Линда Хауърд
Сенки от мрака (5)

Четвърта глава

Роана се загледа след Джеси, която се отдалечаваше нагоре към хълмовете на Дейвънпорт. Джеси обикновено предпочиташе по-неангажираща вниманието езда по полето или ливадите. Защо се бе отклонила от обичайната разходка? Като се замислеше човек, тя бе тръгвала в тази посока няколко пъти преди това и Роана го бе забелязала, но не бе обърнала внимание. Поради някаква причина този път се зачуди.

Може би защото все още се чувстваше обидена от последното заяждане на Джеси, въпреки че, Господ й бе свидетел, то с нищо не бе по-лошо от обичайната й хапливост, нараняваща и без това крехкото й самоуважение. Може би причина за това бе, че Роана, като никой друг, очакваше Джеси да се захване с нещо недобро. А може би беше виновен онзи проклет парфюм. Не беше си го сложила преди обеда, помисли си Роана. Толкова силен аромат щеше да бъде забелязан. Тогава защо се бе поляла с парфюм, преди да излезе на езда съвсем сама?

Изведнъж отговорът проблесна пред нея с ослепителна яснота.

— Има си любовник! — прошепна на глас стъписано. Джеси се измъкваше зад гърба на Уеб и отиваше на среща! Роана почти се задуши от гняв заради Уеб. Как можеше, която и да е жена, та дори Джеси, да се държи толкова глупаво, че да излага на опасност брака си?

Бързо оседла Бъкли, настоящия й любимец, и тръгна в същата посока, в която бе потеглила Джеси. Големият жребец имаше дълга, леко неравна стъпка, която щеше да дразни по-неопитен ездач, но поглъщаше пътя бързо. Роана бе свикнала с него и се нагоди към ритъма му, съгласувайки плавно движенията си с неговите, докато следеше с поглед, сведен към земята, ясните отпечатъци от коня на Джеси.

С част от разума си не вярваше, че Джеси наистина има любовник — това бе просто прекалено хубаво, за да е вярно, а и Джеси беше прекалено хитра, за да изпусне намазаната си филия с маслото надолу, — но не можеше да устои на дразнещата възможност, че има вероятност да е права. Радостно започна да обмисля някакво смътно отмъщение заради всичките години на заяждания и обиди, въпреки че не знаеше какво точно би могла да направи. Истинското отмъщение просто не бе в природата на Роана. По-скоро би цапнала Джеси по носа, отколкото да проектира и изпълни някакъв дългосрочен план, а и щеше да изпита много по-голямо удоволствие. Но просто не можеше да подмине възможността да хване Джеси да прави нещо нередно. Обикновено тя бе тази, която вършеше глупостите, а Джеси ги изтъкваше на всеослушание.

Не искаше да я настига толкова бързо, затова дръпна юздите на Бъкли. Юлското слънце бе толкова силно и безмилостно, че би трябвало да изгори зеления цвят на дърветата, но не го правеше. Главата й се напече от горещината. Обикновено нахлупваше бейзболна шапка, но днес бе тръгнала с копринените панталони и ризата, които бе носила на обед, а бейзболната шапка, както и ботушите, бяха в стаята й.

Да се размотаваш в тази горещина бе лесно. Роана спря и позволи на Бъкли да пийне вода от едно поточе, а после поднови преследването. Повя лек ветрец, който донесе миризмата от коня на Джеси и Бъкли изпръхтя тихо, предупреждавайки я. Роана спря, тъй като не искаше другият кон да усети присъствието й.

След като привърза Бъкли за малко борче, тя тихо се промъкна през дърветата по едно леко възвишение. Сандалите й с тънки токчета потъваха в боровите иглички. Нетърпеливо ги смъкна и продължи боса нагоре.

Конят на Джеси бе на около четиридесет метра по-долу и спокойно пасеше от една туфа трева. Огромна, покрита с мъх скала стърчеше над върха на хълма и Роана се промъкна до нея, за да я използва за прикритие. Надникна внимателно иззад нея, опитвайки се да открие Джеси. Струваше й се, че долавя гласове, но звуците бяха доста странни и не можеше да различи отделни думи.

После ги видя, почти точно под нея, и се отпусна отмаляла на горещата скала, а тялото й се скова от ужас. Беше предполагала, че ще хване Джеси с някого от приятелите й от кънтри клуба, че може би ще се прегръщат и целуват, но не и това. Собственият й сексуален опит бе толкова ограничен, че не би могла дори да си представи подобно нещо.

Един храст частично ги скриваше, но тя все пак виждаше одеялото, бялото стройно тяло на Джеси и по-тъмното, много по-мускулесто тяло на мъж върху нея. И двамата бяха чисто голи, той се движеше напред-назад, а тя се бе вкопчила в него, и двамата издаваха странните звуци, които караха Роана да се присвива. Не можеше да каже кой е мъжът, тъй като виждаше само гърба му. Но после той се дръпна от Джеси и се изправи на колене, а Роана преглътна и го погледна втренчено с окръглени очи. Никога преди това не бе виждала гол мъж и шокът от гледката бе разтърсващ. Той изправи Джеси на колене и ръце и я плесна по задника, смеейки се дрезгаво на страстните и гърлени стенания, а после отново започна да проникна в нея по начина, по който Роана веднъж бе забелязала да го правят два коня, изисканата, придирчива Джеси драскаше по одеялото и извиваше гръб от удоволствие.

