Линда Хауърд
Сенки от мрака (19)

Осемнадесета глава

Беше денят на празненството, което Лусинда даваше в негова чест, и докато караше към къщи, Уеб непрекъснато се питаше какъв ли грандиозен провал ще бъде то. На самия него му беше безразлично, но Лусинда щеше да го преживее много тежко, ако всичко не станеше според плановете й. От случилото се същия следобед съдеше, че едва ли ги очакват приятни емоции.

Не бе нещо особено, дори нямаше конфликт, но като барометър за отношението на обществото даваше доста точни показания. Бе отишъл на обед в „Пейнтид Лейди“ с председателя на аграрната комисия, когато подочу разговора на две жени на съседната маса.

— Явно е доста дебелоок — бе казала една от тях. Не бе повишила глас, но и не го бе снижила, за да не я чуват останалите. — Ако смята, че десет години са достатъчно време, за да забравим случилото се… Е, ще му стане ясно какво мислим по въпроса.

— Лусинда Дейвънпорт никога не е забелязвала недостатъците на протежетата си — отвърна другата жена.

Уеб бе погледнал пурпурночервеното лице на председателя, докато мъжът се опитваше усърдно да се ангажира само с обеда си, сякаш не чува нищо.

— Кой би предположил, че Дейвънпортови ще се опитат да ни натрапят обществото, с един убиец? — продължи първата жена.

Очите на Уеб се присвиха, но той не се обърна, за да се изправи срещу двете жени. Независимо дали го подозираха в убийство или не, той бе отгледан като джентълмен от Юга, а това означаваше, че не може публично и преднамерено да изложи дамите. Ако мъже бяха казали същите думи, щеше да реагира съвсем различно, но тези тук бяха само две женски змии, които съскаха, но не хапеха, а и бяха доста възрастни, доколкото можеше да отсъди по гласовете им. Нека говорят, кожата му бе достатъчно дебела, можеше да го понесе.

Но стожерите на матриархата притежаваха голямо обществено влияние и ако всички изпитваха същите чувства, то партито на Лусинда щеше да се провали. Не се притесняваше заради себе си, ако хората не искаха да правят бизнес с него — добре, щеше да намери други, които желаят. Но Лусинда щеше да бъде едновременно обидена и разочарована, а й щеше да обвинява себе си за това, че не го е защитила преди десет години. Заради нея се надяваше…

Предното стъкло се разби и посипа Уеб с малки парченца стъкла. Покрай ухото му профуча нещо горещо, но не му остана време да се притесни какво е било. Рефлексното му движение бе извъртяло волана в ръката му и десните гуми подскочиха жестоко, когато колата поднесе към банкета край пътя. Опитваше се да овладее колата и да я върне отново на шосето, преди да улучи някоя дупка или канавка, което автоматично щеше да преобърне автомобила. Нищо не виждаше заради разбитото стъкло, което все още се държеше на мястото си, но бе побеляло, нацепено и разпукано. Някакъв камък, каза си той, въпреки че камионът пред него бе достатъчно далеч, за да очаква гумите му да отхвърлят камък на такова разстояние. Може би бе птица, но сигурно би видял нещо толкова голямо.

Успя да качи отново четирите гуми на паважа и управлението на колата стана по-лесно. Веднага се опита да спре, оглеждайки се през относително здравата дясна страна на стъклото, като се мъчеше да прецени какво е разстоянието до банкета и дали има достатъчно място, за да отбие. Бе почти до отбивката, която водеше към частния път към Дейвънпорт. Ако можеше да стигне дотам, нямаше да има много движение…

Предното стъкло изпука отново, но този път по-вдясно. Част от него увисна от рамката, а малките частици стояха заедно, задържани от защитното покритие, което предпазваше стъклото от пръскане. Камък, как ли не, каза си Уеб вбесено.

Някой стреляше по него.

