Шарлейн Харис
Мъртви преди мрак (10)

10.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН, ДОКАТО СЕ ПРИГОТВЯХ ЗА РАБОТА, си дадох сметка, че известно време определено не ми се занимава с вампири. Дори с Бил. Бях готова да си припомня, че съм човешко същество. Проблемът бе, че бях променена.

Нищо кой знае какво. След първото вливане на кръв от Бил в нощта, когато Ратрей ме пребиха, се чувствах излекувана, здрава и силна. Но не чак толкова различно. Е, може би малко по-секси. След второто усетих истинска сила, решителност и самоувереност. Бях по-сигурна в сексуалността си и въздействието й. Изведнъж приемах недостатъка си умело и с апломб.

Кръвта на Дългата сянка бе чиста случайност. Като се погледнах в огледалото на следващата сутрин, зъбите ми изглеждаха по-бели и по-остри. Косата ми бе по-светла и жива, а очите — по-сияещи. Сякаш бях извадена от реклама за добра хигиена или здравословно хранене, витамини например или мляко. Жестокото ухапване по ръката бе почти заздравяло. Дадох си сметка, че то бе последното в съществуването на Дългата сянка.

Докато вземах портмонето си, то се разтвори и монетите се изтърколиха под дивана. Вдигнах го… с една ръка, а с другата ги измъкнах. Боже! Изправих се и поех дълбоко въздух. Поне светлината не дразнеше очите ми и нямах желание да захапя всеки, изпречил се на пътя ми. Хапнах с удоволствие препечени филийки за закуска, вместо да копнея за доматен сок. Не се превръщах във вампир. По-скоро бях нещо като усъвършенстван човек.

Животът определено бе по-лесен, когато не излизам на срещи.

В „При Мерлот“ всичко беше подготвено за работата, само трябваше да се нарежат лимони и лайм, сервирахме ги с коктейлите и чая. Приготвих ножа и дъската за рязане. Докато изваждах плодовете от големия хладилник, Лафайет слагаше престилката си.

— Изсветлила си косата си, а, Суки?

Поклатих глава отрицателно. Под бялата престилка Лафайет бе издокаран в огнена феерия — пурпурен потник, тъмночервени дънки, червени сандали и малинови сенки.

— Определено изглежда по-светла! — Повдигна невярващо оскубаните си вежди.

— Прекарах доста време отвън на слънце — уверих го.

Доун никак не се спогаждаше с него, дали защото бе цветнокож, или защото беше гей, не зная, може и заради двете. Арлийн и Чарлси го приемаха като готвача, но не си правеха труд да се сприятеляват. Но аз винаги съм го харесвала, защото водеше нелекия си живот енергично и с финес.

Сведох поглед към дъската за рязане. Всичко беше нарязано. Държах в ръка ножа и цялата бях в сок. Направила съм го за около трийсет секунди, без дори да се усетя. Затворих очи. Боже мили! Когато ги отворих, Лафайет ме зяпаше в ръцете.

— Момиче, кажи, че не видях това, което току-що видях — промълви той.

— Не го видя — отговорих, с изненада установих, че гласът ми звучи равно и хладно — извини ме, трябва да ги прибера.

Сложих ги в отделни контейнери в големия хладилник зад бара, където държахме бирата. Когато затворих вратата, Сам стоеше там с кръстосани пред гърдите ръце. Не изглеждаше доволен.

— Всичко наред ли е? — огледа ме от горе до долу със светлосивите си очи. — Направила ли си нещо с косата си? — попита неуверено.

Засмях се. Осъзнах, че съзнанието ми се активира лесно и не се налага процесът да е болезнен.

— Припичах се на слънце — отвърнах.

— Какво се е случило с ръката ти? Погледнах я. Бях покрила ухапаното с лепенка.

— Ухапа ме куче.

— Биха ли ти инжекция?

— Естествено.

Погледнах го, не бе много далеч. От къдравата му рижа коса сякаш струеше енергия. Имах чувството, че мога да чуя ударите на сърцето му. Можех да почувствам несигурността му, желанието му. Тялото ми незабавно откликна. Концентрирах се върху тънките му устни, а силният аромат от афтършейва му изпълни дробовете ми. Той се приближи. Усещах го как вдишва и издишва. Знаех, че пенисът му се втвърдява.

