Линда Хауърд
Сенки от мрака (4)

Трета глава

Роана изскочи от леглото още призори, набързо изми зъбите си и прокара пръсти през косата си, а после се пъхна в дънките и тениската. Докато излизаше през вратата, грабна ботушите и чорапите си и се затича боса по стълбите. Уеб заминаваше за Нашвил, а тя искаше да го види, преди да тръгне. Нямаше някаква по-специална причина, освен тази, че се възползваше от всяка възможност да прекара няколко минути насаме с него, няколко безценни секунди, когато цялото му внимание и усмивки бяха само за нея.

Въпреки че бе пет часът сутринта, баба й би закусвала в салона, но Роана дори не се спря там на път към кухнята. Макар че не се притесняваше от богатството, с което разполага, Уеб изобщо не си помръдваше пръста да спазва общоприетите норми. Щеше да шета из кухнята, приготвяйки собствената си закуска, тъй като Танси щеше да дойде едва в шест, и щеше да хапне на кухненската маса.

Тя влезе със замах и както бе очаквала, Уеб бе там. Дори не си бе направил труда да седне на масата, а се беше навел над шкафа и дъвчеше намазана със сладко препечена филийка. До ръката му вдигаше пара чашка кафе. Щом я видя, той се обърна и пъхна още една филия в тостера.

— Не съм гладна — промърмори Роана и пъхна глава в грамадния двукрилен хладилник, за да извади портокаловия сок.

— Ти никога не си гладна — отвърна спокойно той. — Все пак хапни. — Липсата й на апетит бе една от причините дори на седемнайсет да бъде все още само кожа и кости и естествено да не е кой знае колко развита. Сигурно затова Роана не влизаше в ничия стая. Тя беше перпетуум-мобиле: тичаше, подскачаше и понякога дори се премяташе настрани. Поне, след толкова години, най-после бе свикнала да спи в едно и също легло през нощта, така че вече не се налагаше да я издирва всяка утрин.

Тъй като Уеб й бе приготвил препечената филийка, Роана се съгласи да я изяде, но отказа да я маже със сладко. Отхапа от сухата филийка, като отпиваше ту портокалов сок, ту кафе, и почувства тихо задоволство дълбоко в себе си. Само това желаеше от живота: да бъде сама с Уеб. И да се занимава с конете, разбира се.

Пое си дълбоко въздух, вдъхвайки деликатния мирис на дискретния му одеколон и чистото ухание на кожата му, примесени с миризмата на кафе. Присъствието му бе толкова осезаемо, че бе почти болезнено, но Роана живееше само за тези мигове.

Вдигна очи над ръба на чашата, а лешниковите й очи блеснаха палаво.

— Времето, избрано за това пътуване до Нашвил, е доста подозрително — закачи го тя. — Мисля, че просто искаш да се измъкнеш от къщи.

Той се засмя, а сърцето й подскочи. Вече рядко виждаше тази весела усмивка, беше прекалено зает, така че нямаше време за нищо друго, освен за работа, както безспирно се оплакваше Джеси. Невъзмутимите му зелени очи грейнаха в едно с ленивата му чаровна усмивка, която би могла да спре движението по оживена улица. Но ленивостта бе измамна, Уеб работеше толкова много, че доста мъже не биха издържали на темпото му.

— Не съм го планирал — възпротиви се той, а после призна: — Но се възползвах от възможността. Предполагам, че ще прекараш целия ден в конюшните.

Роана кимна. Сестрата на баба й, леля Глория, заедно със съпруга й чичо Харлан се нанасяха днес и тя искаше да бъде възможно по-далеч от къщата. Леля Глория бе най-нелюбимата от всичките й лели, а чичо Харлан изобщо не я интересуваше.

— Той е такъв всезнайко — промърмори Роана. — А тя е трън в…

— Ро… — прекъсна я предупредително Уеб, проточвайки единствената сричка. Само той използваше съкращението от името й. Това бе още една тънка нишка между двамата, която придаваше оттенък на отношенията им, тъй като Роана мислеше за себе си като за Ро. Роана беше мършавото и непривлекателно момиче, тромаво и недодялано. Ро бе оная част от нея, която яздеше с бързината на вятъра, с тяло, прилепнало към коня и превърнало се в част от неговия ритъм, момичето, което никога не правеше глупави грешки, докато беше в конюшните. Ако можеше да решава сама, щеше да живее там.

