че винаги да бъде добре подсигурена. Щеше да отглежда свои собствени коне, но това щеше да бъде само част от работата й. Щеше да навлезе в бизнеса като треньор, хората щяха да водят конете си при нея за обучение. Дори Лоуъл признаваше, че никога не е виждал друг да може да успокои толкова нежно уплашен или малтретиран кон, или просто навикано и наругано животно.

Роана можеше да го направи. Можеше да превърне идеята си в преуспяващо предприятие. И за първи път в живота си щеше да живее заради самата себе си.

Големият часовник във фоайето удари тихо, като звукът едва се чу тук, в задната част на огромната къща. Роана погледна стреснато собствения си часовник и забеляза, че вече е време за вечеря, а все още не е облечена. Дрямката, която възнамеряваше да открадне, едва ли бе възможна с повишения адреналин във вените й, така че би могла да опита да хапне.

Отиде забързано до гардероба и извади първата попаднала пред очите й закачалка, на която висяха копринени панталони и подходяща туника без ръкави. Панталоните щяха да скрият драскотините по краката й, а в момента само това я интересуваше. Вече знаеше как да избира красиви и удобни дрехи, но така и не свикна да изпитва удоволствие от хубавото облекло.

— Съжалявам, че закъснях — промълви тя, когато влезе в трапезарията. Всички вече бяха седнали, отсъстваха единствено Брок и Корлис, но те рядко вечеряха у дома. Брок прекарваше колкото може повече време с годеницата си, а само Господ знаеше къде прекарва времето си Корлис.

— Кога се прибра у дома? — попита Уеб. — Не те чух да влизаш. — Присвитите му очи я изгледаха по същия начин, както когато Роана бе хлапе и той току-що я е хванал в опит да се вмъкне незабелязано.

— Прибрах се към пет и половина — не бе обърнала внимание на точното време, тъй като бе доста разстроена. — Качих се веднага горе, за да взема душ преди вечеря.

— Горещината е толкова съсипваща, че се налага да вземам душ по два пъти на ден — съгласи се Ланет — Компанията на Грег искаше да го прехвърли в Тампа. Представяте ли си колко по-голяма с влажността на юг? Просто не бих могла да я понеса.

Грег хвърли поглед към жена си, а после отново съсредоточи вниманието си в чинията прел себе си. Беше висок, слаб мъж, който рядко говореше. Посивялата му коса бе подстригана късо и доколкото Роана знаеше, той никога не вършеше нищо за удоволствие или за отмора. Грег ходеше на работа, връщаше се в къщи с претъпкано куфарче, пълно с още повече работа, и прекарвате часовете между вечеря и времето за лягане — надвесен над документите. Знаеше, че е един от ордата писарушки в средния мениджмънт, но и изведнъж осъзна, че всъщност изобщо няма представа какво точно работи той. Грег никога не говореше за службата, никога не разказваше смешни истории за колегите си. Просто си седеше тихо, безцветна фигура в сянката на Ланет.

— Второстепенно прехвърляне? — попита Уеб, а студените му зелени очи се плъзнаха от Грег към Ланет и обратно. — Или повишение?

— Повишение — отвърна кратко Грег.

— Но това означава местене — обясни Ланет. — А всекидневните разходи ще са толкова по-големи, че всъщност ще губим пари от това така наречено повишение. Грег, разбира се го отклони.

Което означаваше, че Ланет просто е отказала да се премести, помисли Роана. Също като нея, той имаше нужда да се откъсне от Дейвънпорт и да създаде свой собствен дом. Може би Дейвънпорт бе прекалено красив, той бе нещо повече от дом, в който живеят хора.

След вечеря Уеб каза на Лусинда:

— Ако не си много уморена, бих искал да поговорим за вложенията, които обмислям.

— Разбира се — отвърна тя и двамата тръгнаха към вратата.

Роана остана на масата с безизразно лице. Взе с вилицата още едно парченце от ягодовия кейк, който Танси бе поднесла за десерт, насилвайки се да изяде поредното залъче, което бе също толкова нежелано, колкото и предшестващите го.

Уеб се спря на вратата и се огледа, смръщил тъмните си вежди, сякаш току-що бе разбрал, че Роана не е с тях.

— Идваш ли?

Тя стана тихо и ги последва, питайки се дали той наистина бе очаквал от нея автоматично да заключи, че присъствието й е задължително, или просто се бе сетил за нея в последния момент. По-вероятно бе второто. Уеб винаги досега бе свикнал да обсъжда решенията си с Лусинда, но въпреки изразеното желание Роана да продължи да носи настоящите си отговорности, явно не смяташе, че тя има някаква власт.

