Шарлейн Харис
Мъртви преди мрак (5)

5.

Определено имах за какво да мисля през следващите няколко дни. За човек, който непрекъснато се запасява с нови неща, за да се предпази от скуката, имах достатъчно да изкарам няколко седмици. Само хората от „Вамптазия“ бяха достатъчен материал за размисъл, без дори да намесвам вампирите. От желание да срещна поне един, се оказа, че срещнах повече, отколкото ми се искаше да познавам.

Много мъже от Бон Темпс и околностите бяха повикани в полицейското управление да отговорят на въпроси, свързани с Доун Грийн и нейните наклонности. На всичкото отгоре детектив Белфльор взе да кисне в бара в извънработно време. Никога не пиеше повече от една бира, но пък не изпускаше от поглед нищо от случващото се наоколо. Но тъй като „При Мерлот“ не беше място за нелегални дейности, веднъж свикнали с него, никой нямаше кой знае колко против присъствието му.

Той все избираше маса в моя район. И започна безмълвна игра с мен. Когато отидех до масата му, започваше да мисли провокативно, опитвайки се да ме предизвика да кажа нещо. Явно не си даваше сметка колко е непристойно. Целта му бе да ме предизвика, а не да ме обиди. Просто искаше отново да прочета мислите му. Не ми стана ясно защо.

Тогава, на петия или шестия път, когато трябваше да му занеса поръчката — май беше диетична кола, той си ме представи да лудувам с брат си. Когато се отправих към масата му, нервите ми бяха така обтегнати (защото очаквах нещо, но не знаех какво точно), че не бях в състояние да се ядосам. Бях разстроена до сълзи. Случилото се ми напомни за не толкова добре изпипаните мъчения, на които бях подложена в основното училище.

Анди ме гледаше с очакване и когато забеляза сълзите ми, в един кратък отрязък от време върху лицето му се изписа поразителна палитра от разнородни емоции — от триумф през разочарование до ужасен срам.

Излях проклетата кола върху ризата му.

Подминах бара и излязох през задната врата.

— Какво стана? — попита ядосано Сам, който веднага ме последва.

Само поклатих глава, измъкнах от джоба на панталонките си стара носна кърпичка и избърсах очите си. Нямах желание да обяснявам.

— Да не ти каза нещо неприлично? — попита той ниско и още по-ядосано.

— Мислеше си, — отвърнах безпомощно — за да предизвика реакцията ми. Той знае.

— Кучи син! — произнесе Сам, което така ме шокира, че за малко забравих случилото се. Той по принцип не ругае.

Веднъж започнала да плача, сякаш не можех да спра. Плачех за всичко, което ми се бе насъбрало.

— По-добре се връщай обратно — казах аз, чувствайки се неудобно от цялото това циврене. — След малко ще ми мине.

Чух задната врата на бара да се отваря и затваря. Реших, че Сам ме е послушал. Вместо това чух гласа на Анди Белфльор:

— Много съжалявам, Суки!

— За теб аз съм госпожица Стакхаус, Анди Белфльор! — отсякох строго. — Би трябвало да си някъде навън и да се опитваш да откриеш кой уби Модет и Доун, вместо да си играеш мръсни игри със съзнанието ми.

Обърнах се и го погледнах. Изглеждаше ужасно смутен. Според мен бе истински засрамен. Сам поклащаше ръце, изпълнен с гняв.

— Белфльор, ако дойдеш пак в бара, седни в нечий друг район — произнесе той, но в гласа му се усети потисната агресия.

Анди го погледна. Макар да бе два пъти по-едър и бе по-висок с около пет сантиметра, в този момент бих заложила парите си на Сам, а и на ченгето май също не му се искаше да рискува, та, макар и само от чувство за здрав разум. Само кимна, прекоси паркинга и отиде при колата си. Слънцето проблесна в русолявите кичури на кестенявата му коса.

— Съжалявам, Суки — рече Сам.

— Не е твоя вината.

— Искаш ли да се прибереш? Днес не сме толкова заети.

— Не. Ще довърша смяната.

Чарлси Тутън свикваше с работата, но нямаше да ми е удобно да си тръгна, беше свободният ден на Арлийн.

Върнахме се обратно в бара и макар няколко души да ни погледнаха любопитно, никой не попита нищо. В моя район имаше само една двойка, която се хранеше в момента, а чашите им бяха пълни, така че нямаха нужда от мен. Започнах да прибирам чаши за вино. Сам се облегна на бара зад мен.

— Вярно ли е, че Бил Комптън ще говори пред Потомците?

— Така твърди баба.

— Ти ще ходиш ли?

— Не съм решила все още.

Не исках да срещам Бил, докато не ми се обади да ме покани на среща.

