Серия
Истинска кръв (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Living in Dead Dallas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
helyg

Издание:

Шарлейн Харис Мъртви в Далас

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска, първо издание


Посвещавам тази книга на всички онези, които споделиха с мен, че с удоволствие са прочели „Мъртви преди мрак“. Благодаря за подкрепата.

1

Анди Белфльор беше пиян като смок. Необичайно състояние за него — повярвайте ми, познавам всички пияници в Бон Темпс. Работя в бара на Сам Мерлот от няколко години и те просто сами се мъкнат при мен. Но Анди Белфльор — местен жител и детектив от полицейската служба в градчето — се напиваше за първи път при нас. Направо изгарях от любопитство да разбера причината.

Двамата с Анди съвсем не сме приятели, откъдето и да го погледнеш, затова не можех да го попитам направо. Владеех обаче и друг способ за сдобиване с информация, та реших да го използвам. Старая се да не прибягвам до този мой недостатък — или дарба, или както там се нарича умението ми да разбирам неща, които биха могли да окажат влияние върху мен или близките ми, — но понякога любопитството надделява.

Свалих мисловната си защита и се потопих в съзнанието на детектив Белфльор. Защо ли ми трябваше?

Сутринта Анди арестувал някакъв мъж по обвинение за отвличане. Човекът завел десетгодишната си съседка в гората и я изнасилил. Момичето било в болница, а мъжът — в затвора, но нанесените щети били непоправими. Заседна ми буца на гърлото. Това престъпление разчовърка раните от собственото ми минало, а унилият Анди ми стана малко по-симпатичен.

— Анди Белфльор, дай ми ключовете си — обърнах се към него аз.

Той извърна кръглото си лице към мен, гледаше ме с празен поглед. След дълга пауза думите ми най-после проникнаха в замъгления му мозък и той измъкна тежката връзка ключове от джоба на панталона си. Забърках още един бърбън с кола и тикнах чашата под носа му.

— Аз черпя — казах и се запътих към телефона в другия край на бара, за да звънна на Порша, сестрата на Анди. Братът и сестрата Белфльор живееха в огромна, бяла, рушаща се двуетажна сграда — която преди войната трябва да е изглеждала доста внушително, — на най-красивата улица в най-хубавия квартал на Бон Темпс. Всички къщи по „Магнолия Крийк Роуд“ гледаха към парка, през който течеше реката, осеяна тук-там с декоративни пешеходни мостчета. Покрай двата й бряга се виеше асфалтиран път. На „Магнолия Крийк Роуд“ имаше и други стари къщи, но всички изглеждаха в много по-добро състояние от Бел Райв, дома на Белфльор. Къщата бе твърде голяма за доходите на адвокатката Порша и полицая Анди, а парите за поддръжката на такъв имот заедно с прилежащата му земя отдавна вече ги нямаше. Но баба им Карълайн упорито отказваше да я продават.

Порша вдигна след второто позвъняване.

— Порша, обажда се Суки Стакхаус — казах аз на висок глас, опитвайки се да надвикам глъчката в бара.

— На работа ли си?

— Да. Анди е тук. Наквасил се е до козирката. Взех му ключовете. Ще дойдеш ли да го прибереш?

— Анди е прекалил с алкохола? Не е за вярване. Разбира се, идвам след десет минути — обеща тя и затвори.

— Душичка си ти, Суки — изфъфли неочаквано Анди.

Беше пресушил чашата си. Скрих я от погледа му с надеждата да не поръчва повече.

— Благодаря, Анди — отвърнах. — И ти си симпатяга.

— Къде е… гаджето?

— Тук съм — обади се хладен глас и зад гърба на Анди изневиделица се появи Бил Комптън. Усмихнах му се над клюмналата глава на полицая.

Бил беше висок около метър и осемдесет, с кестенява коса и тъмни очи. Имаше широки рамене и мускулести ръце като на човек, вършил тежка физическа работа години наред. Беше работил във ферма заедно с баща си, а после самостоятелно, преди да замине да се сражава във войната. Гражданската война.

— Здрасти, В. Б.! — извика Мика, мъжът на Чарлси Тутън.

Бил вяло му махна за поздрав, а брат ми Джейсън каза: „Добър вечер, Вампире Бил“, с безупречна любезност. Джейсън, който не прие особено радушно Бил в тесния ни семеен кръг, беше обърнал нова страница в поведението си спрямо него. Аз обаче си имах едно наум и не му вярвах особено.

