Шарлейн Харис
Мъртви преди мрак (12)

12.

САМ ДОЙДЕ КЪМ ЕДИНАЙСЕТ И МЕ ОСВЕДОМИ:

— Суки, ще задържат Джейсън веднага след като се свести, което, по всичко личи, ще стане скоро.

Не ми каза как е разбрал и аз не попитах. Вгледах се в него и по лицето ми започнаха да се стичат сълзи. При всеки друг случай щях да се замисля колко зле изглеждам, когато плача, но сега не ми пукаше. Бях кълбо от нерви, страхувах се за брат си, скърбях за Ейми Бърли и бях изпълнена с гняв към полицията, че допуска такава глупава грешка. Като капак на всичко, Бил ми липсваше.

— Според тях Ейми Бърли се е отбранявала. Смятат, че Джейсън се е напил, след като я е убил.

— Благодаря, че ме осведоми, Сам — гласът ми прозвуча слабо. — По-добре сега се връщай на работа.

След като му стана ясно, че имам нужда да остана сама, се обадих на справки и поисках номера на „Кръв из квартала“. Набрах цифрите със странното усещане, че върша нещо нередно, но не ми се мислеше.

— „Кръъъъъъъъв… из квартала“ — заяви сериозно плътен глас. — Вашият ковчег далеч от дома.

Боже!

— Добро утро. Обажда се Суки Стакхаус от Бон Темпс — казах възпитано. — Искам да оставя съобщение за Бил Комптън. Той е отседнал при вас.

— Вампир или човек?

— Ами… вампир.

— Момент, моля — след миг плътният глас отново се обади. — Какво е съобщението ви, мадам?

Това ме накара да се замисля.

— Моля, предайте на господин Комптън, че… брат ми е арестуван, и ще съм му благодарна, ако се прибере у дома веднага след като си свърши работата там.

— Готово, записах — чух шума от хартия. — А вашето име е?

— Стакхаус. Суки Стакхаус.

— Добре, госпожице. Ще се погрижа той да получи съобщението.

— Благодаря.

Това бе единственото, което можех да направя, докато не си дадох сметка, че ще е много по-практично да се обадя на Сид Мат Ланкастър. При новината, че Джейсън е арестуван, той се постара да прозвучи загрижен колкото може. Каза, че ще отскочи до болницата веднага след като излезе от съда следобед. Обеща после да ми се обади.

Отидох до болницата да видя дали ще ме пуснат да остана при него, докато се свести. Не ми позволиха. Зачудих дали вече не е дошъл в съзнание, и това не ми казаха. Забелязах Анди Белфльор в другия край на коридора. Той се обърна и тръгна в обратната посока.

Проклет страхливец!

Прибрах се у дома. Не ми идваше наум какво друго бих могла да направя. Сетих се, че днес не съм на работа. Това беше добре, макар че точно в този момент много — много не ми пукаше. Мина ми през ума, че не се справям със случващото се толкова добре, колкото би трябвало, при смъртта на баба бях много по-твърда. Но онова беше свършен факт. Щяхме да я погребем, убиецът й да бъде арестуван и да забравим. Ако полицията действително смяташе, че я е убил брат ми, както и другите жени, то светът наистина бе ужасно и несигурно място и аз не желаех да съм част от него.

Но в онзи предълъг следобед, който прекарах загледана пред себе си, си дадох сметка, че това, което докара Джейсън до арест, бе наивността ми. Ако го бяхме вкарали в караваната на Сам и го бяхме почистили, ако бяхме скрили филма, докато не разбера какво има на него, и най-вече ако не се бяхме обадили на бърза помощ… Ето какво бе мислил Сам, когато ме погледна колебливо. Както и да е, появата на Арлийн не ми бе оставила никакъв избор.

Очаквах телефонът да започне да звъни веднага след като хората разберат. Но никой не се обади. Явно не знаеха какво да кажат.

Сид Мат Ланкастър дойде около четири и половина. Без никакво встъпление заяви:

— Арестуван е за предумишлено убийство.

Затворих очи. Когато ги отворих, Сид ме наблюдаваше с интелигентно изражение, изписано на благото му лице. Строго изглеждащите очила с черни рамки правеха мътнокафявите му очи по-големи, а челюстта и острият му нос му придаваха изражение на куче.

— Той какво каза? — попитах.

— Каза, че снощи е бил с Ейми. Въздъхнах.

— Каза, че са спали заедно и че и друг път е бил с нея. Не я бил виждал доста време, а последния път, когато били заедно, Ейми показала изключителна ревност от другата жена, с която се срещал тогава. Така че се изненадал, когато снощи отишла при него „Гуд таймс бар“. Според Джейсън цяла нощ, се държала странно, сякаш имала тайна цел. Спомня си, че правил секс с нея, а после лежали и пийвали. Не помни друго до събуждането си в болницата.

— Натопили са го! — произнесох рязко и усетих, че звуча като в глупава сапунка.

— Очевидно.

Бе така спокоен и уверен, сякаш лично е бил снощи у Ейми Бърли. Да му се не види, може и да е бил.

— Виж, Сид Мат… — наведох се към него и го погледнах право в очите. — Дори някак да успея да повярвам, че брат ми е убил Ейми, Доун и Модет, никога не бих повярвала, че е вдигнал ръка да нарани баба.

— Добре — приготви да обсъди становището ми открито, цялото му тяло го потвърждаваше. — Госпожице Суки, нека само за миг допуснем, че Джейсън е замесен по някакъв начин в тези убийства. Полицията може да реши, че приятелят ти Бил Комптън е убил баба ти, понеже тя ви е държала разделени.

Опитах се да му покажа, че това са пълни идиотщини.

— Сид Мат, баба харесваше Бил и се радваше, че излизам с него.

Докато успее да се окопити, видях на адвокатското му лице да се изписва абсолютно недоумение. Той самият никак не би бил доволен, ако дъщеря му излиза с вампир. Не можеше да си представи, който и да било загрижен родител да изпитва друго, освен ужас. Както и не можеше да си представи да убеди журито, че баба е била доволна да се срещам с някой, който е с над сто години по-стар от мен и на всичкото отгоре не е жив. Това си мислеше Сид Мат.

— Срещал ли си Бил? — попитах. Той остана слисан.

— Не — призна си. — Знаеш, госпожице Суки, че не си падам по тези вампирски истории. Според мен започваме да рушим стена, която би трябвало да укрепваме, стена между нас и така наречените заразени с вирус. На мнение съм, че Бог е отредил тази стена да бъде там, и аз самият ще правя каквото е по силите ми в подкрепа на това.

— Проблемът, Сид Мат, е, че аз лично прекрачвам тази стена със самото си съществуване.

След като цял живот бях мълчала за дарованието си, бях готова да го заявя, ако това би помогнало на Джейсън.

— Е, — отвърна Сид Мат решително, побутвайки очилата си нагоре по извивката на острия си нос — сигурен съм, че всеопрощаващият Бог ти е пратил с някаква цел този проблем, за който съм чувал. Трябва да се научиш да го използваш в Негова прослава.

Никой досега не ми бе казвал подобно нещо. Това беше идея, която трябваше да осмисля, когато намеря време.