В този момент Чарлси Тутън влезе през главния вход и затръшна вратата зад себе си. Двамата се отдръпнахме един от друг.

„Добре че беше Чарлси!“, помислих си. Едра, глуповата, добродушна и работлива, тя бе мечтата на всеки работодател. С мъжа й, Ралф, който работеше в птицеферма, били гаджета в гимназията. Имаха две дъщери — едната в единадесети клас, а другата — омъжена. Чарлси обичаше да работи в бара, защото тук се срещаше с хора. Имаше таланта да се оправя с пияници, извеждайки ги навън без кавги.

— Хей, вие двамата, здравейте — възкликна весело. Тъмнокестенявата й коса (боя „Л’ореал“ според Лафайет) бе силно стегната на висока опашка и падаше на букли. Блузата й бе безупречна, а джобовете на панталонките й вечно бяха препълнени и стояха издути. Носеше тънки черни дамски чорапи и кецове. Изкуствените й нокти бяха в бургундско червено.

— Моето момиче очаква бебе. Можете да ме наричате баба! — Тонът й говореше, че е на седмото небе от щастие.

Дадох й очакваната прегръдка, а Сам я потупа по рамото. И двамата се радвахме да я видим.

— Кога е терминът й? — попитах.

Чарлси само това и чакаше. През следващите пет минути не ми се наложи да си отворя устата. После дойде Арлийн, неумело гримирала смучката на шията си, и всичко бе повторено отначало. В един момент погледите ни със Сам се засякоха, при което и двамата отклонихме очи.

Дойде време да сервираме за обяд и случката бе забравена.

Повечето гости не пиеха много в този час. Може би бира или чаша вино. Основно поръчваха студен чай и вода. Обедната клиентела се състоеше от хора, които се бяха озовали около бара по това време, от редовни посетители и местни алкохолици, за които обедното питие бе може би трето или четвърто.

Като започнах да приемам поръчки, си припомних молбата на Джейсън. Слушах цял ден. Беше изтощително. Никога не бях отключвала съзнанието си за толкова дълго. Може би не беше така болезнено като преди, може би бях равнодушна към нещата, които чувах.

Шериф Диърборн седеше на една маса с кмета и приятеля на баба, Стърлинг Норис, който се изправи и ме потупа по рамото. Дадох си сметка, че го виждам за пръв път след погребението й.

— Как я караш, Суки? — попита ме съчувствено. Едва приличаше на себе си.

— Прекрасно, господин Норис! А вие?

— Аз съм стар човек, Суки — отвърна с неуверена усмивка, дори не ме изчака да изкажа несъгласие. — Тези убийства ме съсипват. Не сме имали убийство в Бон Темпс, откакто Дарил Мейхю застреля Сю Мейхю, а случаят бе повече от ясен.

— Кога беше това, преди шест години? — попитах шерифа само за да остана там.

Господин Норис се натъжи, като ме видя, защото си мислеше, че ще арестуват брат ми за убийството на Модет Пикинс. Кметът пък смяташе, че най-вероятно той е убил и баба. Сведох глава, за да скрия сълзите си.

— Сигурно. Я да видим, спомням си, че бяхме облечени за танцовия рецитал на Джийн — Ан… значи трябва да е било… да, права си, Суки, преди шест години — шерифът ми кимна в знак на съгласие. — Джейсън идвал ли е днес тук? — попита ме толкова нормално, сякаш е най-обикновен следобед.

— Не, не съм го виждала — отвърнах.

Той си поръча студен чай и хамбургер и си мислеше как е изловил брат ми и дъщеря си да правят секс като обезумели отзад в пикапа му. О, боже! Смяташе, че Джийн — Ан е извадила късмет, че не е била удушена. От следващата му мисъл ми стана много болно: „И без това тези момичета до една са пропаднали“. Шерифът се оказа лесен за сканиране. Улавях нюансите в мислите му: „Неквалифициран труд, липса на университетско образование, спи с вампири… долна отрепка“. Тази оценка ме нарани и ме разгневи повече, отколкото мога да опиша.

