Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истинска кръв (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Until Dark, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 58 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
helyg

Издание:

Шарлейн Харис. Мъртви преди мрак

Редактор: Даниела Атанасова, Гергана Шутева

Коректор: Ивелина Йонова

Компютърна обработка: Ана Андонова

Художествено оформление на корицата: Мариана Станкова

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

6.

СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО ОСТАНАХ ВКЪЩИ ЦЕЛИ ТРИ ДНИ. Твърде много време. Имах нужда да се върна на работа. Но продължих да мисля за неща, които трябваше да свърша, или поне така бях решила. Почистих стаята на баба. В нея всичко ми бе толкова познато, наситено с мириса на бебешка пудра „Джонсън“ и лекарство за болно гърло. Не можех да вляза там сама, заобиколена от вещите й, добре че Арлийн се отби и я помолих да ми помогне. Така че двете опаковахме всичко и го приготвихме за изпращане в агенцията за помощи на пострадали при бедствия. Последните няколко дни в Северен Арканзас вилня не едно торнадо и със сигурност някой, който бе изгубил всичко, щеше да използва дрехите. Баба беше по-дребна и по-слаба от мен, освен това вкусът й бе различен от моя, така че не исках нищо от нещата й, освен бижутата. Те не бяха кой знае колко, но бяха истински и безценни за мен.

Не можех да повярвам колко неща бе побрала в стаята си. Не ми се мислеше дори какво бе натрупала на тавана. Но това щеше да почака до есента, когато нямаше да е толкова горещо и щях да имам време да помисля.

Вероятно изхвърлих повече неща, отколкото трябваше, но се почувствах силна и в състояние да го направя, така че реших да действам със замах. Арлийн сгъваше и прибираше, оставяйки настрана документи, снимки, писма, сметки и чекове, които не бяха анулирани. Баба никога през живота си не бе използвала кредитна карта и слава богу, никога не бе купувала каквото и било назаем, което правеше приключването с всичко това много по-лесно.

Арлийн се поинтересува за колата й. Беше само на пет години с много малко навъртени километри.

— Ще задържиш нейната и ще продадеш своята или… — попита тя. — Твоята е по-нова, но пък е малка.

— Още не съм решила — отвърнах. И установих, че не ми се мисли за това. Разчистването бе максималното, на което бях способна този ден.

До късния следобед стаята бе изпразнена от вещите на баба. С Арлийн обърнахме матрака и аз по навик оправих старото легло с балдахина на дребни фигури. Винаги съм намирала спалния й комплект за прекрасен и изведнъж сякаш осъзнах, че вече е мой. Можех да се преместя в по-голямата спалня и да си имам свързана с нея баня, вместо да се разкарвам до коридора.

Ненадейно ми се прииска да направя точно това. Мебелите, които ползвах в своята стая, бяха донесени от къщата на родителите ми, когато те загинаха, и бяха доста детски — прекалено момичешки, напомнящи за Барби и гостуванията на приятелки с преспиване.

Не че съм организирала кой знае колко подобни сбирки или съм ходила много-много по такива. Не, не и не — няма да позволя да се подхлъзна в този капан. Аз съм такава, каквато съм, имам си своя живот и съм способна да се радвам на малките неща, които ми дават сили да продължавам.

— Май ще се преместя тук — казах на Арлийн, докато тя затваряше с тиксо един кашон.

— Не е ли малко рано? — попита ме и се изчерви, като се усети, че прозвуча осъдително.

— Ще ми е по-лесно да съм тук, отколкото в другия край на коридора — отвърнах, представяйки си празната стая.

Арлийн се замисли за миг, приведена над кашона с тиксо в ръце.

— Сега разбирам. — Кимна одобрително с червенокосата си глава.

Натоварихме кашоните в колата й. Тя бе така добра да предложи да ги закара до центъра за събиране на помощи на път за вкъщи, а аз бях повече от доволна да приема. Не ми се искаше всички да ме гледат съжалително, когато оставям вещите на баба — дрехи, обувки, нощници.

На тръгване прегърнах Арлийн и я целунах по бузата, а тя се вторачи в мен. Това бе страшно необичайно за досегашното ни приятелство. Приведе глава към мен и много леко чукна чело в моето.

— Ах, ти, лудетина такава — рече мило. — Ела ни на гости някой път. Лиса от колко време чака да дойдеш да я погледаш.