— Бил, голям симпатяга си като за кръвопиец — дълбокомислено каза Анди и се извърна с лице към Бил. Алкохолът влияеше добре на Анди; в трезво състояние категорично отказваше да приеме вампирите като пълноправни членове на американското общество.

— Благодаря — сухо отвърна Бил. — И ти не си зле като за Белфльор. — Той се наведе напред и ме целуна през бара. Устните му бяха студени, също като гласа му. Стряскащо е, но се свиква. Както и с това, че като положиш глава на гърдите му, не чуваш ударите на сърцето му. — Добър вечер, скъпа — тихо поздрави той. Плъзнах през бара чаша японска синтетична кръв, група Б отрицателна. Той я изпи на екс, облиза устни и мигновено поруменя.

— Как мина срещата ти в Шривпорт, скъпи? — попитах.

— Ще ти разкажа по-късно.

Искрено се надявах нощта му да е минала по-леко от деня на Анди.

— Добре. Ще съм ти благодарна, ако помогнеш на Порша да качи Анди в колата си. Ето я, идва — казах и кимнах към вратата.

Този път Порша не носеше обичайната си професионална униформа, състояща се от пола, блуза, сако, чорапогащник и обувки с нисък ток. Беше облечена в протрити джинси и раздърпан пуловер. Порша имаше същата едра фигура като брат си, само дето кестенявата й коса беше дълга, гъста и лъскава. Поддържаше я винаги в безупречно състояние — сигурен признак, че мис Белфльор няма никакво намерение да се предава. Тя уверено си проправи път през шумната навалица.

— Да, здравата се е наквасил, миличкият — каза тя и огледа брат си от глава до пети. Старателно се опитваше да не обръща внимание на Бил, който я караше да се чувства като на тръни. — Не му се случва често. Трябва да е имал сериозна причина.

— Порша, Бил може да го занесе до колата ти — казах аз. Анди беше по-висок и по-пълен от сестра си и със сигурност щеше да й дойде тежичък.

— И сама ще се справя — отсече тя, упорито отказвайки да погледне към Бил. Той се ококори от изненада.

Порша подхвана брат си през кръста и се опита да го повдигне от стола, но Анди стоеше като закован на мястото си. Тя се огледа за Сам Мерлот, собственика на бара, който беше дребен и слаб на външен вид, но много силен.

— Сам помага зад бара в кънтри клуба тази вечер. Имат някакво парти — обадих се аз. — Нека Бил да удари едно рамо, а?

— Добре — хладно отвърна адвокатката и забоде поглед в полирания дървен тезгях. — Много благодаря.

Само след секунди Бил вече вървеше към вратата с отпуснатия Анди на гръб. Мика Тутън побърза да му отвори и Бил се запъти към паркинга.

— Благодаря, Суки — каза Порша. — Сметката му оправена ли е?

Кимнах.

— Добре тогава — отвърна тя и тупна с длан по тезгяха за довиждане. По пътя към изхода й се наложи да изслуша цяла тирада добронамерени съвети.

Та ето как стана така, че старият „Буик“ на Анди Белфльор остана на паркинга пред „Мерлот“ през цялата нощ. Анди бил толкова погълнат от мрачните си мисли, че забравил да заключи колата, когато слязъл от нея, за да отиде в бара. Но се кълнеше, че тогава буикът е бил празен.

По някое време между осем вечерта, когато детективът пристигна в „Мерлот“, и десет часа на другата сутрин, когато аз се появих на работа, колата на Анди се беше сдобила с нов пътник.

Пътник, който щеше да причини сериозни главоболия на полицая.

Защото беше мъртъв.

 

 

Самата аз се озовах там съвсем непредвидено.

След нощната смяна предишния ден трябваше да се появя отново на работа чак вечерта. Но Бил ме помоли да заместя някоя от колежките си, защото искаше да го придружа до Шривпорт, а Сам нямаше нищо против. Попитах приятелката ми Арлийн дали иска да вземе моята смяна. По график й предстоеше почивен ден, но вечер бакшишите бяха повече и тя веднага се съгласи да ме замести в пет следобед.

Анди искал да прибере колата си рано сутринта, но махмурлукът още го мъчел и нямал сили да увещава Порша да го докара до „Мерлот“, още повече че барът е в обратна посока на полицейското управление. Тя му казала, че ще го вземе от работа по обяд, ще дойдат да хапнат в „Мерлот“ и тогава ще може да си вземе колата.