— Опасявам се, че отклоних темата, а съм наясно, че времето ви е ценно — събрах мислите си. — Искам Джейсън да излезе под гаранция. Не разполагат с нищо, освен с косвени доказателства, които го свързват с убийството на Ейми. Не съм ли права?

— Той призна, че е бил с жертвата точно преди убийството, а и видеозаписът, на който полицаите ми обърнаха сериозно внимание, показва брат ти да прави секс с нея. Според часа и датата на записа той е бил заснет часове, ако не и минути преди смъртта й.

По дяволите необичайните креватни предпочитания на Джейсън!

— Брат ми въобще не пие много. А целият пикал вонеше на алкохол. Според мен е залят с него. Смятам, че ако се направи тест, ще стане ясно. Може Ейми да му е сипала някакъв наркотик в питието, което му е приготвила.

— Защо би го направила?

— Защото и тя като доста други жени му бе ядосана и го желаеше страшно много. Брат ми може да излиза с почти всяка, с която пожелае. Е, това е евфемизъм.

Сид Мат остана изненадан, че знам думата.

— Можеше да си легне с почти всяка, с която иска. Живот, за който повечето момчета само мечтаят — налегна ме умора, като мъгла. — А сега се оказа в затвора.

— Смяташ, че някой му е причинил това? Натопил го е за убийството?

— Да, точно така! — приведох се напред в опит да убедя този скептично настроен адвокат със силата на собствената си вяра. — Някой, който му завижда. Някой, който е запознат с ежедневието му и убива тези жени, когато Джейсън не е на работа. Някой, който е наясно, че Джейсън е правил секс с тези жени. Някой, който знае, че Джейсън обича да прави записи.

— Може да е почти всеки — констатира Сид Мат.

— Аха! — отвърнах тъжно. — Дори ако Джейсън бе тактичен да си мълчи с коя точно е бил, стигаше само да видиш с кого си тръгва, когато барът затваря. Достатъчно е да си наблюдателен и да си се поинтересувал от касетите при посещение в къщата му… Брат ми може донякъде да бе неморален, но не мисля, че би показал тези записи на когото и да било. Но пък би споделил с някой мъж, че обича да прави филми. Така че този мъж, който и да е той, вероятно е сключил сделка с Ейми, за която е знаел, че му е бясна. Може да й е казал, че ще си направи с него лоша шега или нещо от сорта.

— Брат ти никога не е бил арестуван — отбеляза Сид Мат.

— Не.

Замислих се, защото Джейсън ми бе казвал, че на няколко пъти едва му се разминало.

— Никакви провинения, изряден гражданин, стабилна работа. Може и да има шанс да му издействам пускане под гаранция. Но ако избяга, губиш всичко.

Въобще не ми бе минало през ума, че Джейсън би нарушил гаранцията. Нямах представа каква е процедурата и не знаех какво трябва да направя, но държах той да излезе от затвора. Да остане там, докато се води следствието… Затворен, би изглеждало, че дори е още по-виновен.

— Проучи въпроса и ми кажи какво трябва да направя — заръчах на адвоката. — Междувременно, мога ли да го посетя?

— Той предпочита да не го правиш — каза Сид Мат.

Това страшно ме нарани.

— Защо? — попитах, като с всички усилия се мъчех да не се разплача отново.

— Срамува се — отвърна адвокатът.

Мисълта Джейсън да се чувства засрамен бе невероятна.

— Е! — възкликнах и направих опит да насоча разговора към приключване, тъй като не бях доволна от срещата. — Обади ми се, когато мога да помогна с нещо.

Сид Мат кимна. Устните му потрепнаха леко. Притесних го. Определено се радваше, че си тръгва. Докато го гледах да се отдалечава с пикапа си, забелязах как нахлупи каубойската си шапка.

Когато напълно се стъмни, излязох да проверя Буба. Той седеше под един дъб с бутилки кръв до себе си. Празните на една страна, пълните — на друга.

Носех фенер и макар да знаех, че е там, пак се стреснах, когато го осветих. Поклатих глава. Няма спор, определено нещо се е объркало при трансформацията му. Със сигурност бях много доволна, че не мога да чета мислите му. Очите му пламтяха като на луд.

— Здрасти, маце — обади се той със силен южняшки акцент. — Как я караш? Дошла си да ми правиш компания, а?

— Само исках да се уверя, че се чувстваш удобно — отвърнах.

— Е, мога да се сетя за места, където бих се чувствал много по-добре, но понеже си момичето на Бил, няма да ги споменавам.

— Добре — отговорих лаконично.

— Няма ли котки наоколо? Започва да ми писва от тая бутилирана кръв.

— Не, котки няма. Сигурна съм, че Бил ще се върне скоро, и тогава ще можеш да се прибереш у дома.

Тръгнах обратно към къщата. Не се чувствах особено добре в присъствието му, за да продължавам разговора, ако въобще можеше да се нарече разговор. Зачудих се за какво ли си мисли Буба през дългите нощи, докато надзирава къщата ми. Дали си спомня миналото си…

— Ами кучето? — извика след мен.

— То се прибра у дома си — отвърнах през рамо.

— Жалко — каза на себе си Буба толкова тихо, че една го чух.

Приготвих се за лягане. Гледах телевизия. Хапнах сладолед и дори си отчупих парче шоколад към него. Нито един от триковете ми за успокояване не вършеше работа тази вечер. Брат ми беше в затвора. Гаджето ми бе в Ню Орлеанс. Баба ми беше мъртва. А някой бе убил котката ми. Почувствах се ужасно самотна и страшно ме дожаля за мен самата. Понякога просто трябва да се потопиш в усещането.

Бил не отговори на обаждането ми. Това допълнително подсили чувството ми за самосъжаление. Сигурно някоя проститутка от Ню Орлеанс го е подслонила или пък някой вампфен, от онези, дето се мотаят всяка вечер около „Кръв из квартала“, надявайки се да излязат с вампир.

Ако пиех, щях да се напия. Ако бях обикновена жена, щях да се обадя на сладкия Джей Би дьо Рон и да правя секс с него. Но определено не съм нито толкова крайна, нито толкова безчувствена, така че просто хапнах сладолед и гледах стари филми по телевизията. По ирония на съдбата даваха „Сини Хаваи“.

Най-после, около полунощ, си легнах в леглото.

Събуди ме крясък, разнесъл се изпод прозореца на спалнята ми. Веднага скочих от леглото. Чух удари и трополене и най-накрая глас, който, сигурна съм, бе на Буба:

— Върни се, негоднико!

След като не чух повече нищо в продължение на няколко минути, навлякох халата и тръгнах към входната врата. Дворът, осветен от уличните лампи, бе празен. Мярнах някакво движение вляво, показах глава навън и видях Буба да се връща с тежки стъпки към скривалището си.

— Какво се случи? — извиках внимателно.

Буба смени посоката и се затътри към верандата.

— Някакъв си кучи син, извини ме, се прокрадваше край къщата — отвърна той, кафявите му очи сияеха и сега изглеждаше почти какъвто е бил преди. — Чух го минути преди да се появи и се надявах да го сгащя, но той отпраши през дърветата към пътя, където бе спрял автомобила си.

— Успя ли да го видиш?

— Не достатъчно добре, за да го опиша — отвърна стеснително. — Караше пикап, но не можах да различа дори цвета му. Тъмно е.

