Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истинска кръв (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Until Dark, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 58 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
helyg

Издание:

Шарлейн Харис. Мъртви преди мрак

Редактор: Даниела Атанасова, Гергана Шутева

Коректор: Ивелина Йонова

Компютърна обработка: Ана Андонова

Художествено оформление на корицата: Мариана Станкова

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

3.

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНЕШЕ. Покрих главата си с възглавницата. Със сигурност баба щеше да вдигне. Когато досадният звук не престана, си помислих, че тя сигурно е отишла до магазина или прави нещо в градината навън. Добрах се до нощното шкафче не особено доволна, но какво можех да направя. С главоболието и разкаянието на човек с ужасен махмурлук (само дето моят беше емоционален, а не алкохолен) протегнах уморено ръка и вдигнах слушалката.

— Да — обадих се. Не прозвучах както трябва, затова прочистих гърлото си и пробвах отново. — Ало?

— Суки?

— Аха. Сам?

— Същият. Слушай, съкровище, направи ми една услуга!

— Каква? — Днес така или иначе работех и не ми се искаше да карам две смени, своята и на Доун.

— Ще отидеш ли до Доун да видиш какво става с нея? Не вдига телефона, а още не се е появила. Камионът с доставката току-що пристигна и трябва да покажа на момчетата къде да разтоварят стоката.

— Сега? Искаш да отида веднага?

Леглото никога не ме бе привличало толкова неустоимо.

— Би ли го направила?

Май за пръв път долови необичайното ми настроение. Никога досега не му бях отказвала каквото и да било.

— Ами добре — отвърнах и пак се почувствах страшно изморена само при мисълта за това.

С Доун не бяхме особено близки. Смяташе, че съм прочела мислите й и съм казала на Джейсън нещо, което си е мислела за него, и затова той е скъсал с нея. Ако започнех да се занимавам с историите на брат ми, нямаше да намеря време за сън и храна.

Взех душ и се облякох за работа, тътрейки се едва-едва. Настроението ми се развали. Хапнах зърнена закуска, измих зъбите си, намерих баба да сади петунии в саксия край задния вход и й казах къде отивам. Май не разбра какво точно й говоря, но въпреки това се усмихна и ми махна с ръка. С всяка седмица оглушаваше по малко, но в това нямаше нищо учудващо предвид годините й — седемдесет и осем. Беше удивително, че е толкова жизнена и здрава, а умът й сечеше като бръснач.

На път за непредвидената ми задача се замислих колко трудно й е било да отгледа още две деца, след като вече е отгледала своите. Баща ми почина, когато бях на седем, а Джейсън на десет. Бях на двайсет и три, когато ракът на матката покоси леля Линда, дъщерята на баба, а братовчедка ми Хадли се изгуби в покварения свят, от който се бяха пръкнали Ратрей. И до ден-днешен нямахме представа дали тя знае за смъртта на майка си. Баба е преминала през много скръб, но винаги се е държала заради нас.

Надникнах през предното стъкло на колата към трите малки къщи близнаци от едната страна на улица „Бери“, разположени в изоставен участък точно зад стария център на Бон Темпс. Доун живееше в една от тях. Забелязах колата й — зелена, средно голяма — в отбивката към гаража на една от по-добре поддържаните къщи, и спрях зад нея. Доун бе оставила кошница с бегонии пред вратата си, но те изглеждаха увяхвали. Почуках.

Почаках минута-две и отново почуках.

— Имаш ли нужда от помощ, Суки? — прозвуча познат глас.

Обърнах се и вдигнах ръка пред лицето си, за да засенча очите си от утринното слънце. Рене Ление стоеше до пикапа си отсреща през улицата, спрял пред една от къщичките, които се срещаха навсякъде из махалата.

— Ами… — започнах, без да съм сигурна дали имам нужда от помощ и дали той би могъл да помогне. — Виждал ли си Доун? Не се появи на работа днес. А и вчера не се обади. Сам ме помоли да намина.

— Той защо не върши сам мръсната си работа? — рече Рене, което автоматично ме предизвика да защитя шефа си.

— Дошъл е камион с доставка и трябва да се разтовари — обърнах се и отново почуках. — Доун! — извиках. — Отвори ми!

Погледнах надолу. Боровите иглички бяха започнали да падат преди два дни и верандата бе засипана в жълто. В сезона на боровия полен всичко пожълтява, автомобили, растения, покриви, прозорци изглеждат поръсени със златен прашец. Водоемите и дъждовните локви насъбират жълта пяна по краищата.

По верандата на Доун личаха само моите стъпки. Побиха ме тръпки. Почти изключих, че Рене стои неловко пред вратата на пикапа си и се чуди дали да остане, или да си тръгва.