Така буикът и неговият безмълвен пасажер постояха на паркинга — в очакване да бъдат открити — малко по-дълго, отколкото трябваше.

Успях да поспя цели шест часа, така че се чувствах доста свежа. Да поддържаш любовна връзка с вампир, не е лесна работа; налага се да пожертваш част от нощния си сън. Бил изчака да затворим бара и ме заведе у тях около един след полунощ. Взехме гореща вана заедно, после правихме и други неща, но успях да си легна малко след два и станах почти в девет. По това време Бил отдавна се беше прибрал в ковчега си.

На закуска изпих огромно количество вода и портокалов сок и глътнах няколко таблетки витамини и желязо. Наложи се да въведа този режим, откакто Бил се появи в живота ми и внесе в него (заедно с любовта, вълнението и забавленията) постоянната опасност от анемия. Захлаждаше се, слава богу, така че си сложих жилетка и черния панталон от служебната ми униформа — обличахме ги, когато беше твърде студено за шорти, — и се настаних на верандата на Бил. Бялата ми тениска имаше бродиран надпис „Бар Мерлот“ отпред на гърдите.

Докато разлиствах сутрешния вестник, част от съзнанието ми отбеляза факта, че тревата вече не расте толкова бързо, а листата започват да падат. Училищното футболно игрище щеше да изглежда съвсем прилично в петък вечерта.

Лятото в Луизиана, дори и в северна Луизиана, си тръгва с голяма неохота. Есента настъпва колебливо, сякаш всеки момент е готова да си тръгне и да отстъпи място на нетърпимите юлски жеги. Но тази сутрин аз веднага забелязах, че лятото си отива. Есента и зимата означаваха по-дълги нощи, повече време с Бил, повече часове сън.

Именно поради тази причина пристигнах на работа в чудесно настроение. Буикът стоеше сам-самичък пред бара и аз веднага се сетих за изненадващия запой на Анди от предишната вечер. Зачудих се как ли се чувства горкият човечец днес и неволно се усмихнах. Точно преди да завия зад ъгъла, за да оставя колата на служебния паркинг, забелязах, че задната врата на буика е леко открехната. Тоест, лампичката в купето е светила цяла нощ и вероятно е изтощила акумулатора. Анди щеше да се ядоса, да влезе в бара, за да извика „Пътна помощ“ или да моли някого да го изтегли… Спрях колата си и се измъкнах навън, без да гася двигателя. Напразен оптимизъм, както се оказа впоследствие.

Бутнах вратата, но тя не помръдна. Притиснах тялото си върху нея, очаквайки да чуя познатото изщракване, ала вратата просто не поддаваше. Започнах да се изнервям и рязко я отворих, за да видя какво й пречи. Отвътре се разнесе такава воня, че очите ми се насълзиха. Ужасяваща смрад. Сърцето ми се сви; познавах тази миризма. Притиснах ръка към устата си и надникнах вътре.

— Майчице мила! — изхълцах. — По дяволите! — Лафайет, единият от готвачите в „Мерлот“, лежеше свит на задната седалка. Гол. Именно неговият тънък чернокож крак с лакирани в червено нокти пречеше на вратата да се затвори и именно от неговия труп се разнасяше смрад до небесата.

Отстъпих рязко назад, метнах се в колата и паркирах зад бара, натискайки клаксона с всичка сила. Сам дотича през служебния вход с престилка около кръста. Угасих двигателя, без дори да съзнавам какво правя, изхвърчах от колата и се вкопчих в шефа си като пиявица.

— Какво се е случило? — тревожно попита той. Наведох се назад да го видя. Сам е дребничък и не е нужно много време да го огледа човек от глава до пети. Златисточервеникавата му коса блестеше на утринното слънце, а дълбоките му сини очи излъчваха загриженост.

— Лафайет! — промълвих аз и заплаках. Нелепа, глупава и напълно безполезна реакция от моя страна, но сълзите сами се отрониха от очите ми. — Мъртъв е, в колата на Анди Белфльор.

Сам ме придърпа към себе си и здраво ме прегърна.

— О, Суки, съжалявам, че е трябвало да го видиш — каза той. — Ела, ще се обадим на полицията. Горкичкият Лафайет.

