Шарлейн Харис
Мъртви преди мрак (4)

4.

ПОЛОВИНАТА ПОСЕТИТЕЛИ В „ПРИ МЕРЛОТ“ МИСЛЕХА, че Бил има нещо общо с ухапванията по телата на жертвите. Другите смятаха, че белезите са резултат от посещенията им в баровете на някой от по-големите градове и двете са си получили заслуженото, щом са се натискали да си лягат с вампир. Едни допускаха, че момичетата са били удушени от вампир, а други — че безразборните им сексуални контакти са ги довели до този край.

Но всеки в „При Мерлот“ беше обезпокоен, че още някоя жена ще пострада. Не знам колко пъти чух да ми казват да внимавам, да съм нащрек с приятеля си Бил Комптън, да заключвам вратите и да не пускам никого в къщата. Сякаш обикновено не правех точно това.

Джейсън дойде вкъщи да получи съчувствие и да изкаже подозрения, като мъж, който бе излизал и с двете жени. Говори цял час, а ние с баба се опитвахме да го окуражим да продължава да ходи на работа, както би постъпил всеки невинен човек. Но за първи път, доколкото си спомням, виждах привлекателния си брат угрижен. Не бях доволна, че има неприятности, но не ме беше и жал. Знам, че бе низко и подло от моя страна. Не съм съвършена. И то до такава степен, че въпреки смъртта на двете жени, които познавах, прекарах значителна част от времето си в чудене какво точно имаше предвид Бил, като каза да го накарам да се гордее с мен. Нямах идея какво облекло се смята за подходящо за посещение на вампирски бар. Нямах намерение да надяна някакъв идиотски костюм, както дочух да правят някои посетители на бара.

Определено не познавах никого, когото да попитам.

Не бях нито достатъчно висока, нито достатъчно слаба, за да сложа впити еластични дрехи като тези, които Даян носеше.

В крайна сметка, извадих една рокля от дъното на гардероба, за която рядко намирах поводи да облека. Беше за специална среща, ако искам да привлека вниманието на този, с когото излизам. Беше бяла, вталена, без ръкави и с дълбоко деколте. Платът бе осеян тук-там със светлочервени цветя с дълги зелени дръжки. Подчертаваше тена и гърдите ми. Носех червени обеци и предизвикателни червени обувки с висок ток. Имах малка червена сламена дамска чанта. Сложих си лек грим и оставих чупливата си коса пусната.

Когато излязох от стаята си, баба ококори очи.

— Съкровище, изглеждаш прекрасно — каза тя. — Няма ли да ти е малко студено с тази рокля?

Усмихнах й се.

— Не, бабо, не мисля. Доста е топло навън.

— Не искаш ли да облечеш един хубав бял пуловер отгоре?

— Ни най-малко — разсмях се.

Бях изтласкала мисълта за останалите вампири толкова назад в съзнанието си, че да изглеждам секси, беше отново добра идея. Бях много развълнувана, че имам среща, макар аз да бях тази, която покани Бил, а и излизането ни всъщност бе по-скоро, с цел да разберем някои неща. Опитах се да забравя и това и да се забавлявам.

Сам ми се обади да ми каже, че чекът със заплатата ми е готов. Попита дали ще мина да го взема, както обикновено правех, ако нямаше да съм на работа следващия ден.

На път за бара се чувствах леко напрегната, че щях да се появя там облечена за излизане.

Но когато влязох, бях поласкана от тишината на слисване, която се възцари. Сам беше с гръб към мен, но Лафайет гледаше през бюфета. Рене и Джей Би бяха на бара. За съжаление там беше и брат ми, чиито очи се ококориха, когато се обърна да види какво толкова зяпа Рене.

— Момиче, изглеждаш страхотно! — извика възторжено Лафайет. — Откъде намери тая рокля?

— О, много е стара — отвърнах шеговито и той се разсмя.

Сам се обърна да види по какво се отплесва Лафайет и също облещи очи.

— Боже господи! — прошепна.

Приближих, за да поискам чека. Чувствах се страшно стегната.

— Ела в офиса, Суки — каза Сам и аз го последвах в малкия му кабинет, намиращ се непосредствено до склада.

Рене ме прегърна леко по пътя, а Джей Би ме целуна по бузата.

Сам затършува из купа документи върху бюрото и най-после откри чека ми. Но не ми го подаде.

— Специална вечер? — попита почти с неохота.

— Имам среща — отвърнах, опитвайки се да звуча делово.