Бързо се наведе напред. Сграбчи увисналото стъкло, откъсна го, за да вижда пред себе си, а после натисна педала на газта до дупка. Колата хвръкна напред, а скоростта го притисна към седалката. Ако спреше и дадеше възможност на стрелеца да се прицели в неподвижна мишена, щеше вече да е мъртъв, но беше дяволски трудно да улучиш някой, който кара със сто и шейсет километра в час.

Като си спомни горещото жужене, което бе чул точно покрай дясното си ухо след първия изстрел, Уеб изчисли грубо траекторията на куршума и прецени, че стрелецът би трябвало да се намира на височинката точно след отбивката към страничния път. Вече почти бе стигнал и ако завиеше по него, стрелецът щеше да има доста добра възможност да го улучи. Продължи да натиска педала на газта и подмина отбивката, а после и гъсто залесения път към пасбището, където според Бешърс крадецът бе скрил колата си…

Уеб присви очи срещу свистящия вятър и наби спирачки, завъртайки волана така, че обърна колата на място, маневра, която бе усвоил като див тийнейджър по същия този път. Гумите пропушиха и оставиха дири по паважа. Покрай него мина друга кола, а шофьорът натисна клаксона. Неговата кола зашари и поднесе, но после се изправи в посока, обратна на тази, от която току-що бе дошъл. Това бе магистрала с четири платна, което означаваше, че се бе обърнал срещу движението. Две коли идваха към него. Натисна отново педала на газта.

Стигна до пътя към пасбището точно преди да се блъсне челно с една от колите и взе завоя на две гуми. Веднага спря и изключи от скорост. Изскочи от колата, преди да е спряла напълно, и се хвърли в храсталака, като остави автомобила да блокира пътя, в случай че стрелецът бе оставил колата си някъде наблизо. Дали бе същият мъж, който бе влязъл в имението, или инцидентът бе някакво съвпадение? Всеки, който използваше това шосе редовно, което означаваше хиляди хора, можеше да забележи пътя за пасбището. Той приличаше на пътека за ловци, водеща нагоре към горите, но дърветата и храстите свършваха след около километър, а оттам започваше широко поле, откъдето се откриваше гледка право към земята на Дейвънпорт.

— Съвпадение, как ли не! — прошепна на глас той, докато се промъкваше тихо между дърветата, възползвайки се от естествените прикрития, за да не даде възможност на непознатия да се припели по-добре.

Не знаеше какво би направил, ако се сблъска лице в лице с някой с ловджийска пушка в ръка, докато самият той бе с голи ръце, но не възнамеряваше и да открие. Отглеждането му бе типично провинциално, въпреки, а може би точно заради предимството да живее в Дейвънпорт, Лусинда и Ивон се бяха погрижили да бъде равен със съучениците си, както и с хората, с които щеше да общува през останалата част от живота си. Бе ходил на лов за катерички, елени и опосуми, научавайки се рано как да се промъква през гъстата гора, без да предизвиква никакъв шум, как да дебне някого, който има по-остри уши и очи от неговите. Крадците, отвлекли добитъка му и опитали се да го прекарат в Мексико, бяха разбрали колко добър следотърсач е и как може да се прикрива, ако не желае да бъде видян. Ако стрелецът бе тук, Уеб щеше да го открие и мъжът нямаше да разбере, докато не станеше прекалено късно.

Нямаше друго превозно средство, паркирано на пътя за пасбището. След като установи това, Уеб се прикри и се вслуша в звуците наоколо. Пет минути по-късно вече знаеше, че гони вятъра. Нямаше никого. Ако бе изчислил траекторията правилно, то стрелецът се бе отдалечил в друга посока от онази височина.

Изправи се и тръгна обратно към колата. Погледна разбитото предно стъкло с двете малки дупки и наистина се вбеси. Изстрелите бяха доста добри, всеки от тях или и двата биха могли да го убият, ако ъгълът на стрелба се бе оказал на косъм встрани. Отвори вратата и се наведе разглеждайки седалките. От задната страна на облегалката за глава над шофьорската седалка имаше разкъсана дупка само на сантиметър от мястото, където бе било дясното му ухо. Куршумът бе имал достатъчно сила дори и след преминаването си през стъклото да пробие седалката и да излезе през задното стъкло. Вторият куршум бе пробил дупка в задната седалка, където бе заседнал. Уеб взе клетъчния телефон и се обади на Карл Бешърс.