Тогава шефът ми не каза нищо повече, но по-късно следобед, докато си вземах чантата от офиса му, влезе и запрелиства някакви документи по бюрото си. Извадих четката си за коса и се опитах да разреша опашката си. От начина, по който се мотаеше наоколо, беше повече от очевидно, че иска да говори с мен. Подразних се от заобиколния му мъжки подход.

Като Анди Белфльор например: вместо да си играе игрички с мен, можеше просто да ме попита за „недостатъка“ ми.

Или пък Бил: можеше просто да заяви намеренията си, вместо да разиграва тези игри на страст и безразличие.

— Е? — казах по-остро, отколкото възнамерявах. Той се изчерви от погледа ми.

— Чудех се дали би желала да дойдеш с мен на събирането на Потомците, а след това да отидем някъде на кафе.

Останах направо сащисана. Четката замръзна в ръката ми. Какви ли неща не ми минаха през ума: усещането при докосването на ръката му пред дома на Доун; стената, която усетих в съзнанието му; неблагоразумието да излизаш на среща с шефа си.

— Става — отвърнах след доловима пауза.

Той, изглежда, въздъхна в знак на облекчение.

— Хубаво. Тогава ще те взема към седем и двайсет. Срещата започва в седем и половина.

— Добре. До после тогава.

Грабнах чантата си и се втурнах към колата си, опасявайки се, че ще направя нещо необмислено, ако остана по-дълго. Не бях сигурна дали да се смея, или да се ядосвам на собствената си глупост.

Докато се прибера, стана шест без петнайсет. Баба вече бе сложила вечерята на масата, тъй като трябваше да излезе рано, за да занесе освежителни напитки на срещата на Потомците, която щеше да се състои в сградата на общината.

— Любопитно ми е дали щеше да дойде, ако се събирахме в църквата на благоверните баптисти — зачуди се тя незнайно защо. Но за мен не представляваше трудност да проследя мисълта й.

— О, най-вероятно — отвърнах. — Според мен тази история със страха на вампирите от религиозни предмети няма нищо общо с действителността. Но не съм го питала.

— Имат си окачен голям кръст — продължи баба.

— В крайна сметка, ще дойда на срещата — рекох. — Със Сам Мерлот.

— Сам? Шефът ти? — Бе страшно изненадана.

— Да, бабо.

— Хм… Виж ти! — Подсмихна се, докато слагаше чиниите на масата.

Докато хапвахме сандвичи и плодова салата, се опитвах да реша какво да облека. Баба се вълнуваше за предстоящата среща, за изказването на Бил и за представянето му на приятелките й. А заради истинската ми среща — с човешко същество, просто не беше на Земята от щастие, по-скоро витаеше някъде около Венера.

— След това ще отидем някъде, — допълних — така че сигурно ще се прибера около час след края на срещата.

В Бон Темпс нямаше кой знае колко места, където да се отиде на кафе. А и те не бяха точно заведения, в които е добре човек да се застоява.

— Добре, съкровище, когато се прибереш.

Баба бе вече облечена, така че след вечеря й помогнах да подреди сладките на подносите, да налее кафето в голямата кана, която си бе купила специално за подобни случаи. Тя бе спряла колата си при задната врата, което ни спести доста обикаляне. По-доволна от това не можеше и да бъде. През цялото време, докато качвахме нещата в колата, се суетеше и говореше. Това беше нейната нощ.

Съблякох работните си дрехи и набързо се пъхнах под душа. Докато се сапунисвах, се опитвах да измисля какво да облека. Нищо в черно и бяло, това беше повече от сигурно, до гуша ми беше дошло от тази комбинация заради униформата в бара. Обръснах си отново краката. Нямах време да измия и да изсуша косата си, но го бях правила предния ден. Отворих широко гардероба и се вторачих. Сам беше виждал бялата рокля на цветя. Памучният пуловер не беше подходящ за приятелките на баба. В крайна сметка извадих панталон в цвят каки и копринена блуза с къс ръкав с бронзов оттенък. Имах кафяви кожени сандали и подобен колан, така че щеше да изглежда добре. Сложих си верижка на шията и големи златни обеци и бях готова. Сам звънна на вратата като по часовник.

Когато отворих, възникна неловка ситуация.

— Повече от добре дошъл си да заповядаш, но мисля, че имаме време само…

— Бих желал да вляза за по-дълго, но се опасявам, че имаме време само…

И двамата се разсмяхме.

Заключих вратата и я проверих, а той побърза да отвори вратата на пикала си. Зарадвах се, че бях с панталон. Не си се представях да се опитвам да се покатеря във високата каросерия с някоя от късите си полички.

— Нужда от помощ? — попита той с надежда.

— Не е необходимо — отвърнах, опитвайки се да се усмихна.

Не си казахме нищо по пътя. Сградата на общината се намираше в старата част на Бон Темпс, тази, която е съществувала още преди войната. Стилът й бе предвоенен, но тук всъщност е имало друга сграда, разрушена по време на войната, макар че никой май нямаше информация какво точно се е случило.