За да работиш в кухнята на „Мерлот“, не е нужно да си кулинарен магьосник. Предлагат се няколко вида сандвичи и пържени картофи, затова и текучеството при готвачите е голямо. Но за моя изненада, Лафайет се задържа по-дълго от останалите. Беше гей и изобщо не го криеше; обичаше да се конти, да носи грим и да си лакира ноктите. Хората в Северна Луизиана нямаха нищо общо със свободомислещото население на Ню Орлиънс, така че на цветнокож гей като Лафайет едва ли му е било леко. Но въпреки (или благодарение на) тези трудности той беше весел, дяволит, умен и готвеше съвсем прилично. Топеше кюфтетата в специална марината и хората редовно си поръчваха сандвич с кюфте „Лафайет“.

— Той имаше ли семейство наблизо? — попитах аз Сам, след като смутено се отдръпнах от прегръдката му и тръгнахме към офиса му.

— Имаше братовчед — отвърна Сам, докато набираше 911. — Ало, обаждам се от бар „Мерлот“ на „Хамингбърд Роуд“ — каза той на диспечера. — Искам да съобщя за мъртвец в автомобил. Да, на паркинга отпред. А, вероятно ще искате да уведомите и Анди Белфльор. Колата е негова.

От другия край на линията се разнесе тревожно квичене, което дори аз успях да чуя от мястото си.

Даниел Грей и Холи Клиъри — сервитьорките от сутрешната смяна — влязоха през задната врата, заливайки се от смях. Двете бяха разведени млади жени на около двайсет и пет и приятелки от детинство, които изглеждаха много доволни от работата си, защото прекарваха времето си заедно. Петгодишният син на Холи ходеше на детска градина, а Даниел имаше седемгодишна дъщеря и съвсем малко момченце, което в работно време оставяше у майка си. Макар да бяхме почти връстници, аз така и не успях да се сближа с тях, тъй като те двете изглеждаха напълно погълнати една от друга.

— Какво се е случило? — попита Даниел при вида на угрижената ми физиономия. Усмивката незабавно изчезна от изпъстреното й с лунички лице.

— Какво прави колата на Анди отпред? — попита Холи.

Спомних си, че двамата с Анди бяха гаджета по едно време. Холи имаше великолепна кожа и къса руса коса, която се спускаше около лицето й като стръкове увехнали маргаритки. — Да не е спал там нощес?

— Не — отвърнах. — Не той.

— А кой тогава? — учуди се Холи.

— Лафайет е вътре.

— Анди е позволил на черен педал да нощува в колата му? — попита тя. Малко е цапната в устата.

— Какво му се е случило? — полюбопитства Даниел, по-умната от двете.

— Не знаем — отвърна Сам. — Полицията ще дойде всеки момент.

— Да не би да искате да кажете, че е мъртъв? — плахо предположи Даниел.

— Да — отвърнах аз. — Точно това искаме да кажем.

— Но барът трябва да отвори след час! — разтревожи се Холи и подпря ръце върху закръглените си хълбоци. — Какво ще правим сега? Ако полицията ни позволи да отворим, кой ще работи в кухнята? Клиентите ще искат да обядват.

— Ами да се подготвим тогава, за всеки случай — каза Сам. — Макар че едва ли ще успеем да отворим за обяд. — Той влезе в офиса си, за да звънне на готвачи, които да заместят убития.

Захванахме се с обичайните си задължения, сякаш Лафайет всеки момент щеше да влезе и да започне да разправя за поредното парти, на което е бил предишната вечер.

Отвън се разнесе вой на сирени и на паркинга една след друга взеха да прииждат полицейски коли.

Докато наредим столовете около масите и подготвим резервни комплекти прибори, увити в салфетки, полицаите влязоха в бара.

„Мерлот“ се намира извън пределите на града, така че случаят щеше да се поеме от окръжния шериф Бъд Диърборн. Бъд, добър приятел на баща ми. Той имаше прошарена коса, тъмнокафяви очи и физиономия като на пекинез. Веднага щом прекрачи предната врата на бара, аз забелязах, че е обут с тежки ботуши и носи широкопола шапка. Сигурно бе извикан направо от фермата му. Придружаваше го Елси Бек, единственият полицай афроамериканец в целия окръг. Елси беше толкова черен, че бялата му риза направо светеше от контраста с кожата му. Изглеждаше безупречно — костюм, вратовръзка и лъснати до блясък обувки.

Бъд и Елси… Липсваше само третият от групата. Бях готова да се обзаложа, че Майк Спенсър — приятел на шерифа, окръжен следовател при смъртни случаи и собственик на погребална агенция — е вече на паркинга и точно в този момент констатира смъртта на горкичкия Лафайет. Бъд, Елси и Майк движеха делата на целия окръг.

Пръв се обади Бъд Диърборн.