— Изглеждаш страхотно — каза Сам и забелязах, че преглътна. Очите му пламтяха.

— Благодаря. А, Сам, може ли да си получа чека?

— Разбира се. — Подаде ми го и аз го пъхнах в чантата си.

— Довиждане.

— Довиждане.

Вместо да ми даде знак да изляза обаче, той се приближи и вдиша въздуха около мен. Наведе лице до шията ми и пое дъх. Притвори за миг прекрасните си сини очи, като да почувства аромата ми. Усетих нежния му топъл дъх върху голата си кожа.

Излязох от стаята и си тръгнах от бара, учудена и заинтригувана от поведението му.

Когато се прибрах у дома, видях някаква странна кола, спряна пред къщи — черен кадилак. Беше лъсната като стъкло. Колата на Бил! Откъде вземаха пари, за да си позволяват подобни коли? Поклащайки глава, се качих по стълбите на верандата и влязох вкъщи. Бил, който седеше на дивана и говореше с баба, се обърна в очакване. Баба се бе подпряла с една ръка на стар тапициран фотьойл.

По погледа му разбрах, че съм прекалила и той е истински ядосан. Лицето му направо замръзна. А очите му се отвориха широко. Пръстите му се свиха, сякаш стиска нещо.

— Това добре ли е? — попитах развълнувано. Усетих, че се изчервявам.

— Да — отвърна той най-после. Но забавянето на отговора му бе достатъчно дълго, за да възмути баба ми.

— Всеки, който има поне малко здрав разум в главата си, няма как да не признае, че Суки е едно от най-красивите момичета в околността — рече тя с привидно весел тон, който звучеше студено като лед.

— О, да — съгласи се той, но гласът му бе някак равен.

Да си гледа работата! Направих каквото можах. Изпънах гръб и казах:

— Ще тръгваме ли?

— Да — рече отново той и стана. — Довиждане, госпожо Стакхаус. Беше удоволствие да се срещнем отново.

— Ами, да си изкарате добре двамата — каза тя по-меко. — Шофирай внимателно, Бил! И не пийте прекалено много!

Той повдигна вежда.

— Няма, госпожо.

Баба не обърна внимание на това.

Бил ми отвори вратата на колата. Влязох вътре е добре премерени движения, за да не ми се вдигне роклята. Затвори вратата след мен и седна на шофьорското място. Зачудих се кой ли го е учил да шофира. Хенри Форд може би.

— Съжалявам, че не съм облечена подобаващо — казах, гледайки право пред себе си.

Движехме се бавно по неравния път през горичката. Колата поднесе и спря.

— Кой каза такова нещо? — попита Бил с изключително нежен тон.

— Погледна ме така, сякаш съм направила нещо лошо — отвърнах рязко.

— Просто се съмнявам, че ще съм в състояние да вляза и изляза от бара с теб, без да ми се наложи да убия някого, който те желае.

— Саркастичен си! — Все така не го поглеждах. Хвана ме за шията и ме принуди да се обърна към него.

— Да ти изглежда, че се шегувам? — попита. Гледаше ме с широко отворени кафяви очи, без да мигва.

— Ами… не — съгласих се.

— Тогава приеми това, което казах.

Пътя до Шривпорт прекарахме основно в мълчание. Но удобно мълчание. Бил пускаше музика през повечето време. Падаше си по Кени Джи.

Вампирският бар „Вамптазия“ се намираше в предградията, близо до търговския център на Шривпорт, непосредствено до универсалния магазин „Сам’с клаб“ и магазина за играчки „Ар“. Бе в участък, в който всичко бе затворено по това време на денонощието, с изключение на клуба. Името на клуба бе изписано с ярки червени неонови букви над входната врата. Фасадата бе боядисана в металносиво, в контраст с червената врата. Който и да беше собственикът, явно е смятал, че сивото се набива по-малко на очи от черното, защото интериорът бе в същите цветове.

На входа една жена вампир провери документите ми. Естествено, разпозна Бил като един от своя вид и го поздрави с хладно кимване, но мен ме огледа внимателно. Бледа като платно, подобно на всички вампири с бяла кожа, тя бе зашеметяващо великолепна в дългата си черна рокля с висящи ръкави. Зачудих се дали пресиления вампирски вид бе нейно предпочитание, или го поддържаше, тъй като постоянните клиенти хора го намираха за подобаващо.

— От години не ми се е случвало да ми искат документ за самоличност — вметнах, докато ровех за тях из дамската си чанта.

Намирахме се в тясно преддверие.