— Предай й, че леля Суки я поздравява, а също и Коби.

— Непременно. — Арлийн се отправи към колата си, огнената й коса се вееше като вълни над главата й, а пищното й тяло изпълваше работното й облекло, което я правеше доста атрактивна.

В момента, в който колата й заподскача по пътя между дърветата, силите напълно ме напуснаха. Почувствах се страшно стара и самотна. И така щеше да е оттук нататък.

Не бях гладна, но часовникът ми подсказваше, че е време за ядене. Отидох до кухнята, извадих една от многото кутии в хладилника. В нея имаше салата с пуешко и грозде. По принцип я харесвах, но сега седнах на масата и започнах да ровя с вилицата. Отказах се да я ям и я върнах обратно в хладилника, отправяйки се към банята за нещо много по-належащо — душ.

Ъглите на гардеробите са винаги прашни. Дори домакиня като баба ми не съумя да победи праха.

Душът ми се отрази добре. Горещата вода сякаш отнесе част от мъката ми. Измих с шампоан косата си, изтърках цялото си тяло, избръснах мишниците и краката си. След като излязох от банята, оскубах веждите си и си сложих лосион за тяло и дезодорант, балсам, за да си разплета косата си, и разни други от сорта. С все още пусната мокра коса, падаща по гърба ми несресана, надянах бялата си тениска за спане с пилето Туити отпред и взех гребена. Обикновено сядах пред телевизора, за да гледам нещо, докато се разресвам — доста досадно занимание.

Краткият проблясък на някакъв смисъл се изчерпи и се почувствах празна. На входната врата се позвъни точно когато влизах във всекидневната с гребена в едната ръка и хавлията — в другата. Погледнах през шпионката — беше Бил. Чакаше търпеливо на верандата.

 

Поканих го да влезе, но ми беше все едно, че го виждам. Той ме погледна леко изненадан — заради тениската за спане, мократа коса и босите ми крака. Както и липсата на грим.

— Заповядай — казах.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той влезе, оглеждайки се наоколо, както правеше обикновено.

— Какво правиш? — попита, когато забеляза купа вещи, които бях оставила настрана, тъй като реших, че приятелите на баба може би ще проявят интерес, господин Норис например сигурно щеше да се зарадва да вземе снимката на майка си и майката на баба, поставена в рамка.

— Днес разчистих спалнята — отвърнах. — Мисля да се преместя там. — Не можах да се сетя за нищо повече, което да добавя.

Той се обърна и ме изгледа внимателно.

— Дай да разреша косата ти — каза тихо. Кимнах равнодушно. Бил се настани на дивана с дамаска на цветя и ми посочи старата възглавница отпред. Седнах покорно, а той се премести леко напред, ограждайки ме с краката си от двете страни, и взе да разресва заплетените ми кичури, като започна от темето.

Както обикновено, тишината в главата му беше истинско блаженство. Всеки път усещането ми бе, все едно потапям крака в прохладна вода след дълга обиколка в горещ и задушен ден.

Дългите пръсти на Бил започваха да свикват с гъстата ми коса. Стоях със затворени очи, започвайки леко да се унасям. Докато ме сресваше с гребена, можех да усетя и най-лекото потрепване на тялото му зад мен.

Почти долавям ударите на сърцето му, помислих си, след което осъзнах колко абсурдна е тази мисъл, защото сърцето му в крайна сметка не биеше.

— Преди правех това за сестра си, Сара — прошепна тихо той, сякаш знаеше колко съм отпусната, и се опитваше да не прекъсне този унес. — Нейната коса бе по-тъмна и по-дълга от твоята. Никога не я бе подстригвала. Когато бяхме деца, майка бе заета и оставяше на мен да се занимавам с косата на Сара.

— Тя по-малка ли беше от теб, или по-голяма? — попитах бавно и унесено.

— Беше по-малка с три години.

— Имаш ли други братя и сестри?

— Майка изгуби две от децата си при раждане — отвърна провлачено. — Брат ми Робърт почина, когато беше на дванайсет, а аз — на единайсет. Вдигна температура и треската го погуби. Днес щяха да го наблъскат с пеницилин и щеше да се оправи. Но тогава нямаше такива неща. Сара и майка оцеляха през войната, но баща ми умря, докато бях на военна служба. По-късно разбрах, че получил удар. По онова време жена ми живееше със семейството ми и децата ми…

— О, Бил! — изрекох съчувствено почти шепнешком, бе изгубил толкова много.