— … в гърба — довърши тя, а невинното й изражение разсмя Уеб. — Ще ги изхвърлиш ли, когато Дейвънпорт стане твой?

— Разбира се, че не, дивачке. Те са от семейството.

— Е, не изглежда така, сякаш нямат къде да живеят. Защо не останат в собствената си къща?

— След като чичо Харлан се пенсионира, малко трудно свързват двата края. Тук има доста място, така че преместването им е логичният изход, дори това да не ти харесва. — Уеб разроши и без това разбърканата й коса.

Роана въздъхна. В Дейвънпорт наистина имаше десет спални и след като Джеси и Уеб се бяха оженили и използваха само една, а миналата година леля Ивон бе решила да се изнесе и да устрои свой собствен дом, значи оставаха седем празни. И въпреки това идеята не й харесваше.

— Е, а какво ще стане, когато на двамата с Джеси ви се родят деца? Тогава ще ви трябват и другите стаи.

— Не мисля, че ще ни трябват и седемте — отряза я сухо той, а очите му отново придобиха онзи сериозен израз. — Може изобщо да нямаме деца.

Сърцето й подскочи. Когато преди две години Уеб и Джеси бяха сключили брак, беше стигнала самото дъно на отчаянието, но самата идея Джеси да му роди деца я ужасяваше още повече. Някак си това щеше да нанесе последния удар на едно сърце, което и без това нямаше кой знае каква надежда, заради която да си струваше да живее. Разбираше, че няма никакъв шанс да бъде с Уеб, но въпреки това мъждукаше слаб лъч на надежда. Докато двамата с Джеси нямаха деца, той сякаш не беше изцяло неин. Вярваше, че за Уеб децата са неразривна връзка. Докато нямаха деца, Роана би могла да се надява, макар и напразно.

Всички вкъщи знаеха, че брачният им път не е застлан с рози. Когато бе нещастна, Джеси никога не го криеше, тъй като съзнателно се стремеше да накара другите да се чувстват точно толкова отчаяни, колкото и тя.

Роана я познаваше много добре и бе убедена, че след женитбата е възнамерявала да използва секса, за да контролира Уеб. Роана щеше да се изненада, ако Джеси бе позволила на Уеб да я люби, преди да се оженят. Е, може би веднъж, за да поддържа интереса му. Роана никога не подценяваше безкрайната пресметливост на Джеси. Но Уеб също я познаваше, така че планчето на Джеси не бе проработило. Независимо от номерата й, Уеб рядко променяше решенията си, а когато го правеше, това обикновено ставаше по негово собствено усмотрение. Не, Джеси не беше щастлива.

На Роана това й допадаше. Не разбираше връзката им, но Джеси сякаш не бе наясно какъв тип мъж е Уеб. Човек можеше да апелира към разума му с логика, но манипулирането изобщо не му влияеше. През тези години Роана бе изпитала тайничко немалко радостни мигове да наблюдава как Джеси пробва женските си хитрости върху Уеб и после, когато се провали, бълва змии и гущери. Джеси просто не можеше да проумее защо става така, в края на краищата всички останали се поддаваха.

Уеб погледна часовника си.

— Трябва да вървя. — Глътна остатъка от кафето, а после се наведе да я целуне по челото. — Не се забърквай в неприятности днес.

— Ще се опитам — обеща Роана, а после допълни навъсено: — Винаги опитвам. — И някак си рядко успяваше. Въпреки неимоверните усилия, които полагаше, винаги правеше нещо, от което баба й бе недоволна.

На излизане Уеб й се усмихна мрачно, а погледите им се срещнаха за миг по начин, който я накара да се почувства така, сякаш бяха съзаклятници. После изчезна, затваряйки вратата зад себе си, и Роана се отпусна с въздишка на един от столовете, за да обуе чорапите и ботушите си. С тръгването на Уеб зората сякаш бе избледняла.

По някакъв начин, помисли си тя, те наистина бяха съзаклятници. С Уеб бе по-отпусната и спокойна, отколкото с останалите от семейството, и никога не забелязваше в очите му неодобрение. Уеб я приемаше такава, каквато е, и не се опитваше да я превърне в нещо различно.

Но имаше още едно място, където я одобряваха — и Роана се затича към конюшните е разтуптяно сърце.