 

По молба на Уеб Карл пристигна без сини светлини или сирени. Дори не водеше помощник със себе си. „Не вдигай шум — беше му казал Уеб. — Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре.“

Сега Карл обикаляше около колата и оглеждаше всяка подробност.

— По дяволите, Уеб! — обади се той най-накрая. — Някой наистина доста си пада по теб.

— Трудна работа. Не съм в подходящо за компания настроение.

Карл плъзна поглед по Уеб. Очите му светеха студено и опасно — изражение, обещаващо неприятности на този, който го ядоса. Всички знаеха, че Уеб Талант е избухлив, но това тук не бе избухливост, а нещо съвсем друго, нещо преднамерено и безмилостно.

— Имаш ли някаква идея? — попита той. — Върнал си се в града от колко — от седмица и половина? Наистина бързо си създаваш врагове, и то доста сериозни.

— Мисля, че е същият мъж, който се промъкна в къщата — отвърна Уеб.

— Интересна теория. — Карл я обмисли, потривайки брадичката си. — Значи мислиш, че не е бил само крадец?

— Не, вече не. Нищо не се е случило в Дейвънпорт през последните десет години, докато не се върнах вкъщи.

Карл изсумтя и продължи да разтрива брадичката си, докато наблюдаваше внимателно Уеб.

— Да не би да твърдиш това, което мисля, че твърдиш?

— Аз не съм убил Джеси — изръмжа Уеб. — Което означава, че някой друг го е направил, някой, който е влязъл в апартамента ни. Обикновено щях да съм си там. Никога не ходех на бар по среднощ, а и не се срещах с други жени. Може би Джеси го е изненадала, също като Роана. Роана се е сблъскала с него в предния коридор, стаите ни с Джеси бяха в предната част отляво, спомняш ли си? Сега Корлис ги използва, а аз спя в една спалня в задната част на къщата. Но така нареченият крадец не би могъл да знае това, нали?

Карл подсвирна тихо през зъби.

— Което означава, че през цялото време ти си бил предполагаемата жертва, което пък означава, че това е третият опит за убийството ти. Склонен съм да ти повярвам, синко, най-вече защото нямаше никаква причина да убиеш госпожа Джеси. Точно това ни затрудни толкова преди десет години. Който и да го е направил, сигурно е смятал, че е много забавно да бъдеш обвинен в убийството й. Това би било далеч по-добро, отколкото да те убие самият той. Е, кой те мрази толкова, че да се опита да те убие преди десет години и да продължи тази лудост толкова време?

— Проклет да съм, ако зная! — отвърна тихо Уеб. Години наред бе смятал, че тайният любовник на Джеси трябва да я е убил, но след този обрат на събитията идеята не бе много вероятна. Би имало смисъл убиецът да се опита да премахне него, но не и Джеси. Би имало смисъл дори ако двамата са се сговорили да го убият. Това щеше да го отстрани от пътя им и Джеси щеше да наследи по-голямата част от Дейвънпорт. Ако просто се бе развела с него, наследството й нямаше да бъде толкова голямо, тъй като въпреки заплахите, Джеси познаваше Лусинда достатъчно добре, за да проумее, че тя не би обезнаследила Уеб заради един развод. За нейна чест той не смяташе, че Джеси е участвала в заговор за убийство то му. Също като Роана, тя просто се бе оказала на неподходящото място в неподходящия момент, но за нея това се бе оказало фатално.

Карл извади канап от джоба си и върза единия му край около някакъв химикал.

— Ела и подръж това стъкло колкото се може по-изпънато — каза той и Уеб се отзова. Карл пъхна свободния край на канапа в дупката от първия куршум И го изпъна, докато химикалът не се запъна отвън. После върза другия край за втори химикал, като този път застопори края на канапа под клипса на химикала и промуши този химикал през дупката на облегалката за глава.

