Линда Хауърд
Сенки от мрака (14)

Тринадесета глава

Роана погледна часовника си. Събранието на градските съветници продължи повече от обикновено и ако не искаше да закъснее за обеда във Флоренция, трябваше да тръгва. Дейвънпортови не заемаха официални постове в управлението на областта, но бе традиция член от семейството да присъства на събранията. Подкрепата на фамилията често даваше живот на някой проект, а липсата на такава подписваше смъртната му присъда.

Когато Роана бе започнала да замества Лусинда на събранията, обикновено я пренебрегваха или просто я потупваха покровителствено по рамото. В началото просто изслушваше всичко и го разказваше на Лусинда. В доста голяма степен точно това правеше и в момента. Но когато вземеше отношение по въпроси, които я интересуваха, Лусинда целенасочено повтаряше „Роана смята…“ или „Роана е останала с впечатлението, че…“ и градските съветници скоро разбраха — по-добре да започнат да обръщат повече внимание на сериозната млада жена, която рядко проговаряше. Лусинда не бе лъгала, Роана наистина предаваше мислите и впечатленията си. Сега Роана седеше тихо и неподвижно, а кафявите й очи спокойно се местеха от лице на лице, поглъщайки нюансите в израженията, в тона, в реакциите. Всичко това се предаваше пряко на Лусинда, която вземаше решенията си вследствие впечатленията на Роана.

Сега, когато Уеб се бе върнал, сигурно щеше да посещава събранията, както бе правил преди. Вероятно за последен път присъстваше на подобно събитие и слушаше замислено. Още едно място, където се чувстваше полезна и откъдето я гонеха. Някъде дълбоко в себе си усещаше болка и страх, но отказваше да им позволи да изплуват от дълбините на съзнанието си.

Той идваше към нея — нисичък, набит, оплешивяващ мъж с набраздено лице. Когато се приближи към обичайното й място в дъното на стаята, на лицето му се изписа усмивка.

— Как си днес, Роана? — попита председателя.

— Благодаря, добре. Чет — отвърна тя, като обмисляше дали да му каже за връщането на Уеб. — А ти?

— Не се оплаквам. Е, мога да опитам, но жена ми казва, че на никого не му е интересно да ме слуша — засмя се на собствената си шега, а очите му заблестяха. — Как се чувства госпожа Лусинда?

— Много по-добре сега, след като Уеб се върна у дома — спокойно отвърна Роана.

Той я зяпна смаяно и за миг на лицето му се изписа искрено изумление. После избъбри:

— Мили боже, какво ще правите сега? — започна, а после изведнъж млъкна, проумял, че съчувствието му не бе никак подходящо. Целият почервеня и започна да заеква в напразен опит да заличи впечатлението от думите си. — Аз… ъъъ… исках да кажа…

Роана вдигна ръка, за да прекъсне измъченото му обяснение.

— Той, разбира се отново ще вземе юздите в свои ръце — продължи тя, сякаш връщането на Уеб бе най-естественото нещо на света. — Ще му трябват няколко седмици, за да навлезе отново в нещата, но съм сигурна, че скоро ще се свърже с теб.

Председателят си пое дълбоко въздух. Изглеждаше леко притеснен, но скоро се овладя:

— Роана, не смятам, че идеята е добра. Ти се справяш чудесно и хората ще се чувстват много по-добре с теб.

Роана спокойно го погледна право в очите.

— Уеб отново ще се захване с работата — тихо повтори тя. — Лусинда ще се разстрои, ако някой откаже да прави бизнес с нас, но разбира се, всеки има право на избор.

Чет преглътна мъчително и адамовата му ябълка подскочи. Роана току-що бе дала съвсем ясно да се разбере, че ако някой не приеме Уеб, ще загуби подкрепата на семейство Дейвънпорт. Тя никога не се ядосваше, не повишаваше тон, не настояваше на своето и дори рядко изказваше мнението си гласно, но хората от областта се бяха научили да не пренебрегват влиянието на тази млада жена с тъжни очи над Лусинда Дейвънпорт. Освен това повечето от тях харесваха Роана. А и никой не желаеше открит разрив с влиятелната фамилия.

— Може би това е последното събрание, на което присъствам — продължи тя.

— Не бъди толкова сигурна — чу се плътен мъжки глас зад гърба й откъм вратата.