И беше прав, разбира се, реши Роана, принуждавайки се да погледне истината в очите. Нямаше никаква власт извън тази, която Уеб или Лусинда й даваха, което не бе съвсем истинско право на глас. Всеки от тях би могъл да я спре по всяко време и да я лиши дори от подобието на авторитет.

Влязоха в кабинет и заеха обичайните си места: Уеб на бюрото, което доскоро бе нейно. Роана — на един от страничните столове, а Лусинда — на дивана. Всичко в Роана трепереше сякаш бе преобърнато и променено. Последните няколко часа бяха изпълнени с вътрешни прозрения относно собствения й характер — нищо кой знае колко велико или драматично, но въпреки това малки проблясъци, които оставяха у нея усещането, че вече нищо не е същото и дори никога не е било такова, каквото дотогава го е възприемала.

Уеб говореше, но за първи път в живота си Роана не се вслушваше във всяка негова дума така, сякаш се отронва от устата на самин всемогъщ Бог. Почти не го чуваше. Днес се бе сблъскала с един брутален тип и едновременно с това бе разбрала, че хората я харесват заради самата нея. Бе взела решение, което касаеше бъдещето й. Като дете се бе оказала в невъзможност да контролира собствения си живот, а през изминалите десет дълги години бе позволила времето да тече покрай нея, отдръпвайки се на един безопасен остров, където никой не би могъл да я нарани. Но сега можеше да контролира живота си, не трябваше да позволява на другите да диктуват хода на събитията, можеше да избира свои собствен път и да налага свои собствени правила. Усещането за власт бе едновременно упоително и плашещо, но вълнението, което предизвикваше, не можеше да бъде отречено.

— … с разумно вложение от наша страна — казваше Уеб — но Мейфийлд винаги е бил човек, на когото може да се разчита.

Изведнъж интересът на Роана се събуди, привлечен от току-що споменатото име, и тя си спомни клюката, която бе чула същия следобед.

Лусинда кимна.

— Звучи интересно, въпреки че, разбира се…

— Не — изрече Роана.

Изведнъж в стаята настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от приглушеното тиктакане на стария часовник над камината.

Трудно бе да се каже кой бе по-изненадан — Лусинда, Уеб или самата Роана. Понякога бе смятала, че Лусинда трябва да преосмисли своето решение и тихо и бе излагала собствените си основания, но никога открито и безапелационно не беше изказвала несъгласието си. „Не“-то просто се бе изплъзнало от устните й. Изобщо не бе го обмислила, а просто ясно и твърдо го бе произнесла.

Лусинда се отпусна на дивана и премига стреснато. Уеб завъртя стола си, така че да може да гледа право в Роана, и я прикова с поглед, от което тя почувства как всеки нерв в тялото й се напряга. Очите му блестяха странно и възбудено.

— Защо? — попита най-после той, а тонът му бе съвсем мек и спокоен.

Роана отчаяно си пожела да бе държала езика зад зъбите си. Това импулсивно „не“ бе основано на една клюка, когато бе чула същия следобед на организационното събрание. Ами ако Уеб просто я изслуша, а после я погледне със снизходителната усмивка на възрастен, който е изтърпял невероятното, но забавно бръщолевене на дете, и после се върне отново към обсъждането с Лусинда? Скъпоценното й новооткрито чувство на самоувереност щеше да я напусне.

Лусинда вече бе привикнала да изслушва мнението на Роана, но тя винаги го бе предлагала само като такова и бе оставяла крайното решение на баба си. Никога досега не бе казвала чисто и просто „не“.

— Хайде, Ро — започна да я уговоря Уеб. — Ти наблюдаваш хората, забелязваш неща, които ние не виждаме. Какво знаеш за Мейфийлд?

Тя си пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Просто нещо, което чух днес. Мейфийлд отчаяно се нуждае от пари. Наоми го е оставила вчера и според слуховете иска от него огромна издръжка, тъй като го хванала в пералнята с една от приятелките на Амелия от колежа, дошла на гости за няколко седмици. Освен това, както подочух, гушкането датирало още от Коледа, а и изглежда, че тази приятелка от колежа, която е само на деветнайсет, е бременна в четвъртия месец.

 

Настъпи тишина, а после Лусинда се обади:

— Доколкото си спомням, Амелия наистина имаше някаква приятелка на гости за великденските празници.

Уеб изсумтя, а после се усмихна:

— Звучи ми така, сякаш Мейфийлд има своите собствени предпочитания, а?

— Уеб! Дръж се прилично! — Но въпреки искрената си изненада от коментара му, Лусинда имаше свежо чувство за хумор и едва сдържа усмивката си, като погледна крадешком към Роана.