Когато камионът потегли в осем и половина, тя едва го забеляза. Двамата с Лоуъл се занимаваха с пъргаво едногодишно жребче, като търпеливо го приучваха да приема човешкото присъствие. То бе безстрашно, но по-скоро му се искаше да играе, отколкото да учи нещо ново, а благият урок изискваше много търпение.

— Направо ме изтощаваш — въздъхна Роана и нежно потупа гладката шия на животното. Жребчето й отвърна, като я бутна с глава така, че тя отстъпи назад, спъвайки се. — Трябва да има по-лесен начин — каза на Лоуъл, който седеше на оградата, наставляваше я и се усмихваше, докато жребчето лудуваше наоколо.

— Например? — попита той. Винаги изслушваше с желание идеите на Роана.

— Защо да не започнем да ги привикваме към човешката ръка още от самото им раждане? Тогава ще са прекалено малки, за да ме блъскат в стобора — промърмори тя. — И ще пораснат, привикнали с хората и ездата.

— Е, да видим. — Лоуъл потърка брадичката си, докато обмисляше идеята й. Той беше здрав жилест мъж на петдесет и бе живял повече от трийсет години на работа в Дейвънпорт, а продължителните часове, прекарани на открито, бяха изплели мрежа от бръчки по обветреното му лице. Яздеше, живееше и дишаше заедно с конете и не би могъл да си представи по-подходяща работа от тази, с която се занимаваше в момента. Само защото бе обичай да се изчаква жребчетата да станат на година, преди да започне обучението им, не означаваше, че този срок задължително трябва да се спазва. Роана може би беше права. Конете трябваше да привикват с хората и може би щеше да бъде по-лесно и за едните, и за другите, ако този процес започваше, докато жребчетата са още малки, а не след една година тичане на воля. Щеше да се избегне и доста плашливост, което пък щеше да улесни доста ковачите и ветеринарите.

— Знаеш ли — обади се той, — няма да имаме друго жребче, докато Лайтнес не роди през март. Ще започнем с него и ще видим какво ще се получи.

Лицето на Роана светна, а кафявите й очи заискриха от удоволствие и за миг Лоуъл бе поразен от красотата й. Стресна се, тъй като Роана бе наистина съвсем обикновено момиче, с черти, прекалено несъразмерни и мъжки за тясното й лице, но за един безкраен миг беше придобил представа как ще изглежда тя, когато зрелостта я преобрази. Никога няма да е красавица като госпожица Джеси, помисли си той, но когато порасне, ще изненада доста хора. Самата представа го накара да се почувства по-добре, тъй като Роана бе негова любимка. Госпожица Джеси беше опитен ездач, но не обичаше неговите бебчета по начина, по който ги обичаше Роана, и следователно не бе загрижена за благосъстоянието на коня си така, както би трябвало. В очите на Лоуъл това бе непростим грях.

В единайсет и половина Роана с нежелание тръгна към къщата, за да обядва. С удоволствие би изпуснала храненето, но ако не се появеше, баба й щеше да изпрати някой да я търси, така че беше по-добре да си спести неприятностите. Но както обикновено — закъсняваше и не й остана време за нищо повече от един бърз душ и преобличане. Прокара набързо гребена през мократа си коса, после се спусна по стълбите и поспря точно преди да отвори вратата на трапезарията, за да влезе с по-благоприлична стъпка.

Всички останали вече бяха заели местата си. При влизането на Роана леля Глория вдигна глава, а устата й се сви в познатата неодобрителна гримаса. Баба погледна мократа коса на Роана и въздъхна, но не каза нищо. Чичо Харлан я дари с една от неискрените си усмивки на продавач на коли втора употреба, но той поне никога не й се караше, така че Роана му прости за това, че дълбочината на мисълта му не надминава тази на тиган за палачинки. Джеси обаче веднага мина в атака.

— Трябваше поне да изсушиш косата си — провлече тя. — Въпреки че, както предполагам, всички ние трябва да сме ти благодарни, че поне си взела душ и не дойде на масата, воняща цялата на кон.

Роана се плъзна на мястото си и сведе поглед към чинията. Не си направи труда да отвърне на злобната забележка на Джеси. Ако го направеше, щеше само да предизвика още повече неприязън, а леля Глория веднага щеше да се възползва от възможността също да се включи. Роана бе свикнала със заяжданията на Джеси, но изобщо не се радваше на преместването на Глория и Харлан в Дейвънпорт и вярваше, че ще посрещне с още по-голямо негодувание всичко, което леля й би казала.