Погледна траекторията и отново подсвирна тихо.

— Като се има предвид разстоянието, от което е стрелял, ако бе преместил мерника си съвсем мъничко надясно, този куршум щеше да те прониже точно между очите.

— Забелязах, че изстрелът бе доста добър — констатира саркастично Уеб.

Карл се засмя.

— Сметнах, че си човек, който ще оцени добрия мерник. А какво ще кажеш за втория куршум?

— Мина през резервоара.

— Е, всяка хубава пушка за лов на елени ще изстреля куршум с такава сила и на такова разстояние. Няма начин да я проследим, дори да бяхме открили една от гилзите. — Измери с очи Уеб. — Рискувал си много, за да спреш по този начин.

— Бях полудял от яд.

— Е, ако има следващ път, овладей се, преди да решиш да тръгнеш след въоръжен тип. Ще наредя да изтеглят колата и моите хора ще я огледат, но не смятам, че ще открием нещо, което да ни бъде от полза.

— В такъв случай настоявам никой друг да не разбере за случилото се. Сам ще се погрижа за колата.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо искаш да го запазиш в тайна?

— Първо, не искам той да бъде нащрек. Ако е спокоен, може би ще сгреши. Второ, и без това не можеш да направиш кой знае какво. Не можеш да ми дадеш ескорт, който да ме придружава навсякъде, а и не можеш да сложиш денонощна охрана на Дейвънпорт. Трето, ако Лусинда разбере, това просто може да я убие.

Карл изсумтя.

— Уеб, твоите хора трябва да знаят, за да внимават.

— Те внимават. Така нареченият крадец ги изплаши до смърт. Сега вече имаме нови ключалки, по-сигурни прозорци и сме свързани, с аларма, която, ако се включи, ще изправи на нокти всяко куче в радиус от петдесет километра. Освен това в цяла Тоскана е известно какво сме направили.

— Значи смяташ, че той знае и е твърде малко вероятно да се опита да влезе в къщата, отново?

— Два пъти преди това е влизал безпроблемно, вместо да опита отново, този път се пробва да ме застреля на пътя. Струва ми се, че е чул новината.

Карл скръсти ръце на гърдите си и го погледна замислено.

— Голямото парти на госпожа Лусинда е тази вечер.

— Смяташ, че може да бъде измежду гостите — замисли се Уеб. — Самият той сигурно също е поразсъждавал над това.

— Смятах, че за него партито е доста добра възможност.

— Няма да е лошо да вземеш списъка с гости и да провериш дали не разпознаваш името на някого, с когото не си се разбирал, някой, който е останал недоволен от бизнес сделка с теб. По дяволите, дори не трябва да е бил поканен, от това, което чувам, ще има толкова много хора, че той може да влезе просто ей така и никой няма да го забележи.

— И ти си поканен, Карл. Ще дойдеш ли?

— Не би могъл да ме спреш. Були също ще бъде там. Нямаш нищо против да му разкажа всичко това, нали? На този стар пес все още доста му сече пипето и ако е нащрек, може наистина да забележи нещо.

— Разбира се, кажи на Були. Но на никого другиго, чу ли?

— Добре, добре — изръмжа Карл. После погледна отново колата на Уеб. — Искаш ли да те закарам до къщата?

— Не, всеки ще започне да ме разпитва. Върни ме в града. Така или иначе се налага да си намеря друга кола, а и ще трябва да се погрижа за тази. Ако някой се интересува, имал съм проблем с двигателя. — Погледна часовника си. — Ще трябва да побързам, ако искам да се добера до вкъщи навреме за партито.

 

Гостите се очакваха само след половин час, а Уеб никакъв го нямаше. Цялото семейство вече се бе събрало, включително майка му и леля Сандра. Ивон започна да нервничи, тъй като за Уеб не бе типично да закъснява, а самата Лусинда бе обзета от нарастващ страх.