— Да, но пък ме спаси — надявах се благодарността да си проличи в тона ми. Направо се разтапях от любов към Бил, който бе уговорил защитата ми. Дори Буба ми изглеждаше по-добре от преди. — Благодаря, Буба.

— О, нищо работа — отвърна благо той и в този миг се изпъчи, леко отметна глава назад, усмихна се съблазнително… точно като него.

Отворих уста да произнеса името му, когато предупреждението на Бил изплува в съзнанието ми и ме накара да замълча.

 

 

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ДЖЕЙСЪН БЕ ПУСНАТ ПОД ГАРАНЦИЯ.

Струваше цяло състояние. Подписах документите, които Сид Мат ми даде. Къщата, колата и лодката на брат ми покриваха основната част от сумата. Ако Джейсън бе попадал някога зад решетките, та, макар и само за неправилно пресичане, едва ли щяха да му позволят да излезе под гаранция.

Стоях на стълбите на съдебната палата в късния следобед, облечена в строго официалния си костюм в тъмносиньо. От лицето ми се лееше пот и се спускаше надолу, чувствах се отвратително и ми идеше да скоча под душа. Джейсън спря пред мен. Не бях сигурна дали ще каже нещо. Изглеждаше състарен с години. Бяха го застигнали истински неприятности, които нямаше да станат по-леки, нито да отминат.

— Не мога да говоря с теб за това — произнесе той толкова слабо, че едва го чух. — Знаеш, че не съм аз. Никога не съм проявявал агресия, с изключение на едно — две сбивания на паркинга заради някоя жена.

Докоснах рамото му и оставих ръката ми да се свлече, след като той не реагира.

— И за миг не съм си и помислила, че си ти. И няма и да го помисля. Съжалявам, че постъпих така глупаво вчера и се обадих на 911. Ако се бях усетила, че това не е твоята кръв, щях да те прибера в караваната на Сам, да те почистя и да изгоря касетата. Просто бях страшно изплашена, че онази кръв е твоя.

Очите ми се напълниха със сълзи. Но нямаше време за плач и се стегнах, усещайки лицето си напрегнато. Съзнанието на Джейсън бе пълна лудница, всичко бе с главата надолу. Приличаше на нездравословна каша, съставена от съжаление, срам от това, че сексуалните му навици са станали публично достояние, вина, че не се чувства по-зле от факта, че Ейми е убита, ужас, че всеки в града може да мисли, че е убил собствената си баба, докато е причаквал сестра си.

— Ами, преодолей го — промълвих безпомощно.

— Ами, преодолей го — повтори той след мен, опитвайки се гласът му да звучи твърдо и уверено.

Замислих се, че ще отнеме време, доста време, преди увереността му, безценната му непоколебимост, която го правеше така неустоим, да се появи отново на лицето му, в гласа му, в стойката. А може би никога нямаше да се върне.

Разделихме се там, пред съдебната палата. Нямахме какво повече да си кажем.

Цял ден останах в бара, оглеждах мъжете, които влизаха, и четях мислите им. Никой от тях не мислеше как е убил четири жени и засега му се е разминало. По обяд Хойт и Рене влязоха в бара и когато ме видяха, излязоха. Явно им стана твърде неудобно.

Най-после Сам ме принуди да си тръгна. Каза, че видът ми бил толкова страховит, че пропъждал всички клиенти, които биха ми дали полезна информация.

Излязох на ослепителното слънце. Наближаваше залез. Сетих се за Буба, за Бил и за всички онези същества, които излизат от дълбокия си сън, за да обикалят нощем.

Минах през „Грабит Куик“, за да си купя мляко за закуска. Новият продавач бе момче с акне и изпъкнала адамова ябълка. Така ме бе зяпнал, сякаш да запомни как изглежда сестрата на убиеца. Усетих го, че чака с нетърпение да изляза, за да се обади на приятелката си по телефона. Щеше му се да е видял следите от ухапване по шията ми. Чудеше се дали има начин да разбере как го правят вампирите.

Ето такива глупости трябваше да слушам денонощно, без значение колко силно се концентрирам върху нещо друго.

Стигнах у дома, когато вече се смрачаваше. Прибрах млякото, свалих си костюма, облякох къси панталонки и черна тениска с Гарт Брукс^[1] и се опитах да измисля с какво да запълня вечерта. Не бях в състояние да се съсредоточа да чета. Пък и трябваше да отида до библиотеката за нови книги, което, предвид обстоятелствата, щеше да е сериозна купчина. Нищо по телевизията не ставаше за гледане. Помислих, че може да си пусна „Смело сърце“, Мел Гибсън в шотландска поличка винаги повдига настроението ми, но в него имаше прекалено много кръв за състоянието, в което се намирах. Не можех да понеса да гледам отново прерязването на гърлото на онова момиче, макар да знаех точно кога да закрия очи.

Отидох в банята да измия размазания грим, когато въпреки шума от течащата вода дочух вик отвън. Спрях крана. Стоях, без да помръдвам. Вслушах се толкова усилено, че се почувствах като антена. Какво… Вода закапа от лицето ми по тениската. Никакъв звук. Абсолютно никакъв. Запромъквах се към входната врата, тъй като се намираше най-близо до наблюдателницата на Буба сред дърветата. Отворих леко вратата и го повиках:

— Буба?

Никакъв отговор.

Опитах отново. Струваше ми се, че дори скакалците и жабите са затаили дъх. Нощта бе толкова тиха, какво ли не можеше да се намира там отвън. Нещо се промъкваше в мрака. Опитах се да размисля, но сърцето ми биеше така силно, че не бях в състояние.

Първо, да се обадя на полицията. Разбрах, че е невъзможно — телефонът не работеше.

Значи можех да изчакам в къщата, докато неприятностите дойдат при мен, или да отида сред дърветата.

Бе трудно решение. Захапах долната си устна, докато обикалях из стаите, за да изгася лампите, опитвайки се да измисля план на действие. Къщата осигуряваше някаква защита: ключалки, стени, ъгли и скривалища. Но ми бе ясно, че всеки твърдо решен може да влезе в нея и тогава щях да съм като в капан.

Добре. Как можех да изляза навън, без да бъда забелязана? Като начало изключих осветлението отвън. Задната врата се намираше по-близо до горичката, така че бе по-добрият вариант. Познавах горичката доста добре. Трябваше да успея да се скрия там, докато се съмне. Можех да отида и в къщата на Бил. Със сигурност неговият телефон работеше, а имах и ключ. Или пък можеше да се опитам да стигна до колата си и да я запаля. Но това ме връзваше към определено място за няколко секунди. Не, горичката ми се видя по-приемливият вариант.

Пъхнах в един от джобовете ключа на Бил и нож за отваряне на колети от дядо, който баба държеше в шкафа във всекидневната. В другия джоб прибрах малкото фенерче. В гардероба до входната врата баба държеше пушка. Принадлежала бе на баща ми и тя я използвала предимно да стреля по змии. Е, и аз си имах змия за прострелване. Мразех проклетата пушка, ненавиждах и мисълта да я използвам, но май й бе дошъл редът.

Само че пушката я нямаше.

Не можех да повярвам на очите си. Опипом обходих целия шкаф.

Той бе влизал в къщата ми!