Танси сервира първото ястие, което бе таратор. Роана го мразеше и просто го поразбърка с лъжицата, опитвайки се да потопи малките зелени стръкчета копър, които плуваха отгоре. Гризна едно от домашно приготвените хлебчета на Танси и с удоволствие се отказа от таратора, когато сервираха предястието — домат, пълнен с риба тон. Пожертва следващите няколко минути в самоотвержено разчистване на парченцата керевиз и лук от сместа, събирайки ги на малка купчинка в края на чинията.

— Маниерите ти са достойни за съжаление — произнесе се леля Глория, докато деликатно бодваше с вилицата от рибата тон. — За бога, Роана, ти си на седемнайсет, доста голяма си вече и трябва да престанеш да си играеш с храната си като двегодишно дете.

Оскъдният и без това апетит на Роана съвсем се изгуби, познатото напрежение и гадене стегнаха стомаха й и тя погледна леля си Глория сърдито.

— О, това е толкова типично за нея — обади се безгрижно Джеси. — Тя е като жаба, която подскача наоколо в напразно търсене на най-добрите локви.

Само за да им докаже, че забележките им изобщо не я засягат, Роана се принуди да вземе две хапки риба и ги преглътна с почти цяла чаша чай, за да се увери, че няма да заседнат по средата на пътя.

Съмняваше се дали бе просто тактична постъпка от негова страна, но му бе благодарна, когато чичо Харлан започна да говори за ремонта, от който се нуждае колата им, и да изтъква предимствата от купуването на чисто нова. Ако могат да си позволят нова кола, помисли си Роана, със сигурност биха могли да си позволят и да живеят в собствената си къща и тогава нямаше да й се налага да изтърпява леля Глория всеки ден. Джеси спомена, че и тя би искала нова кола. Вече й било омръзнало да кара онзи мерцедес с четири врати, който Уеб настоял да й купи, когато му била казала поне хиляда пъти, че иска спортна кола, нещо с повече стил.

Роана нямаше кола. Джеси бе получила първата си кола на шестнайсет, но Роана беше лош шофьор и често се отнасяше в мечти посред бял ден, така че заради безопасността на жителите на областта Колбърт, баба бе настояла Роана да не бъде допускана по пътищата сама. Тя не се бе съпротивлявала много, тъй като по-скоро би предпочела да язди, отколкото да шофира, но сега един от демоните в душата й надигна глава.

— И аз бих искала спортна кола — обади се тя и това бяха първите й думи, откак бе влязла в трапезарията. Очите й бяха напълно невинни — От все сърце искам един от онези „Понтиак Гранд Прикс“.

Очите на леля Глория се закръглиха от ужас, а вилицата й звънко падна върху чинията. Чичо Харлан се задави с рибата тон, а после неудържимо се разсмя.

— Млада госпожице! — Баба й удари с ръка по масата, принуждавайки Роана да подскочи виновно. Някои биха могли да помислят, че неправилното й произнасяне на Гранд Прикс е резултат от невежество, но баба й я познаваше по-добре. — Поведението ти е непростимо — процеди тя ледено, а сините й очи проблеснаха. — Напусни масата! Ще поговоря с теб по-късно.

Роана се измъкна от стола, а страните й пламнаха от неудобство.

— Съжалявам — прошепна тя и избяга от трапезарията, но не достатъчно бързо, за да пропусне злобния въпрос на Джеси.

— Мислите ли, че някога ще се цивилизова достатъчно, за да се храни с хора?

— По-скоро бих го правила с конете — промърмори Роана и затръшна входната врата. Знаеше, че трябва да се качи горе и да се преоблече отново, но отчаяно й се искаше да се върне в конюшните, където винаги се чувстваше на място.

Лоуъл обядваше в стаичката си и четеше едно от трийсетте издания за грижите за конете, което получаваше всеки месец. Забеляза през прозореца вмъкването й в конюшнята и поклати глава примирено. Или не бе яла нищо, което нямаше да го изненада, или отново си бе навлякла неприятности, което също нямаше да го изненада. А може би и двете. Горката Роана бе квадратно блокче, което упорито устояваше на всички усилия да изгладят ръбовете му, за да може да се намести в кръглата дупка, независимо че повечето хора сами оглаждат ъглите си. Почти непрекъснато понесла на раменете си нечие неодобрение, тя просто се привеждаше все повече и понасяше всичко, докато раздразнението й не станеше прекалено силно, за да бъде потискано, и тогава избухваше, което обикновено водеше до още повече неодобрение. Ако имаше поне половината от подлостта на госпожица Джеси, щеше да знае как да отвръща и щеше да принуди всички да я приемат според собствените й условия. Но Роана не беше подла и може би затова животните я обичаха толкова. Но беше много палава, а това водеше до още повече неприятности.