— Недей, Суки — отвърна той и гласът му възвърна студенината си.

Известно време продължи да ме реши, без да обели и дума, докато не почувствах, че прокарва с лекота гребена през косата ми. Взе бялата хавлия, която бях метнала отстрани на дивана, и започна да я подсушава. А когато поизсъхна, започна да прокарва пръсти през нея, за да й даде обем.

— Ммм — произнесох и в момента, в който се чух, осъзнах, че това вече не е звук, издаден от човек, който се е отпуснал спокойно.

Хладните му пръсти отместиха косата около шията ми и усетих устните му точно на тила си. Не можех да продумам или да помръдна. Бавно издишах, опитвайки се да не издам друг звук. Устните му се преместиха към ухото ми и той леко го захапа. Почувствах езика му по кожата си. Обгърна гърдите ми и ме притегли към себе си.

Като по чудо, чувах единствено това, което ми говореше тялото му, а не онези досадни мисли, които само разваляха моменти като този. Неговото тяло казваше нещо безкрайно ясно.

Вдигна ме с такава лекота, с каквато аз бих завъртяла малко дете, обърна ме към себе си и ме настани разкрачена на коленете си. Прегърнах го и леко се приведох над устните му. Започнахме да се целуваме, а след малко Бил започна да ме целува така умело с език, че дори човек без никакъв опит като мен нямаше как да не го отчете. Тениската се повдигна до ханша ми. Започнах несъзнателно да трия ръце в неговите. Странно как се сетих за тенджерата с горената захар за бонбони, която баба бе оставила на котлона, и си помислих за топлата им златиста сладост.

Той се изправи заедно с мен, увита около него, и ме попита:

— Къде?

Посочих бившата стая на баба. Той ме понесе натам както бях — с крака, сключени около тялото му, и глава, облегната на рамото му. Положи ме на чистото легло и застана до него. На лунната светлина, която влизаше през незакрития с перде прозорец, го видях да се разсъблича бързо и умело. И макар да се наслаждавах на гледката, знаех, че трябва да направя същото. Леко смутена, просто свалих тениската и я метнах на пода.

Вторачих се в него. Никога не бях виждала нещо толкова красиво и толкова плашещо през живота си.

— О, Бил! — възкликнах притеснена, когато застана зад мен в леглото. — Не искам да те разочаровам.

— Това не е възможно — прошепна той и погледна тялото ми така, сякаш е капка вода насред пустинята.

— Не зная кой знае колко… — признах с едва доловим глас.

— Не се притеснявай, аз зная достатъчно. — Ръцете му започнаха да се плъзгат по тялото ми, докосвайки ме на места, където никой досега не ме бе докосвал. Потрепнах изненадано, след което се отпуснах.

— Различно ли ще е от това, което е с обикновен мъж? — попитах.

— О, да.

Погледнах го въпросително.

— Ще е по-хубаво — промълви в ухото ми и почувствах как потръпвам от силно вълнение.

Малко срамежливо посегнах да докосна слабините му, при което той издаде твърде човешки стон. След миг прозвуча дори по-дълбоко.

— Сега ли? — попитах с дрезгав и треперещ глас.

— О, да — отвърна той и усетих мъжкото му тяло върху своето.

Малко след това му стана ясно точно колко неопитна съм.

— Трябваше да ми кажеш — произнесе много нежно. Въздържа се с почти видимо усилие.

— О, моля те, не спирай! — помолих го, мислейки, че направо ще експлодирам.

Нещо крайно щеше да се случи, ако не довърши започнатото.

— Нямам и намерение да спирам — обеща той малко зловещо. — Суки… това ще боли.

В отговор се надигнах. Той издаде неопределен звук и проникна в мен. Затаих дъх, прехапах устни. Ох, ох, ох.

— Скъпа… — каза Бил, никой никога не ме бе наричал така. — Как си?

Вампир или не, трепереше в опита си да се въздържи.

— Добре — отвърнах неубедително, най-страшното беше минало и ако не продължахме, щях да изгубя кураж. — Сега! — произнесох и го ухапах силно по рамото.