— Вече не мога да преценявам възрастта на хората, а трябва да сме изключително внимателни. Тук не сервираме на непълнолетни. При никакви обстоятелства — отвърна тя с усмивка, наподобяваща сърдечност. И хвърли кос поглед на Бил, като го огледа оскърбително от главата до петите. Е, оскърбително поне за мен.

— Не съм те виждала от няколко месеца — обърна се към него. Гласът й бе мек и хладен, подобно на неговия.

— Приобщавам се — обясни той и тя кимна.

— Какво беше това, което й каза? — прошепнах докато се отдалечавахме по късия коридор и минахме през двойните червени врати, за да влезем в заведението.

— Означава, че се опитвам да живея сред хората. — Искаше ми се да разбера повече, но точно тогава „Вамптазия“ се откри пред мен. Всичко бе в сиво, черно и червено. Стените бяха осеяни с рамкирани снимки на всички актьори — известни и неизвестни, които бяха играли вампири в киното, показвайки вампирски зъби, като се започне от Бела Лугоси и Джордж Хамилтън и се стигне до Гари Олдман. Осветлението, разбира се, бе приглушено, нищо необичайно. Необичайното беше клиентелата. А също и окачените афиши.

Барът беше пълен. Хората бяха два вида — групита и туристи. Групитата (или вампфенове, както ги наричаха) бяха издокарани с най-хубавите си тоалети — от къси пелерини до смокинги за мъжете и многобройни имитации на Мортиша Адамс^[1] сред жените. Дрехите варираха от костюми като тези, които Брад Пит и Том Круз носят във филма „Интервю с вампир“, до съвременни облекла, повлияни според мен от филма „Гладът“^[2]. Някои вампфенове носеха изкуствени вампирски зъби, а други бяха нарисували капки кръв под ъгълчето на устните си или следи от ухапване по шията си. Бяха невероятни и същевременно изключително жалки.

Туристите си изглеждаха като туристи, като навсякъде другаде. Може би малко по-приключенски настроени от останалите. Но за да са в тон с атмосферата на бара, почти всички бяха облечени в черно, подобно на вампфеновете. Може да беше дрескод към оферта за посещението, например: „Облечете черно за вълнуващото си посещение в истински вампирски бар! Следвайте установените правила и няма да имате проблем, докосвайки се до този екзотичен ъндърграунд“.

Вампирите, не повече от петнайсетина, бяха пръснати сред това многообразие от хора, като истински перли в сандък, пълен с фалшиви скъпоценни камъни. Най-предпочитани за тях също бяха тъмните дрехи.

Стоях посред заведението, оглеждайки се любопитно, с удивление и известно отвращение на всички страни. Бил прошепна:

— Приличаш на снежинка сред въглища. Разсмях се. Отправихме се към бара, минавайки покрай масите. Това беше единственият бар, в който виждах изложена каса с бутилки топла кръв. Бил, естествено, си поръча една, а аз поех дълбоко дъх и си взех джин с тоник. Барманът ми се усмихна, демонстрирайки ми, че зъбите му са се показали — донякъде като знак, че е удоволствие за него да ми сервира. Опитах се да му отвърна с усмивка и същевременно да запазя дистанция. Имаше индиански черти — дълга и черна като катран права коса и орлов нос, тънки устни и жилаво тяло.

— Как е хавата, Бил? — попита той. — Отдавна не си идвал насам. Това вечерята ти ли е? — Кимна към мен, докато оставяше питиетата на бара пред нас.

— Това е Суки, тя ми е приятелка и иска да ти зададе няколко въпроса.

— За теб всичко, красавице — отвърна барманът, усмихвайки се отново.

Сериозен ми харесваше повече.

— Виждал ли си някоя от тези жени в бара? — попитах, изваждайки от чантата си вестникарските снимки на Модет и Доун. — Или този мъж? — Със свито сърце показах снимката на брат си.

— Жените — да, но не и мъжа, макар че изглежда доста вкусен — заяви барманът, усмихвайки се. — Предполагам, че ти е брат.

— Да.

— Какъв потенциал — прошепна той.

Добре че владеех изражението на лицето си.

— Спомняш ли си с кого бяха жените?

— Няма как да зная — отвърна рязко, а лицето му помръкна. — Това са неща, които не забелязваме тук. Ще видиш.

— Благодаря — отвърнах вежливо, осъзнавайки, че съм престъпила едно от правилата на бара. Очевидно не беше добра идея да разпитваш кой с кого си е тръгнал. — Оценявам високо отделеното време.