Наблюдаваше я как минава през всеки обор и погалва с пръсти гладкото дърво. В конюшнята имаше само един кон — любимият кон за езда на госпожа Дейвънпорт: син жребец, наранил предния си десен крак. Този ден Лоуъл то бе оставил да почине, налагайки студени компреси на крака му, за да облекчи отока. Чу напевния глас на Роана, която галеше жребеца, и се усмихна, когато очите на коня се притвориха от удоволствие. Ако семейството я приема поне наполовина толкова, колкото конете, помисли си Лоуъл, тя ще престане да се опълчва срещу тях при всяка възможност, ще се примири и ще приеме живота, за който е била родена.

Слея обеда Джеси слезе до конюшните и нареди на един от помощниците да й оседлае кон. При държането й на господарка на имението Роана извърна очи самата тя винаги хващаше и оседлаваше кон със собствените си ръце, така че и на Джеси нямаше да й навреди да направи същото. Честно казано, никога не бе имала проблеми с хващането на кон, но Джеси просто не го умееше. Това само показва колко умни са конете, помисли си Роана.

Усетила неодобрението й, Джеси погледна враждебно и злобно.

— Баба ти е страшно ядосана. За нея бе важно леля Глория да се чувства добре дошла, а вместо това ти започна да се преструваш на селяндурка. — Замълча за миг и отмести поглед от Роана. — Ако това изобщо е било преструвка. — След като заби тази стрела, толкова остра, че с лекота се плъзна между ребрата на Роана, тя се усмихна леко и се отдалечи, оставяйки след себе си само натрапчивата миризма на скъпия си парфюм.

— Омразна вещица — промърмори Роана, размахвайки ръка, за да разпръсне тежкия аромат, докато гледаше сърдито тънкия елегантен гръб на братовчедка си. Не беше честно Джеси да е толкова красива, да знае как да се държи в обществото, да бъде любимката на баба и да има Уеб. Просто не беше честно.

Не само Роана бе сърдита. Докато се отдалечаваше от Дейвънпорт, Джеси цяла кипеше. Проклет да си, Уеб! Искаше й се никога да не се бе омъжвала за него, въпреки че точно към това се беше стремила през целия си съзнателен живот и точно това всички бяха смятали за естествен финал. А и самият Уеб, повече от всеки друг, го бе смятал за естествено, но той и без това беше толкова дяволски сигурен в себе си, че понякога почти умираше от желание да го удари през лицето. Имаше две основателни причини, за да не ги направи: първо, не искаше да извърши нещо, което ще попречи на шанса й да управлява Дейвънпорт, когато баба й най-после умре, и второ, подозираше, че Уеб изобщо няма да го приеме джентълменски. Не, беше нещо повече от подозрение. Той можеше да замазва очите на всички, но тя знаеше какво безмилостно копеле е всъщност.

Такава глупачка беше да се омъжи за него. Със сигурност можеше да накара баба да промени завещанието си и да остави Дейвънпорт на нея вместо на съпруга й. В края на краищата тя беше Дейвънпорт, а не Уеб. Дейвънпорт й се полагаше по право. Вместо това, трябваше да се омъжи за този проклет тиранин и бе направила голяма грешка. Огорчено трябваше да си признае, че е надценила собствения си чар и възможността да му влияе. Мислеше се за толкова хитра, отказвайки му секс преди сватбата. Харесваше й да го дразни, харесваше й представата за него като за пес, хукнал след разгонена кучка. Никога не бе било точно така, но й харесваше да си го представя именно тъй. Но вбесена беше разбрала, че вместо да страда, че не може да я има, негодникът просто бе спал с други жени. Докато настояваше тя да му бъде вярна.