Той затаи дъх, направи рязко движение и започна да се движи пламенно.

Първоначално бях като замаяна, но започна да ми харесва и влязох в ритъм. Реакцията ми страшно го стимулира, а аз почувствах, че нещо голямо се приближава, така да се каже — нещо много голямо и хубаво.

— О, моля те, Бил, моля те! — изстенах и забих нокти в хълбоците му. — Още малко, още малко.

Изравнихме се с леко движение, което му позволи да се притисне дори още по-близо до мен, и преди да се усетя, вече летях. Летях и виждах белота на златни ивици. Усетих вампирските му зъби, опрени в шията ми, и промълвих:

— Да.

Заби ги, но болката беше слаба и възбуждаща и когато свърши в мен, почувствах как засмука малката раничка.

Дълго лежахме така, потрепващи слабо от време на време. Никога, до края на живота си няма да забравя мириса и вкуса му. Никога няма да забравя усещането за него вътре в мен при първия ми път. Първият ми път. Никога няма да забравя удоволствието.

Най-накрая Бил се отмести, за да легне до мен, подпря се на лакът и сложи ръка на корема ми.

— Аз съм първият.

— Да.

— О, Суки! — Надвеси се да ме целуне, устните му се спуснаха по шията ми.

— Стана ти ясно, че не зная много, — обадих се срамежливо — но хареса ли ти? Искам да кажа, поне в сравнение с други жени? Ще стана по-добра.

— Можеш да се усъвършенстваш, Суки, но не можеш да станеш по-добра от това — и ме целуна по бузата. — Ти си прекрасна.

— Дали ще ме боли?

— Сигурно ще помислиш това за странно, но не си спомням. Единствената девствена жена, с която съм бил някога, беше съпругата ми, а това беше преди век и половина. Да, доколкото си спомням, доста ще те боли. Няма да можем да правим любов поне един-два дни.

— Кръвта ти лекува — напомних му след кратка пауза, чувствайки как се изчервявам.

Видях го на лунната светлина да се изправя и да ме поглежда право в очите.

— Точно така — отговори. — Това ли искаш?

— Разбира се. А ти?

— Да — той си пое дъх и захапа ръката си. Беше толкова неочаквано, че извиках, но той спокойно потри пръст в кръвта си и преди да съм се стегнала, го плъзна в мен. Започна да го движи много внимателно и за миг болката изчезна.

— Благодаря — отвърнах. — Сега съм по-добре.

Но той не отстрани пръста си.

— О! — възкликнах. — Имаш желание да го направим толкова скоро? Можеш ли?

И докато пръстът му продължи да се движи, започнах да се надявам да е така.

— Виж и се убеди — предложи той с оттенък на изненада в сладкия плътен глас.

Прошепнах, не вярвайки на ушите си:

— Кажи ми какво искаш да направя.

И той ми каза.

 

 

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН СЕ ВЪРНАХ НА РАБОТА. Но независимо от целебните способности на Бил, ми беше леко некомфортно. Но божичко, колко невероятно се чувствах. Това беше абсолютно ново усещане за мен. Нямаше как да не се чувствам… хм… самоуверена определено не бе точната дума, да речем по-скоро самодоволна.

Естествено, в бара всичко си беше постарому — какофония от гласове, шумна и неспирна. Но някак бях в състояние да я игнорирам, да я сбутам в някой ъгъл на съзнанието си. Беше ми по-лесно да държа съзнанието си заключено, от което, естествено, се чувствах по-спокойна. Или ми беше по-лесно да се предпазвам, тъй като се чувствах по-спокойна — боже, колко по-спокойна само бях! Не зная. Но се чувствах по-добре. И бях в състояние да приемам съболезнованията на клиентите, без да се разплача.

Джейсън дойде на обяд и изпи няколко бири с хамбургера си, което бе необичайно за навиците му. Обикновено не пиеше в работно време. Знаех, че ще се ядоса, ако спомена нещо направо, така че само го попитах дали всичко е наред.

— Шерифът пак ме извика днес — произнесе ниско. Огледа се наоколо, за да се убеди, че никой друг не слуша, но този ден барът не беше особено пълен, понеже „Ротари клуб“ имаха среща в общинската сграда.

— Какво те пита? — Гласът ми бе също толкова тих.