Но не чрез взлом. Някой, когото бях канила. Който бе идвал тук. Опитах се да се сетя за всички, докато се отправях към задната врата. Маратонките ми бяха на двоен възел, така че връзките бяха прибрани и нямаше опасност да ги настъпя. Прихванах небрежно косата си на опашка, за да не ми се пречка в лицето, и я стегнах с ластик. Но през цялото време не спрях да мисля за откраднатата пушка.

Кой бе идвал в къщата ми? Бил, Джейсън, Арлийн, Рене, децата, Анди Белфльор, Сам, Сид Мат. Бях убедена, че съм оставяла всеки от тях насаме за минута или две, вероятно достатъчно време, за да изнесат пушката отвън и да я приберат по-късно.

И тогава си спомних деня на погребението. Почти всеки, когото познавах, бе влизал и излизал от къщата, когато баба умря, а не можех да си спомня дали бях виждала пушката след това. Но би било трудно да излезеш просто ей така с пушка от препълнената, гъмжаща от народ къща. Пък и си дадох сметка, че ако бе изчезнала тогава, досега щях да съм забелязала липсата й. Всъщност бях почти напълно сигурна, че щях да съм забелязала.

Трябваше да избутам тези мисли настрана и да се фокусирам върху това как да заблудя този, който бе навън в мрака.

Отворих задната врата. Измъкнах се навън, приведена колкото е възможно по-ниско, и внимателно прихванах вратата, която за малко да се тресне зад гърба ми. Вместо да използвам стълбите, протегнах крак, стъпих на земята приклекнала и прибрах другия. Свих се. Имах чувството, че играя на криеница, както правехме с Джейсън в горичката като деца. Сега обаче играех на криеница с друг. За първо прикритие използвах делвата, в която баба бе засадила множество цветя. След това се промъкнах до колата й, втората ми позиция. Погледнах небето. Беше пълнолуние, нощта беше ясна и всички звезди светеха. Беше задушно и все още горещо. Дланите ми се изпотиха за броени минути. Следващата крачка бе от колата до мимозата. Но този път не останах безшумна. Препънах се в един пън и се стоварих на земята. Прехапах устни, за да не извикам. Болка проряза крака ми. Треските по стария пън бяха одрали бедрото ми доста дълбоко. Защо досега не го бях изкоренила? Баба бе молила Джейсън да го направи, но той така и не намери време.

Дочух… усетих движение. Без много да му мисля, скочих и се втурнах към дърветата. Някой профуча презглава по края на горичката отдясно и се насочи към мен. Но аз знаех къде отивам и с един скок, от който останах изумена, хванах най-ниския клон от любимото ни дърво за катерене в детството и се повдигнах нагоре. Ако оцелеех до утре, щях да имам ужасна мускулна треска, но щеше да си е заслужавало. Закрепих се на клона, опитвайки се да дишам тихо, докато всъщност ми се искаше да пъхтя и да пъшкам като старо куче.

Искаше ми се това да е сън. Но беше реалност. — Суки Стакхаус, сервитьорка, която умее да чете мисли, седи посред нощите на клон в гората, въоръжена с нищо повече от едно джобно ножче.

Нещо се движеше под мен. Някакъв мъж се прокрадваше между дърветата. От едната му китка висеше въже. Боже господи! И макар че бе пълнолуние, лицето му стоеше в сянка и не можех да видя кой е. Подмина, без да ме забележи.

Когато се изгуби от погледа ми, поех дъх. Спуснах се долу колкото мога по-тихо. Тръгнах през горичката към пътя. Щеше да ми отнеме известно време, но ако стигнех до него, можеше да спра някого. Тогава обаче се сетих колко рядко минават коли оттук. Май щеше да е по-добре да мина през гробището и да отида у Бил. Помислих си за гробището нощем, за убиеца, който ме търси, и потреперих.

Беше безпредметно да се паникьосвам още повече. Трябваше да се концентрирам върху тук и сега. Внимавах за всяка своя стъпка, движейки се бавно. Ако паднех, щеше да се чуе из тези шубраци и той щеше на минутата да ме погне.

Намерих мъртва котка на около десет метра югоизточно от дървото скривалище. Гърлото й бе зееща рана. На лунната светлина не можех да кажа какъв е бил цветът й, но тъмните петна около телцето определено бяха кръв. На метър и половина по-нататък, изминати предпазливо, намерих Буба. Или беше в безсъзнание, или мъртъв, при вампирите е трудно да се разбере. Но кол в сърцето му липсваше и главата му си бе все още на мястото, така че можех да се надявам просто да е изпаднал в безсъзнание. Досетих се, че вероятно някой му е донесъл упоена котка. Някой, който знае, че той ме надзирава, и е чул за склонността му към котешката кръв.

Чух звук зад мен, някой счупи съчка. Шмугнах се в сянката на най-близкото голямо дърво. Бях бясна. Бясна и изплашена. И се зачудих дали ще умра тази вечер.

Можеше и да нямам пушка, но разполагах с друго оръжие. Затворих очи и затърсих.

Неясна плетеница, червено, черно. Омраза.

Потрепнах, но трябваше да го направя. Това бе единствената ми защита. Освободих напълно съзнанието си.

Нахлуха образи, от които ми прилоша. Бях ужасена. Доун кара някой да я удари, след което установява, че той държи чорапогащника й, разтяга го между пръстите си и се приготвя да го стегне около шията й. Проблясък с Модет — гола и молеща за пощада. Жена, която никога не съм виждала, с гол гръб към мен, целия покрит в синини и следи от бичуване. А после и баба — моята баба — в нашата кухня, гневна и бореща се за живота си.

Бях парализирана от шока на видението и ужаса в него. Чии бяха тези мисли? Долавях образ на децата на Арлийн, играещи на пода в моята всекидневна. Видях себе си, но не приличах на себе си. На шията ми имаше големи дупки, изглеждах развратно, усмихвах се похотливо и докосвах неприлично бедрата си отвътре.

Бях в мислите на Рене Ление! Ето как ме виждаше Рене. Той беше луд. Сега разбрах защо никога не можех да прочета ясно мислите му, беше ги скътал в тайна дупка, тайно място в ума си, което пазеше разделено от съзнанието.

В момента оглеждаше някакъв силует зад дървото и се чудеше дали това са очертанията на жена.

Той ме виждаше!

Светкавично изчезнах оттам и се втурнах на запад към гробището. Не можех повече да чувам мислите му, понеже съзнанието ми бе съсредоточено в бягането, преодолявайки препятствия от дървета, храсти, паднали клони и малки ями, образували се от насъбралата се дъждовна вода. Краката ми препускаха, ръцете ми се движеха ритмично, а дишането ми звучеше като хриптене на гайда.

Изскочих от горичката и навлязох в гробището. Най-старата му част бе далеч на север, към къщата на Бил. Там бяха и най-добрите места за укритие. Запрескачах надгробните плочи, тези новите, които едва се показват от земята, и не стават за прикритие. Прекрачих гроба на баба, пръстта беше рохкава и все още липсваше камък. Убиецът й бе по петите ми. Колко глупаво — обърнах се да видя колко е близо и на лунната светлина ясно видях рошавата глава на Рене.