Членовете на Потомците бяха безкрайно различни — някои бяха много възрастни и крехки, други — не чак толкова и съвсем жизнени. Имаше и неколцина на средна възраст. Не и млади обаче. Заради което баба често се жалваше, придружавайки думите си с безброй недвусмислени погледи към мен.

Господин Стерлинг Норис, дългогодишен приятел на баба и кмет на Бон Темпс, бе домакинът тази вечер и стоеше на вратата, ръкувайки се и провеждайки кратък разговор с всеки новодошъл.

— Госпожице Суки, с всеки изминал ден изглеждаш все по-добре — рече той. — Сам, не сме те виждали тук от доста време! Суки, вярно ли е, че този вампир е твой приятел?

— Да, господине.

— Можеш ли със сигурност да заявиш, че сме в безопасност?

— Да, убедена съм. Той е много приятна… личност. — Човек? Същество? Ако харесваш съществуващите мъртъвци, той е доста добър вариант.

— Щом казваш — отвърна колебливо господин Норис. — По мое време подобни неща имаше само в приказките.

— О, господин Норис, нима и настоящето не е вашето време! — отвърнах с учтивата усмивка, която се очакваше от мен, а той се разсмя и ни покани да влезем, както се очакваше пък от него.

Сам ме хвана за ръка и ме насочи към предпоследната редица метални столове. Когато заехме местата си, помахах на баба. Беше тъкмо време за началото на срещата и в стаята имаше може би около четиридесет души, което си беше сериозно число като за Бон Темпс. Но Бил още го нямаше.

Тогава на подиума излезе президентът на Потомците — едра и здрава жена на име Максин Фортънбери.

— Добър вечер! Добър вечер! — гръмна гласът й. — Нашият почетен гост току-що се обади да ни съобщи, че има проблем с колата си и ще закъснее с няколко минути. Така че докато го чакаме, нека да започнем с нашето бизнес събрание.

Групата се настани по местата и ние трябваше да изтърпим скучните им истории. Сам седеше до мен със скръстени пред гърдите ръце, кръстосал десния си крак върху левия. Бях особено внимателна да държа съзнанието си заключено за мислите му и да не свалям усмивката от лицето си. Въздъхнах, когато той се приведе леко към мен и прошепна:

— Отпусни се!

— Аз съм отпусната — отвърнах шепнешком.

— Не мисля, че знаеш как.

Учудено вдигнах вежди. Явно щяхме да си поговорим с господин Мерлот след събирането.

Точно в този момент Бил пристигна и за миг настана пълна тишина, понеже на онези, които не го бяха виждали, им отне известно време да свикнат с присъствието му. Ако човек никога не е бил в компанията на вампир, определено има нужда от време, за да свикне. Особено на светлината на флуоресцентните лампи Бил изглеждаше доста по-нечовешки, отколкото на слабото осветление в „При Мерлот“ или пък също толкова оскъдната светлина в дома му. Нямаше как да мине за обикновен човек. Бледата му кожа се открояваше, а дълбоките му като езера очи изглеждаха по-тъмни и по-студени. Беше облечен с лек костюм в ненатрапчиво синьо. Можех да се обзаложа, че баба го е посъветвала за това. Изглеждаше превъзходно — силно извити вежди, очертанието на издадения му нос, изсечените като с длето устни, белите ръце и дългите пръсти с перфектно оформен маникюр. Обсъждаше нещо с председателката, която бе абсолютно очарована от сдържаната му усмивка.

Нямах идея дали въздейства с обаянието си върху цялата стая, или тези хора просто проявяват жив интерес, но цялата група притихна в очакване.

И тогава Бил ме видя. Мога да се обзаложа, че окото му потрепна. Поклони ми се едва забележимо, кимнах му в отговор, но не намерих сили да му се усмихна. Независимо от присъствието на толкова хора, все едно се намирах на ръба на дълбокия му свят от мълчание.

Госпожа Фортънбери го представи, но не си спомням какво точно каза или пък как заобиколи факта, че е същество от друг вид.

След това той започна да говори. С известна изненада забелязах, че има записки. Седейки до мен, Сам се приведе напред, вторачен в лицето му.

— … нямахме одеяла и почти никаква храна — разказваше спокойно Бил. — Мнозина дезертираха.

Думите му не се понравиха особено на потомците, но неколцина поклатиха утвърдително глави, явно разказът му отговаряше на фактите, които сами са открили при проучванията си.

Много възрастен мъж от първата редица вдигна ръка.

— Господине, случайно да познавахте моя прадядо Толивър Хъмфрис?

— Да — отвърна Бил след кратка пауза. Изражението му бе непроницаемо — беше ми приятел. — Само за миг, но в гласа му се долови такава печал, че трябваше да затворя очи.

— Какъв беше като човек? — развълнувано попита старецът.