Роана се задави от внезапен силен пристъп на галене и приклекна зад скалата, притиснала лице към неравния камък. Стисна силно очи, опитвайки се да овладее желанието си да повърне. Вцепени се от чувство на отчаяние. Мили боже, какво щеше да направи Уеб?

Беше проследила Джеси от своенравно пакостливо желание да причини малко неприятности на омразната си братовчедка, но бе очаквала нещо дребно: може би няколко целувки, ако изобщо имаше намесен мъж, може би среща с някой от приятелите й и посещение на бар или нещо подобно. Преди години, след като двете бяха дошли да живеят в Дейвънпорт, Уеб бе неутрализирал непреклонно злобата на Джеси, като заплаши да я напляска, ако не престане да измъчва братовчедка си — заплаха, която Роана намери за толкова възхитителна, че бе прекарала дни наред в напразни опити да провокира Джеси, само и само да има възможността да види как задникът й ще почервенее. Накрая Уеб, развеселен, се бе принудил да я дръпне настрана и да я предупреди, че наказанието би могло да се приложи и върху нея, ако не се държи както подобава. Същата тази закачливост я бе тласнала и днес, но откритото бе много по-сериозно, отколкото бе очаквала.

Гърдите на Роана горяха от безсилен гняв и тя преглътна конвулсивно. Въпреки неприязънта и презрението към братовчедка си, никога не бе смятала Джеси за толкова глупава, че наистина да изневери на Уеб.

Отново й се догади и тя се извърна, обгърна с ръце свитите си колене и опря чело в тях. Неволно събори няколко камъчета, но за щастие бе твърде далеч от двамата любовници, а и в момента се чувстваше прекалено зле, за да се притеснява от това. А и те не обръщаха никакво внимание на каквото и да било около себе си. Бяха прекалено заети с люшкане напред-назад. О, боже, колко глупаво изглеждаше отстрани… и колко отвратително! Роана се радваше, че не е по-близо, радваше се, че храстът закрива поне част от гледката.

Би могла просто да убие Джеси за това, което причиняваше на Уеб.

Ако Уеб знаеше, самият той би могъл да убие Джеси, осъзна Роана и по гърба й полазиха тръпки. Въпреки че той обикновено се контролираше, всеки, който познаваше Уеб, беше наясно с характера му и внимаваше да не го раздразни. Джеси бе глупачка, тъпа злобна глупачка.

Но може би си мислеше, че никой не би разбрал, тъй като Уеб щеше да се върне от Нашвил чак вечерта. Дотогава, помисли си отпаднало Роана, Джеси щеше да бъде изкъпана и парфюмирана, очакваща го с красива рокля и усмивка, забавляваща се мълчаливо на негов гръб, тъй като само преди няколко часа се е търкаляла в гората с друг мъж.

Уеб заслужаваше нещо по-добро от това. Но не би могла да му каже, помисли си Роана. Не можеше да каже на никого. Ако го направеше, най-вероятно Джеси щеше да се измъкне с лъжи, твърдейки, че Роана просто ревнува и се опитва да създаде неприятности и щяха да й повярват, тъй като Роана наистина ревнуваше и всички го знаеха. И тогава Уеб и баба й щяха да се сърдят на нея, а не на Джеси И без това баба непрекъснато губеше търпение с нея, но не би могла да понесе мисълта Уеб да й бъде сърдит.

Съществуваше обаче и възможността Уеб наистина да й повярва. Имаше вероятност да убие Джеси и тогава наистина щеше да загази, не би могла да понесе нещо да му се случи. Той би могъл да открие никакъв друг изход от положението, но тя не можеше да го защити по никакъв начин. Можеше само да премълчи и да се моли, ако той открие, да не прави нищо, заради което да го арестуват.

Роана се измъкна от скривалището зад скалата и бързо се спусна по хълма между боровете до мястото, където бе вързала Бъкли. Той я поздрави с пръхтене и я побутна с муцуна. Роана покорно погали голямата му глава, почесвайки го зад ушите, но го правеше напълно машинално. Яхна го и се отдалечи тихо от мястото на прелюбодеянието на Джеси, устремявайки се към конюшните. Раменете й бяха сведени от тежкия товар на мъката.

Не можеше да проумее видяното. Как можеше, която и да е жена, а още повече Джеси, да не се задоволява с Уеб? Обожанието на Роана към героя от детството й само се бе усилило през десетте години живот в Дейвънпорт. На седемнайсет тя болезнено осъзнаваше вниманието, засвидетелствано му от всяка жена, а знаеше, че това не бе само нейно мнение. Жените гледаха Уеб с несъзнателен, а може би не толкова несъзнателен, копнеж в очите. Роана се опитваше да не го гледа така, но знаеше, че невинаги успява, тъй като понякога Джеси споменаваше нещо остро за напразните й въздишки по Уеб и превръщането й в чиста напаст. Но не можеше да се бори със себе си. Всеки път, когато видеше братовчед си, сърцето й сякаш замираше, преди да започне да бие толкова бързо, че понякога направо не можеше да си поеме въздух, цялата се изчервяваше и изтръпваше. От липса на кислород вероятно. Не вярваше, че любовта би могла да причини изтръпване.

Защото наистина го обичаше, толкова много и по начин, по който Джеси никога не би го направила.