Той ме погледна замислено.

— Тази тук. — Посочи снимката на Доун: — си търсеше смъртта.

— Как разбра?

— Всеки, който идва в този бар, малко или много я желае — бе толкова категоричен, сякаш няма място за съмнение. — Това сме ние — смърт.

Потреперих. С ръка на рамото ми, Бил ме поведе към току-що освободило се сепаре. Сякаш да подчертаят казаното от бармана, разположените на еднакво разстояние афиши гласяха:

Забранени ухапванията в рамките на заведението.

Без излишно бавене по паркинга.

Вършете личните си работи някъде другаде.

Оценяваме подкрепата ви. Действайте на своя отговорност.

Бил отвори бутилката с един пръст и отпи. Опитах се да не поглеждам. Не се получи. Естествено, той забеляза физиономията ми и поклати глава.

— Това е действителността, Суки — рече. — Нуждая се от това, за да съществувам.

По зъбите му имаше червени петна.

— Естествено — отвърнах, опитвайки се да наподобя категоричността на бармана. Поех си дълбоко дъх. — Смяташ ли, че искам да умра, след като дойдох тук с теб?

— Според мен искаш да разбереш защо други хора умират — отвърна.

Не бях сигурна дали наистина мисли точно това. Смятам, че Бил все още не си даваше сметка, че самият той не е твърдо убеден в това. Отпих от питието си и почувствах по цялото ми тяло да се разлива топлина от джина.

Една вампфенка се приближи до сепарето. Бях наполовина скрита зад Бил, но все пак всички видяха, че пристигнах с него. Беше кожа и кости, а косата й бе тупирана, носеше очила, които прибра в чантата си, когато тръгна към нас. Приведе се през масата и приближи устните си на няколко сантиметра от Бил.

— Здравей, опасен! — рече с тон, който се приема за съблазнителен, и почука с лакиран в червено маникюр по бутилката с кръв. — Аз имам истинска — и оголи шия, за да не остане съмнение какво точно има предвид.

Поех дълбоко дъх, за да обуздая гнева си. Аз поканих Бил в този бар, не той мен. Нямах право да коментирам как ще реши да постъпи. От друга страна, повече от ясно си представих как с един хубав плесник подпалвам бузата на тази бледа уличница с луничаво лице. Останах напълно неподвижна, така че да не подскажа по какъвто и да било начин на Бил какво си мисля.

— Имам си компания — отвърна той кротко.

— Тя няма и една следа от ухапване по шията — констатира момичето, хвърляйки ми надменен поглед. Може да беше казала и „пиленце“, свивайки ръце под мишниците си като крила.

Зачудих се дали действително не излиза пара от ушите ми.

— Имам си компания — повтори Бил, но този път не прозвуча толкова кротко.

— Не знаеш какво изпускаш — отвърна тя и в големите й светли очи проблесна обида.

— Напротив, зная — каза той.

Тя се отдръпна, сякаш действително я бях зашлевила, и се отправи обратно към своята маса.

За мой ужас бе само първата от четирите. Тези хора — мъже и жени, искаха да бъдат интимни с вампири и не се стесняваха от това.

Бил се оправи с всички тях спокойно и самоуверено.

— Не казваш нищо — поде той, след като мъж на около четиридесет буквално се разплака при отказа му и си тръгна.

— Нямам какво да кажа — отвърнах с голямо усилие.

— Можеше да ги отпратиш. Искаш ли да те оставя? Да не би някой друг наоколо да ти е хванал окото? Оттук забелязвам, че Дългата сянка, дето е на бара, си умира да прекара известно време с теб.

— Боже мили, не! — Нямаше да се чувствам в безопасност с който и да било от останалите вампири в бара. Щях да съм ужасена, че са същите като Лиам и Даян. Бил ме гледаше с тъмните си очи и по всичко личеше, че очаква да добавя още нещо. — Трябва обаче да ги попитам дали са виждали Модет и Доун тук.

— Желаеш ли да дойда с теб?

— Моля те! — Бях по-изплашена, отколкото ми се искаше. Щеше ми се да бе прозвучало така, сякаш ще ми бъде приятно да ме придружи.

— Онзи вампир там е симпатяга. Вече на два пъти те оглежда — заяви той.

Зачудих се дали не ревнува донякъде.

— Занасяш ме — казах несигурно след кратка пауза. Вампирът, за който говореше, действително беше красив, всъщност изключително красив. Бе русокос и синеок, висок и с широки рамене. Носеше ботуши, дънки и елек. Нищо друго. Приличаше на мъжете по кориците на любовните романи. Плашеше ме до смърт.