Роана стреснато се извърна към Уеб, който тъкмо влизаше в стаята.

— Моля? — възкликна тя. Какво правеше той тук? Дори не се беше преоблякъл. Дали не се беше притеснил, че ще обърка нещо, та се бе втурнал на събранието, без дори да смени дрехите си?

— Здравей, Чет! — извърна се Уеб и протегна ръка към председателя.

Чет почервеня от притеснение. Поколеба се, но инстинктът му на политик надделя и той разтърси ръката на Уеб.

— Уеб! Говорим за вълка, а той в кошарата! Роана тъкмо ми каза, че си се върнал в Дейвънпорт. Знаеш ли, че изглеждаш лоста добре?

— Да, благодаря. И ти самият излъчваш благополучие.

Чет се потупа по заобления корем и се разсмя сърдечно.

— Прекалено много благополучие! Уилъден казва, че съм на много специална диета — ям всичко, което попадне пред очите ми!

Околните бяха забелязали Уеб и стаята се изпълни с развълнуваните им коментари. Роана погледна Уеб и по блясъка в очите му разбра, че той напълно съзнава брожението, предизвикано от присъствието му, както и че ни най-малко не се притеснява от това.

— Не си мисли, че си се откачила от работата — промърмори усмихнато на Роана — Само защото съм се върнал, не означава, че ще можеш да се шляеш. Може би ще идваме на събранията заедно.

Въпреки изненадата си. Роана кимна в знак на съгласие.

Уеб погледна часовника си:

— Нямаше ли уговорка за обяд във Флоренция? Ще закъснееш, ако не побързаш.

— Тъкмо тръгвах. До скоро, Чет.

— Ще се видим на следващото събрание — отвърна й председателя с все същия привидно безгрижен тон.

— Ще те изпратя до колата. — Уеб кимна на председателя и тръгна с Роана.

С всяка частица от тялото си тя усещаше близостта му, докато вървяха един до друг по коридора. Надвишаваше я значително, независимо от високите си токчета. Не знаеше какво да мисли за току-що случилото се, така че не си позволи никакви заключения. Може би Уеб настина възнамеряваше да работят заедно, или просто го бе казал, за да улесни живота си. Само времето щеше да разкрие истината, а тя нямаше да си позволи напразни надежди.

Когато стигнаха до изхода, Уеб протегна ръка, да й отвори вратата, и Роана усети топлината на тялото му.

Излязоха заедно навън във влажното, грейнало горещо лятно утро. Роана извади ключовете от чантата си и сложа слънчевите си очила.

— Какво те накара да дойдеш в града? — попита тя — не те очаквах.

— Предположих, че моментът е точно толкова подходящ за разчупване на леда, колкото и всеки друг — Дългите му крака се нагодиха с лекота към забързаната й походка. — Намали темпото, твърде горещо е за надбягване.

Роана покорно забави ход. Колата й бе оставена в края на паркинга и ако продължаваше да бърза така, щеше да потъне в пот, докато стигне до нея.

— Сериозно ли говореше за събранията? — попита Роана.

— Напълно сериозно — И Уеб бе сложил слънчевите си очила, така че тъмните стъкла не й позволяваха да разтълкува изражението му. — Лусинда непрекъснато те хвали. Ти знаеш с подробности всичко, което се случва тук, така че ще съм пълен глупак, ако не те използвам.

Когато ставаше въпрос за бизнес, Уеб бе всичко друго, но не и глупак. Роана се почувства леко замаяна при мисълта да работи заедно е него. Беше се смятала за подготвена за почти всичко — от това да бъде пренебрегвана до това да бъде изгонена, но изобщо не бе помислила, че той може да се нуждае от помощта й.

Стигнаха до колата и Уеб взе ключовете от ръката й. Отключи вратата и я отвори, а после й върна ключовете. Роана изчака горещия и задушен въздух в затворената кола да се разклади, а после седна зад волана.

— Карай внимателно — промърмори Уеб и затвори вратата.

Докато излизаше от паркинга, Роана погледна в огледалото за обратно виждане. Уеб се връщаше към сградата. Сигурно бе паркирал някъде наоколо или се канеше да влезе вътре. Позволи си да хвърли само един жаден поглед към широкия му мускулест гръб и дългите бедра, само секунда удоволствие, а после се съсредоточи в шофирането и се гмурна в оживеното градско движение.