Уеб. Тъмната му коса и сериозните зелени очи, бавната усмивка, която я караше да примира от удоволствие. Високото, мускулесто тяло, което я хвърляше едновременно в студени и горещи вълни, сякаш имаше треска, точно тази реакция я безпокоеше вече години наред и се влошаваше още повече, особено когато го наблюдаваше да плува и да носи само онези впити изрязани бански. Плътният му провлачен глас и начинът, по който се мръщеше на всеки, докато не изпие сутрешното си кафе. Беше само на двайсет и четири, но управляваше Дейвънпорт и дори баба го слушаше. Когато бе недоволен, зелените му очи ставаха толкова студени, че приличаха на айсберг, а плавната му интонация внезапно изчезваше, заместена от стегнати и резки думи.

Роана познаваше настроенията му, знаеше как изглеждаше, когато е уморен, знаеше, че обича дрехите му да бъдат изпрани. Можеше да изброи любимите му храни, любимите му цветове, любимите му професионални спортни отбори, какво го разсмива, какво го кара да се мръщи. Знаеше какво чете, за кого ще гласува. В продължение на десет години бе попивала всеки дребен детайл, свързан с Уеб, обръщайки се към него като срамежлива малка теменужка в търсене на светлината. След като родителите й бяха починали, Уеб се бе превърнал едновременно в неин защитник и довереник. Само пред него изливаше всичките си детски страхове и мечти, точно той я бе успокоявал след кошмарите или в моментите на самота и страх.

Но въпреки огромната си любов, никога не бе имала шанс пред него и го знаеше. Джеси винаги е била преди нея. Точно това я болеше най-много — че може да му предложи тялото и душата си, а той въпреки всичко ще се ожени за Джеси. Джеси, която понякога изглеждаше така, сякаш го мрази. Джеси, която не му беше вярна.

Сълзи опариха очите на Роана и тя ги избърса. Нямаше смисъл да плаче, въпреки че не можеше да престане да се възмущава.

От мига, в който двете с Джеси бяха дошли в Дейвънпорт, Уеб бе наблюдавал Джеси с хладен собственически поглед. Джеси бе излизала с други момчета, а той — с други момичета. На пръв поглед тя имаше свобода, но беше като вързана за въже, и когато достигнеше до края му, той винаги можеше да я дръпне обратно. От самото начало бе контролирал тяхната връзка. Уеб бе единствения мъж, когото Джеси не успя да завърти на пръста си или да сплаши с настроението си. Една-единствена негова дума можеше да я накара да отстъпи — постижение, с което дори баба й не можеше да се похвали.

Единствената надежда на Роана беше, че Джеси ще откаже да се омъжи за него, но тази надежда бе толкова слаба, че почти не съществуваше. Щом баба обяви, че Уеб ще наследи самия Дейвънпорт и собствения й дял от бизнеса, възлизащ на петдесет процента, изходът беше предрешен — Джеси щеше да се омъжи за него дори да е най-подлият и най-грозният мъж ма света, какъвто не беше. Джеси беше наследила двайсет и петте процента на Джанет, а Роана притежаваше двайсет и петте процента на баща си. Джеси се смяташе за принцесата на Дейвънпорт и вярваше, че щом се омъжи за Уеб, ще стане неговата кралица. Нямаше начин да приеме по-маловажна роля, омъжвайки се за някого друг.

Освен това Джеси бе завладяна от Уеб. Фактът, че не можеше да го контролира, както правеше с останалите момчета, едновременно я дразнеше и интригуваше, карайки я да се върти около него и да се съобразява с желанията му. Може би със своята самонадеяна суетност бе смятала, че щом се оженят, ще може да го контролира чрез секса, чрез даряване или отказване на услугите си в зависимост от удовлетвореността си.

Ако е било така, то и в това бе разочарована. Роана знаеше, че бракът им не с щастлив и тайно беше доволна. Изведнъж се засрами от мислите си, тъй като Уеб заслужаваше да бъде щастлив, дори Джеси да не е за него.

Но как бе злорадствала всеки път, когато Джеси не бе постигала своето. Винаги научаваше, тъй като, въпреки че Уеб се сдържаше, Джеси изобщо не нравеше опити да се овладее, когато бе ядосана, тя беснееше, цупеше се и се сърдеше. През двете години, откакто бяха женени, споровете бяха зачестили, а Джеси крещеше на всеослушание из цялата къща, наскърбявайки баба си.

Но поведението на Джеси не можеше да отклони Уеб от решението, предизвикало недоволството й. Двамата водеха непрекъсната война, а Уеб бе твърдо решен да управлява Дейвънпорт и инвестициите им — работа, която често бе съсипваща и изискваше осемнайсет работни часа всеки ден.

За Роана Уеб съвсем очевидно бе възрастен човек, който носи отговорностите си. Но все пак бе само на двайсет и четири и веднъж й бе казал, че възрастта му работи против него и че трябва да се труди два пъти повече от другите, за да се докаже пред по-възрастните и улегнали бизнесмени. Това бе първостепенната му грижа и Роана го уважаваше заради решенията му.

Но не съпруг — работохолик желаеше Джеси. Тя искаше ваканция в Европа, а той имаше бизнес срещи в календара. Тя искаше да отиде в Аспен в разгара на скиорския сезон, той смяташе това за загуба на време и пари, тъй като тя не караше ски, а и не желаеше да се учи. Искаше само да види и да бъде видяна. Когато й отнеха шофьорската книжка заради четири глоби в рамките на шест месеца, тя би продължила безгрижно да кара и да разчита влиянието на фамилията Дейвънпорт да я предпазва от неприятности, но Уеб бе конфискувал ключовете й и бе заповядал на всички да не й заемат своите, принуждавайки я да седи вкъщи цял месец, преди да й наеме шофьор. Но много повече я бе вбесило това, че се бе опитала сама да наеме шофьор, а Уеб я бе изпреварил и бе осуетил намеренията й. Не бе кой знае колко трудно, в района нямаше толкова много лимузини под наем и никоя от фирмите не би му се противопоставила. Само баба не се бе сблъскала с острия език на Джеси по време на този адски месец, когато беше затворена вкъщи като непокорна тийнейджърка.