— Казва се Ерик — спомена Бил.

— На колко години е?

— Много. Той е най-старото нещо в този бар.

— Гадняр ли е?

— Ние всички сме гадняри, Суки. Всички сме изключително силни и агресивни.

— Не и ти — отвърнах и забелязах как потъна в размисъл. — Ти искаш да живееш сред хората и няма да си позволиш да извършиш непозволени неща.

— Тъкмо да си помисля, че си твърде наивна, за да се мотаеш наоколо сама, и ти демонстрираш такава проницателност — каза той, разсмивайки се за кратко. — Добре, ще отидем да говорим с Ерик.

Ерик, който действително ме бе погледнал веднъж-дваж, седеше с жена вампир, която изглеждаше точно толкова прекрасно, колкото него. Вече бяха отхвърлили няколко опита от страна на хората да се присъединят. Всъщност един нещастно влюбен младеж се беше свил на пода и целуваше ботуша на жената. Тя го изгледа отвисоко и го срита в рамото. Бе ясно, че едва се сдържа да не го срита в лицето. Туристите потръпнаха, една двойка стана и напусна тичешком, но по всичко личеше, че вампфеновете приемат подобна сцена за нещо обичайно.

Докато приближавахме, Ерик ни погледна и се навъси, но разпозна кои са натрапниците.

— Бил. — Кимна за поздрав. Изглежда, вампирите не се здрависваха.

Вместо да отидем до масата, Бил спря предпазливо на разстояние и тъй като ме държеше през рамо, на мен също ми се наложи да спра. Това май беше приличната дистанция, която трябваше да се спазва с тези двамата.

— Коя е приятелката ти? — попита жената. Подобно на Ерик, и тя имаше лек акцент, а заобленото й лице и меките й черти бяха точно като на девица. Усмихна се, но вампирските й зъби се оголиха и развалиха картинката.

— Здравейте, аз съм Суки Стакхаус — отвърнах вежливо.

— Не е ли сладурана — коментира Ерик, а аз се надявах, че има предвид възпитанието ми.

— Не мисля — отвърнах.

Ерик се вторачи изненадано в мен за миг. След което се разсмя, а заедно с него и жената.

— Суки, това е Пам, а аз съм Ерик — рече русокосият.

Придружителят ми и Пам си кимнаха по вампирски. Последва пауза. Тъкмо се канех да заговоря, но Бил стисна ръката ми.

— Моята приятелка Суки би желала да ви зададе няколко въпроса — каза Бил.

Двамата вампири размениха отегчени погледи. Пам заговори:

— Като например колко са дълга вампирските ни зъби или в какъв точно ковчег спим. — В гласа й звучеше пренебрежение. Очевидно туристите задаваха подобни въпроси, а тя ги ненавиждаше.

— Не, госпожо — отвърнах.

Надявах се Бил да не ме ощипе по рамото. Смятах, че изглеждам спокойна и възпитана.

Тя ме изгледа изумена. Какво, по дяволите, беше толкова учудващо? Малко започваше да ми писва от това. Преди Бил да успее да ми направи нови болезнени намеци, отворих чантата си и извадих снимките.

— Бих искала да зная дали сте виждали някоя от тези жени в бара. — Нямах намерение да покажа снимката на Джейсън пред жената вампир. Би било като да й го сервирам на тепсия.

Те погледнаха снимките. Лицето на Бил беше безизразно. Ерик вдигна поглед.

— Бил съм с тази — рече спокойно, посочвайки снимката на Доун. — Обичаше да я боли.

Пам повдигна вежди. Усетих изненадата й, че Ерик ми отговори. Изглежда, се почувства някак задължена да последва примера му.

— Аз съм виждала и двете, но никога не съм била, с която и да е от тях. Тази — перна снимката на Модет — беше супержалка.

— Много ви благодаря! Не желая да отнемам повече от времето ви — отвърнах и понечих да се обърна и да си вървя, но Бил продължаваше да държи здраво ръката ми.

— Доколко си привързан към тази своя приятелка, Бил? — попита Ерик.

Отне ми известно време да схвана въпроса. Красавецът Ерик питаше дали може да ме заеме.

— Тя е моя — отвърна Бил, но този път не изръмжа както на отвратителните вампири от Монро. Въпреки това прозвуча достатъчно категорично.