Уеб отключи собствената си кола и се качи. Импулсът изпратил го в града, беше съвсем обикновен, но силен. Бе искал да зърне Роана. Само това — просто да я види. След обезпокоителните неща, разказани му от Лусинда, старите закрилнически инстинкти бяха надделели и той бе поискал да се увери, че тя е добре.

Разбира се, Роана бе повече от добре. Сам се бе уверил колко майсторски се бе справила с Чет Фористър и не бе позволила спокойствието й да бъде нарушено от съпротивата на председателя по отношение завръщането на Уеб. Сега наистина осъзнаваше смисъла в думите на Лусинда, която бе споделила, че Роана е по-силна, че се е променила. Роана вече не се нуждаеше от него, за да се справя с проблемите в живота си.

Изведнъж се почувства странно ограбен от тази осъзната истина.

Би трябвало да се радва заради Роана. Като малка тя се бе оказала толкова болезнено уязвима, такава лесна мишена за всеки, пожелал да нарани с думи чувствителната й душа. Непрекъснато се бе опитвал да я защити, а за награда бе получавал сляпото й обожание.

Сега тя бе изковала свои собствени доспехи. Беше хладнокръвна и сдържана, почти безчувствена и държеше останалите на разстояние, така че техните закачки и стрели да не могат да я достигнат. Беше платила за тази броня с болка и отчаяние, като едва не бе загубила живота си, но стоманата бе здраво изкована. Когато изобщо успяваше да поспи, продължаваше да страда под формата на безсъние и кошмари, но вече се справяше със собствените си проблеми.

Днес, когато бе влязъл в Дейвънпорт и я бе забелязал на стълбите, елегантно облечена в онзи ненатрапчив копринен костюм, с кремави перли на ушите и с лъскава тъмнокестенява коса, оформена в модерна прическа, бе останал стъписан и почти без дъх от разликата между някогашното тромаво, буйно момиче и сегашната изискана, безупречна дама.

Все още бе Роана, но някак съвсем различна. Когато я гледаше сега, не виждаше хлапето с волен език, тромавата девойка, а мислеше за стройното й тяло под копринената дреха, за гладката й кожа, която си съперничеше с коприната, за гърдите й, чиито зърна бяха отвърнали на най-нежните му ласки през онези дълги часове в мотела край Ногалес.

Беше притиснал голото й тяло към своето, беше разтворил бедрата й и бе отнел девствеността й. Дори сега, насред задушната горещина в колата, потрепери от силата на спомена. Боже, спомняше си всяка дребна подробност — усещането от проникването в нея, горещата й мекота, обгърнала го плътно, щом се плъзна в нея. Спомняше си крехкото й тяло, притиснато от тежестта и силата на неговото. Искаше му се да я вземе в прегръдките си, да я защити, да я утеши, да й достави удоволствие — всичко друго, но не и да спре. Просто нямаше начин да спре.

През последните десет дни тези спомени го влудяваха, лишаваха го от сън, пречеха на работата му. Днес, когато я видя отново, бе обхванат от всепоглъщащо собственическо чувство. Роана беше негова. Беше негова и той я желаеше. Желаеше я толкова много, че ръцете му се бяха разтреперили. Трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не хукне по стълбите към нея, да не я грабне и отведе в една от спалните, независимо коя, да я разсъблече и да потъне в дълбините й още веднъж.

Беше се въздържал поради една-единствена причина, Роана внимателно бе построила около себе си защитна стена, но всяка стена можеше да бъде преодоляна и Уеб знаеше съвсем точно коя е нейната слабост.

Той.

Тя можеше да се защити от всеки друг — освен от него.

Не беше се опитвала да го крие или да го отрича. Беше му признала със саморазрушителна честност, че трябва само да й направи знак и тя ще дотича при него. Щеше да го последва в спалнята и да му позволи да направи с нея всичко, което пожелае.

Уеб забарабани с пръсти по нагорещения волан. Очевидно заради Роана трябваше да се пребори с още един от демоните си и това бе собственото му влечение към нея.