Къщата близнак бе доста малка и едноетажна, а между двата входа нямаше и метър. Алеята за коли бе пуста, на прозорците нямаше завеси. Изглежда, за момента Доун нямаше съсед. Тя си бе направила труда да сложи бели пердета на златисти цветя. Сега те бяха спуснати, но материята бе тънка и прозираше, а евтините алуминиеви щори бяха вдигнати. Надникнах през прозореца и ми направи впечатление, че всекидневната е обзаведена изцяло с мебели от битака. Чаша за кафе стоеше на масата до грамадно кресло и стар диван, разположен до стената и покрит с ръчно плетено одеяло.

— Мисля да мина отзад — обърнах се към Рене и слязох от верандата, а той тръгна да пресича улицата, сякаш му бях дала знак.

Боровите иглички полепнаха по обувките ми и се замислих, че преди работа трябва да ги почистя и да сменя чорапите си.

Прозорецът на банята на Доун предвидливо бе разположен високо и не можех да погледна през него. Беше спуснала щорите на спалнята си, но не напълно, така че успях да надникна през процепите между летвите. Доун лежеше по гръб в леглото. Завивките бяха разхвърляни наоколо. Краката й бяха широко разтворени. Лицето й бе подпухнало и бледо, а езикът се подаваше от устата й и по него лазеха мухи.

Дочух стъпките на Рене зад гърба си.

— Повикай полиция — казах.

— Какво говориш, Суки? Виждаш ли я?

— Повикай полиция!

— Добре де, добре — отстъпи набързо Рене. Някаква женска солидарност не ми даде да позволя на Рене да я види така.

Застанах с гръб към прозореца, изкушена да погледна отново с тайната надежда, че съм допуснала грешка. Загледана в съседната врата, се зачудих как е възможно да не чуят насилствената смърт на Доун, ако някой живееше там.

Рене се появи отново. Загорялото му от слънцето лице изглеждаше загрижено, а светлокафявите му очи блестяха някак особено.

— Ще се обадиш ли и на Сам? — попитах.

Без да обели и дума, той се завъртя и тръгна обратно. Като изключим склонността му да клюкарства, Рене беше изключително добър. Винаги би се притекъл на помощ на човек в нужда. Спомних си как дойде да помогне на Джейсън с окачването на градинската люлка на бабината веранда. Спонтанно изникнал спомен за ден, съвсем различен от днешния. Бях се загледала в прозореца на спалнята на къщата близнак. Изведнъж той се отвори и се показа се чорлава глава.

— Какво правиш, Суки Стакхаус? — попита провлачено плътен мъжки глас.

След около минута взиране в лицето, като се опитвах да не се заглеждам много във великолепните голи гърди по-надолу, най-после го разпознах.

— Джей Би?

— Самият той.

С Джей Би Дю Рон бяхме в едно училище. Всъщност няколко пъти дори излизахме заедно. Той беше прекрасен, но толкова обикновен, че дори му бе все едно дали чета мислите му или не. Но независимо от обстоятелствата в момента, не можех да не отчета красотата му. Когато човек се е въздържал колкото мен, не му трябва кой знае колко, за да се разбушуват хормоните му. Въздъхнах дълбоко при вида на добре оформените му ръце и гърди.

— Какво правиш тук? — попита отново той.

— Нещо лошо се е случило с Доун — отвърнах, чудейки се дали да му кажа. — Когато не се появи на работа, шефът ме изпрати да дойда да я потърся.

— Тя вътре ли е?

Джей Би прескочи директно през прозореца. Беше с къси панталони.

— Моля те, не поглеждай — помолих, държейки ръката си вдигната, и съвсем неочаквано се разплаках. Това напоследък ми се случваше доста често. — Гледката е потресаваща, Джей Би.

— О, горката! — каза той.

Имаше добро сърце — прегърна ме с една ръка и ме погали по рамото. Ако някъде имаше жена, която се нуждае от успокоение, ей богу, това беше задача за Джей Би Дю Рон.

— Доун обичаше да са груби — каза той утешително, сякаш това обясняваше всичко.

За някои хора може би, но не и за някой неотракан като мен.

— Какво искаш да кажеш с „груби“? — попитах, като се надявах, че в джоба на късите ми панталони има кърпичка.

Вдигнах поглед и забелязах, че Джей Би леко се изчерви.

— Слънце, на нея й харесваше… Ами… Суки, не ти трябва да знаеш.

Имах репутация на порядъчно момиче, което донякъде намирах за иронично. А в момента само ме затрудняваше.

— Можеш да ми кажеш. Работехме заедно — настоях на своето, а той кимна сериозно, сякаш думите ми са основателна причина.

— Ами, тя обичаше мъжете… един вид… да я хапят и удрят… — сигурно бях направила физиономия, защото допълни: — Знам, аз също не разбирам как на някои хора може да им допадат подобни неща.

Джей Би не беше от онези, които ще пропуснат да се възползват от ситуацията, прегърна ме и продължи да ме гали, но ръцете му се съсредоточиха основно в средата на гърба ми — проверяваше дали нося сутиен, а после се спуснаха надолу и си спомних, че харесва високи стегнати дупета.