— Колко често съм се срещал с Модет. Винаги ли съм зареждал бензин от мястото, където е работила. За кой ли път! Сякаш вече не съм му отговарял на тези въпроси седемдесет и пет пъти. Шефът ми губи търпение, Суки, и напълно го разбирам. Не съм бил на работа поне два дни, ако не и три, с тези разходки до полицейското управление.

— Май ще е по-добре да си наемеш адвокат — предложих смутено.

— И Рене това каза.

В този момент засякох погледа на Рене Ление.

— Какво ще кажеш за Сид Мат Ланкастар?

Сидни Матю Ланкастар — местен жител, предпочиташе уискито с лимон и имаше репутация на най-напористия действащ адвокат в общината. Харесвах го, защото винаги когато му сервирах в бара, се отнасяше към мен с уважение.

— Той е може би най-добрият ми шанс.

На Джейсън, като на всеки очарователен човек, никак не му се удаваше да изглежда кисел и неприветлив. Спогледахме се. И двамата знаехме, че адвокатът на баба е твърде стар, за да поеме случая, ако не дай си боже, въобще някога се стигнеше до арест.

Брат ми бе прекалено погълнат от мислите си, за да забележи каквато и да било промяна у мен, например, че вместо обичайната си тениска с кръгло бие бях облякла бяла с яка — заради яката. Арлийн не бе толкова разсеяна, колкото него. Наблюдаваше ме вече цяла сутрин и когато часовникът удари три следобед, бе почти напълно сигурна какво става с мен.

— Момиче, — обади се тя — ти май си палувала. Станах червена като божур. „Палувала“ звучеше доста несериозно отнесено към връзката ми с Бил, но пък не беше невярно предвид смисъла. Не знаех дали да си отворя устата и да кажа: „Не, правих любов!“, дали да си замълча, дали да й кажа, че не й влиза в работата, или просто да викна: „Да!“.

— О, Суки, кой е мъжът?

— Ъъъ, ами, той не е…

— Не е местен? Да не се срещаш с един от онези военни от град Босиър?

— Не — отвърнах колебливо.

— Сам ли е? Забелязвала съм го как те гледа.

— Не.

— Кой тогава?

Държах се така, сякаш се срамувам. „Изправи се, Суки Стакхаус! — казах си сурово наум. — Поеми отговорност“.

— Бил — отвърнах, надявайки се тя просто да каже: „А, да“.

— Бил? — произнесе Арлийн недоумяващо.

Забелязах, че Сам се е приближил към нас и слуша. А също и Чарлси Тутън. Дори Лафайет подаде глава през прозореца на бюфета.

— Бил — повторих, опитвайки се да звуча уверено. — Познаваш го.

— Бил Обърджуниъс ли?

— Не.

— Бил…

— Бил Комптън — уточни Сам тъкмо когато се канех да отворя уста, за да кажа същото. — Вампирът Бил.

Арлийн бе като поразена. Чарлси Тутън инстинктивно нададе писък, а Лафайет остана с отворена уста.

— Миличка, не можа ли да намериш някой обикновен мъж? — попита Арлийн, когато гласът й се възвърна.

— Никой обикновен мъж не ме е поканил на среща. — Усетих как кръвта нахлу в бузите ми. Стоях там изправена и не само се чувствах, но сигурна съм, и изглеждах дръзко.

— Но, мила… — обади се Чарлси Тутън с тънък детски глас. — Съкровище… Бил е… ъъъ… той има вирус.

— Наясно съм с това — отговорих, долавяйки остра нотка в тона си.

— Очаквах да кажеш, че излизаш с цветнокож, но ти май си доста по-напред с материала, а? — обади се Лафайет, чоплейки лака по ноктите си.

Сам не обели и дума. Само стоеше облегнат на бара, а устата му бе очертана от светла линия, сякаш хапеше устни отвътре.

Вторачих се в тях в отговор, предизвиквайки ги или да приемат факта, или да кажат каквото имат да казват.

Арлийн се обади първа:

— Ами, хубаво тогава. Но да внимава да се отнася добре с теб или ще си изпати.

Всички се разсмяха на това, макар и тихо.

— А и ще спестиш доста от храна — подчерта Лафайет.

Тогава само за секунда Сам развали всичко — цялото това скалъпено одобрение. Внезапно застана непосредствено до мен и смъкна яката на тениската ми.