Може би спането с други мъже бе отмъщението на Джеси срещу Уеб, който не й позволяваше да прави каквото желае, помисли си Роана. Желание не й липсваше, злоба — също.

Роана с горчивина си каза, че би била по-добра жена на Уеб от Джеси, но никой не би си го помислил, най-малко Уеб. Роана бе прекалено наблюдателна — черта, развивана през целия й живот, докато бе изтиквана настрани. Обичаше Уеб, но не подценяваше амбицията му. Ако баба беше дала да се разбере, че ще бъде много доволна, ако той се ожени за Роана, както бе направила с Джеси, то много вероятно сега биха били сгодени. Разбира се, Уеб никога не я бе гледал по начина, по който гледаше Джеси, но Роана винаги бе била прекалено малка. Ако имаше Дейвънпорт на своя страна, той би избрал нея, знаеше, че би го направил. Нямаше да я притеснява фактът, че би желал Дейвънпорт повече от нея. Би се омъжила за Уеб при всякакви условия, благодарна за всяка нищожна частица от вниманието му. Защо не бяха избрали нея? Защо Джеси?

Защото Джеси беше красива и открай време бе любимката на баба. В началото Роана се бе опитвала много старателно, но никога не бе толкова грациозна, нито толкова сведуща в светските обноски, нито пък имаше добрия вкус на Джеси в обличането и украсата. И със сигурност никога нямаше да бъде красива като нея. Огледалото на Роана не я заблуждаваше. Можеше съвсем ясно да види правата си, гъста, непокорна коса, по-скоро кестенява, отколкото червеникава, и ъгловатото си слабо лице със странни скосени кафяви очи, гърбавия си дълъг нос и прекалено голямата си уста. Беше тънка като точилка, тромава и с едва загатнати гърди. Отчаяно съзнаваше, че никой мъж не би я избрал доброволно пред Джеси. На седемнайсет, Джеси беше най-известното момиче в училище, докато на същата възраст Роана още не бе излизала на истинска среща. Баба й беше уредила „ескорти“ за различни събирания, на които бе принудена да присъства, но момчетата очевидно бяха изнудвани от майките си да го направят и Роана винаги се бе чувствала объркана и смутена. Никой от призованите не се възползва отново от възможността да бъде в нейната компания.

Но след сватбата на Уеб Роана вече не се опитваше да се пригоди към калъпа, който баба й бе избрала за нея — подходящия социален калъп на Дейвънпорт. Какъв бе смисълът? Уеб беше загубен за нея. Беше започнала да се отдръпва, прекарвайки колкото може повече време е конете. С тях се чувстваше много по-спокойна, отколкото с хората, тъй като конете не се интересуваха как изглежда, нито пък дали е бутнала още една чаша на вечеря. Конете отвръщаха на лекото и нежно докосване, на специалното напевно тананикане, което звучеше в гласа й, когато им говореше, на любовта и вниманието, с което ги обсипваше. Никога не бе тромава на гърба на кон. Тънкото й тяло се движеше в такт с ритъма на силното животно под нея и тя се превръщаше в едно цяло с него, част от силата и грациозността му. Лоуъл казваше, че никога не бил виждал някой да язди толкова добре, дори и господин Уеб, а той яздеше така, сякаш се е родил на седлото. Ездаческите й способности бяха единственото нещо в нея, което баба й някога бе похвалила.

Но щеше да се откаже от конете си, само да можеше да има Уеб. Ето това бе възможността да разруши брака му, но не можеше, не смееше да се възползва от нея. Не можеше да го нарани по този начин, не можеше да допусне възможността той да загуби самоконтрол и да извърши нещо непоправимо.

Бъкли усети раздразнението й, както обикновено правеха конете, и започна да се изправя нервно на задните си крака. Роана се върна в действителността и се опита да го успокои, потупвайки го по шията и шепнейки в ухото му, но не можеше да му отдаде цялото си внимание. Въпреки горещината, по гърба й лазеха студени тръпки и отново почувства пристъп на гадене.

Лоуъл бе много по-чувствителен към конете, отколкото към хората, но и той се намръщи, когато я погледна в лицето и дойде да поеме юздите на Бъкли, докато тя слизаше от седлото.

— Какво става? — попита той направо.

— Нищо — отвърна Роана, после разтри с разтреперани ръце лицето си. — Мисля, че просто прегрях, това с всичко. Забравих си шапката.

— Разправяй ги другиму — скара й се той. — Върви вкъщи и пийни малко студена лимонада, а после си почини. Аз ще се погрижа за Бък.

— Винаги си ми казвал да се грижа сама за коня си — опита се да протестира Роана, но Лоуъл я прекъсна, като махна с ръка:

— А сега ти казвам да си вървиш. Махай се. Ако нямаш достатъчно ум в главата, за да се грижиш за себе си, как би могла да се погрижиш за Бък?