— Беше безразсъдно смел, което доведе и до смъртта му — отвърна Бил с тъжна усмивка.

— Как точно загина? Вие бяхте ли там?

— Да, бях там — рече Бил изтощено. — Видях как вражески снайпер го простреля в гората на около тридесет километра оттук. Не беше достатъчно бърз, защото беше изтощен от глад. Като всички нас. Една студена сутрин, към десет часа, Толивър видя, че улучиха едно момче от нашия отряд, докато лежеше без почти никакво прикритие насред полето. Не беше мъртъв, а тежко ранен. Но имаше сили да вика. Това и направи, продължи цяла сутрин, викаше ни да му помогнем. Знаеше, че ще умре, ако никой не му се притече на помощ.

В стаята бе настъпила гробна тишина, карфица да изтървеш, щеше да се чуе.

— Крещеше и стенеше. За малко да го застрелям, само и само да млъкне, защото бях наясно, че всеки опит за спасяването му си е живо самоубийство. Но не можах да го направя. Дадох си сметка, че това вече нямаше да е война, а убийство. По-късно обаче ми се искаше да го бях застрелял, защото Толивър бе по-податлив от мен към молбите му. След като го слушахме почти два часа, той ми каза, че ще се опита да го спаси. Исках да го спра, но Толивър заяви, че Бог желае неговата намеса. Докато се спотайвахме в гората, той се бе молил. И макар че се опитах да му обясня, че Господ не би искал от него да пропилее живота си безразсъдно, а съпругата и децата му се молят да се върне у дома невредим, той ме помоли да отвличам вниманието на врага, докато се опитва да спаси момчето. Втурна се през полето, сякаш е пролетен ден и той е добре отпочинал, и успя да стигне до ранения, но точно тогава се чу изстрел и Толивър падна мъртъв. Малко след това момчето започна отново да вика за помощ.

— Какво стана с него? — попита колкото се може по-тихо госпожа Фортънбери.

— Оцеля — отвърна Бил, от тона му направо ме побиха тръпки. — Изкара деня и вечерта успяхме да го приберем.

Хората, за които Бил говореше, сякаш отново оживяха. А възрастният мъж от първия ред се бе сдобил с безценен спомен за своя праотец, който говореше толкова много за личността му.

Не мисля, че който и да било от присъстващите тази вечер бе подготвен за силата на въздействието на разказ за Гражданската война от очевидец. Всички бяха онемели, като омагьосани.

Когато Бил отговори и на последния въпрос, последваха бурни ръкопляскания, или поне толкова бурни, колкото можеха да са от четиридесет души. Дори Сам, който не беше кой знае какъв фен на Бил, плесна няколко пъти.

Накрая всеки, освен двама ни със Сам, искаше да размени по някоя дума с Бил. И докато гостът бе заобиколен от Потомците, ние се измъкнахме и се качихме в пикапа му.

Отидохме в „Кроудад Динър“ — долнопробна кръчма, само дето имат доста добра храна. Аз не бях гладна, но той си поръча лимонов пай с кафето.

— Беше интересно — рече предпазливо.

— Разказът на Бил ли? Да — отвърнах също толкова предпазливо.

— Изпитваш ли нещо към него?

След всички недомлъвки бе решил да подходи директно.

— Да — отговорих.

— Суки, с него нямаш никакво бъдеще. От друга страна, е бил тук толкова време. Предполагам, ще се задържи още няколко века.

— Никога не можеш да си сигурна какво ще се случи с един вампир.

Нямаше какво да отвърна. Но както изтъкнах и пред него, и ние, хората, не знаем какво ни очаква.

Известно време си разменяхме подобни реплики, докато не се изнервих.

— Какво ти става, Сам?

Руменото му лице се изчерви, а сините му очи се впериха в моите.

— Харесвам те, Суки. Като приятел и може би като нещо повече по-нататък…

А така!

— Просто не мога да гледам как поемаш по грешен път.

Погледнах го. Усетих как направих мнителна физиономия — сбръчках вежди, а ъгълчетата на устните ми увиснаха.

— Аха. — Тонът ми напълно съвпадаше с физиономията ми.

— Винаги съм те харесвал.

— Толкова много, че трябваше да чакаш някой друг да прояви интерес, преди да ми го кажеш?

— Така ми се пада.

Изглежда, през ума му минаваха разни мисли, които искаше, но нямаше смелостта да сподели. Каквито и да бяха обаче, в крайна сметка не ги изказа.

— Хайде да тръгваме — предложих.

Очевидно щеше да е трудно да върнем разговора към нормалното. По-добре бе да се прибирам у дома.

Връщането беше забавно. През цялото време видът на Сам подсказваше, че се кани да каже нещо, след което поклащаше глава и оставаше все така безмълвен. Бях толкова изнервена, че ми идеше да го фрасна.

