Линда Хауърд
Сенки от мрака (11)

Десета глава

Роана рядко спеше добре, но бе толкова изтощена от целодневното пътуване и емоционалния стрес, че когато Уеб най-после я остави да спи, тя моментално потъна в дълбок сън. Събуди се замаяна и за миг не можеше да си спомни къде се намира, но с годините бе свикнала да се събужда на места, където не бе лягала, така че не изпадна в паника.

Вместо това си лежеше тихо, докато действителността наложи присъствието си в съзнанието й. Първо, това тук не бе Дейвънпорт. Второ, бе чисто гола. Трето, интимните й части бяха тръпнещи и възпалени.

Изведнъж всичко дойде на мястото си и тя скочи, изпъната като струна в леглото, оглеждайки се за Уеб. Веднага разбра, че го няма.

Беше станал, беше се облякъл и я бе оставил сам в този треторазреден мотел. През нощта горещината му бе постопила част от леда, обковал я в прегръдките си от толкова години, но сега, докато седеше гола сред купчината мръсни чаршафи, почувства как студеният пласт бавно се втвърдява отново.

Изглежда, такава бе съдбата й. Винаги бе чувствала, че дори да му се предложи телом и духом, той пак няма да я обича. Сега вече го знаеше със сигурност. Заедно с тялото си тя му бе отдала й сърцето си, а той просто бе правил секс с нея.

Нима бе толкова глупава, за да смята, че той се интересна от нея? И защо? Та тя му носеше само неприятности. И сигурно не бе го привлякла с кой знае какво. Уеб винаги бе успявал да спечели всяка жена, дори и най-красивата. Не можеше да се сравни с тези, които обикновено го привличаха, нито като лице, нито като фигура. Просто се бе оказала подръка, когато имаше нужда от жена. Видял бе възможност да се разтовари и се бе възползвал от нея. Случаят бе приключен.

Лицето й бе безизразно, докато се измъкваше от леглото, пренебрегвайки болката между краката си. Върху другата възглавница забеляза бележка, надраскана върху рекламните листчета на хотела. Вдигна я и веднага разпозна решителния почерк на Уеб. „Ще се върна в десет“, гласеше тя. Бележката не бе подписана, но не бе и необходимо Роана изглади с пръсти листчето, после го откъсна от кочана, сгъна го внимателно и го пъхна в портмонето си.

Погледна ръчния си часовник: осем и половина. Цял час и половина, които трябваше да убие по някакъв начин. Час и половина, отпуснати милостиво, преди да трябва да изслуша обяснението му, че миналата нощ се е оказала една голяма грешка, която не възнамерява да повтори.

Най-малкото, което можеше да направи, бе да се вмъкне отново в строго официалната си защита обвивка, за да не изглежда жалка, когато отново я отблъсне. Можеше да понесе какво ли не, но не смяташе, че би могла да изтърпи съжалението му.

Дрехите й бяха точно толкова смачкани и съсипани, колкото се чувстваше и самата тя. Първо изпра бельото си и го просна пред климатика, за да изсъхне. Взе панталоните и блузата в малката баня и ги метна на вратата, докато вземаше душ в малката кабинка с пропукан под и пожълтели петна от варовик. Помещението бързо се изпълни с пара и преди да свърши, блузата и панталоните изглеждаха значително по-добре.

Климатикът бе по-скоро шумен, отколкото ефективен, но все пак стаята скоро се стопли. Изключи го и провери бельото си. Бикините й бяха почти сухи, с изключение на колана. Сложи ги набързо и се облече, в случай, че Уеб се върнеше по-рано, отколкото бе казал. Не че не бе я разгледал и докосвал навсякъде, но това бе снощи. След като на сутринта си бе тръгнал по този начин, ясно бе дал да се разбере, че миналата нощ не означава нищо повече за него, освен физическо облекчение.

Среса правата си, гъста коса назад и я остави свободно да изсъхне. Това бе най-голямото предимство на хубавата прическа, не се нуждаеше от много поддържане. Малкото багаж, който носеше със себе си бе заключен в багажника на колата й под наем, която вероятно бе все още паркирана пред онзи мръсен малък бар до магистралата, но не бе съвсем сигурна дали бе близо до него. Единственият грим, който носеше в дамската си чанта, бе пудра и гланц за устни. Използва ги набързо, без да се заглежда в огледалото нито за секунда повече от необходимото, за да ги положи на място.

Отвори вратата, за да позволи на свежия пустинен въздух да нахлуе в стаята, включи малкия телевизор, закрепен на стената, и седна на единствения стол в стаята — доста неудобен и с изпокъсана тапицерия, приличаш на откраднат от болнична чакалня.