— Добре. Благодаря. — Едва успя да наподоби лека усмивка, тъй като съзнаваше, че сигурно наистина изглежда зле, щом Лоуъл сам нарушава правилото си за конете, а не искаше той да остава с такова впечатление. Е, наистина беше зле, но по-скоро душевно, и бе изпълнена с толкова безсилен гняв, че би могла да експлодира. Ненавиждаше всичко това. Ненавиждаше видяното, ненавиждаше Джеси за стореното, ненавиждаше Уеб за това, че й е позволил да го обича, и за това, че я е поставил в такова положение.

Не, помисли си тя, докато бързаше към къщата, поразена от мисълта. Не мразеше Уеб. Никога не би могла да го намрази. За самата нея би било по-добре да не го обича, но нямаше начин да попречи на чувствата си, както не би могла да попречи на слънцето да изгрее на следващата сутрин.

Никой не я забеляза, когато се шмугна през входната врата. Огромният салон бе празен, въпреки че чуваше как Танси пее в кухнята, а телевизорът в кабинета работи. Вероятно чичо Харлан гледаше някоя от телевизионните игри, които му допадаха най-много. Роана се качи тихо по стълбите, тъй като точно в този момент не желаеше да разговаря с никого.

Апартаментът на баба бе в предната част на къщата, първата врата вдясно. Апартаментът на Джеси и Уеб бе преден, но от лявата страна. След години Роана най-после се бе установила в една от задните спални, далеч от всички останали. С изненада забеляза, че леля Глория и чичо Харлан са избрали средния апартамент отдясно, а вратата стоеше отворена и отвътре долитаха гласовете на баба и леля Глория. Като се вслуша, Роана долови и гласа на икономката Беси, която им помагаше да извадят дрехите от куфарите. Не искаше да вижда никого от тях, по-специално не би искала да даде на леля си Глория възможност да я заяде, така че отстъпи назад и излезе през двойните френски прозорци на външната тераса, която опасваше цялата къща. Вървя в противоположната посока, докато стигна до френските прозорци, през които се влизаше в нейната собствена стая, и намери убежище там.

Не знаеше как би могла да погледне Джеси отново, без да й се развика и да удари глупавото й омразно лице. По страните й потекоха сълзи, но тя ядосано ги избърса. Плачът на никого не е помогнал, не бе върнал мама и татко, не бе променил някого като нея, не бе попречил на Уеб да се ожени за Джеси. От доста време беше сдържала сълзите си и се бе преструвала, че нищо не може да я нарани, дори когато скритата болка и унижение почти я задавяха.

Но всъщност гледката на Джеси и онзи мъж се бе оказала страшен шок. Не че беше глупава, бе ходила няколко пъти на филми, забранени за деца под 17 години, но в тях всъщност никога не показваха нещо повече от голи женски цици и всичко бе разкрасено, като през цялото време за фон звучеше приятна музика. Освен това веднъж бе гледала как го правят конете, но всъщност не бе успяла да види кой знае какво, защото, макар и да се бе промъкнала в конюшните точно по този повод, не бе намерила добра наблюдателна позиция. Но звуците я бяха изплашили и никога повече не бе повторила опита.

В действителност животът изобщо не приличаше на филмите. В него нямаше нищо романтично. Видяното от Роана беше грубо и брутално и тя искаше да го изтрие от спомените си.

Взе още един душ, а после се просна на леглото, изтощена от емоционалните преживявания. Може би бе задрямала — не беше сигурна, но изведнъж в стаята се здрачи и Роана разбра, че е пропуснала вечерята. Още една черна точка, помисли си тя и въздъхна.

Сега беше по-спокойна, почти безчувствена. И за своя изненада дори бе гладна. Измъкна чисти дрехи и слезе по задните стълби към кухнята. Танси вече бе измила чинните и си бе тръгнала, но големият хладилник щеше да бъде пълен е остатъци от вечерята.

Тъкмо гризеше един студен пилешки бут с хлебче, а до лакътя й имаше чаша чай, когато кухненската врата се отвори и влезе Уеб. Изглеждаше уморен и бе свалил вратовръзката си, а сакото висеше, преметнато през рамото му. Двете горни копчета на ризата му бяха разкопчани. Когато го видя, сърцето на Роана замря, както обикновено. Дори уморен и раздърпан, Уеб изглеждаше божествено. Отново й премаля, когато се сети какво му причиняваше Джеси.

— Нима все още ядеш? — закачи я той с подигравателно учудване, а зелените му очи проблеснаха закачливо.

— Трябва да поддържам силите си — отвърна тя, опитвайки се да наподобява обичайната си насмешливост, но безуспешно. В гласа й звучеше меланхолия, която не можа да скрие, и Уеб я погледна внимателно.

— Какво си направила този път? — попита, като взе чаша от шкафа и отвори хладилника, за да си сипе малко изстуден чай.

— Нищо повече от обичайното — успокои го Роана и дори успя да сложи на лицето си крива усмивка. — Отворих голямата си уста на обед и баба и леля Глория са ми сърдити.

— Какво каза този път?

— Говорихме за коли и аз се обадих, че искам един „Понтиак Гранд Прикс“.

Когато се опита да прикрие смеха си с престорена кашлица, широките му рамене потръпнаха. Отпусна се на един стол до нея.

— Мили боже, Ро!

— Знам — въздъхна тя. — Просто не можах да се сдържа. Леля Глория направи една от обичайните си забележки относно начина, по който се храня, и на мен ми се прииска да я ядосам. — Замълча. — Е, работата стана.