Ерик приведе русокосата си глава и ме изгледа още веднъж. Добре че поне започна от лицето.

Бил, изглежда, се поуспокои. Поклони му се, като някак отнесе жеста и към Пам, отстъпи две крачки назад и най-после ми позволи да обърна гръб на двойката.

— Боже мили, какво беше всичко това? — прошепнах с яд, защото утре навярно щях да имам голяма синина. — Това ли е въпросната йерархия по възраст?

— Йерархия — произнесе замислено Бил. — Може и така да се каже. — По начина, по който присви устни, бях сигурна, че едва не се разсмя. — Ако ти проявяваше интерес, бях длъжен да те оставя да отидеш с Ерик — допълни, след като се настанихме на местата си и отпихме от питиетата си.

— Не — отвърнах рязко.

— Защо не каза нищо, когато вампфеновете идваха да ме прелъстяват и се опитваха да ме отнемат от теб?

Все едно говорехме на различни езици. Вероятно вампирите не обръщат особено внимание на отсенките в общуването. Явно щеше да ми се наложи да обяснявам нещо, което не би могло да се изкаже с думи.

В знак на силно раздразнение издадох изключително неподобаващ за дама звук.

— Добре — отсякох. — Виж, Бил! Когато дойде у дома, аз бях тази, която те покани. За да дойдеш тук с мен, пак аз трябваше да те поканя. Ти така и не си ме канил да излезем. Спотайването край отбивката за дома ми не се брои. Както не се брои и молбата ти да намина край вас, за да ти оставя списъка с телефоните на майстори. Излиза, че само аз съм те канила на срещи. Как бих могла да ти кажа да останеш с мен, ако ти желаеш да отидеш? Ако тези момичета или момчето съответно ще ти дадат да пиеш от кръвта им, не мисля, че имам каквото и да било право да заставам на пътя ти.

— Ерик изглежда много по-добре от мен — отвърна Бил. — И е много по-могъщ. А и чувам, че сексът с него е незабравим. Освен това е толкова древен, че се нуждае само от няколко глътки кръв, за да поддържа силата си. Почти никога не убива. Така че той е един вид от добрите сред вампирите. Още можеш да отидеш при него. Той продължава да те гледа. Ако не беше с мен, щеше да се пробва да те омае.

— Не желая да отивам при Ерик — отвърнах категорично.

— А аз не желая да последвам никого от вампфеновете — каза той.

Минута-две стояхме, без да си кажем нищо.

— Значи се изяснихме? — попитах озадачена.

— Да.

Отне ни още няколко минути размисъл върху това.

— Искаш ли още едно питие? — попита той.

— Да, освен ако ти не желаеш да се връщаш.

— Не, няма проблем.

Той отиде до бара. Пам си тръгна, а Ерик се вторачи в мен. Останах загледана в ръцете си, опитвайки се да демонстрирам сдържаност. Нещо като силни тръпки полази цялото ми тяло. Имах неприятното усещане, че Ерик се опитва да ми въздейства. Рискувах и му хвърлих един бърз поглед. Естествено, той ме гледаше очакващо. Какво ли се предполагаше да направя: да си сваля роклята; да залая като куче; да сритам Бил в пищяла? По дяволите!

Бил се върна с питиетата.

— Той ще разбере, че не съм нормална — казах мрачно.

Бил явно схвана какво имам предвид.

— Той нарушава правилата, като се опитва да ти въздейства с обаянието си, независимо че му заявих, че си моя — заяви Бил, звучеше истински вбесен. Не прозвуча обаче разгорещено, както аз бих звучала, а напротив — още по-студено.

— Ти май на всички това разправяш — смотолевих. „Без да правиш каквото и да било по въпроса“, добавих наум.

— Това е традиция сред вампирите — обясни ми отново. — Ако те обявя за моя, никой друг няма право да се храни от теб.

— Да се храни от мен? Как звучи само! — отвърнах язвително и за цели две секунди по лицето на Бил бе изписано раздразнение.

— Покровителствам те — каза, а гласът му не звучеше толкова неутрален, колкото обикновено.

— Да ти е хрумвало, че аз…

Изведнъж спрях. Затворих очи и започнах да броя до десет. Когато понечих да го погледна отново, видях, че се е загледал в мен, без да мигва. Разбрах, че веднага ме усети.

— Че… нямаш нужда да те защитават? — предположи предпазливо. — А защитаваш мен?

Останах безмълвна. Това го умеех.