Е, беше му го върнала. Беше по-голям глупак от нея, но наистина вярваше, че се бе пазила „чиста“ за него през всичките тези години, когато той чукаше онези кучки от университета и службата. Никога не го правеше вкъщи, но когато можеше да се измъкне за ден-два, веднага намираше някой късметлия, който да смъкне напрежението й така да се каже. Да се привличат мъжете бе отвратително лесно — само им свирни и ще дойдат тичешком. Бе го направила за пръв път на шестнайсет и веднага бе открила сладката власт над мъжете. Когато най-после се бяха оженили й се бе наложило да се попреструва малко, да похленчи, дори да изцеди няколко сълзи, за да убеди Уеб, че големия, му лош инструмент е наранил малката й девствена утроба. Бе злорадствала, че може да бъде заблуден толкова лесно.

Сега вече наистина злорадстваше, тъй като най-после бе открила начин да вземе властта в свои ръце. След години наложено раболепно поведение беше решила, че знае как да го постави на мястото му. Унизително бе да си спомня предположението, че ще може да го манипулира по-лесно, щом веднъж са женени и го има в леглото си всяка нощ. Повечето от дискретните й любовници през годините й бяха казвали, че ги изтощава и че не могат да поддържат темпото й, но го бяха казвали с широка усмивка. Джеси се гордееше със способността си да чука някой мъж до изтощение. Беше планирала всичко: щеше да прави секс с Уеб до полуда всяка нощ и той щеше да бъде като восък в ръцете й през деня.

Но изобщо не бе станало така. Страните й горяха от унижение, докато насочваше коня си да прекоси един плитък поток и внимаваше да не изпръска лъснатите си до блясък ботуши. Защото обикновено тя оставаше изтощена. Уеб можеше да го прави с часове, но очите му останаха студени и бдителни, независимо от стоновете и страстните й ласки, сякаш знаеше, че тя гледа на леглото като на бойно поле, и проклет да е, ако й позволи да спечели битката. Не й трябваше много време, за да проумее, че той може да издържи повече от нея и че тя ще бъде тази, която остава изтощена върху усуканите чаршафи, а слабините й пулсират болезнено от прекомерна употреба. И независимо от страстния секс, независимо от изобретателните й подходи, щом свършеха и Уеб станеше от леглото, той започваше да работи така, сякаш нищо не се е случило, а тя нека прави каквото иска. Е, проклета да е, ако не го направи!

Най-голямото й оръжие — сексът — се бе оказало безсилно. Искаше й се да крещи срещу тази несправедливост. Уеб се отнасяше с нея така, сякаш бе непослушно дете, а не възрастен човек и негова съпруга. Държеше се по-мило с онази лигла Роана, отколкото е нея. Мили боже, беше й омръзнало да си седи вкъщи всеки ден, докато той обикаля страната. Казваше й, че било само работа, но тя бе сигурна, че поне половината от „спешните“ му пътувания бяха скроени в последния момент само, за да й попречат да се забавлява. Точно преди месец се беше наложило да отлети за Чикаго в деня, в който трябваше да заминат на почивка в Бахамите. А миналата седмица бе пътуването до Ню Йорк! Нямаше го три дни. Беше го умолявала да го придружи, изгаряща от трескаво вълнение при мисълта за магазините, театрите и ресторантите там, но той беше казал, че няма да има време за нея и бе тръгнал сам. Просто ей така. Арогантно копеле, сигурно чукаше някоя глупава малка секретарка и не искаше жена му да обърква плановете му. Но тя му беше отмъстила. По лицето й пропълзя усмивка, когато дръпна юздите на коня и забеляза мъжа, който вече лежеше върху одеялото под голямото дърво, почти невидим на закътаната полянка. Това бе възможно най-сладкото отмъщение, което можеше да измисли, подсилено от собствената й неконтролируема реакция. Понякога се плашеше от дивата си страст към този мъж. Той бе животно без задръжки, посвоему безмилостен почти колкото Уеб, но без хладния му интелект.

Спомняше си първия път, когато го бе срещнала Беше се случило скоро след погребението на мама, след като се бе нанесла в Дейвънпорт и бе придумала баба да й позволи да пренареди избраната от нея спалия. Двете бяха отишли в града, за да изберат платове, но баба й бе срещнала една от старите си приятелки в магазина и Джеси бързо се бе отегчила. Вече бе избрала плата, който й харесваше, така че нямаше никаква причина да продължава да виси и да слуша клюките на старите дружки. Просто подхвърли на баба, че отива в съседния ресторант, за да си вземе кока-кола, и се измъкна.