Сред приятелите ми настана гробна тишина.

— По дяволите! — много тихо изрече Лафайет.

Погледнах Сам право в очите с мисълта, че никога няма да му простя стореното.

— Не си позволявай да докосваш дрехите ми — обърнах се към него, отстъпих крачка и вдигнах яката си. — Не се меси в личния ми живот.

— Безпокоя се за теб! Загрижен съм! — отвърна той, а Арлийн и Лафайет набързо си намериха нещо за вършене.

— Нищо подобно. Или поне не е единствената причина. Ти си повече от бесен. Само че чуй това, приятел — никога не си имал никакъв шанс.

Отправих се гордо към една от масите, за да я забърша. После събрах всички солници и ги напълних. След тях проверих черния пипер и стъклениците с люти чушки на всички маси и сепарета, както и соса „Табаско“. Просто не спрях да работя, не поглеждах настрани и постепенно обстановката се поуспокои.

Сам бе отзад в офиса си, занимавайки се с документация или нещо друго, не ме интересуваше, стига да пазеше мнението си за себе си. Все още ме държеше усещането, че когато откри шията ми, сякаш изложи на показ нещо лично от живота ми. Не му бях простила за това. Арлийн и Чарлси, също като мен, си бяха намерили какво да правят, така че когато хората започнаха да прииждат след края на работния си ден, ние се чувствахме сравнително добре една спрямо друга.

Арлийн дойде с мен до дамската тоалетна.

— Суки, трябва да те попитам нещо. Верни ли са слуховете, които се носят, за представянето на вампирите… така де… в леглото…

Само се усмихнах.

Същата вечер Бил се появи в бара точно след като се мръкна. Останах до късно, понеже една от сервитьорките имаше проблем с колата си. В един момент го нямаше и минута след това вече бе тук, забавяйки ход, за да забележа, че се е появил. Ако е имал някакви съмнения дали да демонстрира публично връзката ни, определено не ги показа. Вдигна ръката ми и я целуна с такъв финес, че който и друг да го бе направил, щеше да изглежда неестествено. Коленете ми омекнаха от начина, по който устните му се докоснаха до ръката ми, и бях сигурна, че той разбра.

— Как се чувстваш тази вечер? — прошепна и аз потръпнах.

— Малко… — Установих, че не мога да намеря подходящите думи.

— Ще ми кажеш по-късно — предложи той. — Кога приключваш?

— Веднага след като Сузи пристигне.

— Добре.

Усмихнах му се въодушевена и леко замаяна.

Той също се усмихна в отговор, макар че заради близостта ми зъбите му се бяха показали, което специално на мен ми се стори малко обезпокоително.

Приведе се да ме целуне леко по бузата и се обърна да си ходи. Но точно в този момент всичко се обърна на сто и осемдесет градуса.

Малкълм и Даян влязоха със замах, като да бяха някакви важни особи. Естествено, бяха. Зачудих се къде ли е Лиам. Сигурно паркираше колата. Беше твърде невероятно да се надявам, че са го зарязали у дома.

В Бон Темпс започваха да свикват с Бил, но натрапчивият Малкълм и още по-натрапчивата Даян предизвикаха доста смут. Първото, което си помислих, бе, че това никак няма да помогне хората да свикнат с мен и Бил.

Малкълм носеше черни кожени панталони и нещо като ризница. Изглеждаше като изваден от корицата на рок списание. Даян беше облечена със светлозелено боди, направено от ликра или някакъв друг много тънък еластичен плат. Сто процента можех да преброя космите в срамната й област, ако пожелая. В „При Мерлот“ не идваха много цветнокожи, но ако имаше някой цветнокож, който да е в абсолютна безопасност тук, това бе Даян. Забелязах как Лафайет се е вторачил от прозореца на бюфета с искрено страхопочитание.

Двамата вампири извикаха от изненада, сякаш не са на себе си, когато видяха Бил. Доколкото усетих, на него не му бе особено приятно да са тук, но изглежда, съумя хладнокръвно да приеме нахълтването им, така както правеше по отношение на почти всичко.

Малкълм го целуна по устните. Същото направи и Даян. Трудно беше да се прецени кое от двете е по-обидно за клиентите.