Но той прихвана главата ми отзад и я обърна към себе си, като да съм марионетка (това май му се превръщаше в досаден навик) и ме погледна толкова настоятелно в очите, че направо имах усещането, че проби дупки в мозъка ми. Събрах устни и изстрелях в лицето му:

— Па!

Чувствах се ужасно неловко. Огледах хората в бара, отключих съзнанието си и заслушах.

— Скучна работа — обобщих. — Тези хора са отегчителни.

— Така ли, Суки? За какво мислят? — Беше облекчение да чуя гласа му, независимо че звучеше малко особено.

— Секс, секс, секс…

Точно така си беше. В главите на абсолютно всички в този бар имаше само секс. Включително и на туристите, които принципно не възнамеряваха да правят секс с вампири, но пък си представяха какво правят те с вампфеновете.

— За какво мислиш, Суки?

— Не и за секс — отвърнах точно и ясно. Бях направо шокирана.

— Така ли е наистина?

— Мислех за шансовете ни да си тръгнем оттук без каквито и да било неприятности.

— Защо би си мислила подобно нещо?

— Защото сред туристите има полицай под прикритие, който току-що отиде до тоалетната, защото знае, че един от вампирите пие там кръв от вампфен. Вече се е обадил за подкрепление по малката си радиостанция.

— Излизай! — каза той спокойно и набързо се измъкнахме от сепарето, отправяйки се към изхода.

Пам беше изчезнала някъде, но докато минавахме край Ерик, Бил му направи някакъв знак. Ерик плавно слезе от стола и се изправи величествено в цял ръст. С крачка, много по-широка от нашите, той излезе преди нас през вратата, като хвана под ръка бодигарда си и я тласна навън.

Тъкмо стигнахме до вратата, когато си спомних, че барманът. — Дългата сянка, отговори с желание на всичките ми въпроси, затова се обърнах и посочих с пръст вратата, давайки му ясно да разбере, че трябва да се изпари. Той погледна смутено, както само вампир би го направил, и когато Бил ме дръпна през двойната врата, вече бе захвърлил пешкира.

Вън Ерик чакаше пред колата си — корвет, естествено.

— Ще има полицейска проверка — обясни Бил.

— Откъде знаеш?

Въпросът смути Бил.

— Аз му казах — измъкнах го от положението. Големите сини очи на Ерик засияха въпреки мрака. Явно щеше да се наложи да обясня.

— Прочетох мислите на полицая — смотолевих.

Хвърлих един поглед да видя как Ерик приема новината. Беше се вторачил в мен по същия начин като вампирите от Монро. Вглъбен и гладен.

— Интересно — обади се той. — Веднъж бях с екстрасенс. Беше невероятно.

— И той ли беше на това мнение? — попитах по-язвително, отколкото имах намерение.

Усетих как Бил затаи дъх. Ерик се разсмя.

— За известно време — отвърна многозначително. Чухме сирени в далечината и без много приказки Ерик и бодигардът му се вмъкнаха в автомобила и се изгубиха в нощта. Колата бе много по-безшумна в сравнение с останалите. Ние с Бил набързо закопчахме коланите и напуснахме паркинга от единия край, докато полицията влизаше от другия. Бяха взели ван за вампири, направен специално за превоз на арестувани вампири — със сребърни решетки. В него имаше двама полицаи вампири, които изскочиха и се втурнаха към вратата на бара с такава скорост, че едва ги улових с поглед.

Няколко преки по-надолу Бил отби на паркинга на затворен мол.

— Какво… — започнах, но Бил откопча колана ми, свали седалката назад и ме сграбчи, преди да довърша изречението.

Опасявах се, че е ядосан, и затова първоначално го отблъснах, но със същия успех можех да блъскам и по дърво. Тогава устните му докоснаха моите и ми стана ясно, че определено не е ядосан.

Боже, как се целуваше само! Може и да имаше проблеми с общуването в някои отношения, но определено не и в това. Изживяхме пет неповторими минути. Като изключим неудобството да си на предната седалка на кола, се чувствах добре — основно благодарение на това, че той бе толкова силен и внимателен. Захапах го леко и той изпъшка.

— Суки! — каза предупредително. Отдръпнах се леко.

— Ако направиш това още веднъж, няма да се сдържа, независимо дали го искаш или не — каза той и действително го мислеше.

— Ти не го искаш — отвърнах най-после, опитвайки се да не прозвучи като въпрос.

— Напротив, искам го! — Грабна ръката ми, за да ми покаже.

Ненадейно зад нас се появи ярка примигваща светлина.