Имах безброй въпроси, но не зададох нито един. Пристигна полицията. — Кения Джоунс и Кевин Прайър. В града се говореше, че когато шефът на управлението ги назначил да работят заедно, се е пошегувал, защото Кения бе поне метър и осемдесет, с шоколадова кожа и способна да се пребори с ураган, а Кевин едва ли надвишаваше метър и седемдесет, бе с бледа кожа, осеяна с лунички, а тялото му бе слабо и жилаво като на маратонец. Учудващо, но двамата се разбираха много добре, макар да имаха няколко паметни кавги.

Сега и двамата изглеждаха като ченгета.

— Какво става тук, госпожице Стакхаус? — попита Кения. — Рене твърди, че нещо се е случило с Доун Грийн.

Докато говореше, проучи внимателно Джей Би, а Кевин, незнайно защо, оглеждаше земята наоколо — сигурна съм, че като полицай има сериозна причина.

— Шефът ме изпрати да разбера защо Доун не дойде на работа вчера и днес — отговорих. — Почуках на вратата, но тя не излезе, а колата й е тук. Притесних се за нея, затова обходих къщата, надничайки през прозорците, и я видях вътре, ей там — посочих зад тях.

Двамата служители на реда се обърнаха да погледнат. Спогледаха се и си кимнаха един на друг, все едно са провели цял разговор. Кения се запъти към прозореца, а Кевин се отправи към задната врата.

Докато наблюдаваше работата на полицаите, Джей Би забрави за галенето. Всъщност дори бе останал с леко отворена уста. Очевидно повече от всичко му се искаше да отиде и да надникне през прозореца, но не можеше да избута Кения, която заемаше почти цялото свободно пространство.

Не исках повече да чувам мислите си. Отпуснах се, отключих съзнанието си и се заслушах в мислите на останалите. Долових една нишка сред шумотевицата и я последвах.

Кения Джоунс се обърна и се загледа през нас, без да ни обръща внимание. Мислеше за всичко, което бе необходимо да направят с Кевин, за да опазят перфектно местопрестъплението, като истински патрул на Бон Темпс. Помисли си, че е чувала лоши неща за Доун и склонността й към груб секс. Нищо чудно, че краят й бил такъв. Макар че й беше жал за всеки, който свършва с мухи, кръжащи около лицето. Освен това Кения съжаляваше, че е изяла толкова понички в „Нът Хът“ сутринта, защото й се гадеше и би могло да ги върне обратно, а подобно действие би я злепоставило като цветнокожа жена полицейски служител. Превключих на друг канал.

Джей Би мислеше за това как Доун е била убита, докато е правила груб секс само на няколко метра от него, и макар и ужасяващо, това донякъде му се стори вълнуващо, а пък аз съм изглеждала все така добре. Прииска му се да може да ме изчука точно сега. Намираше ме толкова сладка и готина. Потискаше унижението, което изпитал, когато Доун го накарала да я удари, а той не могъл. Едно старо унижение.

Превключих.

Кевин се появи откъм ъгъла — мислеше, че с Кения не трябва да разместват никакви доказателства, и бе доволен, че никой не знае, че е спал с Доун Грийн. Беше бесен, че някой е убил жена, която е познавал, и се надяваше убиецът да не е цветнокож, защото това би обтегнало отношенията му с Кения още повече.

Превключих.

На Рене Ление му се искаше някой да дойде и да изнесе тялото от къщата. Надяваше се никой да не разбере, че е спал с Доун Грийн. Не можех да разчета точно мислите му, бяха твърде мрачни и оплетени. Някои хора не ги чувам ясно. Беше страшно объркан.

Сам се появи забързан към мен, но забави ход, когато видя, че Джей Би ме докосва. Не можех да прочета мислите му. Усещах чувствата му, в момента смесица от безпокойство, загриженост и гняв, но не можех да разчета нито една мисъл. Беше толкова пленяващо и неочаквано, че се отдръпнах от обятията на Джей Би с желанието да се приближа до Сам, да грабна ръцете му, да го погледна в очите и да се поровя из съзнанието му. Спомних си как подскочих уплашено, когато ме докосна. Сега той ме усети и макар да продължи да върви към мен, съзнанието му се отдръпна. Въпреки поканата, която ми отправи, той не знаеше, че мога да видя, че се различава от останалите, разбрах го, когато издигна преграда за мен.

За първи път усещах такова нещо. Сякаш метална врата се затръшна пред лицето ми.

За малко да се протегна инстинктивно към него, но не го направих. Сам умишлено погледна Кевин, а не мен.

— Какво става тук, полицай?

— Каним се да проникнем в къщата, господин Мерлот, освен ако нямате ключ.

— Откъде накъде Сам ще има ключ?

— Той е хазяинът — прошепна в ухото ми Джей Би и аз подскочих.

— Той? — попитах глупаво.

— Негови са и трите къщи близнаци.

Сам ровеше нещо из джобовете си и извади цяла връзка ключове. Запрехвърля ги вещо и се спря на един, отдели го, извади го от връзката и го подаде на Кевин.

— Този отваря и предната, и задната врата, така ли? — попита Кевин.

Сам кимна утвърдително. Все още не ме поглеждаше.