Би било по-добре Бил да покаже антипатия, и то бързо, ако иска да остане в добри отношения с хората в Бон Темпс, помислих си.

— Значи малката ти сервитьорка е още жива — подметна Даян и ясният й глас се разнесе из целия бар. — Не е ли изумително!

— Миналата седмица убиха баба й — каза Бил тихо, опитвайки се да смекчи желанието й да направи сцена.

Красивите й ексцентрични очи се спряха върху мен и почувствах да ме полазват ледени тръпки.

— Така ли? — попита и се разсмя.

Тук вече прекали. Никой нямаше да й прости това. Ако Бил търсеше начин да затвърди положението си, това щеше да е сценарият, който бих написала. От друга страна, отвращението, което чувствах заради това, че поставят на изпитание хората в бара, можеше да има отрицателни последици и да отнесе като аутсайдери както тях, така и Бил.

Естествено, за Даян и останалите Бил беше аутсайдерът.

— Кога ще ти види сметката, маце? — Тя прокара нокът през шията ми, а аз пернах ръката й.

Щеше да ми е скочила, ако Малкълм лениво, почти без никакво усилие не улови ръката й. Напрежението, което позата му издаваше обаче, ми направи впечатление.

— Бил, — обърна се той добронамерено, сякаш не бе напрегнал всеки мускул от тялото си, за да удържа Даян. — Чувам, че в тоя град има значителна загуба на неквалифициран персонал. А едно птиченце от Шривпорт ми каза, че двамата с твоята приятелка сте били във „Вамптазия“ и сте разпитвали с кой вампир евентуално са били убитите вампфенки. Наясно си, че само на нас ни влиза в работата да знаем подобни работи и на никой друг. — Изведнъж лицето му придоби страшно сериозен, дори плашещ вид. — Някои от нас нямат потребност да ходят на бейзболни мачове и… (усетих как затърси из съзнанието си някаква човешка проява) да се събират по барбекю. Ние сме вампири!

Думата прозвуча толкова величествено и въздействащо, че забелязах как доста хора в бара попаднаха под властта на обаянието му. Малкълм бе достатъчно интелигентен, за да реши да заличи лошото впечатление, което знаеше, че Даян е създала, обсипвайки ни с какви ли не оскърбления.

Настъпих го по крака с цялата тежест, на която бях способна. Той оголи зъбите си към мен. Хората от бара примигнаха и потръпнаха.

— Защо просто не излезете оттук, господине? — обади се Рене. Беше се отпуснал на бара с чаша студена бира.

Имаше момент, когато всичко като че ли висеше на косъм и барът можеше да се превърне в кървава баня. Изглежда, никой от хората не проумяваше колко силни и безмилостни всъщност са вампирите. Бил застана пред мен — факт, който направи впечатление на абсолютно всеки в „При Мерлот“.

— Е, след като не сме желани… — рече Малкълм, мускулестото му мъжествено тяло не отговаряше на тънкия глас, който той произведе. — Тези добри хора биха желали да ядат месо, Даян, и да се ангажират с човешки занимания. Сами. Или с нашия бивш приятел Бил.

— Според мен малката сервитьорка би искала да направи нещо много човешко с Бил — започна Даян, но той я хвана под ръка и я изведе от помещението, преди да е създала повече неприятности.

Сякаш цялото заведение колективно потръпна, когато си заминаха. А аз си помислих, че е по-добре да изчезвам, въпреки че Сузи още не се бе появила. Бил ме чакаше отвън. Когато го запитах защо, отвърна, че искал да се убеди, че наистина са си тръгнали.

Последвах го до дома му, мислейки си, че се отървахме сравнително леко. Зачудих се защо всъщност Даян и Малкълм дойдоха в бара. Виждаше ми се странно да се грабнат чак от тях и ей така да решат да се отбият в „При Мерлот“. И тъй като не правеха никакви опити да бъдат приети, може би искаха да отрежат възможностите на Бил.

Къщата на Комптън бе видимо по-различна от последния път, когато бях тук — онази противна вечер, когато срещнах останалите вампири.