Спуснах се надолу към леката падина, после се втурнах нагоре към другия край на гробището. Когато прецених, че помежду ни има достатъчно големи надгробни плочи и статуи, се скрих зад висока гранитна колона, увенчана с кръст. Останах права, плътно прилепнала до студения твърд камък. Запуших с ръка устата си, за да сподавя усилията си да си поема дълбоко въздух. Успях да се успокоя достатъчно, за да се опитам да прочета мислите на Рене. Но те не бяха дори достатъчно смислени, за да бъдат разчетени. Само необуздан гняв. И тогава ме осени идея.

— Сестра ти Синди жива ли е още, Рене?

— Кучка! — изкрещя той.

В този момент ми стана ясно, че първата жертва бе сестра му. Тази, която харесвала вампири и която по думите на Арлийн той все още посещавал от време на време. Рене я бе убил — собствената си сестра, която работела като сервитьорка. Била с работната си униформа от кафетерията в болницата в розово и бяло, когато я удушил с копринените й чорапи. И правил секс с нея, след като издъхнала. „Толкова е пропаднала, че едва ли би имала нещо против собствения си брат“ — мислел си, доколкото въобще е бил в състояние да мисли. Всеки, който позволявал на вампир да прави това, заслужавал да умре. От срам скрил тялото й. Но останалите не бяха негова плът и кръв и нямало проблем да ги зареже ей така.

Бях всмукана от болното съзнание на Рене, подобно на вейка, увлечена от водовъртеж. Зави ми се свят. Когато се върнах в собственото си съзнание, той ми връхлетя. Удари ме в лицето колкото сила имаше, очаквайки да се строполя. Счупи ми носа. Болката беше така силна, че за малко да изгубя съзнание, но не се свлякох. Върнах му удара. Поради липсата ми на опит обаче резултатът бе неудовлетворяващ. Само го праснах между ребрата и той изохка, но в следващия момент си го върна. Юмрукът му счупи ключицата ми. Но не паднах. И идея си нямаше колко съм силна. На лицето му се изписа шок, когато замахнах отново, благодарна за вампирската кръв, която бях пила. Сетих се за смелостта на баба и му се нахвърлих. Сграбчих го за ушите с намерение да ударя главата му в гранитната колона. Протегна ръце да ме хване за раменете и да ме дръпне, за да изгубя равновесие. Най-накрая успя, но бе ясно, че е изненадан и нащрек. Опитах се да го съборя на колене, но той предусети, изви си и ме избягна. Все още нестабилна, успя да ме бутне. Озовах се на земята, а зъбите ми изтракаха едни в други.

Тогава ме възседна. При сборичкването обаче бе изпуснал въжето и докато ме държеше за шията с една ръка, с другата опипом го затърси. Дясната ми ръка бе застопорена, но лявата беше свободна и забих нокти в него. Наложи му се да игнорира това. Трябваше да открие средството си за удушаване, то бе част от ритуала му. Ръката ми изведнъж попадна на позната форма. В работните си дрехи Рене все още носеше ножа си на колана. Дръпнах, чу се звук от отваряне и измъкнах острието от калъфа му. Точно когато той си мислеше: „Трябваше да го сваля“, забих ножа в меката плът около кръста му и го извадих.

Той изкрещя. Изправи се олюлявайки се, изви се и се опита да спре с ръце кръвта, която изтичаше от раната му.

Дръпнах се бързо назад и се изправих, опитвайки се да се отдалеча от човека, който беше чудовище… подобно на Бил.

Рене извика:

— За бога, жено! Какво ми направи? Ох, господи, как боли…

Така му се падаше.

Беше изплашен и ужасен, че ще бъде разкрит, както и че това бе краят на играта и отмъщението му.

— Момичета като теб заслужават да умрат — озъби се той. — Усещам те в съзнанието си, ненормалнице!

— Кой е ненормалният тук?! — изсъсках. — Умри, негоднико!

Нямах представа, че съм способна на такова нещо. Седях приведена до надгробния камък, все така здраво стиснала кървавия нож, очаквайки Рене отново да ми се нахвърли. Следях го с поглед, с безизразно лице, докато се олюляваше в кръг. Затворих съзнанието си към него и усещането му, че смъртта дебне зад гърба му. Седях там, готова да му забия повторно ножа, но той се строполи на земята. Когато се уверих, че не помръдва, се отправих към къщата на Бил, но не тичах. Казах си, че не съм в състояние, но не съм убедена в това. Продължавах да виждам баба, уловена завинаги в спомените на Рене, бореща се за живота си в собствения си дом.

Извадих ключа на Бил от джоба си, донякъде учудена, че все още е там. Успях някак да го превъртя, влязох олюлявайки се в голямата всекидневна и затърсих телефона пипнешком. Пръстите ми докоснаха бутоните и незнайно как успях да преценя кое е деветка и къде се намира единицата, натисках ги достатъчно силно, за да издадат звук, и тогава, без да се усетя, съм изпаднала в безсъзнание.

 

 

ЗНАЕХ, ЧЕ СЕ НАМИРАМ В БОЛНИЦАТА, УСЕЩАХ ОКОЛО себе си миризмата на чисти болнични чаршафи. Веднага след това усетих болки в цялото тяло.

Някой беше с мен в стаята. Макар и трудно, отворих очи.

Анди Белфльор. Ъгловатото му лице изглеждаше още по-уморено от последния път, когато го видях.

— Чуваш ли ме? — попита той.

Кимнах едва — едва. Но дори и това дребно движение предизвика вълна от болка в главата ми.

— Хванахме го — рече той и започна да ми разказва подробности, но аз отново се унесох.

Когато пак се свестих, беше ден и този път, изглежда, бях много повече на себе си. В стаята имаше някой.

— Кой е тук? — произнесох с болка, а гласът ми прозвуча дрезгаво.

Кевин стана от стола, разположен в ъгъла, сви една книжка с кръстословици и я пъхна в джоба на униформата си.

— Къде е Кения? — прошепнах. Той ми се усмихна неочаквано.

— Беше тук няколко часа, — обясни — скоро ще се върне. Замествам я за обяд.

Слабото му лице излъчваше одобрение.

— Ти си една твърда жена — каза ми.

— Не се чувствам твърда — успях да отвърна.

— Ранена си — каза той, сякаш не бях наясно.

— Рене?

— Открихме го в гробищата — увери ме Кевин. — Доста добре си го пробола, но беше още в съзнание и призна, че се е опитал да те убие.

— Добре.

— Искрено съжаляваше, че не е успял да приключи задачата си. Не можех да повярвам какви ги говори, но когато го открихме, той, в известна степен, бе оскърбен и донякъде изплашен. Каза, че за всичко си била виновна ти, защото не си се оставила да бъдеш убита толкова лесно като останалите. Заяви, че сигурно има нещо общо с гените ти, защото и баба ти… — Кевин изведнъж спря, осъзнавайки, че засяга болна тема.

— Тя също се е борила — прошепнах, тогава влезе Кения — огромна, невъзмутима и с чаша горещо кафе.

— Тя е в съзнание — обяви Кевин, усмихвайки се на партньора си.

— Добре. — Кения не звучеше толкова превъзбудена от факта. — Каза ли какво се е случило? Може би трябва да се обадим на Анди.

— Да, и той това заръча. Но отиде да поспи само преди четири часа.