Беше й казал, че ще се върне у дома само ако прави секс с нея — и тя не бе се поколебала. Ако желаеше точно това, тя щеше да го направи. Ако имаше нужда от сексуално освобождаване, тя щеше да бъде на разположение. Щеше да го направи заради Лусинда, заради Дейвънпорт, заради него, но какво изпитваше самата тя?

Знаеше, че може да влезе в спалнята на Роана по всяко време и да я има и изкушението го влудяваше. Но не желаеше тя да му се отдава от чувство за вина, по задължение или от криворазбрано детско обожание. По дяволите, та той не бе герой, за да обожаван, а бе мъж! Искаше Роана да го желае като мъж, така както една жена желае мъж. Ако тя се вмъкнеше в леглото му просто защото има нужда от нежност, той щеше да се зарадва дори на това, тъй като желанието й нямаше да бъде усложнено от мотивите на други хора или от нейните собствени.

Боже, ами собствените му мотиви?

В очите му се стичаше пот и като изруга под носа си, Уеб запали двигателя, за да може да задейства климатика. Щеше да получи топлинен удар, ако продължава да седи в тази затворена кола посред бял ден, докато се опитва да разплете обърканите си чувства.

Обичаше Роана. Беше я обичал през целия и живот, но като сестра, със забавно закрилническо снизхождение.

Беше се оказал неподготвен за силата и жарта на страстното желание, пламнало в душата му преди десет години, когато бе обвила ръце около врага му и го бе целунала. Чувството се бе зародило от само себе си, също като вихрените газове, които се сгъстяват, докато достигнат критичната маса, а после експлодират в гореща бяла звезда. Случилото се тогава го бе разтърсило, бе го накарало да изпита чувство на вина. Но не беше правилно. Роана бе твърде млада, винаги се бе отнасял с нея като със сестра, за бога, та той бе женен! Вината за положението бе изцяло негова. Въпреки че бракът му се разпадаше, все още бе женен. Той се бе оказал по-опитният, трябваше внимателно да превърне целувката в жест на невинна привързаност, в нещо, което няма да я обърка. Вместо това, я беше притиснал и бе превърнал целувката в съвсем различно преживяване, в по-дълбока, пълна със сексуалност ласка. Случилото се бе по негова вина, а не по вина на Роана, но тя все още се опитваше да плати цената.

Повечето първоначални пречки за една по-интимна връзка помежду им бяха изчезнали. Сега Роана беше жена, той не беше обвързан и не изпитваше никакви братски чувства към нея. Но другите пречки оставаха: семейното влияние, собственото чувство за вина на Роана, гордостта й.

Изсумтя и включи колата на скорост. О, боже, не биваше да подминава мъжката си гордост. Не искаше Роана да му се отдаде заради Дейвънпорт, заради семейството или заради друга маловажна причина. Искаше тя да лежи в обятията му, разгорещена и задъхана, защото го желаеше. Нищо друго нямаше да свърши работа.

 

Копелето се бе върнало. Новината се бе разнесла из цялата област и вечерта стигна до баровете. Харпър Нийли се разтрисаше от гняв всеки път, когато изникваше името на Уеб Талант. Талант се бе измъкнал след убийството на Джеси и сега се бе върнал, за да важничи отново, сякаш никога нищо не се е случвало. О, онзи дебел и глупав шериф не беше го арестувал. Беше казал, че няма достатъчно доказателства, за да повдигне обвинение срещу него, но всички знаеха, че просто са го купили. Никога не се налагаше семейство Дейвънпорт и Талант да плащат за делата си. Плащаха само обикновените хора, но не и префърцунените богаташи, които живееха в големите си луксозни къщи и смятаха, че законите не важат за тях.

Уеб Талант бе смазал главата на Джеси с ръжен. Очите му все още се пълнеха със сълзи при мисълта за неговата красива Джеси с разкошна коса, сплъстена от кръв и мозък от разцепената й глава. По някакъв начин негодникът бе разбрал за него и Джеси и я бе убил. Или бе разбрал, че семето в нивата не е негово. Джеси бе казала, че ще се справи с проблема, а тя бе много оправна, но този път не бе успяла.