— Полицията! — възкликнах. Видях една фигура да излиза от патрулката и да се приближава към прозореца на Бил. — Не му показвай, че си вампир! — добавих бързо, обезпокоена заради проверката на бар „Вамптазия“.

Макар че повечето полицейски отдели харесваха да работят с вампири, все още имаше предразсъдъци по отношение на вампирите по улиците особено когато става въпрос за смесена двойка.

Полицаят почука с тежка ръка на стъклото.

Бил запали двигателя и свали прозореца, но не каза нищо и се усетих, че зъбите му още не са се прибрали. Ако си отвореше устата, щеше да стане ясно какъв е.

— Здравейте, полицай — обадих се.

— Добър вечер — отвърна учтиво мъжът и се приведе да погледне през вътре. — Вие двамата сте наясно, че всички магазини наоколо са затворени, нали?

— Да, господине.

— Така. Ясно ми е какво точно правехте тук и нямам нищо против, но е по-добре да се приберете и да продължите там.

— Добре — кимнах енергично. Бил също успя да кимне сковано.

— Претърсваме един бар недалеч оттук — информира ни патрулиращият. Виждах само част от лицето му, изглеждаше едър, на средна възраст. — Случайно да идвате от там?

— Не — отвърнах.

— Вампирски бар — допълни ченгето.

— Не, не и ние.

— Ако нямате нищо против, госпожице, ще осветя шията ви.

— Ни най-малко.

Така и направи — насочи старото си фенерче към шията ми, а след това към шията на Бил.

— Хубаво, само проверявам. А сега тръгвайте от тук.

— Добре.

Кимването на Бил беше още по-сковано. Докато патрулиращият чакаше, аз се приплъзнах обратно от моята страна и сложих предпазния си колан. Бил включи на скорост и даде назад.

Беше направо бесен. През целия път към вкъщи мълчеше начумерен, докато аз по-скоро гледах на случилото се като на нещо забавно.

Радвах се, че не е безразличен към мен — такава, каквато си бях. Искрено се надявах, че един ден отново ще поиска да ме целуне. Може би по-дълго и по-страстно, а може и нещо повече. Положих усилия да не възлагам големи надежди. Имаше някои неща, които Бил не знаеше за мен, всъщност никой не ги знаеше и правех всичко възможно да не прекалявам с очакванията си.

Когато ме докара до вкъщи, той дойде и ми отвори вратата, при което учудено повдигнах вежди. Но не съм от тези, които биха отказали любезно отношение. Според мен Бил бе наясно, че физически и психически съм в състояние да съобразя механизма на отваряне на вратата. Когато излязох от колата, той се отдръпна.

Това ме засегна. Той не желаеше да ме целуне отново и съжаляваше за случилото се по-рано помежду ни. Вероятно си мечтаеше за онази проклета Пам. Или пък за Дългата сянка. Започна да ми става ясно, че шансът да се прави секс в продължение на векове дава възможност за какви ли не експерименти. Толкова ли щеше да е зле да добави и телепат към списъка си?

С увиснали рамене, кръстосах ръце пред гърдите си.

— Студено ли ти е? — веднага попита Бил, прегръщайки ме през рамо.

Но го правеше по-скоро за да ме стопли и изглеждаше така, сякаш се опитва да остане колкото е възможно по-далеч.

— Съжалявам, ако съм те притеснила! Повече няма да се повтори — произнесох, опитвайки се да звуча спокойно. Докато казвах това, се сетих, че баба не бе споменала нищо за датата, на която Бил ще говори пред Потомците, но нека с това се оправят двамата.

Той стоеше неподвижен. Най-после се обади:

— Ти си изключително наивна. — Не добави нищо за проницателността ми както преди.

— О, нима? — възкликнах озадачена.

— Или може би си едно от невинните Божии агнета — допълни той, което прозвуча доста по-неприятно от това да те нарекат Квазимодо или от сорта.

— Сигурно, — отвърнах кисело — оставям на теб да разбереш.

— По-добре аз да съм този, който ще го разбере — отвърна той мрачно. Въобще не разбрах какво има предвид. Изпрати ме до вратата, при което очаквах още една целувка, но той само докосна челото ми с устни. — Лека нощ, Суки — прошепна.

Опрях буза до неговата за миг.

— Благодаря ти, че ме заведе — отдръпнах се бързо, преди да си помисли, че искам още нещо. — Няма да ти звъня отново.

И преди да изгубя решителност, се вмъкнах в тъмната къща и хлопнах вратата под носа му.