Движех се механично между масите, разнасяйки питиета и сандвичи и почиствайки остатъците. Както обикновено, работех усърдно, с противната дежурна усмивка, разтегнала лицето ми. Говорих с двайсет души, които познавах. Мислите на повечето клиенти бяха напълно обикновени — за работа и за неща, които трябва да свършат у дома, за разрешаването на някой дребен проблем, като намирането на майстор за миялната машина или на фирма за почистване на дома през уикенда.

Арлийн бе облекчена, че й е дошло. Чарлси бе погълната от мечти да бъде обезсмъртена чрез внучето и се молеше от сърце за лесна бременност и нормално раждане на дъщеря си. Лафайет смяташе, че започва да става особено да се работи с мен.

Полицай Кевин Прайър се чудеше какво ли прави в почивния си ден Кения. Той лично помагал на майка си да оправи бараката с инструменти и ненавиждаше всяка минута от това занимание.

Чух доста и неизказани, и изречени коментари за косата и кожата ми, както и за лепенката на ръката ми. Повечето мъже и дори една жена ме намираха за още по-привлекателна. Неколцина от участниците в палежа на къщата в Монро си мислеха, че нямат шанс с мен заради симпатиите ми към вампирите, и съжаляваха за импулсивната си реакция. Запомних ги кои са. Макар за момента да не ми бе до вампири, нямаше как да ги забравя, те можеха да убият и моя Бил.

Анди Белфльор и сестра му Порша обядваха заедно. Правеха го поне веднъж седмично. Тя бе женски вариант на Анди — средна на ръст, набита, с ясно очертани устни и издадена челюст, но сходството бе в негова полза. Чувах, че била много добър адвокат. Ако не беше жена, бих я препоръчала на Джейсън, когато мислеше, че вероятно ще има нужда от защитник, и повече за нейно, отколкото за негово добро. Днес тя се чувстваше потисната — с образование и добри доходи, а никога не бе излизала на среща. Това бе ангажирало съзнанието й.

Анди бе отвратен от връзката ми с Бил Комптън, бе заинтригуван от по-привлекателния ми външен вид и бе любопитен как точно вампирите правят секс. Освен това съжаляваше, че най-вероятно ще му се наложи да арестува брат ми. Мислеше, че неговият случай не е кой знае колко по-различен от други, но той изглеждал най-изплашен, което означавало, че крие нещо. А и филмите, в които Джейсън прави не точно традиционен секс с Модет и Доун… Забих поглед в Анди, докато четях мислите му, което го смути. Той действително бе наясно на какво съм способна.

— Суки, ще донесеш ли тая бира? — попита ме в крайна сметка и размаха ръка, за да е сигурен, че съм го забелязала.

— Разбира се, Анди — отвърнах отнесено и извадих една от хладилника. — Искаш ли още чай, Порша?

— Не, благодаря ти, Суки — отвърна ми учтиво, докосвайки устни със салфетка.

Порша си спомняше училищните години, когато била готова да продаде душата си за среща с прекрасния Джейсън Стакхаус. Чудеше се какво ли прави той сега, дали в главата му има мисъл, която би я заинтригувала, а може заради тялото му да си струвало да жертва интелектуалното общуване. Значи тя не бе виждала записите и не знаеше за съществуването им, очевидно Анди постъпваше като истински полицай. Опитах се да си я представя с брат ми и не можах да сдържа усмивката си. Това щеше да си е преживяване и за двамата. Не за пръв път ми се искаше да бях в състояние не само да чета мисли, но и да внушавам идеи.

До края на смяната не научих абсолютно нищо. С изключение на това, че във филмите, които брат ми бе имал неблагоразумието да заснеме, имало малко насилие и това накарало Анди да се замисли за следите от удушаване по шиите на жертвите. Така че като цяло отварянето на съзнанието ми се оказа безполезно за Джейсън занятие. Всичко, което чух, по-скоро ме разтревожи и не ми осигури каквато и да било допълнителна информация, която би му помогнала.

