Шарлейн Харис
Мъртви преди мрак (9)

9.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН, ПО ЗАЛЕЗ-СЛЪНЦЕ, ЗАПОЧНАХ ДА се приготвям. Бил бе казал, че ще отиде да се нахрани, преди да тръгнем, и макар това да ме разстрои, трябваше да се съглася, че е логично. Освен това се оказа прав за това как ще се чувствам след малката интимна „витаминна“ добавка от предходната вечер. Бях повече от добре, доста силна, изключително жизнена, умът ми сечеше като бръснач и колкото и да бе странно, се усещах красива.

Какво ли да облека за моето лично интервю с вампир? Не исках да оставям впечатление, че се опитвам да бъда секси, но не ми се искаше да изглеждам и глупаво в безформен чувал. И както в много случаи, дънките се оказаха добър вариант. Избрах бели сандали и светлосиня тениска с дълбоко извито деколте. Не я бях обличала откакто започнах да излизам с Бил, защото разкриваше следите от ухапвания. Но си дадох сметка, че едва ли има кой знае какво повече да се добави след заявлението на Бил, че съм негова. Спомних си за полицая, който миналия път провери шията ми, така че пъхнах един шал в чантата си. Помислих още малко и добавих сребърна огърлица. Сресах косата си, която изглеждаше доста по-светла, и я оставих пусната.

Бил почука на вратата точно когато мисълта, че е с друга, започваше вече сериозно да ме измъчва. Отворих му и двамата се загледахме един в друг за минута. Цветът на устните му бе по-наситен от обикновено. Значи го бе направил. Прехапах устни да не кажа нещо.

— Променила си се — обади се първи той.

— Мислиш ли, че някой друг ще забележи? — попитах с надеждата, че няма.

— Не зная.

Подаде ми ръка и тръгнахме към колата. Отвори ми вратата. Докато влизах, го докоснах леко. Стегнах се.

— Какво има? — попита след малко.

— Нищо — отвърнах, опитвайки се да звуча нормално.

Седнах на предната седалка до шофьора и забих поглед право пред себе си. Дадох си сметка, че със същия успех можеше да ме е яд на кравата, от която са му направили хамбургер. Но сравнението някак не вървеше.

— Миришеш различно — рекох няколко минути след като бяхме излезли на магистралата.

Не си бяхме продумали известно време.

— Сега знаеш как ще се почувствам, ако Ерик те докосне — каза. — Но мисля, че ще е дори още по-зле, защото на него ще му е приятно да те докосва, докато аз не се насладих кой знае колко от храната си.

Прецених, че това не беше напълно вярно — аз винаги изпитвах удоволствие от храната дори да не ми бяха сервирали любимото ястие. Но все пак оцених жеста.

Не говорихме много. И двамата бяхме обезпокоени какво ни предстои. Уви, твърде скоро паркирахме пред „Вамптазия“, този път отзад. Докато Бил държеше вратата отворена, аз трябваше да се преборя с импулса да се хвана здраво за седалката и да откажа да сляза. Веднъж съумяла да се убедя да се покажа, трябваше да положа усилие да преодолея силното желание да се скрия зад него. Издадох нещо като въздишка, хванах го под ръка и двамата се отправихме към вратата, сякаш отивахме на парти, което бяхме чакали с нетърпение.

Бил ме погледна одобрително. Противопоставих се на желанието да му се навъся.

Той почука на металната врата с надпис „Вамптазия“. Намирахме се на алеята за доставки, която минаваше зад магазините към малкия мол, разположен по дължина. Имаше още няколко автомобила, паркирани отзад, сред които и червеното спортно кабрио на Ерик. Всички коли бяха от скъпи по-скъпи. Нямаше да видиш вампир да кара „Форд фиеста“ примерно.

Бил почука — три бързи и два бавни удара. Тайното вампирско почукване, предполагам. Сигурно щеше да ми се удаде шанс да науча и тайното здрависване.

Отвори ни красивата руса жена вампир, онази, която бе на масата на Ерик предния път, когато дойдох в бара. Тя отстъпи и ни пусна да влезем, без да каже нищо.

Ако Бил бе човек, би възразил колко силно стискам ръката му.

Жената се оказа пред нас по-бързо, отколкото можех да проследя с поглед, от което трепнах неволно. Бил, разбира се, въобще не бе изненадан. Тя ни поведе през склада, смущаващо подобен на този в „При Мерлот“, после по един тесен коридор. Влязохме през вратата вдясно.