Кевин се отправи към задната врата на къщата, а ние бяхме така смълчани, че чухме как ключът се превъртя в ключалката. После отиде в спалнята, където беше трупът, и успяхме да видим лицето му да се смръщва, щом го удари миризмата от мъртвото тяло. С ръка на носа и устата, той се приведе над Доун и опря пръсти на шията й. След това погледна през прозореца и поклати глава към партньора си. Кения кимна в знак, че е разбрала, и се отправи към улицата, за да използва радиостанцията на патрулната кола.

— Ей, Суки, какво ще кажеш да излезеш с мен на вечеря днес? — попита Джей Би. — Случилото се е травмиращо за теб и имаш нужда да се позабавляваш, за да се съвземеш.

— Благодаря, Джей Би — бях ужасно смутена, че Сам слуша. — Много мило от твоя страна да ме поканиш, но имам чувството, че днес ще работя допълнително.

За част от секундата красивият Джей Би се стъписа. След което се усети.

— А, Сам ще трябва да си намери някого — констатира той. — Имам братовчедка в Спрингсфийлд, която търси работа. Може да й се обадя. Ще си живеем врата до врата.

Усмихнах му се, но бях убедена, че усмивката ми е изключително вяла, тъй като стоях рамо до рамо с човека, с когото бях работила в продължение на две години.

— Съжалявам, Суки — произнесе тихо Сам.

— За какво? — Гласът ми беше също толкова нисък. Щеше ли да признае какво се бе случило между нас, или по-скоро щеше да си замълчи?

— Затова, че те пратих да провериш какво става с Доун. Трябваше аз да дойда. Бях сигурен, че просто си е намерила някое ново гадже, и има нужда от напомняне, че трябва да дойде на работа. Последния път, когато дойдох да я взема, ми се развика така здраво, че не ми се занимаваше пак със същото. И постъпих като страхливец — изпратих теб. А ти я намери така.

— Пълен си с изненади, Сам.

Нито ме погледна, нито отвърна нещо. Но преплете пръсти с моите. Една дълга минута останахме хванати за ръце, огрени от слънцето, а около нас — суматоха от хора. Дланта му бе гореща и суха, а пръстите — здрави. Почувствах се истински свързана с друго човешко същество. Но след това той пусна ръката ми и отиде да говори с детектива, който тъкмо слизаше от колата си, а Джей Би започна да ме разпитва как е изглеждала Доун. Светът се върна към обичайния си ритъм.

Промяната беше мъчителна. Почувствах се отново напълно изтощена, а предната нощ изплува в съзнанието ми много по-ясно, отколкото бих желала. Светът изглеждаше опасно и ужасно място с подозрителни обитатели, а аз като агне блуждаех из долината на смъртта с хлопка на шията. Отидох до колата си, отворих и седнах с лице към вратата. Днес доста бях стояла права, по-добре да седнех, докато можех.

Джей Би ме последва. След като ме срещна отново, не можеше да се откъсне. Спомням си, че когато бях в гимназията, баба много се надяваше на сериозна връзка помежду ни. Но разговорите с Джей Би, дори четенето на мислите му беше толкова безинтересно, колкото ученически буквар за възрастен. Господ си бе направил поредната шега, слагайки такъв скучен ум в такова невероятно тяло.

Коленичи пред мен и хвана ръката ми. Улових се да мисля, че се надявам на появата на някоя богата и умна жена, която да се омъжи за Джей Би и да се грижи за него, наслаждавайки се на това, което той може да предложи. Щеше да удари джакпота!

— Къде работиш в момента? — попитах го просто за да отвлека вниманието си.

— В склада на татко — отвърна той.

Това беше спасителната сламка и той прибягваше към нея всеки път, когато го уволняха отнякъде заради гаф, или защото не се е появил, или защото е обидил грубо някой началник. Бащата му имаше магазин за авточасти.

— Как са вашите?

— Добре са. Суки, какво ще кажеш да се видим?

Не ме изкушавай! — помислих си.

Някой ден хормоните ми щяха да надделеят и щях да направя нещо, за което да се разкайвам. Бях способна на нещо къде-къде по-лошо от това да преспя с Джей Би. Но предпочитах да изчакам с надеждата за нещо по-добро.

— Благодаря ти, миличък, — отвърнах — може би, но точно в момента съм малко разстроена.

— Да не си влюбена във вампира? — Зададе въпроса директно.

— Откъде чу за това?

— Доун каза така.

Лицето му помръкна, когато си спомни, че тя е мъртва. Точно какво бе казала, разбрах, като прочетох мислите му: „Този нов вампир се интересува от Суки Стакхаус. Аз бих била по-подходяща за него. Той се нуждае от жена, която може да понесе грубо отношение. Суки би се разпищяла, ако я докосне“.

Безсмислено бе човек да се ядосва на мъртвец, но точно това направих. Тогава детективът тръгна към нас, Джей Би се изправи и се отдалечи.

Детективът зае неговото място, приклякайки пред мен. Трябва да съм изглеждала доста зле.