— Човекът каза да се обадим.

Кевин вдигна рамене и се запъти към телефона до леглото. Както го слушах, се отпуснах и задрямах, но го чувах как шепне нещо на Кения, докато чакат. Разправяше за ловните си кучета, а тя, предполагам, слушаше.

Влезе Анди, почувствах съзнанието му, начина му на мислене, силното му присъствие. Дойде и се отпусна до леглото ми. Отворих очи, докато той се привеждаше да ме погледне. Задълго останахме вгледани един в друг.

— Той е все още жив — рече изведнъж Анди — и не спира да говори.

Направих възможно най-малкото движение с глава, надявайки се, че загатвам кимване.

— Казва, че всичко започнало от сестра му, която се срещала с вампир. Очевидно била изгубила доста кръв и той си помислил, че ще се превърне във вампир, ако не я спре. Една вечер в апартамента й й дал ултиматум. Тя му отвърнала, че нямало да се откаже от любовника си. Спорели, докато тя си връзвала престилката и се приготвяла да тръгва за работа. Той дръпнал престилката, удушил я… и правил разни други неща.

Изглеждаше леко пребледнял.

— Зная — прошепнах.

— Според мен, — продължи той — е решил, че ще намери оправдание за пред себе си за ужасното нещо, което е сторил, ако си повярва, че всички като сестра му заслужават да умрат. Всъщност убийствата тук са доста сходни с други две, извършени в Шривпорт, които до момента не са разрешени. Надявам се Рене да спомене нещо и за тях, докато бръщолеви несвързано. Ако оживее.

Свих устни ужасена и съчувстваща на онези жени.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи? — тихо попита Анди. — Не бързай, спокойно, не се опитвай да говориш, шепни. Гърлото ти е лошо контузено.

Благодаря, но някак вече го бях разбрала. Разказах всичко. Нищо не пропуснах. Анди бе включил малък диктофон, след като се увери, че нямам нищо против. Постави го на възглавницата близо до устата ми, след като му дадох знак, че съм съгласна. Така че записа цялата история.

— Господин Комптън е все още извън града, а? — попита ме, след като приключих.

— Ню Орлеанс — прошепнах едва.

— Ще огледаме къщата на Рене за пушката, след като знаем, че е твоя. Ще е хубаво доказателство по случая.

Ведра млада жена в бяло влезе в стаята, погледна ме и каза на Анди да продължи някой друг път. Той ми кимна, потупа ме неловко по ръката и си тръгна. Обърна се и хвърли възхитен поглед към лекарката. Тя определено си беше за възхищение, обаче имаше брачна халка, така че той за пореден път бе закъснял. Тя си помисли, че е твърде сериозен и мрачен.

Не ми се слушаше това. Но не разполагах с достатъчно енергия, за да държа всички извън съзнанието си.

— Госпожице Стакхаус, как се чувствате? — попита ме лекарката. Беше слаба брюнетка с дълги вежди и плътни устни.

— Ужасно — прошепнах.

— Мога да си представя — отвърна тя, като продължи да поклаща глава, докато ме оглеждаше.

Не мисля, че изобщо бе в състояние да го направи. Щеше ми се да се обзаложа, че не й се е случвало да бъде пребита от масов убиец насред гробищата.

— Вие наскоро изгубихте баба си, нали? — попита съчувствено жената.

Кимнах едва забележимо.

— Съпругът ми почина преди около шест месеца — продължи тя. — Зная какво е да скърбиш. Трудно е да си силен, нали?

Да, да, да. Направих въпросително изражение.

— Имаше рак — обясни тя.

Опитах се да изглеждам състрадателно, без да помръдвам, което не беше възможно.

— Е! — рече тя, като се изправи и отново се оживи. — Госпожице Стакхаус, определено ще оживеете. Имате счупена ключица, две счупени ребра и счупен нос.

Божичко! Нищо чудно, че се чувствах толкова зле.

— Лицето и шията ви са сериозно контузени. Естествено, забелязали сте, че гърлото ви боли.

Опитвах се да си представя как ли изглеждам. Добре че нямах огледало подръка.

— Освен това имате сравнително по-малки наранявания и порязвания по ръцете и краката — усмихна се тя. — Стомахът и ходилата ви са наред.

Ха-ха-ха! Много смешно, няма що.

— Изписала съм ви болкоуспокояващи, така че просто се обадете на сестрата, когато започнете да се чувствате зле.

Някакъв посетител надникна през вратата зад нея. Тя се обърна и препречи гледката ми. Чух я да казва:

— Здравейте?

— Това стаята на Суки ли е?

— Да. Току-що приключих визитацията. Може да влезете.

Лекарката, чието име според табелката на престилката й бе Зонтаг, ме погледна въпросително. Успях леко да кимна, че съм съгласна.

Джей Би дьо Рон бавно се понесе към леглото ми. Изгледаше направо великолепно, като модел от корицата на любовен роман. Светлокестенявата му коса проблесна на светлината на луминесцентната лампа. Очите му бяха в абсолютно същия цвят. А тениската му без ръкави разкриваше такива мускули, все едно изваяни от скулптор. Гледаше ме, а доктор Зонтаг направо го изпиваше с поглед.

— Хей, Суки добре ли си?

Внимателно докосна бузата ми с пръст. Целуна ме по челото, там, където не бях ударена.

— Благодаря — прошепнах. — Ще се оправя. Запознай се с моята лекарка.

Джей Би извърна големите си очи към доктор Зонтаг, която буквално се препъна в собствените си крака, за да се представи.

— Докторите, които ми биеха ваксини, не бяха толкова красиви — каза Джей Би искрено и прямо.

— Не сте били на лекар от дете? — учуди се доктор Зонтаг.

— Никога не се разболявам — усмихна й се той. — Силен съм като вол.

И мозъкът му бе като на този вид. Но доктор Зонтаг вероятно имаше акъл за двама. Тя не успя да се сети за причина да се мотае все още наоколо, макар на излизане да погледна с копнеж през рамо.

Джей Би се приведе над мен и попита загрижено:

— Искаш ли да ти донеса нещо, Суки? Крекери или нещо друго?

Направо ми се приплака при мисълта да се опитвам да ям кракери.

— Не, благодаря — въздъхнах. — Лекарката е вдовица.

С Джей Би човек можеше да смени темата, без той да се зачуди защо.

— Майко мила! — възкликна удивен. — Тя е умна и неангажирана.

Повдигнах многозначително вежди.

— Смяташ, че трябва да я поканя да излезем? — Джей Би погледна замислено, доколкото подобно нещо му се удаваше. — Това може да се окаже добра идея — усмихна ми се, гледайки надолу. — Освен ако не пожелаеш ти да излезеш с мен, Суки. Винаги ще си номер едно за мен. Само ми дай знак с пръст и веднага ще дотичам.

Какъв сладур! И за миг не се хванах на предаността му. Но вярвах, че умее да накара една жена да се чувства добре, та дори да е абсолютно наясно като мен, че изглежда ужасно зле. Освен това се и чувствах зле. Къде бяха тези болкоуспокояващи? Опитах се да се усмихна на Джей Би.

— Боли те — рече той. — Ще повикам сестрата.