Стигнахме у дома по-късно, отколкото очаквах. Лампата на баба светеше, но останалата част от къщата тъмнееше. Не видях колата й и реших, че сигурно я е спряла отзад, за да разтовари каквото бе върнала в кухнята. Бе оставила лампата на верандата светната за мен.

Сам мина от моята страна, отвори ми вратата на пикапа и пристъпих да изляза, но в тъмнината пропуснах стъпалото и за малко да се строполя на земята, ако не ме бе хванал. Първо ме сграбчи здраво, за да ме удържи, а после ме прегърна и ме целуна.

Помислих, че ще е само лека целувчица за лека нощ, но устните му не се отделиха от моите. Беше повече от приятно, но внезапно вътрешното ми чувство се обади: „Това е шефът ти!“.

Отдалечих си внимателно. Той веднага усети, че се отдръпвам, и нежно спусна ръцете си надолу, хващайки дланите ми. Отидохме до вратата, без да обелваме и дума.

— Прекарах много приятно — казах внимателно. Не ми се искаше да събудя баба и не желаех да звуча възторжено.

— Аз също. Ще повторим ли някой път?

— Ще видим — отвърнах. Наистина не знаех какви са чувствата ми към него.

Изчаках да чуя, че обръща колата, и чак тогава угасих лампата на верандата и влязох вкъщи. Докато вървях, разкопчавах блузата си, уморена и готова да си лягам.

Нещо обаче не беше наред. Спрях насред всекидневната и се огледах. Всичко изглеждаше нормално. Да. Всяко нещо си беше на мястото. Но имаше нещо в миризмата. Беше мирис на метал — остър и солен. Мирис на кръв.

Идваше оттук, от първия етаж, където се намирах. А не от горе, където стаите за гости бяха в изящно уединение.

— Бабо! — повиках. Издразних се от треперещия си глас.

Наредих си да вървя и да отида до стаята й. Беше празна. Започнах да обикалям из цялата къща и да светвам лампите навсякъде.

Стаята ми изглеждаше точно така, както я оставих. В банята нямаше никого. В мокрото помещение също. Светнах и последната лампа. Кухнята беше…

Разпищях се. Размахвах безпомощно ръце из въздуха, тресейки се все по-силно при всеки писък. Чух шум зад себе си, но не бях в състояние да му обърна внимание. Тогава нечии огромни ръце ме сграбчиха и ме отместиха и едно едро тяло застана между мен и това, което видях на кухненския под. Не можах да разпозная Бил, но той ме повдигна и ме премести във всекидневната, където вече не виждах нищо.

— Суки — каза рязко. — Млъкни! Това не е на добре. Ако се бе отнесъл внимателно към мен, щях да продължа да пищя.

— Извинявай — отвърнах, все още не на себе си. — Държа се като онова момче.

Той ме погледна неразбиращо.

— Момчето от разказа ти — допълних изненадано.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Разбира се.

— Трябва да наберем номера.

— Чакай! Ти как се озова тук?

— Баба ти ме закара у дома, но аз настоях първо да дойдем до тук, за да й помогна да разтовари багажа от колата.

— В такъв случай защо си още тук?

— Чаках те.

— Видя ли кой я уби?

— Не, прибрах се през гробищата, за да се преоблека.

Беше с дънки и тениска, на която пишеше „Признателен покойник“, при което неочаквано избухнах в кикот.

— Ама че смешка! — възкликнах и продължих да се смея още по-силно.

И точно толкова внезапно започнах да плача, вдигнах телефона и набрах 911.

Анди Белфльор дойде след пет минути.

 

 

ДЖЕЙСЪН ПРИСТИГНА ВЕДНАГА СЛЕД КАТО СЕ СВЪРЗАХ с него. Търсих го на четири или пет различни места, докато най-после го открих в „При Мерлот“. Тери Белфльор заместваше Сам на бара тази вечер и след като предаде на Джейсън да дойде незабавно у дома, го попитах дали може да се обади на шефа и да му предаде, че имам проблеми и няма да мога да работя няколко дни.

Тери трябва да се е обадил веднага на Сам, защото след половин час той пристигна вкъщи, все още облечен с дрехите, които носеше на срещата. Когато го забелязах, сведох поглед, припомняйки си как разкопчавах блузата си, прекосявайки всекидневната, нещо, което напълно бях забравила. Но не изглеждах зле. Светна ми, че Бил трябва да ми е помогнал да се взема в ръце. По-късно можеше и да се почувствам неловко от това, но в момента му бях единствено благодарна.

Когато Джейсън се появи и му казах, че баба е мъртва, и то убита, той само ме погледна. Имах чувството, че напълно изключи. Все едно някой бе изтрил способността му да възприема нови факти. После осъзна какво бях казала и се свлече на колене точно където стоеше, а аз клекнах до него. Прегърна ме, положи глава на рамото ми и останахме известно време така. Ние бяхме единствените останали.