Роана седеше тихо и сдържаше собственото си безпокойство. Не си позволи да мисли за катастрофи с коли, тъй като не можеше да го понесе. Собствените й родители бяха починали по този начин и оттогава при самата представа за автомобилна катастрофа цялата се свиваше. Ако видеше катастрофа на магистралата, никога не се заглеждаше, а съсредоточаваше погледа си само напред и подминаваше възможно най-бързо. Уеб не би могъл да катастрофира, просто не би могъл.

После чуха входната врата да се отваря и Ивон се втурна към нея.

— Къде беше? — чу резкия и взискателен въпрос на, майка му.

— Имах неприятности с колата — отвърна Уеб, като вземаше стъпалата по две наведнъж. Слезе след петнайсет минути, гладко избръснат и облечен с черен смокинг.

— Извинявам се за закъснението — каза на всички, като прекоси салона и отвори вратите. Наля си малко текила и я глътна наведнъж, а после остави чашата и погледна присъстващите с дръзка усмивка. — Нека представлението започва.

Роана не можеше да откъсне очи от него. Той приличаше на пират — въпреки прекрасния си костюм. Гъстата му тъмна коса бе все още влажна и прегладена назад. Движеше се с гъвкавата грация на мъж, свикнал с официалните дрехи, които ни най-малко не го притесняват. Сакото подчертаваше идеално широките му рамене, а панталоните му бяха тесни, но без да са впити. Уеб винаги носеше дрехите си с финес, без значение с какво точно е облечен. Роана бе смятала, че никой не изглежда по-добре от него с дънки, ботуши и работна риза, а сега мислеше, че никой не изглежда по-добре с черен смокинг. По снежнобялата му риза се редяха черни кехлибарени копчета, а подходящи копчета за ръкавели хвърляха тъмни отблясъци върху широките му китки.

Не бе оставала насаме с него от онази нощ, когато бе влязъл в стаята й и тя му бе казала защо не е видяла крадеца. Уеб й бе забранил да работи, докато семейният лекар не я прегледа и не й даде разрешение, което всъщност бе направил вчера. Честно казано, през първите няколко дни след завръщането от болницата изобщо не й се работеше, нито имаше желание за нещо друго, а само седеше съвсем неподвижно. Главоболието се бе оказало настойчиво и ако се движеше много, започваше да й се повдига, както при първоначалното сътресение на мозъка. Едва през последните два дни главоболието я бе напуснало, а с него си бе отишло и гаденето. Но въпреки това не смяташе да рискува с танци тази вечер.

Уеб се бе оказал доста зает, и то не само с работа. Беше се погрижил за инсталирането на подсилени стоманени врати на главните входове, ключалки дори на френските прозорци и алармена система, която я накара да захлупи с възглавница главата си, за да заглуши звука, който се разнесе при пробването й. Ако не можеше да спи и искаше да отвори вратите към верандата, за да се наслади на чистия въздух, първо трябваше да набере кода в малката кутийка, инсталирана до прозореца във всяка стая. Ако отвореше вратите, без да го направи, такъв пищящ звук щеше да разцепи околността, че всички щяха да изскочат от леглата си.

Между главоболията й и неговите задължения просто не бе останало време за лични разговори. След преживяното нараняване голяма част от неудобството й бе отзвучало. След среднощното му посещение в стаята й въпросът не бе повдигнат отново, сякаш и двамата искаха да го избегнат.

— Мили боже, изглеждаш фантастично! — тъкмо казваше Лусинда, оглеждайки Уеб от главата до петите. — Много по-добре от преди, ако питаш мен. Борбата с крави или каквото там си правил в Аризона определено те е поддържала в добра форма.

— Бикове — поправи я той, а очите му блестяха весело. — И наистина участвах в борба с някои от тях.

— Каза, че си имал неприятности с колата — обади се Ивон. — Какво стана?

— Трансмисията блокира — отвърна той, без да се запъне. — Трябваше да уредя да я изтеглят.

— Тогава с какво се върна?