— Съжалявам — извини се, както подобава, Уеб, въпреки че очите му продължаваха да блестят. Уловил бе погледа, който Лусинда бе хвърлила към Роана, сякаш се притесняваше, че Роана би могла да чуе нещо неприлично. Отношението й бе съвсем старомодно — една девица, независимо от възрастта й, трябваше да бъде закриляна от сексуални намеци. Това, че Лусинда считаше Роана все още за девствена, означаваше, че в живота на Родна не с имало никакви романтични преживявания дори в колежа.

Лусинда е абсолютно права, помисли, си Уеб и сърцето му затуптя лудешки при спомена за онази нощ в Ногалес. Роана наистина се бе оказала девствена, но за не повече от час, след като се бе приближила към него в бара. Беше му отнело приблизително толкова да я съблече, да разтвори бедрата й и да проникне в нея.

Споменът за това го прониза като светкавица и разтърси всяко нервно окончание в тялото му, оставяйки го тръпнещ. Усещането за стройното й гладко тяло под неговото се бе оказало съвършено. Гърдите й кръгли и сладки, с толкова прекрасни форми… просто съвършени. Горещата й стегната женственост бе паснала на инструмента му… просто съвършено. А начинът, по който бе обвила толкова доверчиво ръце окото врата му, начинът, по който бе извивала гърба си, безразсъдното й, екзалтирано изражение, когато стигна до върха… О, боже, всичко се бе оказало толкова съвършено, че бе останал без дъх.

Почувства възбудата см в напълнените си до пръсване панталони. Намести се на стола, като се радваше, че седи зад бюрото. Точно това заслужаваше, задето си позволи да мисли за онази нощ, на неземното блаженство да бъде в Роана. Което и бе изживял. Всъщност няколко пъти. И нито веднъж не бе използвал презерватив.

Никога дотогава не се бе държал толкова безотговорно, без значение колко е изпил. Целият настръхна, сякаш го удари ток. Мисълта за предпазни средства изобщо не бе му хрумнала през онази нощ. Основният мъжки инстинкт бе надделял над разума му и той я бе любил отново и отново, отпечатвайки себе си върху плътта й, и по най-примитивния начин бе изхвърлил семенната си течност в нея. През онези дълги часове тялото бе властвало над ума му, не че умът му се бе оказал в най-добрата си форма.

Трябваше да се овладее и да запази изражението си невъзмутимо, за да не скочи и да не я сграбчи с развълнувания въпрос дали не носи детето му в себе си. По дяволите, не бяха минали дори две седмици, откъде би могла да знае?

— Уеб?

Гласът на Лусинда проникна в съзнанието му и той откъсна мислите си от пътя, по който бяха поели. Лусинда и Роана го наблюдаваха. Изражението на Роана бе спокойно и отвлечено, както обикновено, но в този момент Уеб сякаш можеше да проникне в душата й и му се стори, че вижда проблясък на страх в очите й. Нима очакваше да отхвърли онова, което бе споменала само като клюки? Нима очакваше толкова нетърпеливо още един удар върху самоуважението си?

Потри брадичка, докато я гледаше.

— Според теб личният живот на Мейфийлд е истинска каша и смяташ, че толкова отчаяно се нуждае от пари, че не преценява правилно нещата.

Роана издържа на погледа му.

— Точно така.

— И си чула всичко това на събранието днес?

Получи сериозно кимване в знак на потвърждение.

Уеб изсумтя.

— Тогава да благодарим на Бога за клюките. Може би току-що ни спаси от една голяма загуба, а може би не само нас, а и Мейфийлд, тъй като той се нуждае от нашата подкрепа, за да извърши сделката.

Лусинда изхъмка:

— Съмнявам се дали Бърт Мейфийлд ще се почувства много благодарен, но кашата в личния му живот е изцяло по негова вина.

Роана се отпусна назад, малко позамаяна от лекотата, с която и двамата бяха приели анализа й. Емоциите й бяха толкова нестабилни, че не знаеше как да се държи и какво да прави и затова седеше тихо и не правеше нищо. От време на време усещаше погледа на Уеб върху себе си, но не си позволи да го погледне в очите. Точно в този момент чувствата й бяха прекалено близо до повърхността, а контролът й — прекалено слаб, не искаше да го притесни и да обърка сама себе си, като се втренчи в него със сляпо обожание. Стресът от последните няколко часа започваше да изчезва, въздействието на адреналина започваше да избледнява и тя се почувства ужасно уморена. Не знаеше дали ще може да заспи, всъщност бе толкова изтощена, че се опасяваше да не заспи, тъй като точно в такива моменти обикновено ставаха случките с ходенето насън. Но дали щеше да спи или не нямаше такова значение. Просто трябваше да полегне, поне за малко.

Изведнъж Уеб се озова до нея и я подхвана за ръката, за да я изправи.

— Толкова си изморена, че се олюляваш на стола — каза рязко той. — Върви си в леглото. Трябваше да обсъдим само предложението на Мейфийлд.