Вечерта щяха да дойдат съвсем друг тип хора. Никога не бях идвала тук просто така, извън работа. Дали да не се появя тази вечер? Какво ли ще прави Бил? Дали исках да го виждам?

Почувствах се самотна. С никого не можех да говоря за него. Никой, който да не бъде шокиран от връзката ни. Как можех да кажа на Арлийн, че съм тъжна, защото приятелите на вампира Бил са ужасяващи и безмилостни, че един от тях предната вечер ме ухапа и част от кръвта му попадна в устата ми, че бе убит върху мен? Това не бяха проблеми, които тя бе готова да понесе. Не се сещах за никого, който би могъл. В ума ми не изплуваше ничие име, не знаех някой да е излизал с вампир, освен заблудените групита, които ходеха, с който кръвопиец им падне.

В момента, в който си тръгнах от работа, променената ми външност вече не ми помагаше да се чувствам самоуверена. Почувствах се като аномалия.

Обикалях нагоре — надолу из къщи, подремнах малко, полях цветята на баба. Към привечер хапнах нещо, стоплено в микровълновата. До последно се колебаех дали да изляза. Най-накрая сложих една червена блуза, бели панталони и някое и друго бижу и тръгнах към „При Мерлот“.

Беше странно да отида като клиент. Сам бе в дъното, зад бара. Той отчете влизането ми и учудено вдигна вежди. Тази вечер работеха три сервитьорки, които познавах само по физиономия. През прозореца на бюфета забелязах друг готвач да приготвя хамбургерите.

 

 

Джейсън седеше на бара. Учудващо, но столът до него бе празен и аз тръгнах натам. Той се обърна към мен с изражение, готово да посрещне някоя жена — устните му бяха леко отворени и усмихнати, а очите му сияеха. Когато ме видя, физиономията му придоби комичен вид.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита възмутен.

— Човек би си помислил, че не се радваш да ме видиш — отбелязах. Когато Сам спря пред мен, му поръчах бърбън и кола, без да срещам погледа му.

— Направих каквото ме помоли, но до момента нищо — прошепнах на брат си. — Тази вечер дойдох да се пробвам върху някои хора.

— Благодаря ти, Суки — рече той след дълга пауза. — Явно не си давах сметка за какво те моля. Хей, правила ли си нещо с косата си?

Дори плати питието ми, когато Сам ми го сервира.

Не изглеждаше като да имаме кой знае за какво да си говорим, което всъщност бе добре, понеже се опитвах да слушам. Имаше няколко непознати и първо тях проверих за възможността да са евентуални заподозрени. Приех го неохотно, но май нямаха нищо общо. Единият мислеше само колко му липсва жена му, явно й бе верен. Главата на друг бе заета с положителна оценка на питиетата, след като за пръв път идвал тук. Трети пък се бе фокусирал да седи изправен, с надеждата да е в състояние да шофира обратно до мотела.

Поръчах си още едно.

С Джейсън разменяхме предположения относно адвокатските хонорари след уреждането на бабиното наследство. Той хвърли поглед към входа и възкликна:

— Охо!

— Какво? — попитах, без да се обърна.

— Сестра ми, гаджето ти е тук. И не е сам. Първото, което си помислих, бе, че Бил е довел някой от приятелчетата си вампири, което би било неблагоразумно и щеше да предизвика смут. Но когато се обърнах, разбрах защо Джейсън бе ядосан. Бил беше с момиче, водеше я за ръка, а тя го следваше като уличница. Очите му оглеждаха тълпата. Реших, че чака да види реакцията ми.

Слязох от стола осъзнах нещо. Бях пияна. Рядко пиех и с двата бърбъна, които погълнах набързо, не точно се влачех по земята, но определено залитах.

Очите на Бил срещнаха моите. Не бе очаквал да ме срещне тук. Не можех да чета мислите му, както стана с Ерик за един кратък и ужасен миг, но можех да разчета езика на тялото му.

— Здравей, Бил! — обади се Хойт, приятелят на Джейсън.

Бил му кимна учтиво, но насочи момичето — дребно и мургаво — към мен.

Нямах представа какво да правя.