— С един пикап. — Докато го казваше, очите му блестяха с наситенозелен цвят и Роана забеляза в погледа му леко напрежение, някак повишена бдителност, сякаш се бе подготвил за криза, която само той очакваше. Едновременно с това по извивката на устните му личеше, че явно се забавлява. Тогава забеляза как той погледна очакващо към Глория.

— Камион! — възкликна презрително тя. — Надявам се, че няма да е необходимо много време, за да поправят колата ти!

Веселото му настроение стана още по-видимо, въпреки че Роана се чудеше дали само тя го забелязва.

— Няма значение — отвърна той и се ухили с дяволито удоволствие. — И без това купих камиона.

Ако бе очаквал тирада, Глория не го разочарова. Тя се впусна в лекция на тема „как изглежда някой от нашето семейство да кара едно толкова обикновено превозно средство“.

Когато Глория премина плавно към имиджа, който трябва да поддържат, очите на Уеб заблестяха още по-закачливо и той рече:

— Освен това е като джип — четирите колела са с отделни предавки. И с големи гуми като тези, които използват контрабандистите, за да прекосяват силно пресечени местности. — Стресната, Глория го погледна ужасено, загубила за миг дар слово, и цялата почервеня.

Лусинда вдигна ръка, за да прикрие усмивката си. Грег се закашля, извърна се настрана и погледна през прозореца. Корлис също гледаше през прозореца. Изведнъж възкликна:

— Мили боже, прилича на онази сцена от Полето на мечтите.

Лусинда, проумяла точния смисъл на думите й, се изправи и с очевидно задоволство изрече:

— Разбира се, че прилича. Щом аз давам парти, всички ще дойдат.

Тази забележка изтръгна искрен смях от всички, с изключение на Роана, но Уеб все пак успя да забележи лека усмивка върху устните й. Тази е третата, каза си той.

Скоро имението се изпълни със засмени и бъбрещи помежду си хора. Някои от мъжете бяха облечени в смокинги, но повечето бяха с тъмни костюми. Жените бяха облечени в най-различен стил, варираш от къси коктейлни рокли през рокли със средна дължина до по-официалните дълги рокли. Всички от семейство Дейвънпорт и Талант носеха дълги рокли, отново под въздействието на Лусинда! Тя много добре знаеше как да създаде подходящото впечатление и да наложи необходимата атмосфера.

Лусинда изглеждаше добре, много по-добре от доста време насам. Бялата й коса бе пристегната в кралски кок ниско на тила, а светлата й дълга рокля е прасковен цвят, подпомогната от умело положен грим, придаваше същия деликатен цвят и на самото й лице. Явно много добре знаеше какво прави, като настоя за осветление в същия цвят.

Докато Лусинда стоеше, заобиколена от приятелите си, Роана тихо се грижеше всичко да върви гладко, фирмата подготвила приема, бе много добра, но както бе известно, гафове се случваха и на най-прекрасно организираните приеми. Наети за вечерта сервитьори се движеха из тълпата с подноси, пълни с чаши бледозлатисто шампанско или със зашеметяващо многообразие от ордьоври. За гостите с по-голям апетит беше осигурен огромен бюфет. Оркестърът във вътрешния двор вече бе започнал да свири стари мелодии, привличайки хората вън, за да танцуват под приказното осветление с прасковен цвят.

Роана забеляза Уеб да се движи сред тълпата, разговаряйки непринудено с хората, като спираше непрекъснато, за да подхвърли някоя шега или да направи кратък коментар по злободневни политически теми, а после преминаваше към друга група. Изглеждаше абсолютно спокоен, сякаш изобщо не му хрумваше, че всеки може да го погледне накриво. Но все пак Роана забелязваше напрежението в съсредоточения блясък на очите му. Никой нямаше да каже нищо унизително в негово присъствие, изведнъж проумя тя. От него се излъчваше сила, която му помагаше да изпъкне дори сред това отбрано общество, и самоувереност, която много малко хора имаха. И наистина не го интересуваше какво мислят за него. Или поне не се притесняваше заради себе си. Вървеше — едновременно спокоен и самоуверен, но готов да действа, ако се наложи.