Присъствието на Ерик преизпълваше малката стая. Бил не коленичи да целуне пръстена му, но се поклони доста дълбоко. В стаята имаше още един вампир — бармана Дългата сянка, който тази вечер изглеждаше в чудесна форма, облечен с потник и анцуг, и двете в тъмнозелено.

— Бил, Суки — поздрави ни Ерик. — Познавате Дългата сянка. Суки, спомняш си Пам. — Пам бе русокосата. — А това е Брус.

Брус беше човек. Най-изплашеният човек, когото бях виждала някога. Доста добре го разбирах. Червендалест мъж на средна възраст, с оредяваща тъмна коса, преметната на неестествени вълни от едната страна на темето му до другата. Беше бузест и с малка уста. Носеше хубав бежов костюм, бяла риза и вратовръзка на кафяви и тъмносини мотиви. Целият бе вир-вода. Седеше на обикновен стол срещу бюрото. Ерик, естествено, заемаше шефското място. Пам и Дългата сянка стояха до стената срещу него, точно до вратата. Бил застана до тях, но когато тръгнах да се присъединя към него, Ерик се намеси.

— Суки, изслушай Брус.

Застанах зяпнала за миг срещу Брус в очакване да каже нещо, докато не разбрах какво има предвид Ерик.

— Какво точно трябва да слушам? — попитах, съзнавайки, че гласът ми звучи язвително.

— Някой е присвоил около шейсет хиляди долара от нас — обясни Ерик.

Боже мили, някой бе подписал смъртната си присъда.

— И вместо да подлагаме всичките си служители хора на смърт или мъчение, решихме, че може би ти би могла да надникнеш в съзнанието им и да ни кажеш кой го е сторил — изрече „смърт или мъчение“ така спокойно, както аз произнасям „пъпка или Милуоки“.

— И какво ще направиш след това? — попитах. Ерик изглеждаше изненадан.

— Който го е направил, ще ни върне парите — отвърна той простичко.

— И после?

Той присви големите си сини очи и заби поглед в мен.

— После? Ако разполагаме с доказателство за престъплението, ще предадем виновника на полицията — обясни спокойно.

Лъжец, лъжец, долнопробен лъжец.

— Нека се споразумеем, Ерик — казах, без да си правя труда да се усмихвам. Номерът с чара не минаваше пред него, а и явно бе далеч от каквото и да било желание да ми скочи. Засега.

Той се усмихна снизходително.

— За какво точно, Суки?

— Ако ти действително заведеш виновника в полицията, аз ще ти помогна пак, когато поискаш.

Ерик повдигна вежда.

— Да, зная, че така или иначе, най-вероятно ще трябва да го направя. Но няма ли да е по-добре, ако дойда по своя воля, ако сме с добри намерения един към друг?

По цялото ми тяло изби пот. Не можех да повярвам, че се пазаря с вампир.

Ерик май се замисли върху това. Изведнъж се озовах в мислите му. Мислеше си, че е способен да ме накара да направя каквото си поиска, където си поиска и когато си поиска просто като заплаши Бил и някой човек, когато обичам. Но искаше да живее сред хората, да спазва закона според възможностите си и преди всичко да запази отношенията си с нашия вид, доколкото това е възможно. Не искаше да убива никого, ако не му се налага.

Внезапно сякаш се озовах в яма със змии — студени, смъртоносни змии. Бе само проблясък, нещо като фрагмент от съзнанието му, но ми даде възможност да съзра една съвсем друга реалност.

— Освен това, — добавих бързо, преди да установи, че съм била в съзнанието му — доколко си сигурен, че крадецът е човек?

Пам и Дългата сянка изведнъж се размърдаха, но Ерик им заповяда да стоят мирно.

— Това е интересна идея — рече. — Пам и Дългата сянка са ми партньори в бара и ако никой от хората не е виновен, предполагам, ще трябва да се вгледаме в тях.

— Просто предположение — отвърнах кротко, а Ерик ме погледна с леденосините си очи на същество, което едва си спомня какво е човечност.

— Започни веднага с този мъж — заповяда той. Коленичих до Брус, опитвайки се да реша как да подходя. Никога не се бях опитвала да придавам тържественост на нещо толкова несигурно. Докосването би помогнало, директният контакт улеснява предаването. Поех ръката му, но го намерих за прекалено лично (и потно), затова повдигнах маншета му и го хванах за китката. Вгледах се в малките му очи.