— Госпожица Стакхаус? — попита той. Говореше с онзи тих напрегнат тон, който много професионалисти използват в критични ситуации. — Казвам се Анди Белфльор[1].

Родът Белфльор се е заселил в Бон Темпс още от създаването на града, така че не се изненадах, че някой носи име Красиво цвете. Всъщност, като погледнах мускулите на детектив Белфльор, изпитах искрено съчувствие към онези, които намираха това за забавно. Този член на рода бе завършил преди Джейсън, а аз бях една година след сестра му Порша.

Той също се опитваше да си ме спомни.

— Как е брат ти? — попита. Гласът му все още бе тих, но не толкова неутрален. Звучеше така, сякаш е имал търкания с Джейсън.

— Рядко го виждам, но е добре — отвърнах.

— А баба ти?

Усмихнах се.

— Садеше цветя в градината тази сутрин.

— Чудесно — рече той, чистосърдечно поклащайки глава, с което демонстрираше почтително удивление. — Току-що разбрах, че работиш в „При Мерлот“.

— Да.

— Също като Доун Грийн.

— Да.

— Кога я видя за последно?

— Преди два дни, на работа.

Вече се чувствах изтощена. Отпуснах глава на облегалката на шофьорската седалка, без да местя крака от земята и ръка от кормилото.

— Говори ли с нея тогава?

Опитах се да си спомня.

— Не мисля.

— Бяхте ли близки с госпожица Грийн?

— Не.

— А защо тогава дойде до тях днес?

Обясних, че вчера поех смяната й, а тази сутрин Сам ми се обади.

— Обясни ли ти господин Мерлот защо не може самият той да дойде до тук?

— Да, пристигнал камион за разтоварване. Трябвало да покаже на момчетата къде да сложат кашоните, а през повечето време сам е участвал в разтоварването, за да свършат по-бързо.

— Мислиш ли, че господин Мерлот е имал някакви отношения с Доун?

— Той й беше шеф.

— Не, извън работа.

— Не.

— Звучиш доста уверена.

— Защото съм.

— Да не би да имаш връзка със Сам?

— Не.

— Тогава как може да си толкова сигурна?

Добър въпрос. Ами защото от време на време долавях мисли, които подсказваха, че ако не мрази Сам, Доун определено не си и пада по него. Но нямаше да е особено умно от моя страна да кажа това на детектив.

— Сам държи на професионализма в бара — отвърнах, звучейки неубедително дори за самата себе си, но това беше истината.

— Знаеш ли нещо за личния живот на Доун?

— Не.

— Нямахте ли приятелски отношения?

— Не особено.

Детективът наклони замислено глава, а аз се разсеях. Или поне така изглеждаше.

— И защо?

— Предполагам, че нямахме едни и същи интереси.

— Като например? Дай ми пример.

Въздъхнах тежко, издувайки бузи в знак на раздразнение. Как да му дам пример, след като нямахме нищо общо помежду си?

— Добре — отвърнах бавно. — Доун водеше активен социален живот и обичаше да бъде с мъже. Не й харесваше да общува с жени. Семейството й е от Монро, така че нямаше никакви роднини тук. Тя пиеше, аз — не. Аз чета много, а тя — не. Това достатъчно ли е?

Анди Белфльор ме изгледа изпитателно, за да разбере дали се правя на интересна. Трябва да бе останал доволен от видяното.

— Значи вие двете никога не сте се виждали извън работа?

— Точно така.

— В такъв случай не ти ли се стори необичайно, че Сам Мерлот те моли ти да дойдеш до тук?

— Не, ни най-малко — отвърнах категорично. Или поне вече не ми изглеждаше необичайно, след като Сам ми каза за избухването на Доун.

— Домът й ми е на път за бара, а и нямам деца като Арлийн, другата сервитьорка в нашата смяна. Така че на мен ми е по-удобно.

„Това прозвуча доста убедително“ — казах си наум.

Ако бях споменала, че Доун се е развикала на Сам последния път, когато е дошъл да я търси в дома й, това щеше да създаде доста грешно впечатление.

— Какво прави след работа преди два дни, Суки?

— Не бях на работа. Имах почивен ден.

— И плановете ти за този ден бяха…

— Припичах се на слънце, помогнах на баба да изчисти къщата и имахме гости.

— Кой ви беше на гости?

— Бил Комптън.

— Вампирът?

— Именно.

— Кога си тръгна от вас господин Комптън?

— Не знам. Някъде към полунощ или един часа.

— Как ти се стори?

— Нормално.

— Раздразнителен? Нервен?

— Не.

— Госпожице Стакхаус, ще се наложи да поговорим повече в полицейското управление. Това тук ще отнеме доста време, както забелязваш.

— Ами добре.

— Можеш ли да дойдеш след няколко часа?

Погледнах часовника си.

— Ако Сам няма нужда от мен в бара.

— Надявам се, разбираш, госпожице Стакхаус, че това определено е по-належащо от работата в бара.