— Какво направи леля Лусинда?

— Изгони ме от масата. Оттогава не съм я виждала. — Взе хлебчето и започна да го рони, превръщайки го в купчинка трохи, докато голямата ръка на Уеб изведнъж не покри нейната и не спря движенията й.

— Яла ли си нещо, преди да станеш от масата? — попита той строго.

Роана направи физиономия, тъй като знаеше какво ще последва.

— Разбира се. Едно хлебче и риба тон.

— Цяло хлебче? И колко риба?

— Е, може би не цяло хлебче.

— Повече, отколкото си изяла от това?

Погледна хляба в чинията си, сякаш преценяваше големината на всяка троха, и с облекчение каза:

— Повече от това.

Не бе кой знае колко повече, но повечето си е повече. Изражението му подсказваше, че не се е хванал, но все пак я остави на мира.

— Добре. Колко риба? Колко хапки?

— Не съм ги броила!

— Повече от две?

Опита се да се сети. Помнеше, че бе хапнала няколко залъчета, само за да докаже на леля Глория, че словесната й атака не е постигнала целта си. Можеше да се опита да заобиколи истината, но не можеше направо да излъже Уеб и той го знаеше, така че щеше да продължи да я разпитва подробно. Промърмори с въздишка:

— Предполагам, че бяха две.

— Яде ли нещо след това? Досега поне?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ро. — Уеб обърна стола си към нея и обгърна тънките й рамене, притегляйки я към себе си. Топлата му и силна прегръдка я обгърна, както винаги. Роана притисна рошавата си глава към широките му гърди и изпита абсолютно блаженство. Когато бе по-малка, прегръдките на Уеб бяха истинско убежище за едно ужасено, нежелано момиченце. Сега бе по-голяма и насладата бе съвсем различна. Кожата му ухаеше опияняващо на мускус, което разтуптя сърцето й и предизвика желание да се притисне в него.

— Трябва да се храниш, скъпа — проговори ласкаво, но твърдо той. — Знам, че се разстройваш и губиш апетита си, но си отслабнала още повече. Ще трябва да започнеш да се храниш, защото иначе ще се разболееш.

— Знам какво си мислиш — защити се тя, като вдигна глава от рамото му и го погледна намръщено. — Но не се принуждавам сама да повръщам или нещо подобно.

— Мили боже, как би могла? В стомаха ти никога няма нищо, което да може да бъде повърнато. Ако не се храниш, скоро ще останеш без сили и няма да можеш да работиш с конете. Това ли искаш?

— Не!

— Тогава яж.

Роана погледна пилешкото бутче с нещастно изражение.

— Опитвам се, но вкусът на повечето храни не ми харесва, а и всички винаги критикуват начина, по който ям, така че храната се превръща в голяма буца в гърлото ми, която не мога да преглътна.

— Тази сутрин хапна препечена филийка с мен и я преглъщаше съвсем нормално.

— Ти не ми крещиш и не ми се присмиваш — промърмори тя.

Уеб погали косите й, отмятайки тъмнокестенявите кичури от лицето й. Горката малка Ро! Толкова години бе копняла за одобрението на леля Лусинда, но бе прекалено непокорна, за да промени държането си и да го получи. Може би бе права, та тя не бе някаква непълнолетна престъпничка или нещо подобно. Просто беше различна, причудливо горско цвете, израснало насред тиха, добре подредена южна градина с рози, които сякаш никой не знаеше какво да прави с нея. Не би трябвало тя да моли за любовта или одобрението на близките си, леля Лусинда трябваше да я обича такава, каквато е. Но за леля Лусинда идеалната бе другата й внучка — Джеси — и тя никога не бе пазила в тайна, че Роана не може да стъпи на малкото й пръстче. Уеб сви устни. Според него Джеси далеч не беше идеална, а той самият вече се бе уморил да я чака да надрасне този свой егоизъм.

Освен това отношението на Джеси беше една от основните причини Роана да не може да се храни. Не беше се занимавал с този въпрос от години, тъй като се бе отдал на херкулесовската задача да се научи да управлява Дейвънпорт и другите предприятия, събирайки четири години колеж в три, а после довършвайки магистърска степен по бизнес специалност, но бе явно, че проблемите няма да се разрешат сами. За доброто на Роана щеше да се наложи да се пребори с леля Лусинда, а и с Джеси.

Роана се нуждаеше от спокойна и мирна обстановка, за да се уталожи нервното й напрежение, а оттам — и стомахът й. Ако леля Лусинда и Джеси, а сега и леля Глория, не можеха да се откажат от непрекъснатите си критични коментари по отношение на Роана, тогава нямаше да позволи на Роана да се храни с тях. Леля Лусинда винаги бе настоявала да се хранят всички заедно, за да може Роана да се приспособи към общоприетите нравила, но той щеше да се справи с това й изискване. Ако тя щеше да се храни по-добре в спокойната обстановка на собствената си стая иди ако предпочете дори в конюшните, то точно там щеше да й бъде сервирано. Ако отделянето й от семейството щеше да я накара да се чувства изпратена в изгнание, а не да я облекчи, както смяташе, то тогава той щеше да се храни в конюшнята с нея. Така просто не можеше да продължава, защото Роана щеше сама да се умори от глад.