— Кой откри тялото?

— Аз.

Бъд и Елси направиха лек завой като по команда и се запътиха към мен.

— Сам, може ли да използваме офиса ти? — попита Бъд и без да чака отговор, ми кимна да ги последвам.

— Разбира се, заповядайте — хладно отвърна моят шеф. — Суки, добре ли си?

— Аха — смотолевих неубедително, но Сам, така или иначе, с нищо не можеше да ми помогне, та нямаше смисъл да си навлича неприятности. Бъд ми направи знак да седна, но аз отказах. Шерифът, естествено, избра за себе си креслото на Сам, а Елси се настани на един посетителски стол с раздърпана тапицерия.

— Кажи ни кога за последен път видя Лафайет жив — започна Бъд.

Замислих се.

— Вчера имаше почивен ден — казах. — На работа беше Антъни. Антъни Боливар.

— Този пък кой е? — сбърчи чело Елси. — Името му не ми говори нищо.

— Приятел на Бил. Минаваше през града и си търсеше работа. Имаше нужния опит. — Антъни беше работил в закусвалня по времето на Великата депресия.

— Искаш да кажеш, че готвачът на аламинутите в „Мерлот“ е вампир?

— И какво от това? — попитах. Усещах как устните ми се стягат, а веждите ми се събират, и знаех, че отстрани изглеждам ядосана. Полагах огромно усилие да не чета мислите им и да не се забърквам в тази история, но това се оказа трудна задача. Бъд Диърборн беше неутрален, но мислите на Елси светеха като фар в мрака. Точно в този момент излъчваше отвращение и страх.

В месеците преди да срещна Бил и да разбера, че той е във възторг от този мой недостатък — или дарба според него, — правех всичко възможно да убедя и себе си, и всички останали, че не мога да „чета“ мисли. Но откакто Бил ме измъкна от клетката, в която сама се бях напъхала, непрекъснато се упражнявах и експериментирах, а той не спираше да ме окуражава. Той смяташе, че съм облякла в думи всичко онова, което съм усещала години наред. Някои хора, като Елси, изпращаха постоянен сигнал — ясен и силен. Но мнозинството бяха като Бъд — излъчваха сигнали на пресекулки. Според мен това зависеше от силата на емоциите им, от яснотата на мислите им, та дори и от времето. Някои хора бяха толкова непроницаеми, че изобщо не можех да достигна до мислите им; добивах представа единствено за настроението им и толкова.

Установих, че ако докосвам хората, чието съзнание се опитвам да отключа, картината става много по-ясна; като да се сдобиеш с кабел, след като си имал само антена. Нещо повече — ако „изпращам“ на човека отсреща успокояващи образи, мога да проникна в мозъка му с поразителна лекота.

Най-малко от всичко исках да прочета мислите на Елси Бек, но сякаш спонтанно добих пълна представа за дълбоко суеверната му реакция на новината, че в „Мерлот“ работи вампир; за отвращението му към мен — жената, която излиза с вампир; за дълбокото му убеждение, че явният гей Лафайет е позорно петно върху цялата афроамериканска общност. Елси смяташе, че някой трябва да е имал зъб на Анди Белфльор, за да напъха труп на чернокож хомосексуалист в колата му. Елси се чудеше имал ли е Лафайет СПИН и можеше ли вирусът да проникне някак в тапицерията на седалките. Накрая Елси мислено заключи, че ако колата беше негова, би я продал веднага.

Ако бях докоснала Елси, вече щях да знам не само телефонния му номер, но и гръдната обиколка на жена му.

Бъд Диърборн ме гледаше някак странно.

— Казахте ли нещо? — попитах аз.

— Казах, да. Попитах дали Лафайет не е наминавал насам снощи. Не е ли идвал да пийне нещо?

— Не съм го виждала. — Замислих се и установих, че аз всъщност никога не съм виждала Лафайет да пие. За пръв път осъзнах, че обедната тълпа клиенти беше смесена, но вечер в бара почти никога не влизаха чернокожи.

— Знаеш ли къде е прекарвал свободното си време?

— Нямам представа. — Лафайет винаги разказваше историите си с измислени имена, за да пази анонимността на невинните. Така де, на виновните.

— Кога го видя за последно?

— Мъртъв, в колата.

Бъд с раздразнение поклати глава.

— Жив, Суки!

— Ами… момент да се сетя… преди три дни, ако не се лъжа. Беше все още тук, когато започна смяната ми. Поздравихме се. А, да, разправяше, че ходил на някакво парти. — Опитах се да си спомня точните му думи. — Каза, че бил в някаква къща, в която се организирали всякакви сексуални извращения.