Дори това леко докосване й бе достатъчно, за да поиска да се отпусне в прегръдките му, да се довери на силата му, да почувства горещината и твърдите мускули на тялото му поне още веднъж. За да не се поддаде на импулса, тя се отдръпна.

— Изморена съм — призна тихо. — Ако си сигурен, че това е всичко за днес, ще се кача горе.

— Това е всичко — отвърна Уеб и смръщи вежди.

Роана промърмори „лека нощ“ на Лусинда и излезе от стаята. Уеб я наблюдаваше с присвити очи. Роана се бе отдръпнала от него. Доколкото си спомняше, за първи път Роана бе отбягнала докосването му.

— Дали ще заспи? — попита на глас, без да поглежда към Лусинда.

— Вероятно не — въздъхна тя. — Или ако спи, няма да е задълго. Тя изглежда… малко нервна напоследък. За първи път от години си позволява да го направи, да се намеси със свое решение. Радвам се, че я изслуша, вместо да подминеш мнението й, без да му обърнеш внимание. Аз самата трябваше да се науча да обръщам внимание на думите й. Просто Роана забелязва много неща за хората, тъй като докато те говорят, тя слуша и наблюдава. Роана обръща внимание на дребните неща.

Побъбриха още няколко минути, а после Лусинда се изправи внимателно, като гордо отказа да разкрие колко трудно започва да става за нея това движение.

— И аз съм малко изморена — каза тя. — Дните, в които издържах да танцувам до зори, вече свършиха.

— Никога не съм имал такива — отвърна сухо Уеб. — Винаги трябваше да работя.

Лусинда поспря и го погледна притеснено.

— Много ли те товарех? — внезапно попита тя. — Ти бе толкова млад, когато ти дадох Дейвънпорт. Просто не ти остана време да изживееш детството си.

— Работата бе тежка — сви рамене Уеб. — Но точно това желаех. Не съжалявам за нищо. — Никога не бе съжалявал за работата. Съжалявал бе за доста други неща, но никога за истинското въодушевление, с което се нахвърляше върху ученето и усъвършенстването. Не беше го правил само заради Дейвънпорт, но и заради себе си, тъй като властта и тръпката да я упражняваш вече го бяха пленили. Бе се превърнал в златното момче, в принца, който щеше да наследи короната, и даваше всичко от себе си за тази роля. Дори се бе оженил за принцесата, а в какво бедствие само се бе превърнал бракът му! Не можеше да обвини Лусинда за всичко това, въпреки че самата тя бе насърчила женитбата му с Джеси. Само неговата собствена сляпа амбиция го бе отвела доброволно до олтара.

Когато мина покрай него, Лусинда го потупа по ръката и той я проследи с поглед, докато излизаше от стаята, отбелязвайки колко внимателно прави всяка следваща стъпка. Или я болеше, или бе далеч по-слаба, отколкото й се искаше другите да разберат. Тъй като тя не обичаше никои да се суети около нея, Уеб я остави да излезе без никакъв коментар.

Въздъхна тежко и въздишката прозвуча съвсем ясно в тихата стая. Някога тази стая бе неговото собствено царство и носеше безкомпромисните символи на чисто мъжкото й предназначение. И сега не бе променено кой знае какво, с изключение на компютрите и факса, тъй като Дейвънпорт не бе къща, която често се подлага на драстични промени. Тя остаряваше незабележимо, като разликите бяха дребни и постепенни. Сега обаче тази стая изглеждаше по-малка, по-женствена. Завесите бяха различни, по-светли на цвят, но имаше и нещо друго. Самият въздух се бе променил, сякаш бе попил присъщата сладост на женската плът, на парфюмите и лосионите, използвани от Лусинда и Роана. Много ясно усещаше шанела на Лусинда, през целия си живот не помнеше да е ползвала друг аромат. Уханието на Роана бе по-леко, по-сладко и бе най-силно, когато седеше зад бюрото.

Слабият парфюм го упои. Седна отново зад бюрото и прелисти няколко документа, но след известно време изостави опитите да се съсредоточи и се отпусна намръщено назад, замисляйки се отново за Роана.

Никога досега не се беше отдръпвала от него. Просто не преставаше да мисли за това. Почувства страх, сякаш бе загубил нещо ценно. Беше се заклел, че няма да се възползва от нея, по дяволите, дори малко се бе погордял с решението си, тъй като трябваше да си откаже нещо, което наистина желаеше: нея. Но тя бе така дяволски сдържана, сякаш онази нощ в Ногалес никога не се бе случвала, сякаш не бе прекарала детските си години, като вървеше непрестанно по петите му и го гледаше с нямо обожание.