Майсторите наистина бяха свършили прекрасна работа. Нямах представа дали се дължеше на това, че се страхуват от Бил, или защото им е платил добре. Може би и двете. Във всекидневната оправяха тавана и слагаха нови тапети — бели на нежни цветя. Дървеният под бе почистен и направо блестеше така, както по принцип би трябвало. Бил ме поведе към кухнята. Естествено, нямаше кой знае колко неща, но пък беше светла и приятна, с чисто нов хладилник, пълен с бутилирана синтетична кръв, пфу…

Банята на първия етаж беше разкошна. Доколкото ми бе известно, Бил никога не я ползваше, поне не и според обичайното й предназначение за хората. Огледах се абсолютно смаяна. Беше огромна, заемаше площта на килера и почти половината от старата кухня.

— Обичам да си вземам душ — рече той, сочейки прозрачната душ-кабина в единия ъгъл. Беше достатъчно голяма да побере двама възрастни и може би едно-две джуджета. — И обичам да лежа в топла вода. — Кимна към разположената в центъра на помещението огромна вана, вградена в платформа от кедрови дъски със стъпала от двете страни.

Навсякъде около нея бяха аранжирани живи растения. Помещението напомняше луксозна джунгла, като в Северна Луизиана.

— Какво е това? — попитах изумена.

— Портативно спа — отвърна гордо Бил. — Струите се регулират, така силата им е според индивидуалните предпочитания. Това е джакузи — уточни той.

— Има и места за сядане — казах, поглеждайки в него.

Отвътре бе облепено със сини и зелени плочки, а отвън имаше модерен регулатор. Бил го включи и водата се раздвижи.

— Може да влезем заедно — предложи той. Усетих как се изчервих и сърцето ми започна да бие забързано.

— Например сега?

Пръстите му започнаха да издърпват блузата от черните ми панталонки.

— Ами… добре.

Не можех да го погледна в очите, когато си помислих, че това… добре де, този мъж бе видял толкова много от мен, колкото никой друг, включително и личният ми лекар.

— Липсвах ли ти? — попита той, а ръцете му разкопчаваха панталонките ми и ги сваляха надолу.

— Да — отвърнах веднага, защото беше истина.

Той се разсмя, приклекна и заразвързва маратонките ми.

— Какво ти липсваше най-много, Суки?

— Тишината ти — отвърнах, без да се замисля дори и за миг.

Той вдигна поглед. Пръстите му спряха да разхлабват наполовина развързаната връзка.

— Тишината ми… — повтори.

— Невъзможността да чувам мислите ти. Просто не можеш да си представиш колко прекрасно е това, Бил.

— Очаквах да кажеш нещо друго.

— Хм, то също ми липсваше.

— Разкажи ми за това — подкани ме той, докато сваляше чорапите ми. Прокара пръсти нагоре по бедрото ми и съблече панталонките и бельото ми.

— Бил! Срам ме е — противопоставих се.

— Суки, недей да се срамуваш от мен. От всеки друг, но не и от мен.

Вече стоеше изправен и ме освобождаваше от блузата ми. Пресегна се да разкопчее сутиена ми, а след това прокара пръсти по следите от презрамките върху кожата ми, насочвайки вниманието си към бюста ми. По някое време изхлузи сандалите си.

— Ще се опитам — отвърнах смутено, забила поглед в пръстите на краката си.

— Съблечи ме!

Това можех да го направя. Разкопчах чевръсто ризата му, извадих я от панталона и я смъкнах от раменете му. Откопчах колана му и се захванах с копчето на панталона. Беше стегнато и положих сериозни усилия.

Помислих, че ще се разплача, ако не поддаде. Почувствах се нелепо, сякаш съм непохватна. Той взе ръцете ми и ги допря до гърдите си.

— Бавно, Суки, бавно — изрече, а гласът му прозвуча меко и развълнувано.

Почувствах как постепенно се отпускам и започнах да галя гърдите му, така както той бе галил моите. Прокарах пръсти през косъмчетата и нежно пощипвах зърната. Той прихвана главата ми отзад с една ръка и внимателно я притисна. Не знаех, че мъжете харесват това, но на Бил очевидно му допадаше, така че не пренебрегнах и другото зърно. Докато го правех, пръстите ми подновиха борбата с проклетото копче и този път то се разкопча с лекота. Започнах да свалям панталоните му, пъхвайки длани под боксерките му.

Той ми помогна да вляза в джакузито. Водата галеше краката ни.

— Теб ли ще къпем първо? — попита ме.

— Не — отвърнах, дишайки тежко. — Дай ми сапуна.