Бил и Сам бяха в двора, седнали в два от градинските столове, за да не се пречкат на полицията. Малко след това помолиха двама ни с Джейсън да излезем поне на верандата, където предпочетохме отново да седнем. Беше топла вечер. Стоях с лице към къщата, която светеше като коледна елха. Хора влизаха и излизаха, все едно са на купон. Цялото това суетене около тялото на баба…

— Какво се случи? — най-после попита Джейсън.

— Прибрах се след събирането, — изрекох много бавно — след като Сам потегли обратно с колата си. Усетих, че нещо не е наред. Огледах всички стаи — това беше официалната версия за това как намерих баба — и когато стигнах до кухнята, я видях.

Много бавно, брат ми извърна глава и очите му срещнаха моите.

— Кажи ми.

Мълчаливо поклатих глава. Но той имаше право да знае.

— Беше бита, но мисля, че се е отбранявала. Който и да е извършил това, първо я е намушкал на няколко места и след това, изглежда, я е удушил — дори не можех да го погледна в очите. — Аз съм виновна — едва успях да прошепна.

— Това пък откъде го измисли? — попита потиснато и вяло.

— Смятам, че някой е дошъл да убие мен, също като Модет и Доун, но е попаднал на нея — забелязах как идеята бавно се процежда в съзнанието му. — Аз смятах да си стоя у дома, докато тя е на събирането, но в последния момент Сам ме помоли да отида с него. Колата ми беше отпред, защото отидохме с неговата. Бабината е отзад и е изглеждало така, сякаш съм сама. Бил отишъл да се преоблече, след като й помогнал с багажа. Който и да е бил… дошъл е, когато е била сама.

— Откъде да знаем, че не е бил самият Бил? — попита Джейсън, сякаш той не седеше до него.

— Откъде да знам кой точно е бил? — реагирах гневно на несъобразителността му. — Може да е бил абсолютно всеки. Всеки, когото познаваме. Не смятам, че е Бил. Както не смятам, че Бил е убил Модет и Доун. Според мен този, който е убил Модет и Доун, е убил и баба.

— Знаеше ли, — почти извика Джейсън — че е оставила цялата къща само на теб?

Имах чувството, че плисна кофа със студена вода в лицето ми. Забелязах, че Сам също потръпна. Очите на Бил помръкнаха и изстинаха още повече.

— Не! Винаги съм мислела, че ще получим равни дялове, както бе с къщата на родителите ни.

— Оставила ти е и всичката земя.

— Защо говориш така?

Тъкмо бях решила, че нямам повече сълзи, и щях да се разплача отново.

— Тя не беше справедлива! — крещеше брат ми. — Не е честно! А сега вече не може и да оправи нещата.

Започнах да треперя. Бил ме вдигна от стола и взе да се разхожда с мен нагоре-надолу из двора. Сам седна пред Джейсън и настойчиво му заговори с нисък и напрегнат тон.

Бил ме бе прегърнал, но аз не можех да спра да се треса.

— Наистина ли мисли всичко това? — попитах, без да очаквам Бил да ми отговори.

— Не — отвърна той, погледнах го изненадана. — Не е могъл да помогне на баба ти и не може да приеме мисълта, че някой се е спотайвал и те е причаквал и вместо теб е убил нея. Нужно му е да се ядосва на нещо. И защото няма как да си го изкара на теб, че не са те убили, се ядосва за други неща. Не му обръщай внимание.

— Невероятно! — възкликнах искрено.

— О, ходих на вечерен курс по психология — отвърна вампирът Бил Комптън.

Нямаше как да не помисля: „Ловците познават дивеча си“.

— Защо баба би оставила всичко само на мен и нищо за Джейсън?

— Може би някой ден ще разбереш — отвърна той и това ми бе достатъчно.

Тогава Анди Белфльор излезе от къщата и застана на стъпалата, заглеждайки се в звездите, сякаш там щеше да намери някакви улики.

— Комптън! — извика рязко.

Усетих как Бил ме погледна леко изненадан, което за него си беше доста силна реакция.

— Сега вече я оплескахме — рекох ядосана.

— Ти ме защитаваше — каза той. — Опасяваше се, че полицията ще ме заподозре за убийствата на онези жени. Ето защо искаше да се увериш, че са имали контакти и с други вампири. А сега смяташ, че Белфльор ще се опита да хвърли обвинението за смъртта на баба ти върху мен.

— Да.

Той пое дълбоко дъх. Бяхме близо до дърветата около градината, в тъмнината. Анди отново го извика.

— Суки, — обърна се нежно Бил — убеден съм точно колкото теб, че планираната жертва си била ти.

Донякъде беше шокиращо да го чуя от друг.

— Не съм убил онези жени. Така че ако техният убиец е същият, значи не аз съм извършителят. И той ще го разбере, та, макар да е Белфльор.