Бе толкова резервирана, толкова сдържана и затворена в себе си! Уеб продължаваше да я гледа усмихнато и очакваше тя да отвърне на усмивката му като в онези забавни мигове, които бяха споделяли преди, но гладкото й, неподвижно лице, както винаги, оставаше сериозно, сякаш вече не можеше да се смее.

Мислите му се върнаха към любовната им нощ. Искаше да види Роана отново да се усмихва, но дори повече от това искаше да разбере дали не носи в себе си неговото дете. При първа възможност щеше да поговори с нея — нещо, което вероятно щеше да се окаже доста по-трудно, отколкото можеше да си представи, предвид промяната в поведението й.

 

Следващият следобед Роана въздъхна, като се отпусна в голямото кожено кресло и разтри врата си, за да го раздвижи. Спретнатата купчинка надписани покани стоеше, подредена в ъгъла на бюрото, но щом погледна списъка с гостите, разбра, че поне една трета от пликовете чакат да бъдат адресирани.

Веднага щом бе получила съгласието на Уеб за празненството, Лусинда бе започнала да обмисля бойната си тактика. Всеки, който имаше някакво влияние в обществото, трябвате да бъде поканен, което, накратко казано, закръгли списъка с гости на зашеметяващата цифра петстотин. Тълпа, която просто нямаше как да се побере в къщата, макар и толкова голяма като Дейвънпорт, освен ако не искаха да отворят спалните. Лусинда бе несломима, просто щяха да отворят френските прозорци към вътрешния двор, щяха да накичат осветление по дърветата и храстите и щяха да оставят хората да влизат и излизат. А и без това вътрешният двор бе най-подходящ за танци.

Роана бе започнала работа веднага. Нямаше начин Танси да успее да подготви вечеря за толкова хора, така че трябваше да намери доставчик, който да се справи с такова огромно парти в толкова кратък срок, тъй като датата, която Лусинда бе избрала, бе след по-малко от две седмици. Беше избрала тази дата целенасочено, тъй като не искаше да остави на гостите прекалено много време за размисъл, освен необходимото за закупуване на нови тоалети и за насрочване на час при фризьор. Малкото доставчици в областта Шоулс вече бяха заети за тази дата, така че Роана бе принудена да наеме една компания от Хънтсвил, с която никога досега не бе работила. Надяваше се, че всичко ще мине добре.

На тавана имаше купища декорации и стотици лампи, но Лусинда бе решила, че само осветление с мекия успокояващ цвят на праскова ще бъде подходящо. На тавана нямаше лампи с този цвят. След десетина телефонни обаждания Роана бе открила нужното в специализиран магазин в Бирмингам, така че щяха да получат осветителните тела до един ден.

Нямаше достатъчно столове, независимо че поне част от гостите щяха да танцуват или да се разхождат насам-натам. Трябваше да се доставят още столове, да се наеме оркестър, да се поръчат цветя, както и да се намери печатар, който да отпечата поканите моментално. Тъй като те вече бяха готови, Роана се зае с адресирането на пликовете. Пишеше вече три часа и се чувстваше изтощена.

Спомняше си как Лусинда бе правила същото преди години. Веднъж я бе попитала защо не наеме някого да го свърши, тъй като изглежда толкова скучно да седиш с часове и да надписваш стотини пликове. Лусинда бе отвърнала надменно, че една дама трябва да се погрижи лично да покани гостите си, което според Роана означаваше, че това е един от онези южняшки обичаи, които трябваше да се спазват, независимо от абсурдността им. По онова време се бе заклела, че никога няма да й се наложи да върши нещо толкова скучно.

Сега търпеливо работеше по списъка с гости. Работата й се струваше все тъй скучна, но сега разбираше защо обичаят продължава да се спазва: той даваше усещане за приемственост, за наследствена връзка с предците. Баба й бе вършила това, както и прабаба и, както и прапрабаба й — и така назад до незапомнени времена. Тези жени бяха част от Роана, гените им продължаваха да живеят чрез нея, въпреки че, изглежда, тя щеше да бъде последната брънка във веригата. За нея съществуваше само един мъж, а той не се интересуваше от нея. Край на историята, край на семейството.

Роана преднамерено отблъсна всички мисли за Уеб, за да може да се концентрира върху настоящата задача. Бе свикнала да върши писмената си работа на бюрото, но днес Уеб работеше там. Все още изпитваше лека изненада всеки път, когато го забележеше да седи на стола, за който бе свикнала да мисли като за свой, изненада, която нямаше нищо общо с изблика на радост, който я обхващаше винаги когато го видеше.