Наистина беше отишла там. Вече бе разбрала, че може да се измъкне и да прави каквото си иска, но след като направи това, което е казала, че ще направи. Така поне не можеше да бъде обвинена в лъжа. А хората знаеха колко импулсивни са понякога тийнейджърите. Така че Джеси, с ледена кола в ръка, се бе шмугнала във вестникарската будка, където продаваха порносписания.

Всъщност това не бе вестникарска будка, а по-скоро запустяло малко магазинче за кинкалерия, гримове и тоалетни принадлежности, „хигиенни“ атрибути — като кондоми, вестници, евтини романи и най-различни списания. „Нюзуик“ и „Добрата домакиня“ бяха изложени най-отпред, заедно с останалите благоприлични списания, а забранените бяха на един щанд, откъдето се предполагаше, че хлапетата няма да ходят. Но старият Макелрой имаше много тежък артрит и прекарваше по-голямата част от времето, седнал зад касата. Не би могъл да види кой е отзад, освен ако не се изправеше, а той не го правеше много често.

Джеси се усмихна сладко на стария Макелрой и се приближи към козметичния щанд, където бавно разгледа няколко червила и избра розов гланц за устни, който да й послужи за оправдание, ако я хванеха. Когато друг купувач отклони вниманието на собственика, тя се и вмъкна и се мушна отзад.

Голи жени красяха всяка корица, по Джеси регистрира присъствието им само с бегъл презрителен поглед. Ако искаше да види гола жена, трябваше само да свали дрехите си. Това, от което се интересуваше, бяха нудистките списания, където можеше да се наслади на голите мъже. На повечето снимки пенисите им бяха малки и увиснали, а това изобщо не събуждаше отклик в нея. Понякога обаче намираше снимка на мъж с наистина хубав, дълъг и дебел възбуден пенис. Нудистите казваха, че нямало нищо секси в това да ходиш гол, но Джеси предполагаше, че лъжат. Иначе защо се случваше същото като с жребеца на баба, когато подгонеше някоя кобила? Беше се вмъквала в конюшните, за да гледа, въпреки че всички щяха да се ужасят, наистина да се ужасят, ако разберяха.

Джеси подсмръкна. Не знаеха и никога нямаше да разберат. Прекалено умна бе за тях. Тя беше две различни личности, а никой дори не подозираше. Първо съществуваше познатата на всички Джеси — принцесата от Дейвънпорт, най-известното момиче в училище, което очароваше с високия си дух и което отказа да пробва алкохол и цигари като всички останали юноши. А освен това съществуваше истинската Джеси, онази, която пазеше скрита, онази, която пъхваше порносписанията под блузата си и на излизане се усмихваше мило на господин Макелрой. Истинската Джеси крадеше пари от портмоне на баба си, но не защото желаеше нещо, което не би могла да получи, ако помолеше, а защото се опиваше от самата тръпка.

Истинската Джеси изпитваше удоволствие да измъчва онази малка пикла Роана, обичаше да я щипе, когато никой не можеше да я види, обичаше да я разплаква. Роана бе напълно безопасна мишена, тъй като и без това никой не я харесваше и ако се оплачеше, винаги биха повярвали по-скоро на Джеси, отколкото на нея. Напоследък не само й бе неприятна, но бе започнала направо да я ненавижда. Поради някаква причина Уеб винаги я защитаваше, а това вбесяваше Джеси. Как смееше да взема страната на Роана, а не нейната?

Тънка усмивка пропълзя по устните й. Беше му показала кой с господарят. Откакто тялото й се бе развило и променило, беше открила ново оръжие. Сексът от години я очароваше, но сега физическата й зрелост съответстваше на умствената. Трябваше само да изправи гърба си и да поеме дълбоко въздух, излъчвайки гърдите си, и Уеб се втренчваше толкова съсредоточено в тях, че тя едва се сдържаше да не се разсмее. Освен това я беше целувал и когато се бе отъркала о него, бе започнал да диша учестено, а пенисът му се бе втвърдил. Беше възнамерявала да стигнат докрай, но вродената й хитрост я бе възпряла. Двамата с Уеб живееха в една и съща къща и съществуваше доста голям риск някои да разбере, а това можеше да промени представата, която всички имаха за нея.

Точно когато се бе протегнала за едно от нудистките списания, някакъв мъж зад гърба й проговори с нисък и дрезгав глас:

— Какво прави красиво малко момиче като теб тук отзад?