Към десет часа, когато празненството течеше от близо два часа, той се появи зад гърба й и хвърли поглед на шведската маса, за да се увери, че има всичко в изобилие. Застана толкова близо, че Роана почувства топлината на силното му тяло, а той обгърна талията й с ръка.

— Добре ли си? — попита тихо.

— Да, добре съм — отвърна автоматично тя, като се обърна с лице към него, повтаряйки за стотен път едни и същи думи в отговор на един и същ въпрос. Всички бяха чули за крадеца и за мозъчното й сътресение и искаха да разберат колкото се може повече.

— Изглеждаш чудесно — бяха й казвали всички останали, но не и Уеб. Вместо това той се бе загледал в косата й.

Шевовете на главата й бяха махнати предния ден. Днес, подготвяйки се за приема, бе отишла при фризьора си, който бе подредил внимателно косата й в изискана прическа, която скриваше малкото избръснато местенце.

— Личи ли си? — притеснено попита Роана.

Уеб много добре знаеше какво има предвид.

— Не, изобщо не си личи. Главата още ли те боли?

— Съвсем леко. Мястото е по-скоро малко чувствително, а не точно болезнено.

Уеб вдигна ръка и залюля, една от обеците й, а висящите златни звездички затанцуваха.

— Направо мога да те схрускам — прошепна тихо той.

Роана се изчерви, тъй като се бе надявала да изглежда привлекателна тази вечер. Кремаво златистият цвят на дългата й рокля подчертаваше топлия тен на лицето й, както и тъмнокестенявата й коса.

Вдигна очи към Уеб и дъхът й секна. Той я гледаше напрегнато, възбудено и жадно. Изведнъж времето сякаш престана да тече, хората наоколо потънаха в мъгла, а разговорите и музиката — заглъхнаха. Кръвта започна да тупти във вените й бавно и мощно.

Точно така я бе погледнал в деня, когато бяха яздили заедно. Тогава бе сбъркала поканата в очите му със страст… а дали наистина я бе сбъркала?

Бяха съвсем сами сред многолюдната тълпа. Пулсът й се ускори, тя задиша учестено и на пресекулки, а гърдите й се повдигаха, сякаш се стремяха към Уеб! Желаеше го толкова страстно, че й се струваше, че ще умре.

— Недей — прошепна. — Ако нямаш точно това предвид… недей.

Уеб не й отвърна: Вместо това бавно плъзна поглед към гърдите й, като забрави да го отклони, а тя усети как зърната й настръхнаха. На челюстта му заигра мускул.

— Искам да вдигна тост.

Лусинда знаеше какво да направи, че да я чуят дори в такава тълпа, без видимо да повишава глас. Настъпи тишина и всички погледи се обърнаха към нея. Тя стоеше сама, крехка, но все още кралица.

Магията, която бе държала в прегръдките си Роана и Уеб, бе разрушена и младата жена потрепери, когато и двамата се обърнаха към Лусинда.

— За моя правнук Уеб Талант — каза Лусинда ясно и вдигна чашата си с шампанско към Уеб. — Отчаяно ми липсваше, докато бе далеч, а откакто се върна, съм най-щастливата възрастна дама в областта Колбърт.

Още един от майсторските й удари, с който принуди хората да го поздравят, признаят й приемат. Навсякъде се вдигнаха чаши към Уеб, пи се шампанско в чест на неговото завръщане и хор от „Добре дошъл у дома“ изпълни залата. Роана, чиито ръце бяха празни, му дари мимолетна печална усмивка.

Четвърта, каза си той. Две за една вечер.

Нервите й бяха изопнати от мълчаливата многозначителна среща помежду им. Продължи да снове из тълпата, като обиколи и навън, за да се увери, че и там всичко бе наред. Наоколо се разхождаха двойки, а пътят им бе осветен от хиляди лампички, закачени по дърветата и храстите. Оркестърът бе приключил със старите песни и бе подгрял танцуващите с по-живи парчета, като например „Да танцуваме рок безспир“. Поне петдесетина души подскачаха стоически на дансинга.