— Сестра ми, каква е тая история? — попита Джейсън и започна да се набира. — Тази е вампфен от Монро. Познавам я отпреди, когато харесваше хора.

Все още нямах идея какво да правя. Болката бе прекалено силна, но гордостта ми се опитваше да я овладее. Към тази емоционална каша се прибавяше и чувство за вина. Не бях там, където Бил очакваше, а и не му бях оставила бележка. Но от друга страна, малко ли ми се струпа предната вечер с дирижираното изпълнение в Шривпорт. И единствено заради връзката си с него отидох на онази „веселба“.

Противоречивите ми импулси ме възпираха да реагирам. Щеше ми се да се нахвърля върху момичето и да я пребия от бой, но не ме бяха възпитавали да вдигам скандали по баровете. Искаше ми се да претрепя и Бил, но със същия успех можех да си поблъскам главата в стената, точно толкова щях да нараня и него. Освен всичко ми идеше и да се разплача, защото чувствата ми бяха наранени, но последното, което щях да направя, бе да проявя слабост. Най-добре беше да не издавам никаква емоция. И без това Джейсън бе вече готов да му скочи. Само това му трябваше, някаква реакция от моя страна, за да му подпали фитила.

Прекалено много конфликти, а отгоре на всичко и твърде много алкохол.

Докато премисля възможните варианти, Бил се приближаваше, проправяйки си път между масите, мъкнейки момичето след себе си. Усетих, че заведението бе утихнало. И вместо аз да ги наблюдавам, те наблюдаваха мен.

Усетих очите си пълни със сълзи, докато ръцете ми се свиха в юмруци. Супер! По-зле от това нямаше накъде!

— Суки, — изрече Бил. — Ерик остави това пред вратата ми.

Едва успях да схвана какво ми говори.

— Е, и? — отвърнах вбесена.

Погледнах момичето директно в очите — големи, тъмни и превъзбудени. Държах своите широко отворени, защото знаех, че ако примигна, сълзите ми ще потекат.

— Като възнаграждение — уточни Бил.

Не можех да разбера той какво мисли по въпроса.

— Безплатно питие, а? — рекох и не можах да повярвам колко жлъчно прозвуча гласът ми.

Джейсън сложи ръка на рамото ми.

— Спокойно, сестра ми — каза злобно. — Той не си заслужава.

Не зная какво точно не си заслужаваше по отношение на Бил, но се канех да разбера. Опияняващо е да нямаш идея какво точно ще направиш — след цял живот, прекаран в самоконтрол.

Бил не ме изпускаше от очи. Под флуоресцентните лампи на бара изглеждаше изключително блед. Не се бе хранил с нея. А и зъбите му бяха прибрани.

— Ела да поговорим отвън — предложи той.

— С нея? — почти изръмжах.

— Не, с мен — отвърна. — Нея трябва да я изпратя обратно.

Последвах го навън с високо вдигната глава, без да го поглеждам в очите. Продължаваше да държи здраво ръката на момичето, а тя буквално подтичваше, за да не изостава. Нямах представа, че Джейсън идва след нас, докато не се обърнах и не го видях зад себе си. На паркинга имаше хора, които влизаха и излизаха, но тук бе по-добре от тълпата в бара.

— Здравей — непринудено каза момичето. — Казвам се Дезире. Джейсън, мисля, че и преди съм те срещала.

— Какво правиш тук, Дезире? — попита тихо брат ми, току да повярва човек, че е спокоен.

— Ерик ме изпрати като награда за Бил — отвърна сдържано, наблюдавайки Бил с крайчеца на окото. — Но той никак не изглежда въодушевен. Не зная защо. Аз съм един вид специална пратка.

— Ерик? — обърна се към мен Джейсън.

— Един вампир от Шривпорт. Собственик на бар. Шефът.

— Той я остави на стълбите пред нас — обясни Бил. — Не съм го молил за нея.

— Какво ще правиш?

— Ще я върна обратно — отвърна нетърпеливо. — Ние с теб трябва да говорим.

Преглътнах. Отпуснах юмруците си.

— Тя да не се нуждае от шофьор до Монро? — попита Джейсън.