Тръгнахме обратно към светлината. Щеше ми се нищо от това да не се бе случвало. Искаше ми се всички хора и светлините да изчезнат. До един, включително и Бил. Исках да съм сама у дома с баба и тя да е толкова щастлива, колкото бе последния път, когато я видях.

Беше безполезно и детинско, но въпреки това имах нужда да си го мисля. Така бях завладяна от тази фантазия, че не виждах необходимост да се връщам в реалността, докато наистина не се наложи.

Джейсън изскочи пред мен и ме зашлеви по лицето.

Беше толкова неочаквано и болезнено, че изгубих равновесие, олюлях се и паднах тежко на едното си коляно.

Канеше се отново да се нахвърли върху ми, но Бил неочаквано се озова пред мен, приведе се, готов за скок, и показа зъбите си. Изглеждаше страховито. Сам сграбчи брат ми и го повали на земята и май завря лицето му в земята, за урок.

Анди Белфльор бе направо смаян от тази неочаквана проява на агресия. Но след малко стоеше между нас на ливадата. Погледна Бил и преглътна, но рече непоколебимо:

— Комптън, отдръпни се, той повече няма да я удари.

Бил дишаше дълбоко, опитвайки се да контролира глада си за кръвта на Джейсън. Не можех да чета мислите му, но можех да разчета езика на тялото му. Не можех точно да прочета мислите на Сам, но ми беше ясно, че е страшно ядосан. Брат ми ридаеше. Мислите му бяха объркани и заплетени.

А Анди Белфльор не харесваше нито един от нас и му се искаше да намери начин да ни вкара до един в затвора по една или друга причина.

Изправих се бавно на крака и докоснах удареното място на бузата си, възползвайки се от физическата болка, за да отвлека вниманието си от болката в сърцето си и от ужасната печал, която ме заля. Имах чувството, че тази нощ никога няма да свърши.

 

 

ПОГРЕБЕНИЕТО БЕ НАЙ-ГОЛЯМОТО ЗА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА в община Ренард. Така поне каза свещеникът. Под прекрасното утринно лятно небе баба бе положена непосредствено до мама и татко в семейния ни парцел в старото гробище между къщата на Комптън и бабината.

Джейсън се оказа прав. Сега къщата принадлежеше на мен, заедно с двайсетте акра земя наоколо, както и правата върху полезните изкопаеми под тях. Парите на баба, колкото имаше, бяха разделени поравно помежду ни. Освен това тя бе поставила условие да прехвърля на Джейсън своята половина от жилището на родителите ни, ако искам да получа пълни права върху къщата й. Лесна работа. Не исках никакви пари от брат ми за моята част, макар че адвокатът ме изгледа неразбиращо, когато му го заявих. Джейсън щеше направо да пощръклее, ако спомена нещо за плащане на моя дял, никога не бе приемал за реално, че съм наполовина собственик. И все пак фактът, че баба е оставила цялата къща на мен, си беше голям шок. Явно го е преценила по-добре от мен.

„Слава богу, че имам странични доходи, освен тези от бара!“, замислих се сериозно, опитвайки се да се концентрирам върху нещо различно от загубата. Плащането на данъка върху къщата и земята, плюс поддържането й, за което баба отчасти се бе погрижила, наистина щеше да се отрази сериозно на финансите ми.

— Предполагам, че ще се преместиш — рече Максин Фортънбери, докато чистеше кухнята.

Бе донесла салата с варени яйца и шунка и търкаше наоколо, опитвайки се да бъде полезна, с каквото може.

— Но, скъпа, след случилото се тук… — Пълното лице на Максин помръкна угрижено.

— С тази кухня ме свързват много повече хубави, отколкото лоши спомени — обясних.

— О, колко положителен поглед имаш върху нещата — възкликна тя изненадано. — Суки, ти действително си много по-умна, отколкото хората си мислят.

— Боже, благодаря, госпожо Фортънбери — отвърнах безразлично и ако тя бе доловила това в тона ми, не го показа по никакъв начин. Колко умно!

— Твоят приятел ще дойде ли на погребението? — Едрата, четвъртита Максин бършеше лицето си с кърпа за ръце. За щастие приятелките й бяха изчистили мястото, където намерих баба.

— Моят приятел? А, Бил! Не, не може да дойде.

Тя ме погледна смутено.

— Церемонията ще се състои през деня.

Тя все още недоумяваше.

— Той не може да излезе навън.

— О! Естествено! — тя докосна леко слепоочието си, давайки да се разбере, че е схванала за какво става въпрос. — Ама че съм тъпа. Наистина ли ще се изпържи?

— Е, той твърди така.

— Знаеш ли, толкова съм доволна от речта, която изнесе пред клуба. Това наистина спомогна доста за приемането му от общността.

Кимнах разсеяно.