„Не съм вземал парите, кой ги е взел, кой луд би ни изложил на такава опасност, какво ще прави Лилиан, ако ме убият, и Боби и Хедър, защо ли въобще се захванах да работя за вампири, беше си чиста проба алчност и сега си плащам за това… Господи, никога повече няма да работя за тези ненормалници, как би могла тази лудата да разбере кой е взел шибаните пари, защо не ме пусне, какво е тя, дали също е вампир, или някакъв демон, очите й са толкова странни, трябваше да разбера по-рано, че парите липсват, и да открия кой ги е взел, преди дори да спомена нещо на Ерик…“

— Ти ли взе парите? — попитах, макар вече да бях сигурна, че зная отговора.

— Не — простена Брус, потта се стичаше по лицето му, а мислите и реакцията потвърдиха това, което вече бях чула.

— Знаеш ли кой го направи?

— Ще ми се да знаех.

Изправих се, обърнах се към Ерик и поклатих отрицателно глава.

— Не е той — изрекох.

Пам изведе горкия Брус и въведе следващия за разпит.

Бе една от сервитьорките, облечена в черна влачеща се дреха с широко отворено деколте, рошава, с небрежно пусната светлорижа коса. Естествено, работата във „Вамптазия“ си беше мечта на всеки вампфен. А това маце демонстрираше, че се радва на всякакви служебни облаги. Чувстваше се достатъчно самонадеяна да се ухили на Ерик и достатъчно лекомислена да дръпне дървения стол и да кръстоса крака като Шарън Стоун. Изненада се да види непознат вампир и нова жена в стаята. Не остана никак доволна от моето присъствие, макар че при вида на Бил си облиза устните.

— Здравей, скъпи — поздрави тя Ерик, а аз прецених, че й липсва каквото и да било въображение.

— Джинджър, отговори на въпросите на тази жена — каза Ерик. Гласът му прозвуча като каменна стена — равен и суров.

Джинджър, изглежда, проумя, че не е време за закачки. Прибра колене, постави ръце на кръста и се престори, че седи сериозно.

— Да, господарю — отвърна тя, а аз имах чувството, че ще повърна.

Тя ми махна повелително с ръка, сякаш казва: „Давай, драга служителко на вампирите“. Посегнах за ръката й, но тя я блъсна.

— Не ме докосвай! — изсъска през зъби. Реакцията й бе толкова крайна, че сред вампирите се надигна напрежение. Усетих, че атмосферата в стаята се обтегна.

— Пам, дръж Джинджър да не мърда — нареди Ерик. Пам тихо се появи зад стола на жената, приведе се и я притисна към облегалката. Джинджър се опита да се съпротивлява, размята глава насам-натам, но русата я държеше така здраво, че дори не успя да мръдне. Пръстите ми обгърнаха китката й.

— Ти ли взе парите? — попитах и се вторачих в кафявите й очи.

Тя изпищя. После още веднъж — по-продължително и по-високо. Започна да ме кълне. Слушах хаоса в миниатюрния й мозък, все едно бродиш из бомбардиран терен.

— Тя знае кой го е направил — обърнах се към Ерик, Джинджър млъкна, макар че хлипаше. — Но не може да каже името. Той е пил от нея — докоснах белезите по шията й, сякаш имаше нужда от онагледяване. — Сякаш по принуда — съобщих, след като опитах отново. — Тя не е в състояние дори да го опише.

— Хипноза — уточни Пам. Заради близостта до уплашеното момиче зъбите й се показаха. — Силен вампир.

— Доведи най-близката й приятелка — предложих. Джинджър вече трепереше като лист и в ума й се въртяха неща, които се бе заставила да не си спомня, но сега те напираха да излязат от мястото, където ги бе заключила.

— Тя да остане ли, или да излезе? — попита ме Пам.

— По-добре да излезе. Само ще уплаши някой друг.

Бях толкова увлечена да използвам открито странните си способности, че не поглеждах Бил. Имах чувството, че ако го погледна, силите ми ще отслабнат. Знаех къде е и че двамата с Дългата сянка не са помръдвали, откакто разпитът започна.

Пам замъкна навън тресящата се Джинджър. Не зная какво направи с нея, но се върна с друга сервитьорка, облечена в същите дрехи. Името й бе Белинда, бе по-възрастна и по-разсъдлива. Имаше кестенява коса, очила и най-секси издадените устни, които някога бях виждала.

— Белинда, с кой вампир се вижда Джинджър? — попита Ерик спокойно, след като я поставиха да седне на стола, а аз имах допир с нея.