Добре, вече наистина се вбесих. Не защото той смяташе, че разследването на убийство е по-важно от спазването на работното време, всъщност бях съгласна с него за това. По-скоро бе заради неизказаната му предубеденост по отношение на работата ми.

— Може да си мислиш, че работата ми не е кой знае какво, но аз я харесвам, върша я добре и заслужавам точно толкова уважение, колкото сестра ти, която е адвокат, Анди Белфльор! Запомни това. Не съм нито глупава, нито пропаднала!

Детективът бавно и непривлекателно започна да се изчервява.

— Съжалявам — каза неловко.

Опитваше се да пренебрегне старите връзки — едно и също училище, факта, че познаваме семействата си. Мислеше си, че е трябвало да постъпи на работа в някой друг град, където би могъл да се отнася към хората така, както смята, че подобава за един детектив.

— Не, и тук можеш да си добър детектив, ако превъзмогнеш това си отношение — обърнах се към него.

Сивкавите му очи направо щяха да изскочат от изненада, а аз по детски се зарадвах, че го бях втрещила. Рано или късно, щях да си платя за това. Винаги така става, когато загатна на някого за своя „недостатък“.

Обикновено хората си плюеха на петите, когато им демонстрирах малко четене на мисли, но Анди Белфльор беше очарован.

— Истина е значи! — прошепна той, сякаш не седяхме на алеята за паркиране на западнала къща насред провинцията в Луизиана, а бяхме някъде сами.

— Не, забрави — отвърнах припряно. — Просто понякога мога да позная какво си мислят хората по начина, по който гледат.

Той умишлено си представи, че разкопчава блузата ми. Но аз вече бях нащрек и се върнах към обичайното си състояние на издигнати прегради и само се усмихнах. Но ми беше ясно, че не се хвана.

— Когато можеш, мини през бара. Ще може да поговорим в кабинета на Сам — казах категорично и прибрах краката си в колата.

Когато пристигнах в бара, беше оживено. Сам се беше обадил на Тери Белфльор, втори братовчед на Анди, ако си спомням правилно, да наглежда бара, докато той говори с полицията в жилището на Доун. Тери бе преживял войната във Виетнам и едва връзваше двата края благодарение на някакви правителствени помощи за инвалидност. Бил е ранен, заловен и държан като заложник две години и сега през повечето време мислите му бяха толкова плашещи, че бях изключително внимателна покрай него. Животът му е бил тежък и да се държи като нормален, за него бе дори по-трудно, отколкото за мен. Слава богу, не пиеше много.

Днес, в промеждутъка, докато си вземах табла и изтривах ръцете си, го целунах леко по бузата. През прозореца забелязах в тясната кухня Лафайет Рейнолд, готвача, обръщаше кюфтета и зареждаше кошница с картофи за пържене в горещото олио. В „При Мерлот“ се сервират само няколко вида сандвичи. Толкова. Сам не желаеше да има ресторант, а бар, в който може да се намери и храна.

— Не че не съм поласкан, но за какво беше това? — попита Тери, повдигайки вежди.

Той имаше рижава коса, макар че когато брадата му набодеше, виждах, че бакенбардите му сивеят. Прекарваше много време навън, но кожата му никога не потъмняваше. По-скоро силно се зачервяваше, от което белезите на лявата му буза изпъкваха още повече. Това не изглеждаше да го смущава. Една вечер Арлийн се напила и си легнала с него и после ми сподели, че по тялото му имало къде-къде по-ужасяващи белези от тези на лицето.

— За това, че си тук — отвърнах.

— Вярно ли е това за Доун?

Лафайет извади две чинии на бюфета и ми смигна мимоходом с гъстите си изкуствени мигли. Той си слага много грим, но толкова бях свикнала с това, че вече не ми правеше впечатление. Но днес сенките на очите му извикаха в съзнанието ми спомена за Джери. Оставих го на тримата вампири, без да се възпротивя. Това определено не беше правилно, но беше реалистично. Нямаше как да им попреча да го отведат. Нямаше как да предупредя полицията, за да ги хване навреме. Той така или иначе умираше и повличаше след себе си колкото може повече вампири и хора. А и самият той вече бе убивал. Заявих на съзнанието си, че това е последният дебат, който водим за Джери.

— Арлийн, сандвичите са готови — извика Тери, връщайки ме обратно в настоящето.

Арлийн дойде да вземе чиниите. С погледа, който ми хвърли, все едно ми каза, че при първа възможност ще ме разпита от до. Чарлси Тутън също беше на работа. Тя заместваше, когато някоя от жените се разболееше или не се появеше. Надявах се да започне на пълен работен ден на мястото на Доун. Винаги я бях харесвала.

— Да, Доун е мъртва — съобщих на Тери.

Явно не се бе подразнил от дългото ми мълчание.

— Какво й се е случило?

— Нямам идея, но е насилствена смърт, забелязах кръв по чаршафите, не много, но все пак…

— Модет… — промълви Тери.

Веднага разбрах какво има предвид.