Двамата мъже зяпнаха от изненада.

— Е, така каза той. Нямам представа доколко е истина. — Веднага си представих лицето на Лафайет, когато споделяше с мен тази тайна, и престорено свенливия начин, по който притискаше пръст към устните си в знак, че няма намерение да назовава нито мястото, нито участниците.

— Не ти ли хрумна, че трябва да информираш някого за това? — Бъд Диърборн изглеждаше шокиран до дъното на душата си.

— Било е частно парти. Защо трябва да разправям за него на когото и да било?

Но подобни забавления нямаха място в тяхната околия. И двамата продължаваха да ме гледат като поразени от мълния.

— Лафайет спомена ли нещо за използване на наркотици по време на тези… хм… събирания? — процеди Бъд през стиснати устни.

— Не, нямам такъв спомен.

— Това… парти… в дома на бял ли е било, или на черен?

— На бял — отвърнах и веднага съжалих. Трябваше да кажа, че не знам.

Лафайет беше изключително впечатлен от този дом — но не от размерите или разкоша в обзавеждането. Кое точно го бе поразило така силно? Наистина нямах представа — все пак Лафайет беше израснал в бедност и така си отиде от този свят. Със сигурност обаче ставаше въпрос за дом на бял човек, защото каза: „А какви портрети имаше по стените! Бели като лилии и ухилени като алигатори“. Не споделих това с полицаите, а и те не попитаха нищо повече по този въпрос.

След като им обясних защо колата на Анди остана на паркинга през нощта, излязох от офиса на Сам и отидох зад бара. Не исках да гледам какво става отвън, а клиенти нямаше, защото полицията беше блокирала пътя към „Мерлот“.

Сам бършеше праха от рафтовете с бутилки, а Холи и Даниел седяха на една от масите в сектора за пушачи. Даниел пушеше цигара.

— Е, как мина? — попита Сам.

— Нищо особено. Не им хареса, че Антъни работи тук, и останаха потресени, като им казах за партито на Лафайет. Ти чу ли го, като ми се фукаше оня ден? За онази оргия?

— Аха, той и на мен ми разказа. Голямо събитие трябва да е било за него. Ако изобщо е истина.

— Смяташ, че Лафайет си го е съчинил?

— Ами, честно казано, населението в Бон Темпс едва ли се спуква да си организира междурасови бисексуални оргии — отвърна той.

— А може би никога не са те канили, затова приказваш така — многозначително отбелязах аз. Запитах се дали всъщност знам какво наистина се случва в нашето малко градче. От всички жители на Бон Темпс единствено аз можех да узная всички подробности, стига да пожелаех. — Права ли съм?

— Права си — подсмихна се Сам, докато забърсваше с кърпа бутилка уиски.

— Предполагам, че и моята покана се е загубила някъде, преди да стигне до пощенската ми кутия.

— Мислиш ли, че Лафайет може да се е върнал тук снощи, за да ни разкаже още нещо за това парти?

Свих рамене.

— Може просто да е имал среща с някого на паркинга. В крайна сметка, всички знаят къде е „Мерлот“. Той взе ли си чека със заплатата? — Вчера бе ден за заплати.

— Не. Може и за това да е дошъл. Мислех да му платя на следващия ден. Днес.

— Чудя се кой ли е поканил Лафайет на онова парти.

— Добър въпрос.

— Допускаш ли, че може да е бил толкова тъп, та да тръгне да изнудва някого?

Сам взе да търка тезгяха с чиста памучна кърпа. Не че имаше нужда — плотът блестеше от чистота, — но той просто си търсеше занимание.

— Не мисля — отвърна след кратък размисъл. — Но определено не е трябвало да канят точно него. Голямо плямпало беше. Не само че ни каза за това парти — а съм сигурен, че са го предупредили да си държи езика зад зъбите, — но нищо чудно да е очаквал и нещо повече от… хм, участниците, отколкото позволяват правилата.

— Като например да завърже приятелство с тях? Да им праща въздушни целувки пред хората?

— Нещо такова.

— Предполагам, че когато спиш с някого или го гледаш как прави секс, се чувстваш равнопоставен, малко или много — колебливо добавих аз, тъй като ми липсваше опит в тази област, но Сам закима утвърдително.

— Най-голямото желание на Лафайет беше хората да го приемат безрезервно — каза той и беше напълно прав.