— Хората са страшно потресени от убийствата, Суки. И се говори, че вампирите са отговорни за тях.

Погледнах я с присвити очи.

— Не си го изкарвай на мен, Суки Стакхаус! Откакто Бил бе така добър да разкаже всички онези интересни събития на срещата на Потомците, повечето хора са на мнение, че той не е способен да извърши такива ужасни деяния спрямо онези жени. Но не одобряват особено някои от гостите му.

Зачудих се какви ли истории се разправяха и потръпнах при мисълта. Стана ми интересно дали има предвид Малкълм, Лиам и Даян, когато говореше за гостите му. Аз също не ги харесах особено и потиснах инстинктивната потребност да ги защитя.

— Вампирите се различават помежду си точно толкова, колкото и хората — отвърнах аз.

— Точно това казах и аз на Анди Белфльор — отвърна тя, кимайки енергично. — Викам му: „Ти по-добре преследвай някой от онези другите, дето не щат да се научат да живеят с нас. А не Бил Комптън, който полага сериозни усилия да се установи“. В обредния дом ми каза, че най-после е оправил кухнята си.

Стоях вторачена в нея. Опитах се да си представя какво ще прави Бил в тази кухня и защо въобще му е необходима.

Тези отвлечени мисли не успяха да ме разсеят и най-после си дадох сметка, че известно време явно ще си поплаквам. Така и стана.

На погребението Джейсън беше застанал до мен, очевидно преодолял изблика си на гняв. Не ме докосна, нито говори с мен. Е, но не ме и удари. Почувствах се страшно сама. Но след това погледнах към склона и си дадох сметка, че целият град скърби заедно с мен. Тесните улички около гробището бяха пълни с коли докъдето погледът ми стигаше. А около шатрата за погребението имаше стотици хора, облечени в черно. Сам беше там и бе в костюм, направо не приличаше на себе си, Арлийн, застанала до Рене, бе сложила рокля на цветя. Лафайет стоеше най-отзад заедно с Тери Белфльор и Чарлси Тутън. Барът сигурно бе затворен. И всички приятелки на баба, които все още можеха да се движат. Господин Норис открито плачеше, поливайки сълзите си със снежнобяла кърпичка. По едрото лице на Максин бе изписана мъка. Докато свещеникът казваше каквото имаше да казва, а ние с Джейсън седяхме сами в неустойчивите сгъваеми столове на мястото, отредено за семейството, усетих как нещо се отдели от мен и се понесе в ефира и разбрах, че независимо какво се е случило с баба, в момента тя си е у дома.

Слава богу, нямах спомен как е минала останалата част от деня — не ми се искаше да си я спомням. Не желаех дори да имам и най-малка идея, че се е случила. Но един момент се бе запечатал в съзнанието ми.

С Джейсън стояхме до масата в трапезарията — някакво временно примирие цареше помежду ни. Посрещахме присъстващите на погребението, повечето от които се постараха доста да не обръщат внимание на синината на бузата ми.

Стояхме там, Джейсън си мислеше как ще пийне нещо, като се прибере, и че няма да му се наложи да ме вижда известно време, след което всичко ще си бъде постарому. Аз си мислех почти същото, с изключение на питието.

Една жена се приближи до нас да изкаже съболезнованията си. Беше от оня тип, дето си врат носа навсякъде, където не им е работа.

— Толкова съжалявам за вас, деца — подхвана тя.

Погледнах я. Убийте ме, не можех да се сетя за името й. Беше методистка. Имаше три големи деца. Но името й просто не ми идваше наум.

— Знаете ли колко ми беше тъжно да ви видя днес двамата там, сами. Толкова много ми напомнихте за майка си и баща си — рече тя, а лицето й се разтегли в маска на съчувствие, което знаех, че е престорено.

Погледнах Джейсън, после нея и кимнах.

— Да — отговорих. Но прочетох мисълта й, преди да я изкаже, при което посърнах.

— Но къде е братът на Адел, вашият прекрасен чичо? Със сигурност е жив, нали?

— Не поддържаме контакт — отвърнах с тон, който би обезкуражил всеки малко по-досетлив от нея.

— Но той е единственият й брат! Вие със сигурност…

Двамата с Джейсън се вторачихме в нея, при което тя най-после се усети и гласът й постепенно заглъхна.

Още няколко души споменаха отсъствието на чичо Бартлет, но ние ясно им дадохме да разберат, че това са семейни въпроси, които не им влизат в работата. На тази жена — как не мога да си спомня името й! — просто й отне повечко време да го схване. Донесе салата, която смятах да изхвърля на боклука, след като си тръгне.

— Ще трябва да му кажем — обади се тихо Джейсън, след като тя се отдалечи.

Заключих съзнанието си — нямах никакво желание да узная какво точно си мисли.

— Ти му се обади — рекох.

— Добре.

Това бе последното, което си казахме до края на деня.