Сервитьорката бе достатъчно съобразителна да приеме безропотно ситуацията и достатъчно интелигентна да си даде сметка, че трябва да отговори честно.

— С всеки, който би я пожелал — отговори директно Белинда.

Видях образ в съзнанието й, но тя трябваше да мисли за името.

— Кой от присъстващите? — попитах изведнъж и получих името.

Потърсих с очи и преди да успея да си отворя устата, той се нахвърли отгоре ми. — Дългата сянка. Прескочи стола, на който седеше Белинда, стоварвайки се върху мен, а аз се приведох към нея. Прекатури ме назад върху бюрото на Ерик и само вдигнатите ми ръце ме предпазиха зъбите му да не се впият в гърлото ми и да го разкъсат. Ухапа жестоко ръката ми до рамото. Нададох писък или поне се опитах и той прозвуча като давене, защото почти нямах въздух от удара.

Умът ми отчиташе само едрото тяло върху мен, болката в ръката и страха. Не бях толкова изплашена, когато Ратрей се опитаха да ме убият, докато едва не предусетих края си. Дадох си сметка, че за да ме спре да не кажа името, Дългата сянка е готов да ме убие на мига. Виждах кафявите му очи — широко отворени, обезумели, ледени. Изведнъж помръкнаха и станаха безизразни. Кръв бликна от устата му, потече по ръката ми в отворената ми уста. Задавих се. Отпусна хватката и падна върху мен по очи. Лицето му започна да се сбръчква, очите му се облещиха. Кичур от гъстата му черна коса се разпиля по лицето ми.

Бях парализирана от ужас. Нечии ръце ме хванаха за раменете и започнаха да ме теглят изпод разпадащия се труп. Заритах, за да се измъкна по-бързо.

Не миришеше на нищо, но имаше слуз, черна и точеща се. Изпитах неописуем ужас и отвращение от необикновената трансформация. От гърба на Дългата сянка стърчеше кол. Ерик стоеше и наблюдаваше като всички останали, но държеше дървен чук. Зад мен беше Бил, който ме бе издърпал. Пам бе до вратата, хванала здраво Белинда за ръката. Сервитьорката изглеждаше толкова вцепенена, колкото навярно бях аз самата.

Дори слузта започна да изчезва, превръщайки се в дим. Всички гледахме замръзнали, докато от Дългата сянка не остана абсолютно нищо. Само на мокета остана следа като от изгорено.

— Ще трябва да смените килима — обадих се съвсем неочаквано. Честен кръст, не можех да понеса повече тази тишина.

— По устата ти има кръв — рече Ерик.

Зъбите на вампирите бяха напълно излезли. Всички бяха особено превъзбудени.

— Кръвта му потече върху мен.

— Попадна ли в гърлото ти?

— Вероятно. Какво означава това?

— Ще видим — намеси се Пам. Гласът й прозвуча мрачно и дрезгаво. Оглеждаше Белинда по начин, който определено би ме обезпокоил, но на сервитьорката очевидно й допадаше. — Обикновено, — продължи Пам, а очите й бяха върху устните на жената — ние пием от хората, а не обратното.

Ерик ме гледаше с интерес, подобен на интереса на Пам към Белинда.

— Как ти се струва всичко сега, Суки? — По нежния му глас никой не би допуснал, че току-що е екзекутирал стар приятел.

Как ми се струва всичко в момента? По-ярко. Звуците бяха по-ясни, чувах много по-добре. Искаше ми се да се обърна и да погледна Бил, но се страхувах да отделя поглед от Ерик.

— Е, ние с Бил ще тръгваме — казах, сякаш това бе единственият възможен развой. — Направих това за теб, Ерик, а сега ще си ходим. Няма да има никакви последици за Джинджър, Белинда и Брус, нали? Имаме споразумение. — Взирах се във вратата с привидна увереност. — Бас ловя, че трябва да отидеш и да провериш как вървят нещата в бара, а? Кой приготвя питиетата тази вечер?

— Имаме си заместник — отвърна разсеяно Ерик, без да откъсва поглед от шията ми. — Миришеш различно, Суки — измърмори той, пристъпвайки крачка напред.

— Нали помниш, Ерик, имаме споразумение — напомних му с широка нервна усмивка, а гласът ми звучеше пресилено бодро. — Сега с Бил ще се прибираме у дома, нали?

Рискувах и хвърлих бърз поглед зад себе си, към Бил. Сърцето ми се вкамени. Очите му бяха широко отворени, без да примигват, бе оголил зъби. Зениците му бяха ужасно уголемени. Беше впил поглед в Ерик.