Беше се оттеглила в малката слънчева всекидневна в задната част на къщата, тъй като тя бе най-усамотена, и бе седнала на писалището. Столът се оказваше уред за мъчения за всеки, който седеше повече от петнайсет минути на него, така че бе взела миникомпютъра и се бе преместила на дивана. Краката й бяха изтръпнали. Когато Уеб излезе следобед, за да посети Ивон, Роана с истинско облекчение се възползва от отсъствието му, за да се настани в кабинета. Разположи се на стола и всичко дойде на мястото си. Бюрото бе точно на необходимата височина, а столът бе удобен и познат.

Чувствам се на мястото си в този стол, помисли си тя. Но не си позволи никакво съжаление. Тук се бе почувствала необходима за първи път в живота си, но скоро щеше да има нещо, което да й принадлежи изцяло. Смъртта на Лусинда щеше да бъде краят на една част от живота й, както и началото на друга. Защо бе нужно да се ядосва и да съжалява за този символ на властта, когато така или иначе скоро щеше да се мести? Само на Уеб можеше да го отстъпи, без да я заболи сърцето, тъй като всичко това му бе обещано много преди тя да поеме управлението на Дейвънпорт.

Имаше голяма разлика между справянето с финансови книжа и адресирането на пликове, най-малкото в значимостта на работата, но поне физическите усилия бяха едни и съши. След като работеше в относително удобство, Роана си позволи да се отпусне, докато механично надписваше поканите.

Отначало почти не усещаше как умората надвива тялото й, тъй като бе свикнала с нея. Наложи си да я пренебрегне и надписа внимателно още няколко адреса, но изведнъж клепачите й натежаха така, че едва държеше очите си отворени. Опасенията й през миналите две нощи, че ще заспи дълбоко и ще ходи насън, се бяха оказали безпочвени, въпреки умората, която изпиваше силите й, едва бе дремвала за по няколко минути, успявайки да събере не повече от два часа за цяла нощ. Миналата вечер отново бе усещала почти болезнено присъствието на Уеб в съседната стая и се бе събуждала, вслушана напрегнато в движенията му.

А сега усещаше колко тихо е в къщата. Уеб отсъстваше, а Лусинда си почиваше. Грег и Брок бяха на работа. Глория и Ланет може и да бяха против празненството, но и двете бяха отишли да си купят нови рокли, а Харлан ги придружавате. Корлис бе излязла веднага след закуска с небрежното: „Ще се върна по-късно“ и без никакво обяснение къде отива.

Въпреки отчаяните усилия на климатика, в кабинета бе топло от силното слънце, което нахлуваше през прозорците. Клепачите на Роана се отпуснаха съвсем и накрая тя затвори очи. Винаги се опитваше да избягва дрямката през деня, тъй като вечерта й беше още по-трудно да заспи, но понякога умората бе съсипваща. Седнала в топлата и тиха стая, Роана загуби битката със съня.

 

Когато Уеб паркира в гаража, забеляза, че колата на Роана е в клетката си, а Корлис също се е върнала, докато Глория и Ланет все още пазаруваха. Но точно от присъствието на едната кола го прониза лека тръпка на нетърпение. И двата следобеда, откакто си бе дошъл, Роана бе имала срещи, така че почти бе очаквал същото да се повтори и днес, въпреки че тя не бе споменала за някакви уговорки. В добре оформената стегната структура на малките градчета обществените и бизнес задълженията почти се припокриваха, като често първите се диктуваха от вторите. Докато отново не намереше мястото си в обществото, щеше да се наложи Роана сама да изпълнява тези задължения.

Някак си не бе очаквал да я вижда толкова рядко. Преди Роана винаги бе вървяла по петите му, без значение какво вършеше. Когато бе станала на седем или осем, трябваше да й забрани да влиза след него в тоалетната, но дори тогава тя се свиваше в коридора и го чакаше. Но в онзи момент току-що бе загубила родителите си и той се бе превърнал в единствената й опора, когато самата тя свикна с обстановката, фанатичната й привързаност постепенно се бе уталожила. Но дори като девойка, винаги се бе оказвала някъде наоколо, а грозноватото й малко личице бе обърнато и го следваше, както слънчогледът — слънцето.

Но сега вече не бе грозновата, бе се превърнала в поразителна жена с особено изваяна фигура, която едва ли щеше да се промени с възрастта. Непрекъснато се опитваше да устои на съблазънта, не можеше да се възползва от разтърсващата я уязвимост само, за да задоволи похотта си. Но трижди проклети дяволи, вместо да бъде просто уязвима, тя се държеше много резервирано с него, а и повечето време не бе у дома. Сякаш преднамерено го избягваше. Щом Уеб го проумя, нещо го прониза. Дали бе смутена, защото е спала с него? Спомняше си колко затворено бе лицето й на слепващата сутрин. Или негодуваше, че той ще наследи Дейвънпорт вместо нея?