Песента свърши с аплодисменти и смях, а после настъпи една от тези неудобни паузи, когато думите „убил жена си“ се чуха съвсем ясно.

Роана замръзна. Тишината натежа още повече. Дори оркестърът замря, без да знае какво става, но отгатвайки, че нещо се е случило. Дамата, която, бе произнесла думите, се извърна, почервеняла от срам.

Роана погледна твърдо жената, която бе Кофелт — едно от най-старите семейства в областта. После обходи с поглед останалите гости, които бяха замръзнали под красивата светлина, но не отделяха очи от нея. Тези хора бяха дошли в дома на Уеб, наслаждаваха се на гостоприемството му и все пак го обсъждаха зад гърба му. Не бе само Кора Кофелт, която просто бе имала нещастието да бъде чута. Всички тези лица излъчваха вина, тъй като бяха говорили същото. Ако бяха имали малко по-реална първоначална преценка, помисли си Роана с нарастващ гняв, щяха да разберат още преди десет години, че Уеб не би могъл да убие жена си.

Беше общоприета вежливост домакинята да не прави нищо, с което би могла да притесни гостите си, но Роана почувства силен гняв. Разтрепери се от внезапния прилив на емоции и гневна енергия, която изпълваше цялото й тяло, чак до връхчетата на пръстите.

Самата тя бе понесла много. Но, за бога, нямаше да стои и да им позволи да клеветят Уеб.

— За вас, хора, се предполагаше, че сте приятели на Уеб — каза ясно и отчетливо. Много рядко в живота си, се бе ядосвала повече, освен в случая с Джеси, но сега гневът й бе много по-различен. Чувстваше се хладнокръвна и напълно овладяна. — Трябваше да сте разбрали още преди десет години, че той никога не би наранил Джеси, трябваше да го подкрепите, вместо да се събирате и да шушукате зад гърба му. Никой от вас… никой… не изрази поне малко съчувствие към него на погребението на Джеси. Никой от вас не надигна глас в негова защита. Но тази вечер дойдохте в дома му като негови гости, ядохте от храната му, танцувахте… и все още говорите за него.

Замълча, поглеждайки ги в очите един подир друг, а после продължи:

— Може би трябва да изясня отношението на семейството пред всеки, в случай, че има някой недоразбрал. Ние подкрепяме Уеб. Точка. Край. Ако някой от вас чувства, че не би могъл да общува с него, то моля да си тръгне сега и вашите взаимоотношения със семейство Дейвънпорт и семейство Талант ще бъдат приключени.

Тишината във вътрешния двор бе пълна и смущаваща. Никой не помръдваше. Роана се обърна към оркестъра:

— Свирете.

— … нещо бавно — обади се Уеб зад гърба й. Ръката му, твърда и топла, обхвана лакътя й. — Искам да танцувам с братовчедка си, а главата все още я боли, за да я разтърсва прекалено много.

Наоколо се разнесе неловък смях. Оркестърът засвири „Синя луна“ и Уеб обгърна Роана с ръце. Около тях се завъртяха други двойки, понесоха се в ритъма на музиката и кризата бе преодоляна.

Той я държеше на разстояние като между братовчеди, а не с близостта между мъж и жена, които са лежали голи сред разбърканите чаршафи. Докато танцуваха, Роана се загледа в гърдите му.

— Колко от това, което казах, чу? — попита тя, а гласът й отново бе тих и овладян.

— Всичко — небрежно отвърна той. — Но ти сгреши в едно.

— В какво?

В далечината се чу тътен от гръмотевица и когато полъхна внезапен хладен ветрец с обещание за дъжд, Уеб вдигна поглед към тъмното небе. След дни на очакване явно бурята най-после се задаваше. Когато отново погледна към Роана, зелените му очи блестяха.

— Имаше един човек, който ми предложи съчувствието си на погребението на Джеси.