Не обръщаше кой знае колко внимание на програмата, някакво утринно шоу. Телевизорът просто нарушаваше тишината, а това бе всичко, от което се нуждаеше в момента. Понякога, когато не можеше да заспи, включваше собствения си телевизор, за да може говорът да й даде илюзията, че не е съвсем сама в нощта.

Продължаваше да седи, когато точно пред вратата спря някаква кола. Двигателят угасна сред облак прах. После се отвори врата и се затръшна, по асфалта проехтяха тежки стъпки и накрая Уеб изпълни входа. Силуетът му се очертаваше от ярката слънчева светлина, а широките му рамене почти изпълваха свободното пространство от край до край.

Не влезе в стаята. Само изрече:

— Готова ли са?

И Роана мълчаливо стана, изключи лампата и телевизора и взе чантата си.

Въпреки самоналоженото си изгнание, явно не бе изгубил напълно южняшките си маниери, тъй като й отвори вратата на пикапа. Роана се качи, съсредоточавайки усилията си най-вече върху това да не издаде по никакъв начин болката, която изпитваше при сядане, и се настани внимателно. Сега, на дневна светлина, можеше да забележи, че пикапът е металносив отвън и отвътре, както й, че е почти нов. На пода имаше допълнителна ръчка, което означаваше, че колата е с двойно предаване — може би поради необходимостта да се ползва в пресечена местност.

Докато сядаше зад кормилото, Уеб й хвърли неразгадаем поглед. Почуди се дали очаква от нея да започне да планира сватба, или да се нахвърли върху него за това, че я е изоставил по този начин сутринта. Но не направи нито едно от двете. Просто седеше безмълвно.

— Гладна ли си?

Поклати глава, а после си спомни, че той обичаше гласни отговори.

— Не, благодаря.

Устните му се свиха неодобрително, докато палеше двигателя и обръщаше на паркинга.

— Ще ядеш. Качила си малко килограми, които ги отиват. Няма да ти позволя да хванеш самолета, без да си хапнала.

Не си бе запазила билет за обратния полет, тъй като не знаеше колко дълго ще остане. Отвори уста, за да му обясни, а после забеляза упоритото изражение на лицето му и разбра, че вече й е запазил място.

— Кога тръгвам?

— В един часа. Успях да ти запазя билет на директен полет от Тъксън до Далас. Разполагаш само с четирийсет и пет минути между двата полета в Далас, но това ще ти позволи да се прибереш в Хънтсвил в по-разумен час. Ще стигнеш вкъщи около десет — десет и половина вечерта. Трябва ли да се обадиш на някого в Хънтсвил, за да те приберат?

— Не. — Беше карала сама до летището, тъй като никой друг не бе изявил желание да й направи тази услуга. Не, не беше честна. Не беше молила никого. Никога не молеше никого да направи нещо за нея.

Докато хапнеше — както изглежда, бе твърдо решен тя да го направи, — щеше да се наложи почти веднага да тръгне за летището, за да може да върне колата под наем и почти тичешком да стигне до самолета. Може би съвсем целенасочено не й беше оставил почти никакво време. Не искаше да говори с нея, нито да прекара и минута повече от необходимото в нейната компания.

— Недалеч оттук има едно заведение, което сервира закуски до единайсет часа. Храната не с нещо особено, но с вкусна.

— Просто ме остави до бара, за да мога да си прибера колата — отвърна тя, гледайки през прозореца — навсякъде другаде, само не и към него. — Ще се отбия в закусвалня за бързо хранене.

— Силно се съмнявам — отвърна сериозно той. — Ще следя да погълнеш всяка една халка.

— Вече се храня — отвърна тихо тя. — Научих се.

— Тогава няма да имаш нищо против да те погледам как го правиш.

Позна интонацията, която придобиваше гласът му, когато бе твърдо решен да принуди някого да направи нещо, така че просто бе безсмислено да спори. Като малка тези нотки й бяха внушавали усещане за спокойствие, символизирайки сигурността и стабилността, от които се бе нуждаела толкова отчаяно след смъртта на родителите си. По някакъв странен начин все още й действаха успокоително. Може и да не я харесваше, да не я желаеше, но поне не искаше тя да умре от глад.

Малкото ресторантче, където я отведе, не бе по-голямо от кухнята в Дейвънпорт — с няколко сепарета, няколко малки масички и четири високи стола до бара. Във въздуха се носеше апетитната миризма на пържен бекон и наденички, придружен от приятния аромат на кафе и чили. В последното сепаре двама почернели от работа на открито мъже проследиха с интерес Уеб и Роана.

Слаба жена на средна възраст, почерняла също като двамата възрастни мъже, се приближи до масата. Измъкна зелен бележник за поръчки от задния джоб на дънките си и се приготви да запише поръчката им.

Очевидно нямаше меню. Роана погледна въпросително Уеб.