Лусинда твърдеше, че Роана се грижи за управлението на Дейвънпорт по задължение, но дали не грешеше? Роана прикриваше толкова много неща зад спокойното си и отвлечено изражение. Някога бе успявал да отгатне всичко по очите й, сякаш четеше разтворена книга, а сега трябваше непрекъснато да я наблюдава, опитвайки се да разгадае и най-малката искрица, загатваща за чувствата й. Но през повечето време виждаше само умора, която изцеждаше силите й, както и безмълвно търпение, с което я понасяше.

Ако бе предполагал колко грижи ще й създаде проклетото празненство, никога не би се съгласил да го организират. Ако Роана все още работеше, щеше да я накара да престане. Лицето й бе издължено и изпито, а под очите й имаше тъмни кръгове, пряко доказателство за това, че не спи. Безсънието бе едно, а будуването по цяла нощ и непрекъснатата работа през деня — съвсем друго. Трябваше да прави нещо, което да й доставя удоволствие, и Уеб реши, че една дълга и спокойна езда е най-подходяща за случая. Роана не само обичаше да язди, но и физическото натоварване щеше да я измори достатъчно, за да заспи през нощта. Той самият започваше да нервничи, почти всеки ден бе свикнал да прекарва дълги часове на седлото и физическото натоварване, както и успокоителното присъствие на конете, започваха да му липсват.

Влезе в кухнята и се усмихна на Танси, която си тананикаше щастливо, докато шеташе и въпреки че никога не бързаше, успяваше да приготви огромни количества превъзходни ястия. Танси не се бе променила кой знае колко, откакто той се помнеше. Сигурно бе на шейсет и няколко години, но косата й бе все тъй прошарена, както в деня, в който бе дошъл да живее в Дейвънпорт. Бе ниска и набита, а добротата струеше от сините й очи.

— Тази вечер за десерт ще има лимонов пай — рече засмяно тя, тъй като знаеше, че това с един от любимите му сладкиши. — Погрижи се да си оставиш малко място и за него.

— Ще го имам предвид. — Лимоновият пай на Танси бе толкова хубав, че можеше да се наяде само с него. — Знаеш ли къде е Роана?

— Разбира се. Беси току-що бе тук и каза, че госпожица Роана е заспала в кабинета. Да ти кажа, изобщо не съм изненадана. Само като погледнеш горкото дете, веднага ще разбереш, че последните няколко нощи са били доста мъчителни, доста по-тежки от обичайното.

Беше заспала. Облекчението се опита да надделее над разочарованието, тъй като бе очаквал с нетърпение да поязди с нея.

— Няма да я безпокоя — обеща той. — А дали Лусинда се събуди от следобедния си сън?

— Предполагам, но все още не е слязла. — Танси тъжно поклати глава. — Годинките започват да тежат на госпожа Лусинда. Винаги можеш да разбереш кога възрастните хора се отказват от живота по това, че спират да ядат храната, която цял живот са обичали. Предполагам, това е начинът, по който природата с разрешила нещата. Майка ми, лека й пръст, обичаше най-много кисело зеле и кренвирши, но няколко месеца преди да си отиде ми каза, че вече нямали същия вкус и не иска да ги яде.

Любимото ястие на Лусинда открай време бе бамя. Обичаше я пържена, варена, маринована, изобщо всякак.

— Лусинда все още ли яде своята бамя? — тихо попита Уеб. Танси тъжно поклати глава:

— Казва, че тази година бамята не била много вкусна.

Уеб излезе от кухнята и тръгна тихо по коридора. Зави зад ъгъла и спря, когато видя как Корлис, с гръб към него, отваря вратата на кабинета и наднича вътре. Веднага разбра какво се кани да направи. Малката кучка щеше да затръшне вратата и да събуди Роана. Обхвана го бесен гняв и той тръгна решително към Корлис, а тя, все още с гръб към него, отстъпи назад и отвори широко вратата, толкова широко, колкото й позволяваше ръката. Канеше се да затръшне вратата с все сила и точно тогава Уеб я хвана. Стоманените му пръсти се впиха във врата й, тя ахна задавено и замръзна на мястото си.

Той затвори леко вратата, а после я помъкна по коридора, като продължаваше да стиска силно врата й. Извъртя главата й настрана, така че да вижда лицето й. Едва ли някога в живота си бе бил по-ядосан. Искаше му се да я разтърси като мръсен парцал. От една страна, да събуди Роана от дрямката й не бе нищо повече от дребна и груба шега, предвид това колко отчаяно се нуждаеше тя от този сън. Но Роана наистина се нуждаеше от този сън и злостната постъпка го ядоса най-вече, защото бе напълно безсмислена. Корлис нямаше да постигне или да спечели нищо, като обезпокоеше Роана, просто си бе проклета кучка и той нямаше да се примири с това.