— Може би — отвърнах. Определено бе вероятно този, който е сторил това на Доун, да е същият, който е убил Модет.

Естествено, всички в Ренард Париш се отбиха този ден. Ако не за обяд, то поне за следобедно кафе или бира. Ако не успееха преди работа, минаваха, след като приключат, на път за вкъщи. Две млади жени в града бяха убити в рамките на един месец. Можех да се обзаложа, че хората си умираха да го обсъждат.

Сам се върна към два, целият плувнал в пот от седене на слънце в двора у Доун. Предаде ми, че Анди Белфльор скоро щял да говори още веднъж с мен.

— Нямам идея защо — отвърнах. — Никога не съм движила с Доун. Казаха ли ти какво й се е случило?

— Някой я е пребил и след това я е удушил — отвърна Сам. — Освен това имала стари белези от ухапвалия. Също като Модет.

— Вампири колкото щеш, Сам — казах аз, отвръщайки на недоизказания му коментар.

— Суки… — произнесе тихо и сериозно. Това ми напомни как задържа ръката ми при къщата на Доун и след това си спомних как ме изхвърли от главата си, макар че бе съвсем наясно, че се опитвам да проникна в съзнанието му, но добре знаеше как точно да ме държи настрана. — Скъпа, Бил е готин като за вампир, но той не е човек.

— Скъпи, нито пък ти — отвърнах тихо, но страшно остро.

Обърнах му гръб. Не желаех да си призная точно защо съм му ядосана толкова, но имах намерение в крайна сметка да му го демонстрирам.

Работех като фурия. Каквито и недостатъци да имаше, Доун беше сръчна, а Чарлси просто не можеше да насмогне на темпото. Не че не се стараеше. Ако останеше да работи в бара, щеше да свикне, но тази вечер ние с Арлийн я изнесохме на гърбовете си.

Направих сума ти бакшиши и още толкова вечерта, когато хората разбраха, че аз съм открила трупа на Доун. Изражението ми остана непроницаемо през цялото време. Не ми се искаше да засегна някого от посетителите, който като всички останали просто искаше да разбере за случилото се.

На път за вкъщи си позволих леко да се отпусна. Бях изтощена. Последното, което очаквах да видя, когато завих по тесния път през горичката към нас, беше Бил Комптън. Беше се подпрял на един бор и ме чакаше. Подминах го леко, почти решена да го игнорирам, но спрях.

Той ми отвори вратата. Излязох, без да го поглеждам в очите. Изглеждаше, че се чувства страшно комфортно в нощта, така както аз никога не бих могла — заради твърде многото страхове от детството, мрака и разни шумове.

Като се замислих, Бил беше едно от тези неща. Нищо чудно, че се чувства като у дома си.

— Цяла нощ ли смяташ да си гледаш обувките, или възнамеряваш да говориш с мен? — попита почти шепнешком.

— Случи се нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

Опитваше се да ми въздейства. Усещах силата му да кръжи около мен, но я отблъснах. Той въздъхна.

— Не мога да стоя права — казах изморено. — Да седнем на земята или някъде другаде. Болят ме краката.

В отговор той ме вдигна, сложи ме на капака на колата и застана пред мен със скръстени ръце, повече от очевидно — в очакване.

— Кажи ми.

— Доун е убита. Също като Модет Пикинс.

— Доун?

Изведнъж се почувствах малко по-добре.

— Една от сервитьорките в бара.

— Онази червенокосата, дето се е женила хиляда пъти?

Почувствах се много по-добре.

— Не, тъмнокосата, онази, която все се блъскаше в стола ти, за да привлече вниманието ти.

— О, тази ли! Тя дойде до къщата ми.

— Доун? Кога?

— След като ти си тръгна онази нощ. Нощта, в която и другите вампири бяха там. Късмет извади, че не ги срещна. Изглеждаше прекалено самонадеяна в умението си да се справи с всичко.

Вдигнах поглед към него.

— Защо да е била късметлийка? Нямаше ли да я защитиш?

Очите на Бил изглеждаха ужасно тъмни на лунната светлина.

— Съмнявам се — отвърна.

— Ти си…

— Аз съм вампир, Суки. Не мисля като теб. Не ми е присъщо да ме е грижа за хората.

— Но ти защити мен!

— Ти си различна.

— Така ли? Сервитьорка съм като Доун и съм от обикновено семейство като Модет. Кое е различното?

Изведнъж се ядосах страшно много. Знаех какво ще последва.

Докосна центъра на челото ми със студените си пръсти.

— Различна си — повтори. — Не си като нас. Но не си и като тях.

Приливът на гняв, който почувствах, бе изключително мощен — почти опияняващ. Замахнах и го ударих — изключително лекомислено. Все едно ударих брониран камион на „Бринкс“[2]. За миг, той ме свали от колата, притегли ме здраво към себе си, притискайки ръцете към тялото ми с една ръка.

— Не! — извиках.

Заритах и се съпротивлявах, но по-добре да не си бях хабила силите. Най-после се предадох.