Джеси стреснато отдръпна ръка и се извърна с лице към него. Винаги внимаваше никой да не я види тук, но не го бе чула да приближава. Погледна го и замига с широко отворени, стреснати очи, подготвяйки се да изиграе ролята на невинно младо момиче, което е попаднало там случайно. Но когато се взря в страстните, невероятно сини очи, нещо я накара да се поколебае. Този мъж нямаше вид на човек, които ще повярва на каквото и да било нейно обяснение.

— Ти си детето на Джанет Дейвънпорт, нали? — попита той, все тъй тихо.

Джеси кимна колебливо. Сега, като го огледа по-добре, я разтърси странна тръпка. Той бе някъде над трийсетте, малко старичък, но наистина мускулест, а изражението на страстните му сини очи й подсказа, че сигурно знае доста мръсни номера.

Мъжът изсумтя.

— Така си и помислих. Съжалявам за майка ти. — Но дори докато той произнасяше общоприетите съчувствени думи, Джеси имаше чувството, че това изобщо не го вълнува. Оглеждаше я от горе до долу по начин, който я караше да се чувства по-особена, така, сякаш му принадлежи.

— Кой сте вие? — прошепна тя, поглеждайки предпазливо към предната част на магазина.

Животинска усмивка оголи белите му зъби:

— Името ми е Харпър Нийли, малката. Да ти говори нещо?

Джеси затаи дъх, тъй като знаеше името. Редовно си бе пъхала носа в дневника на майка си.

— Да — отвърна, толкова развълнувана, че едва се сдържаше на едно място. — Ти си моят баща.

Той се бе изненадал, че знае кой е, помисли си Джеси сега, докато го наблюдаваше как лежи под дървото и я чака. Но колкото и развълнувана да бе при срещата им, той изобщо не се интересуваше, че тя е негова дъщеря. Харпър Нийли имаше десетина деца и поне половината от тях бяха извънбрачни. Едно в повече, та било то от рода Дейвънпорт, не значеше нищо. Беше я заговорил само от проклетия, а не защото наистина го бе грижа.

По някакъв начин това я бе възбудило. Беше като среща с тайната Джеси, скрита в тялото на баща й.

Той я очароваше. Поставила си бе за цел да се среща от време на време с него. Беше доста груб и егоистичен и понякога й се струваше, че й се присмива. Вбесяваше я, но когато го видеше, продължаваше да изпитва същата наелектризираща възбуда. Беше толкова отвратителен, толкова неприемлив за нейния социален кръг… но бе неин.

Джеси не можеше да си спомни кога точно възбудата се бе превърнала в сексуално желание. Може би винаги го бе изпитвала, но просто не е била готова да го признае. Беше винаги толкова съсредоточена в стремежа си да принуди Уеб да коленичи, толкова предпазлива да се отпуска само когато е далеч от къщи, че просто не бе усетила кога нещата се промениха.

Но един ден, преди около година, когато се бе срещнала с него, обичайната възбуда внезапно се бе изострила и бе станала почти дивашка. Както обикновено се случваше, Уеб я бе вбесил, а Харпър се беше озовал на подходящото място. Мускулестото му тяло я примамваше, а страстните му сини очи галеха тялото й по начин, по който никой баща не би трябвало да гледа дъщеря си.

Беше го прегърнала, гушнала се бе в него, наричайки го сладко „тате“, но същевременно бе притискала гърдите си към неговите и бе отривала хълбоци в слабините му. Само това му бе достатъчно. Той й се беше изсмял, после грубо я бе сграбчил и я бе повалил на земята, където се бяха нахвърлили един върху друг като животни.

Не можеше да стои далеч от него. Опитала се бе, съзнавайки колко е опасен, тъй като не може да го контролира, но той я привличаше като магнит. С него не можеше да играе игрички, тъй като я познаваше прекрасно. Той не можеше да й даде нищо и нямаше нищо, което да иска от него, освен безумния горещ секс. Никой не беше я чукал така, както го правеше татко й. Не трябваше да преценява всяко свое действие или да се опитва да манипулира неговата реакция. Можеше само да изгори в дивия непристоен секс. Каквото и да поискаше да прави е нея, тя го посрещаше с охота. Той беше боклук и това й харесваше, тъй като бе най-доброто отмъщение, което би могла да избере. Когато нощем Уеб лягаше до нея, напълно заслужаваше да спи с жена, която само часове преди това е лепнела от семенната течност на Харпър Нийли.