— Пам, отмести се от пътя — казах тихо, но категорично. Веднъж разсеяна от собствената си жажда за кръв, Пам набързо прецени ситуацията. Завъртя се, отвори, побутна Белинда напред да излезе и застана до вратата, за да ни изпроводи.

— Повикай Джинджър — предложих и идеята ми на мига охлади страстите й.

— Джинджър! — извика тя дрезгаво и русокосото момиче се появи залитайки от вратата в дъното на коридора. — Ерик те вика — каза й.

Лицето на Джинджър засия, сякаш има среща с Дейвид Духовни, и се озова в стаята бързо, почти колкото вампир. Започна да се умилква около Ерик. Той сякаш се отърси от магия и я загледа как прокарва ръце по гърдите му. Когато се приведе да я целуне, обърна очи към мен над главата й.

— Ще се видим отново — каза.

Дръпнах рязко Бил да тръгваме. Но той не искаше, все едно влачех умрял. Вече в коридора, сякаш му стана малко по-ясно колко е важно да излезем от там. Измъкнахме се бързо от „Вамптазия“ и се качихме в колата му.

Погледнах се. Цялата бях в кървави петна, измачкана и миришех особено. Пфу! Обърнах се към Бил да споделя отвращението си с него, но той ме гледаше по съвсем друг начин.

— Не! — отсякох категорично. — Пали колата, Бил Комптън, и да изчезваме оттук, преди да се е случило още нещо. Казвам ти го направо, не съм в настроение.

Той се доближи до мен и ме прегърна, преди да кажа още нещо. Устните му бяха върху моите и миг след това започна да ближе кръвта от лицето ми.

Бях истински изплашена. А също и ядосана. Хванах го за ушите и отдръпнах главата му от своята, впрягайки цялата сила, на която бях способна. Оказа се повече, отколкото смятах.

Очите му все още бяха като пещери с призраци.

— Бил! — изкрещях и го разтресох. — Опомни се! Бавно, съзнанието започна да изпълва очите му.

Отрони въздишка, от която тръпки да те побият. Целуна ме леко по устните.

— Добре, може ли вече да се прибираме у дома? — попитах, засрамена, че гласът ми трепери.

— Добре — отвърна, но и той не звучеше на себе си.

— И вие ли сте като акулите, надушвате кръвта? — попитах след петнайсетина минути мълчаливо шофиране, когато почти излязохме от Шривпорт.

— Добра аналогия.

Нямаше нужда да се извинява. Бе направил каквото природата му диктува, или поне доколкото това се отнася до вампирите. Не си направи труда. На мен би ми харесало да чуя извинение.

— И така, в опасност ли съм? — попитах най-накрая.

Беше два сутринта и си дадох сметка, че въпросът не ме притеснява колкото би трябвало.

— Ерик ще удържи думата си — заяви Бил. — Що се отнася до това да остави лично теб на мира, не зная. Бих искал… — Гласът му се изгуби.

За първи път го чувах да изрази желание.

— Шейсет хиляди долара определено не са кой знае колко пари за един вампир — констатирах. — Всички вие изглеждате като да имате предостатъчно.

— Вампирите, естествено, обират жертвите си — делово ми обясни Бил. — Първоначално прибираме парите от трупа. После, когато понатрупаме опит, сме в състояние да упражним достатъчно контрол, за да склоним човек да ни даде доброволно пари, след което да забрави случилото се. Някои от нас наемат човек, който да се грижи за парите им, други се захващат с имоти, трети живеят от лихвите на инвестициите си. Ерик и Пам отвориха заедно бар, той даде повечето пари. Познаваха Дългата сянка от стотици години и го наеха за барман. А ето, че той ги предаде.

— Защо ще краде от тях?

— Сигурно е замислял някаква далавера и се е нуждаел от сумата — отвърна разсеяно Бил. — Освен това той се сближаваше с хората, не можеше просто да хипнотизира някой управител на банка и да го убеди да му даде пари, а после да го убие. Така че ги е взел от Ерик.

— Не можеше ли да му поиска заем?

— Да, ако не бе твърде горд да го направи — каза Бил.

Последва още една дълга пауза. Най-после се обадих:

— Винаги мисля за вампирите като за по-умни от нас, хората, но явно не са, а?

— Невинаги — съгласи се той.

Когато стигнахме покрайнините на Бон Темпс, го помолих да ме остави у дома. Той ме погледна учудено, но не каза нищо. Може би в крайна сметка вампирите бяха по-умни от хората.