Дишането ми бе учестено, неговото — също. Но не мисля, че причината за това беше една и съща.

— Защо реши, че трябва да знам за Доун? — Звучеше толкова спокойно, сякаш нищо не се бе случило.

— Ами, господин Повелителю на мрака, — произнесох гневно. — Модет е имала следи от стари ухапвания по бедрата, а полицаите са казали на Сам, че Доун също имала такива.

Ако мълчанието можеше да се опише, неговото бе замислено. Докато премисляше или каквото там правеха вампирите, той разхлаби хватката си. Ръката му започна да разтрива гърба ми небрежно, все едно съм скимтящо кутре.

— Искаш да кажеш, че не са умрели от тези ухапвания.

— Не. Били са удушени.

— В такъв случай това не е работа на вампир. — Прозвуча повече от категорично.

— Защо не?

— Ако някой вампир се е хранел с тези жени, те щяха да са изцедени, а не удушени. Нямаше да са похабени за едното нищо.

Всеки път, когато започнех да се чувствам добре с него, той изтърсваше нещо с хладнокръвен, студен тон, съвсем по вампирски, и трябваше да започна всичко отначало.

— В такъв случай — казах уморено — или си имаме работа с изкусен вампир, който се владее до съвършенство, или с някой, който е решен да убива жени, които са били с вампири.

— Хм… — погледна ме Бил.

Нито един от двата варианта не ми допадаше.

— Смяташ ли, че аз съм способен на такова нещо? — попита ме.

Въпросът ме завари неподготвена. Измъкнах се от стегнатата му хватка и вдигнах очи към него.

— Доста се постара да ми внушиш колко си безсърдечен — напомних му. — В какво всъщност искаш да вярвам? — Беше толкова хубаво, че усетих как почти се усмихнах.

— Бих могъл да ги убия, но не бих го сторил тук и сега — отвърна Бил.

Изглеждаше блед на лунната светлина, като изключим тъмните му очи и вежди.

— Искам да се установя тук. Искам дом. — Вампир, който копнее за дом.

Бил разчете изражението ми.

— Не ме съжалявай, Суки. Ще сгрешиш.

Изглежда, искаше да го погледна в очите.

— Бил, не можеш да ме омаеш или каквото там правиш. Не можеш да ми внушиш да си сваля тениската, за да ме ухапеш, нито пък да ме убедиш, че не си бил тук, не можеш да приложиш никой от обичайните си трикове. Ще трябва или да се държиш нормално с мен, или да ме насилиш.

— Не, — прошепна той, с устни почти опрени до моите — няма да те насиля.

Устоях на желанието да го целуна. Но поне знаех, че е истинско, мое желание, а не манипулирано.

— Значи, ако не си бил ти, — опитах се да продължа по същество — това означава, че Модет и Доун са познавали и друг вампир. Модет ходеше във вампирския бар в Шривпорт. Може и Доун да го е посещавала. Ще ме заведеш ли там?

— Защо? — попита. В гласа му се долавяше единствено интерес.

Нямаше как да обясня какво е да си в опасност на някого, който е забравил това. Поне докато трае нощта. — Не съм сигурна, че Анди Белфльор ще си направи труда — излъгах.

— Тук все още има хора от рода Белфльор? — учуди се той и гласът му прозвуча някак различно.

Ръцете му затегнаха обръча около мен, причинявайки ми болка.

— Да — отвърнах — и то много. Анди е полицейски детектив. Сестра му Порша е адвокат. Братовчед му Тери е ветеран, замества Сам като барман. И още много други.

— Белфльор…

Бях заклещена като в менгеме.

— Бил! — изписках паникьосана.

Той веднага ме пусна.

— Извинявай — каза сдържано.

— Време е да си лягам — едва произнесох. — Страшно съм изморена.

Той ме свали внимателно на земята и ме погледна.

— Ти каза на онези вампири, че съм твоя — продължих.

— Да.

— Какво точно означава това?

— Означава, че ако се опитат да пият кръв от теб, ще ги убия — отвърна то. — Означава, че ти си за мен.

— Трябва да призная, че се радвам на постъпката ти, но не съм много сигурна какво точно включва това да съм твоя — изрекох внимателно. — А и не си спомням да съм давала съгласието си за това.

— Каквото и да е, вероятно е по-добре от парти с Малкълм, Лиам и Даян.

Нямаше намерение да ми даде ясен отговор.

— Ще ме заведеш ли в бара?

— Кога не си на работа?

— След два дни.

— Тогава след залез. Аз ще карам.

— Ти имаш кола?

— А как, мислиш, че се придвижвам насам-натам? — Може да е имало усмивка на сияещото му лице. Беше тръгнал и изчезваше от погледа ми в гората, когато каза през рамо: — Суки, накарай ме да се гордея.

Стоях права със зяпнала уста. Да бе, как пък не.

Бележки

[1] Belle fleur — красиво цвете (фр.) — Б.пр.

[2] Американска компания за защита и сигурност, известна с производството на бронирани камиони за транспорт на пари и други ценности. — Б.пр.