— За мен обикновеното — леко запържени яйца с шунка, но без да ги обръщате — каза той, — а тя ще вземе обикновени бъркани яйца, препечена филийка, бекон и картофена салата. И кафе за двама ни.

— Вече не можем да запържваме леко яйцата. Забранено е от здравните власти — отвърна сервитьорката.

— Е тогава ги изпържете както трябва, но не прекалявайте.

— Ясно. — Докато отиваше към кухнята, сервитьорката откъсна листа от бележника и го остави на шублера. — Бет? Имаме поръчка.

— Сигурно често се храниш тук — промълви Роана.

— Когато съм в града, обикновено се отбивам.

— Какво ще рече обикновени бъркани яйца?

— Без люти чушки.

На върха на езика й бе да попита дали тях ги наричат луксозни бъркани яйца, но успя да се сдържи. Колко лесно бе да придобие отново старите си навици с него! — помисли си тъжно тя. Но вече се бе научила да сдържа духовитите си забележки, тъй като повечето хора не ги оценяваха, дори по-безобидните. Преди на Уеб сякаш му бяха допадали, но може би се бе преструвал, за да не я засегне.

Сервитьорката сложи две горещи кафета пред тях.

— Сметана? — попита тя, а Уеб отвърна от името на двамата:

— Не.

— Ще ми отнеме поне седмица, а по-вероятно две, за да се погрижа за бизнеса си тук — изведнъж рече той. — Ще задържа ранчото си, така че ще се налага да пътувам, за да го поддържам. Дейвънпорт няма да се превърне в единствената ми грижа.

Роана отпи от кафето, за да прикрие облекчението си. Въпреки всичко се връщаше вкъщи. Беше казал, че ще го направи, ако тя спи с него, но до този момент не бе сигурна дали наистина е възнамерявал да го стори. Нямаше да има кой знае какво значение дори да бе знаела, че лъже. Независимо дали задачата й щеше да бъде успешно изпълнена, миналата нощ се бе оказала възможност за сбъдване на всичките й мечти и Роана се бе вкопчила с две ръце в нея.

— Лусинда едва ли очаква от теб да продадеш ранчото.

— Глупости! Тя смята, че вселената се върти около Дейвънпорт. На света не съществува нещо, което не би направила, за да го запази. — Той се отпусна назад и просна дългите си крака, като внимаваше да не докосне нейните. — Разкажи ми какво става там. Майка ми споменава някои от новините, както и леля Сандра, но те не знаят всекидневните подробности. Знам, че Глория е успяла да премести цялото си семейство в Дейвънпорт.

— Не всички. Бейрън и семейството му все още живеят в Шарлот.

— Мисълта да бъда под един и същи покрив с Ланет и Корлис е достатъчна, за да ме накара да се замисля относно купуването на собствен апартамент в града.

Роана не изрази гласно съгласието си, но съзнаваше много добре какво има предвид.

— А ти? — продължи той. — Учила си в колеж в Кускалоса. Защо промени решението си? Знам, че смяташе да ходиш в местен колеж.

Беше отишла по-далеч, защото в продължение на доста време това й се бе струвало много по-подходящо, отколкото да стои вкъщи. Проблемите с безсънието й не бяха толкова тежки, нито спомените — толкова живи, както когато беше у дома. Но бе минала почти година, преди да замине в колежа, и тази година се бе оказала истински ад.

Не му спомена нищо, а просто сви рамене и рече:

— Знаеш как е. Човек може да мине и без него, но така установяваш всички подходящи за колежа контакти. — Не уточни точно в кой колеж, тъй като Уеб бе завършил същия.

— Участваше ли в женския клуб на колежа?

— Това се очакваше от мен.

Той се усмихна неохотно:

— Нещо не мога да си те представя там. Как се справяше с малките сноби?

— Добре. — Всъщност те се бяха държали дори много мило с нея. Точно те я бяха научили как да се облича, как да се гримира и да води светски разговори. Смяташе, че по-скоро я бяха приели като предизвикателство и план-програма, която трябва да бъде изпълнена.

Сервитьорката се приближи с три пълни чинии с вдигаща пара храна. Сложи двете пред Уеб и третата пред Роана.

— Обадете се, ако имате нужда от допълнително — рече тя и спокойно ги остави сами.

Уеб се отдаде на храната, мажейки палачинките с масло и сладко, ръсейки обилно сол и лют червен пипер върху яйцата, филията шунка заемаше половината чиния. Роана погледна огромното количество храна, после твърдото като стомана тяло на Уеб. Опита се да си представи колко физически труд биха изисквали толкова много калории и почувства по-силно уважение към него.

— Яж — изръмжа той.