Никоя жена не му бе принадлежала като Джеси. Това момиче се бе оказало диво и проклето, а това го бе възбудило толкова много, че когато я видя за първи път, едва не се изпразни в панталоните си. Тя също се бе възбудила, а очите й светеха похотливо. Харесваше й опасността, тръпката да опитва забраненото. Първия път се бе държала като животно, дращеше и се дърпаше, но не можа да стигне до края. Трябваше му време, за да разбере. Джеси бе правила секс поради доста причини, но удоволствието не бе една от тях. Беше използвала тялото си, за да замае главите на мъжете, да печели влияние над тях. Беше легнала с него, за да отмъсти на проклетия си съпруг, за да отмъсти на всички и да им покаже, че въобще не й пука. Изобщо не бе възнамерявала някой да разбере. Важното беше, че тя знаеше, и по този начин се разтоварваше.

Но щом всичко това му стана ясно, вече нямаше начин да я остави на мира. Никой не можеше да го използва, дори Джеси. Особено тя. Познаваше я така, както никой друг не я познаваше или някога би я познавал, тъй като вътрешно двамата бяха толкова еднакви.

Запалил я бе с ексцентрични игрички, но никога не я насилваше прекалено много Беше й харесвало — още една нарушена забрана, заради която да ликува тайно, докато седи в голямото имение и се преструва на идеалната лейди, забавлявайки се с мисълта, че лесно заблуждава всички бе прекарала целия следобед, правейки изтощителен секс с единствения мъж, чиято самоличност със сигурност щеше да хвърли семейство Дейвънпорт в див ужас.

Налагало се бе да бъдат изключително внимателни, не можеха да отсядат в местните мотели, а и Джеси невинаги можеше да измисли извинение за няколкочасовото си отсъствие. Обикновено се срещаха в гората. И точно там бе решил, че вече му е омръзнало от нейните игрички и най-после й бе показал кой е господарят.

Когато я пусна да си върви, цялата бе в синини и ухапвания и едва можеше да седне на коня си. Оплакала се бе горчиво, че трябва да внимава някой да не види белезите по тялото й, но очите й блестяха доволно. Беше правил секс с нея толкова дълго и безмилостно, че бе напълно изтощен, а тя — изранена, но това й бе харесало. Преди това винаги когато се бе държал грубо, жените се бяха жалвали, но не и Джеси. Тя се връщаше отново и отново, като, от своя страна, му отвръщаше със същото. Доста пъти самият той се бе връщал с изподран до кръв гръб и всяка смъдяща драскотина му напомняше за нея и подхранваше глада му за още.

Никога не бе срещал жена като своето момиче. Всеки път тя се връщаше за още, искаше все по-груби, по-странни и възможно по-мръсни игри. Бяха се съвкупявали като животните — и това й бе доставило истинско удоволствие: най-забраненото нещо с възможно най-забранения за нея мъж. Порочната Джеси. Беше я обичал толкова много.

Не бе изминал и ден, без да си спомни за нея. Липсваше му. Никоя друга жена не бе запалвала у него такъв огън.

Проклетият Уеб Талант я бе убил. Бе убил и нея, и детето. А после си бе заминал, свободен като птичка. Беше напуснал града, преди някой да го принуди да си плати.

Но сега се бе върнал.

И този път щеше да изкупи вината си.

Трябваше да внимава да не го видят, но при срещите с Джеси се беше промъквал около Дейвънпорт достатъчно, за да познава околността. Имаше стотици начини и пътища да се приближи до къщата. От доста време не беше ходил там, всъщност от десет години. Трябваше да се увери, че старата дама не си е взела куче пазач и не е поставила алармена инсталация. Знаеше, че преди не бе имало, тъй като Джеси неведнъж се бе опитвала да го придума да се промъкне в спалнята й, докато съпругът й отсъства. Харесвала й бе мисълта да спи с него под покрива на баба си и в леглото на мъжа си. Бе имал достатъчно здрав разум да откаже, но по дяволите, предложението се бе оказало доста съблазнително.

Ако все пак нямаше алармена система, той разполагаше със стотици начини да влезе в старата къща. Всички тези врати и прозорци… Щеше да бъде дяволски лесно. Беше влизал в къщи, доста по-добре охранявани от тази на Дейвънпорт, глупаците може би се чувстваха в безопасност, тъй като бяха доста далеч от града. Просто хората в провинцията нямаха навика да взимат предпазни мерки, което гражданите например правеха автоматично.

— О, да! Уеб Талант щеше да си плати.