Лицето й, все тъй извърнато към него, издаваше тревогата й. За миг в сините й очи проблесна изненада от това, че са я хванали точно когато смяташе, че е сама, но бързо погледна лукаво, обмисляйки начин да се измъкне от неудобното положение.

— Не се притеснявай да измисляш извинения — сряза я Уеб, като говореше тихо, така че да не обезпокои Роана. — Може би е по-добре да ти обясня някои неща, така че да разбереш по-ясно положението си. Моли се вятърът никога да не предизвика течение в къщата и да не тресне някоя врата, докато Роана спи, или пък котката да не събори нещо. А господ да ти е на помощ, ако самата ти забравиш да пазиш тишина. Защото без значение какво точно се е случило, ако си някъде в имението, ще обвиня теб. А знаеш ли какво ще стане тогава?

Корлис се сгърчи, разбрала, че Уеб няма да я остави да измисли някакво извинение.

— Какво? — присмя му се тя. — Ще извадиш своя верен ръжен?

Ръката му стисна още по-силно врата й и Корлис примижа от болка.

— Ще направя нещо много по-лошо от това — отвърна й той с преднамерено кадифен глас. — Поне от твоя гледна точка. Ще те изхвърля от този дом, и то толкова бързо, че задникът ти ще оставя дири по стълбите. Ясно ли е? Аз наистина изпитвам искрена непоносимост към паразитите, а ти си толкова близо до границата на търпението ми, че вече съм готов да ти помогна да стигнеш до изхода.

Лицето й потъмня от яд и тя се опита да се измъкне от хватката му. Уеб я задържа и повдигна въпросително вежди, сякаш очакваше отговор.

— Копеле такова! — избълва ядно и злобно Корлис — Леля Лусинда смята, че може да принуди хората да те приемат, но те никога няма да го направят. Ще се държат добре с теб заради нея, но веднага щом умре, ще разбереш какво точно мислят. Върна се само защото научи, че тя умира и искаш да получиш Дейвънпорт и всичките пари.

— Така и ще стане — отвърна Уеб и се усмихна. Усмивката му не бе никак добродушна, но и той не бе в настроение. Освободи Корлис и я прониза с презрителен поглед. — Лусинда каза, че ако се върна, ще промени завещанието си. Дейвънпорт ще ми принадлежи, а ти ще изхвърчиш оттук. Но ти си не само кучка, а и много глупава на всичкото отгоре. Както стояха нещата преди, Роана щеше да наследи всичко вместо мен, но ти си се държала с нея като злобна и разглезена пикла. Да не си мислила, че тя ще те остави да живееш тук и след това?

Корлис вирна глава:

— Роана е смотанячка. Мога да се справя с нея.

— Както казах, много си глупава. Сега Роана не се занимава с теб, защото Лусинда е най-важна за нея, а и не иска да я безпокои. Но независимо какво ще стане, ти по-добре започни да си търсиш друго място за живеене.

— Баба няма да ти позволи да ме изгониш.

Уеб изсумтя:

— Дейвънпорт не принадлежи на Глория. И тя няма право на глас.

— Но и на теб не принадлежи! Доста неща могат да се случат, преди леля Лусинда да умре. — Думите й прозвучаха като заплаха и той се почуди какво ли е замислила.

Беше му омръзнало да се занимава с малката кучка.

— Тогава може би трябва да добавя още едно условие: ако започнеш да си отваряш устата прекалено много и да причиняваш неприятности, ще бъдеш изхвърлена за нула време. А сега изчезвай от полезрението ми, преди да реша, че вече ми създаваш повече грижи, отколкото самата ти заслужаваш.

Корлис се отдалечи, поклащайки задник, за да му покаже, че изобщо не се страхува. Може би наистина не се страхуваше, но по-добре да бе взела думите му несериозно.

След минута Уеб отвори тихо вратата на кабинета, за да се увери, че не са събудили Роана с разправията си. Опитал се бе да говори тихо, но на Корлис изобщо не можеше да се разчита да прояви подобна загриженост и той твърдо си обеща, че ако очите на Роана са отворени, Корлис ще изхвърчи на улицата.

Но тя все още спеше, свита в големия стол, отпуснала глава на облегалката. Уеб спря до вратата и се вгледа в Роана. Точно така бе спала през нощта, която прекараха заедно — поне доколкото й бе позволил да спи. Ако тогава знаеше колко рядко събитие е за нея истинският, ободряваш сън, нямаше да я буди толкова. Но в края на краищата всеки път тя се бе гушвала в прегръдките му по същия начин, с отпусната на рамото му глава.

Прониза го сладка болка и копнеж. Би искал да я подържи в прегръдките си още веднъж. Можеше да спи в ръцете му колкото пожелае.