О, боже! Разстоянието до малкия бутон за сигнализиране изглеждаше все по-далеч и по-далеч, когато се опитах да раздвижа ръката си.

Когато тръгваше, ме целуна отново и каза:

— Ще отида да намеря твоята лекарка, Суки. По-добре да й задам няколко въпроса относно възстановяването ти.

Точно след като сестрата инжектира нещо в системата ми и аз с нетърпение очаквах болката да спре, вратата отново се отвори.

Влезе брат ми. Дълго стоя до леглото, загледан в лицето ми. Най-после се обади унило:

— Размених няколко думи с лекарката, преди да отиде до кафетерията с Джей Би. Осведоми ме за всичките ти контузии и наранявания — отдалечи се от мен, обърна се и се върна обратно. Продължи да стои вторачен в мен. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря — промълвих едва.

— О, да, гърлото ти. Забравих. — Започна да ме гали.

— Слушай, сестра ми, трябва да ти благодаря. Но ми стана гадно, че се застъпи за мен, когато ножът опря до кокал.

Ако бях в състояние, щях да го сритам. Застъпила съм се за него, божичко.

— Страшно съм ти задължен, сестра ми. Беше толкова глупаво от моя страна да си мисля, че Рене е добър приятел.

Предаден. Той се чувстваше предаден.

В този момент, за да стане картинката просто перфектна, влезе Арлийн. Не беше на себе си. Косата й приличаше на червено кълбо, нямаше никакъв грим, а дрехите й изглеждаха така, сякаш е сложила каквото й е попаднало пред очите. Никога не я бях виждала така. Винаги бе с накъдрена коса и крещящ грим.

Тя сведе поглед към мен — боже, колко щях да съм доволна, когато отново съм в състояние да се изправям! — и за секунда изражението й бе твърдо като гранит, когато огледа добре лицето ми обаче, започна да омеква.

— Толкова ти бях ядосана. Не вярвах. Но сега, след като видях какво е направил… О, Суки, ще можеш ли някога да ми простиш?

Боже мили, исках да излезе от стаята. Опитах се да сигнализирам на Джейсън и за пръв път успях. Той сложи ръка на рамото й и я изведе. Преди да стигне до вратата, Арлийн хлипаше.

— Не знаех — продума едва разбираемо. — Просто не знаех!

— Аз също, по дяволите — изрече сериозно Джейсън.

След опита ми да погълна известно количество вкусно зелено желе подремнах малко.

Голямата ми радост следобед бе отиването ми до тоалетна малко или много без чужда помощ. Седях на гърнето десетина минута, след което бях повече от готова да се върна в леглото. Погледнах се в огледалото, прибрано в масичката на колелца, и жестоко съжалих за това.

Имах слаба температура, колкото да ме втресе и кожата ми да е чувствителна. Лицето ми бе синьо — сиво, а носът ми бе двоен. Дясното ми око бе подпухнало и почти затворено. Потреперих и дори от това почувствах болка. Краката ми… о, боже, не ми се искаше дори да ги проверявам. Отпуснах се много внимателно назад. Искаше ми се този ден да е приключил. Вероятно след четири дни щях да се чувствам страхотно. Работа. Кога щях да мога да се върна на работа?

Леко почукване на вратата привлече вниманието ми. Още някой проклет посетител. Този обаче не го познавах. Беше възрастна жена със синя коса, с очила с червени рамки, която тикаше количка. Беше с жълта манта, която доброволците в болницата, наречени Слънчевите дами, трябваше да носят, докато са на работа.

Количката й бе пълна с цветя за пациентите в отделението.

— Нося ви куп благопожелания — произнесе възторжено жената.

Усмихнах се, но резултатът трябва да е бил ужасяващ, понеже усмивката й леко помръкна.

— Тези са за вас — каза тя, повдигайки цвете в саксия, украсено с червена лента. — Ето я и картичката, мила. Така. Това също е за теб… — Беше букет от розови на цвят розови пъпки, розови карамфили и бяла гипсофила. Извади картичката и от тези цветя. Оглеждайки я, заяви. — Не си ли щастливка! Ето, има още.

Третият знак на внимание бе странно червено цвете, каквото никога не бях виждала, обградено от други по-познати видове. Погледнах букета недоверчиво. Слънчевата дама предано ми подаде картичката, закрепена към него.

След като излезе с усмивка, отворих малките пликове. С ирония установих, че ми е по-лесно да се движа, когато съм в добро настроение.

Цветето в саксията беше от Сам и „всичките ти колеги от «При Мерлот»“, пишеше на картичката, но почеркът бе неговият. Докоснах лъскавите листа и се замислих къде ще го сложа, като се прибера у дома. Първият букет беше от Сид Мат Ланкастър и Елва Дийн Ланкастър — пфу! Аранжировката с чудатото червено цвете, което неприлично ми напомняше на интимните женски части, безспорно бе най-интересна от трите. Отворих картичката с известно любопитство. На нея имаше само подпис. — Ерик.

Точно това ми трябваше. Как, по дяволите, е разбрал, че съм в болницата? И защо Бил още не се е обадил?

След вкусната вечеря от червено желе няколко часа бях ангажирана с телевизора, понеже нямах нищо за четене, макар точно това да ми се правеше. Синините ми ставаха от прелестни по-прелестни с всеки изминал час. Почувствах се страшно уморена, макар да бях отишла само веднъж до тоалетната и се бях разходила два пъти из стаята. Изключих телевизора и се обърнах на една страна. Унесох се и болката по тялото ми се промъкна в сънищата ми под формата на кошмари. Тичах насън. Тичах през гробището, страхувайки се за живота си. Просвах се върху камъни и пропадах в отворени гробове, натъквах се на мъртвите си близки и познати, положени там — майка ми и баща ми, баба, Модет Пикинс, Доун Грийн, дори и една приятелка от детинство, която бе убита инцидентно при лов. Търсех точно определен надгробен камък. Ако го намерех, щях да се върна у дома свободна. Всички щяха да се върнат в гробовете си и да ме оставят на мира. Тичах от плоча на плоча и поставях ръка на всяка от тях с надеждата, че е търсената. Плачех.

— Скъпа, всичко е наред — дочух познат хладен глас.

— Бил… — промърморих.

Обърнах се и видях камък, който все още не бях докосвала. Прокарах пръсти през буквите. — Уилям Томас Комптън. Все едно ме заля ледена вода. Очите ми се ококориха, поех си дълбоко въздух, за да изкрещя, и ужасна болка се заби в гърлото ми. Задавих се и болката от кашлянето провокира болка във всичко счупено по мен, което ме събуди.

Нечия ръка се плъзна по лицето ми. Хладината на пръстите върху горещата кожа ми дойде добре. Опитах се да не хлипам, но без да искам, издадох лек звук.

— Обърни се към светлината, скъпа — рече Бил с изключително внимателен и непринуден глас.

Бях заспала с гръб към лампата, която сестрата бе оставила светната в тоалетната. Сега се обърнах покорно по гръб и погледнах своя вампир.

Бил промълви през зъби:

— Ще го убия. — Бе така категоричен, че тръпки ме побиха.

Напрежението в стаята бе достатъчно да принуди армия нерваци да се втурнат за успокоителни.

— Здравей, Бил — поздравих го дрезгаво. — И аз се радвам да те видя. Къде се изгуби? Благодаря ти, че отговори на обажданията ми.