Импулсивно я грабна в скута си, както често бе правил, когато бе малка. Сега бе висока метър и седемдесет и пет, но не бе кой знае колко по-тежка и гърлото му се стегна, когато обхвана страшно тънката й китка с дългите си пръсти. Тази малка братовчедка винаги бе извиквала защитника в него и това, което харесваше най-много в нея, беше нейната смелост и готовност за борба, без да мисли за последиците. Беше дяволита и палава, но леля Лусинда просто трябваше да престане да се опитва да изкорени точно тези й характерни особености.

Роана винаги се бе гушкала и него като котенце и сега напрани същото автоматично, потривайки буза в ризата му. Изведнъж съвсем слаба физическа реакция то изненада, смръщвайки тъмните му вежди въпросително.

Погледна надолу към нея Роана бе печално незряла за възрастта си, без нормалните обществени контакти, умения и защитни реакции, които тийнейджърите развиват при обичайните взаимоотношения помежду си. Посрещната с неодобрение и отблъскване и у дома, и в училище, Роана бе отговорила със затваряне в себе си и така и не се бе научила как да общува с деца на своята възраст. Точно затова несъзнателно винаги я бе смятал за дете, нуждаещо се от защитата му, а може би тя все още имаше нужда от нея. По въпреки че все още не бе жена, вече не бе и дете.

Виждаше извивката на шията й, дългите, тъмни мигли, прозрачната кожа на тила, където крехките сини вени лежаха точно под повърхността. Кожата й бе гладка, копринена и носеше сладкия топъл аромат на женственост. Гърдите й бяха миниатюрни, но стегнати и той усещаше малките и твърди зърна, притиснати към нето от полуобърнатата и поза. Физическата му реакция изведнъж се усили и се превърна в туптене в слабините и той внезапно осъзна колко закръглено е дупето й и как удобно се е разположило в скута му.

Едва не изстена, когато я премести малко, така че бедрото й да не опира във вдървения му пенис. Роана бе прекалено невинна за възрастта си, тъй като изобщо не бе излизала на срещи, а и се съмняваше изобщо да се е целувала. Нямаше представа какво му причинява и той не искаше да я смути. Грешката беше негова, че я бе взел в скута си, сякаш е все още дете. Просто трябваше да внимава повече отсега нататък, въпреки че това бе може би чиста случайност. Цели четири месеца не бе правил секс с Джеси, тъй като му бе писнало от опитите й да го манипулира чрез тялото си. Споровете им не бяха относно правенето на любов, а по-скоро бяха борба за надмощие. По дяволите, съмняваше се дали Джеси изобщо разбира понятието правене на любов като взаимно доставяне на удоволствие. Но той бе млад и здрав мъж и четири месеца въздържание го бяха измъчили така, че сега дори мършавото тяло на Роана можеше да го възбуди.

После се захвана отново с настоящия проблем.

— Хайде да сключим сделка — каза той — Обещавам, че вече никой няма да те закача заради начина, по който се храниш, и ако някой го направи, само ми кажи и аз ще се погрижа. А ти, мила, ще започнеш да се храниш редовно само заради мен. Обещай ми. Роана го погледна, а лешниковокафявите й очи грееха с меката светлина на обожание, която пазеше само за него.

— Добре — прошепна тя — Само заради теб — Преди той да има и най-малката представа какво ще напрани, Роана обви ръка около врата му и притисна сладките си, меки и невинни устни към неговите.

От момента, в който я бе сложил в скута си, дъхът й бе секвал от копнеж и вълнение. Любовта й към него я заливаше, искаше й се да изстене от удоволствието от допира на тялото му, от начина, но който я държеше толкова близо до себе си. Потри лице о ризата му и почувства горещината и гъвкавостта на мускулите под плата. Зърната й се втвърдиха и тя несъзнателно се притисна силно към гърдите му. Усещането бе толкова остро, че слабините й затуптяха и трябваше да стисне бедра, за да отблъсне горещата вълни, която я обхвана.

Тогава усети внезапната твърда буца до бедрото си и с трепет разбра какво е това. За пръв път бе видяла гол мъж днес следобед, а шокът от видяното я бе оставил замаяна и разстроена, но това тук бе нещо съвсем различно. До нея бе Уеб и това означаваше, че я желае.

Осъзнаването я разтърси от удоволствие. Престана да разсъждава. Уеб я отмести, така че да не се притиска до бедрото й повече, и й заговори. Роана го гледаше, съсредоточила поглед върху красивата му уста, като едва възприемайки смисъла на думите му. Искаше тя да се храни — само заради него.

— Добре — прошепна тихо. — Заради теб. — Би направила всичко за него. После копнежът и стана толкова силен, че вече не можеше да го удържи и направи нещо, което желаеше от толкова време, та й се струваше, че с прекарала целия си живот в безумно мечтание по него. Обви врата му с ръце и го целуна.

Устните му бяха твърди и топли и имаха хипнотизираш привкус, който я разтрепери от жажда. Почувства как той подскачат изненада, усети как ръцете му я хващат за кръста, сякаш ще я повдигнат и отстранят.

— Недей — изхлипа, ужасена, че ще я отблъсне. — Уеб, моля те. Прегърни ме. — И се притисна по-плътно към него, целувайки го още по-силно, осмелявайки се плахо да плъзне език по устните му, така както бе забелязала да правят във филмите.

Уеб трепна, мускулестото му тяло се разтърси, а ръцете му я стиснаха.

— Ро… — започна той, а езикът и се плъзна между отворените устни.