Тя взе вилицата и го послуша. Някога едва ли би успяла, но след като се научи да контролира емоциите си, стомахът й вече не се бунтуваше така. Номерът бе да се храни бавно и на съвсем малки залъчета. Обикновено, докато всички останали изяждаха порциите си, тя едва успяваше да погълне половината от своята, но и това бе достатъчно.

И този път стана така. Когато Уеб се отпусна назад заситен, Роана остави вилицата си настрана. Той огледа чинията й продължително и съсредоточено, сякаш изчисляваше точно колко хапки бе погълнала, но за нейно облекчение реши да не я насилва.

След като се погрижи за закуската й, той я закара до бара. Колата под наем стоеше, изоставена на паркинга, самотна и не на място. На входната врата висеше накриво табелка „Затворено“. На дневна светлина сградата изглеждаше още по-разнебитена, отколкото й се бе сторила снощи.

Когато Уеб удари спирачките, около пикала се вдигнаха кълба прах. Роана изчака да се поразнесат, докато търсеше ключовете в чантата си.

— Благодаря за закуската — рече тя, отвори вратата и слезе — ще кажа на Лусинда, че може да те очаква.

Уеб слезе от пикала и я придружи до колата под наем, като застана точно до вратата, така че Роана да не може да я отвори.

— Относно миналата нощ… — започна той.

Изведнъж Роана се скова от ужас Боже, нямаше да може да го понесе. Пъхна ключа в ключалката и го превъртя, като се надяваше, че Уеб ще разбере намека й и ще се дръпне. Но това не подейства.

— Какво за нея? — успя безизразно да попита тя.

— Изобщо не трябваше да се случва.

Роана сведе глава. Това бе най-хубавото нещо, което някога й се бе случвало, а на него му се искаше да не е ставало.

— По дяволите, погледни ме в очите! — Точно както бе направил миналата вечер, той хвана с длан брадичката и повдигна главата й така, че да го гледа. Шапката бе смъкната над очите му, че да ги закрива, но въпреки това тя забеляза сериозното им изражение, както и суровата гънка на устните му. Много нежно той плъзна палец по устните й — Не че бях пиян, но бях пил доста. Ти беше девствена, не трябваше да поставям условие, за да се върна и съжалявам за онова, което ти причиних.

Роана се опъна като струна.

— Станалото е точно толкова твоя отговорност, колкото и моя.

— Не съвсем. Ти не знаеше точно в какво се забъркваш. От друга страна, аз съзнавах, че няма да ме отблъснеш.

Не можеше да избяга от непоколебимия, безмилостен поглед на зелените му очи. Положението бе същото, както миналата вечер, когато се бе съблякла гола пред него, само че сега той разголваше душата й. Долната й устна затрепери, но Роана бързо се овладя. Нямаше смисъл да отрича истината в думите му, тъй като действията й вече бяха доказали правотата им. Когато й бе дал възможност да спре, тя го бе помолила да продължи.

— Никога не е било тайна какво изпитвам към теб — рече най-после тя. — Положението винаги е било такова. Ти трябваше само да щракнеш с пръсти и аз щях да дотичам и да ти позволя да правиш с мен всичко, което пожелаеш. — Успя да извие устните си в усмивка. Не бе кой знае какво, но все пак по-добре така, отколкото да се разхълца — И все още не се е променило.

Опита се да проникне в отвлеченото изражение на лицето й. В очите им проблесна гневно раздразнение.

— Просто исках да разбереш, че връщането ми не зависеше от това дали си спала с мен. Не трябва да се превръщаш в проститутка, за да осигуриш на Лусинда всичко, което пожелае.

Този път не можа да овладее потреперването си. Отдръпна се от Уеб и му се усмихна отново с още по-напрегната усмивка.

— Разбирам — принуди се да му каже със свито гърло — Няма повече да те безпокоя.

— Как ли не! — отряза той — Та ти ме безпокоиш цял живот. — Наведе се напред и я погледна намръщено и очите. — Безпокоиш ме дори когато просто стоиш в същата стая. Безпокоиш ме дори като дишаш. — Гневно я дръпна в прегръдките си и притисна устни към нейните. Роана бе прекалено изненадана, за да реагира. Можеше само да остане в силните му ръце и да разтвори устни под страстта на неговите. Целувката бе дълбока и интимна, езикът му се срещна с нейния и Роана почувства възбудата му.

Изведнъж Уеб я отблъсна също толкова изненадващо, колкото я бе сграбчил.

— Сега тичай обратно при Лусинда и й кажи, че мисията е изпълнена. Дали ще й разкажеш всички подробности — зависи само от теб. — Отвори вратата на колата и я намести вътре, а после постоя за миг, гледайки я втренчено — Освен това не разбираш абсолютно нищо — изрече безстрастно, преди да затвори вратата и да се отдалечи към пикапа си.