Това внезапно го отрезви. Примигна. Усещах как с все сили се опитва да се вземе в ръце.

— Суки, — обади се — не позвъних, понеже исках лично да ти кажа какво се случи.

Не можех да разчета нищо по лицето му. Ако трябваше да налучквам, бих казала, че изглежда доволен от себе си.

Той спря за миг и ме огледа детайлно.

— Не ме боли — изхриптях съобразително, протягайки ръка към него.

Той я целуна, задържайки устните си, от което цялото ми тяло потръпна леко. Но дори това потрепване бе повече, отколкото смятах, че съм в състояние да понеса.

— Кажи ми какво се случи с теб — настоя той.

— В такъв случай се приведи, за да ти шепна. Доста ме боли.

Той придърпа един стол близо до леглото, свали предпазната преграда и подпря брадичка на сгънатата си ръка. Лицето му беше на няколко сантиметра от моето.

— Носът ти е счупен — установи. Направих физиономия.

— Добре, че забеляза — прошепнах. — Ще предам на лекарката, когато се появи.

Той присви очи.

— Престани да се отклоняваш от темата.

— Добре де. Счупен нос, две ребра и ключица. Но Бил искаше лично да ме огледа от горе до долу и отметна чаршафа. Унижението ми беше тотално. Естествено, бях облечена с ужасна болнична нощница, което само по себе си беше достатъчно, не бях особено чиста, лицето ми беше в различни цветови отсенки, а косата ми бе разчорлена.

— Искам да те прибера у дома — заяви той, след като прокара ръце по цялото ми тяло и обстойно огледа всеки белег и драскотина. Вампир лекар.

Дадох му знак с ръка да се приведе към мен.

— Не — прошепнах и посочих венозната система. Той й хвърли бегъл поглед, но нямаше как да не знае какво представлява.

— Мога да я извадя — каза той.

Категорично поклатих глава.

— Не желаеш да се погрижа за теб?

Изпуфках раздразнено, от което ме заболя ужасно.

Наподобих писане с ръка. Бил запретърсва чекмеджето, където намери някакво тефтерче. За мое учудване носеше химикал. Написах му:

Ако температурата ми не се повиши, утре ще ме изпишат.

— Кой ще те отведе у дома? — попита той.

Бе се изправил до леглото и ме гледаше повече от неодобрително. Като учител, чийто най-добър ученик редовно закъснява.

— Ще дойда по тъмно — каза той.

„Ще ги помоля да се обадят на Джейсън или на Чарлси Тутън“ — написах.

Погледнах бледото му лице. Безупречното бяло на очите му сякаш сияеше в полумрака на стаята.

— Аз ще те излекувам — предложи той. — Нека ти дам малко кръв.

Спомних си как косата ми изсветля, спомних си, че бях станала два пъти по-силна от когато и да било, и поклатих отрицателно глава.

— Защо не? — попита ме, сякаш съм отказала чаша вода, бидейки жадна.

Помислих, че може би се засегна. Поех ръката му и я насочих към устата си. Целунах нежно дланта му. Опрях я до бузата си, която бе в по-добро състояние.

„Хората забелязват, че се променям — след миг допълних. — Аз забелязвам, че се променям“.

Той сведе глава, след което ме погледна тъжно.

„Ти знаеш какво се случи“ — написах.

— Буба ми каза една част — отговори той. Лицето му придоби ужасяващ вид, когато спомена малоумния вампир. — Сам ми разказа останалата. Освен това отидох в полицията и прочетох доклада им.

— Анди ти е позволил такова нещо? — изстенах.

— Никой не знаеше, че съм там — отвърна равнодушно.

Опитах се да си го представя и направо ме побиха тръпки. Погледнах го неодобрително.

„Кажи ми какво стана в Ню Орлеанс“ — написах. Започваше отново да ме унася.

— Първо трябва да знаеш някои неща за нас — отвърна той колебливо.

— Ехе, ехе, тайни вампирски истории! — въздъхнах тежко.

Бе негов ред да ме погледне неодобрително.

— Имаме си известен ред — обясни той. — Опитвах се да измисля начин да ни защитя от Ерик.

Неволно погледнах червеното цвете.

— Знаех, че ако съм в политиката като него самия, на Ерик ще му е много по-трудно да се меси в личния ми живот.

Примигнах окуражително, или поне се опитах.

— Затова взех участие в областното събрание и макар никога да не съм се занимавал с политика, подадох кандидатурата си и благодарение на силното си лоби спечелих.

Това беше направо невероятно! Бил бе станал член на съюза? Зачудих се също и за силното лоби. Дали това означаваше, че е убил цялата опозиция? Или пък е почерпил гласуващите по бутилка A положителна?

„В какво се състои работата ти?“ — написах бавно, представяйки си го на заседание. Опитах се да си дам вид, че се гордея с него, което той очевидно очакваше.

— Аз съм следовател на пети район — рече. — Ще ти обясня какво означа това, когато се прибереш у дома. Не искам да те изтощавам.

Кимнах с усмивка. Искрено се надявах да не започне да ме разпитва от кого са всички тези цветя.

Зачудих се дали трябва да върна на Ерик благодарствено съобщение. Не разбирах защо се замислям за всичко това. Трябва да е от болкоуспокояващите.

Дадох знак на Бил да се приближи и той наведе лице до моето.

— Не убивай Рене! — прошепнах. Изражението му постепенно придоби ужасно студен вид.

— Може и да съм свършила тази работа, нали е в интензивното. Но дори да оживее, вече се случиха достатъчно убийства. Остави нещата в ръцете на закона. Не искам повече никакъв лов на вещици за теб. Искам да сме спокойни.

Ставаше ми все по-трудно да говоря. Взех ръката му между своите и я притиснах до по-малко наранената си буза. Изведнъж носталгията ми по него се превърна в буца, която заседна в гърлото ми, и аз разтворих обятия. Той седна внимателно в края на леглото, приведе се, пъхна нежно ръце под мен и започна да ме притегля към себе си едва — едва, за да имам достатъчно време да му кажа, ако ме заболи.

— Няма да го убия — промълви в ухото ми най-после.

— Съкровище… — прошушнах само с устни. Знаех, че острият му слух ще долови думите ми.

— Липсваше ми — чух кратката въздишка, притисна ме леко и започна да ме гали по гърба. — Чудя се колко ли ще ти отнеме да се възстановиш без помощ — каза той.

— О, ще се опитам да е по-скоро — прошепнах. — На бас, че лекарката ми е вече изумена.

Едно коли притича по коридора, погледна през отворената врата и изджавка:

— Бау! — след което се отдалечи.

Изумен, Бил се извърна да хвърли поглед към коридора. А да, тази вечер беше пълнолуние — виждах през прозореца. Освен това забелязах и още нещо. Едно бледо лице изплува от мрака, носейки се между мен и луната. Красиво лице, с дълги златисти коси. Вампирът Ерик ми се усмихна и постепенно се изгуби от погледа ми. Той летеше.

— Скоро всичко ще си е постарому — обади се Бил, отпускайки ме внимателно на леглото, за да изгаси осветлението в тоалетната. Засия в мрака.

— Точно така — прошепнах. — Да. Постарому.