Той изстена, а цялото му тяло се стегна. После изведнъж устата му се разтвори и започна да действа — и целувка вече не бе в нейната власт. Ръцете му се сключиха около нея, а езикът му се плъзна дълбоко в устата й. Роана отпусна глава назад под натиска му, а сетивата й се притъпиха от внезапната му атака. Представяла си бе целува нето, дори го бе тренирала вечер на възглавницата, но не бе съзнавала, че една целувка може да я разгорещи и замае толкова много, нито пък че вкусът ще бъде толкова възхитителен или че усещането на тялото му до нейното ще развихри толкова ужасен копнеж. Тя се изви на скута му, търсейки по-плътен контакт, а той рязко я извърна така, че гърдите й се притиснаха в неговите.

— Ах ти, невярно копеле!

Писъкът прониза ушите на Роана. Тя скочи от скута на Уеб с пребледняло лице, обръщайки се към братовчедка си. Лицето на Джеси бе разкривено от ярост. Застанала от вътрешната страна на вратата, тя ги гледаше, стиснала юмруци до побеляване.

Уеб се изправи. Изчерви се, но погледът му не трепна, когато се обърна към жена си.

— Успокой се — проговори тихо той. — Мога да ти обясня.

— Хващам се на бас, че можеш — отсече тя — Бива си те. Проклет да си, значи затова не си ме докосвал! През цялото време си чукал тази глупава малка курва!

Пред очите на Роана падна червена пелена. Как след онова, което бе правила преди няколко часа, Джеси смееше да говори на Уеб по този начин за една целувка! Без дори да осъзнае, че се движи, изведнъж се озова пред Джеси и я блъсна в стената толкова силно, че главата й отскочи назад.

— Роана, престани! — отсече остро Уеб, отмествайки я грубо настрана.

Джеси се изправи и отметна косата от очите си. С бързи като на дива котка движения тя се шмугна покрай Уеб и удари с все сила Роана през лицето. Уеб я сграбчи и я отметна назад, държейки я здраво за яката на блузата, а Роана — за врата.

— Достатъчно, по дяволите! — процеди, стиснал яростно зъби. Уеб обикновено не ругаеше пред дами и фактът, че сега го правеше, показваше колко е разгневен. — Джеси, няма смисъл да събираме цялата къща. Ще поговорим за това горе.

— Ще поговорим за това горе — изимитира го тя. — Ще говорим за това тук, проклет да си! Искаш да го запазиш в тайна? Как ли пък не! До утре вечер всички в Тоскана ще знаят, че имаш слабост към малките момиченца, защото ще разтръбя навсякъде!

— Млъкни! — изръмжа Роана, без да обръща внимание на пламналата си буза, гледайки с омраза Джеси. Опита да се измъкне от хватката на Уеб, но той просто стисна още по-силно.

Джеси я заплю.

— Винаги си искала да го имаш — изсъска тя. — Нарочно си нагласила работата така, че да ви видя заедно, нали? Знаеше, че идвам в кухнята. Не се задоволи да го чукаш зад гърба ми, искаше да се разпореждаш като у дома си, искаше поне веднъж да се разпореждаш, както си знаеш.

Несправедливата обида зашемети Роана. Тя погледна към Уеб и забеляза внезапния подозрителен и гневен поглед в очите му.

— Млъкнете и двете! — изръмжа той, а гласът му бе толкова страшен, че по гърба й пробягаха ледени тръпки. — Джеси. Горе! Веднага! — После пусна Роана и почти отнесе Джеси до вратата. Там спря и хвърли леден поглед към Роана, който я преряза като нож — С теб ще се занимая по-късно.

Вратата се тресна зад тях. Роана се облегна разтреперана на шкафа и скри лице в шепите си. О, боже, никога не бе предполагала, че нещо такова ще се случи. Сега Уеб я мразеше, а това не би могла да понесе. Болката я заля, стегна гърлото й, задуши я. Никога не бе била равностоен противник на Джеси, що се отнася до лукавост и подлост, и Джеси отново го бе доказала, като избълва без никакво усилие лъжата, която щеше да настрои Уеб срещу нея. Сега той смяташе, че тя е предизвикала всичко това нарочно и никога, никога вече нямаше да я обикне.

Баба нямаше да й прости за този скандал. Започна да се поклаща напред-назад, съсипана от мъка, питайки се дали ще я изпратят някъде далеч. Джеси уговаряше баба Роана да отиде в някакъв женски колеж на север, но Роана не бе пожелала да замине и Уеб я бе подкрепил, но сега се съмняваше, че той ще си помръдне пръста, дори да искат да я изпратят в пустинята Гоби. Беше му причинила толкова неприятности, че никога нямаше да й прости, дори да успее да го убеди, че Джеси лъже, в което се съмняваше. Според собствения й опит — всички вярваха на Джеси.

За няколко минути целият й свят се бе сгромолясал, бе изпитала такова щастие през тези няколко сладки мига в ръцете му, превърнали се след това в ад. Сигурно щеше да се наложи да се махне и да загуби Уеб завинаги.

Не беше честно. Джеси бе кучката. Но Роана не смееше да каже, не можеше да каже, без значение какво става, не можеше да се защити от злобните лъжи, които Джеси разказваше за нея дори точно в този момент.

— Мразя те — прошепна тихо тя на отсъстващата си братовчедка. Сви се до шкафа като уплашено малко птиче, а сърцето й биеше в гърдите й толкова лудо, сякаш щеше да изхвръкне. — Да пукнеш дано!