Бил го погледна изненадан.

— Да. Да не би да предлагаш да я закараш? Трябва да говоря със сестра ти.

— Разбира се. — Джейсън преливаше от добронамереност, което моментално събуди подозренията ми.

— Не мога да повярвам, че се отказваш от мен — нацупи се Дезире, вдигнала поглед към Бил. — Никой досега не ме е връщал обратно.

— Разбира се, благодарен съм и съм убеден, че си… както се изрази… специална пратка, — обясни учтиво Бил — но аз разполагам със собствен специалитет.

За миг, малката Дезире се вторачи неразбиращо в него, преди съзнанието й да проумее казаното.

— Тази жена твоя ли е? — попита, обръщайки се рязко към мен.

— Да.

Категоричното му изказване накара Джейсън да се размърда нервно.

Дезире ме огледа внимателно.

— Очите й са странни — обади се най-после.

— Това е сестра ми — намеси се Джейсън.

— О, извинявай! Ти изглеждаш доста по-… нормален. — Оглеждайки и него от главата до петите, момичето изглеждаше много по-доволно от видяното. — Хей, как ти е последното име?

Брат ми я хвана за ръката и я поведе към пикапа си.

— Стакхаус — отвърна, оглеждайки я, докато се отдалечаваха. — Може би на път за вкъщи ще ми разкажеш малко с какво се занимаваш.

Чудех се какъв ли е мотивът на Джейсън за подобен великодушен акт и като се обърнах, срещнах погледа на Бил. Все едно се ударих в стена.

— Значи искаш да говорим? — попитах сурово.

— Не тук. Ела с мен у дома. — Зарових чакъла с обувка.

— Не у вас.

— Тогава у вас.

— Не.

Той повдигна вежди.

— Къде тогава? Добър въпрос.

— В жилището на нашите.

Джейсън нямаше да се появи, нали отиде да закара госпожица Дребна и Смугла обратно вкъщи.

— Ще карам след теб — прие Бил лаконично и се разделихме, всеки отправяйки се към своята кола.

Домът, в който бях прекарала първите няколко години от живота си, се намираше в западната част на Бон Темпс. Свих по познатата чакълеста отбивка и спрях до къщата — скромна, тип ранчо. Джейсън я поддържаше в добро състояние. Бил се показа от колата си, когато аз излязох от своята. Дадох му знак да ме последва. Заобиколихме къщата, спуснахме се надолу, следвайки павирана с големи камъни алея. След минута стигнахме до изкуственото езеро, което татко направи и зариби в задния ни двор с намерението да практикува риболов със сина си. Моравата граничеше с водата. На един от металните столове там имаше одеяло. Без да ме пита, Бил го взе, изтръска го и го постла на тревата. Седнах неохотно с мисълта, че одеялото не е безопасна територия по същата причина, поради която срещата ни нямаше да е безопасна в която и да било от къщите. Когато се намирах до Бил, мислех само как да се приближа още повече до него.

Обгърнах коленете си и се загледах във водата. В неподвижната й повърхност виждах отражението на уличната лампа отсреща. Бил легна по гръб до мен. Усещах погледа му върху лицето си. Преплете пръсти на гърдите си, афиширайки, че няма да прави опити да ме докосва.

— Случилото се снощи те изплаши — започна безстрастно.

— А ти не се ли стресна поне мъничко? — Гласът ми беше по-тих, отколкото очаквах.

— Да, за теб. Малко за себе си.

Искаше ми се да легна по корем до него, но се опасявах, че ще се приближа твърде много. Когато видях кожата му да сияе на лунната светлина, ми се прииска да го докосна.

— Уплаши ме това, че Ерик бе в състояние да контролира живота ни, докато сме заедно.

— Не искаш ли повече да сме заедно?

Болката в гърдите ми бе толкова ужасна, че ги притиснах с ръка.

— Суки?

Той коленичи до мен и ме прегърна. Не можех да отговоря. Не ми беше останал въздух.

— Обичаш ли ме? — попита.

Кимнах.

— Защо говориш за раздяла?

Болката изби в очите ми под формата на сълзи.

— Прекалено много ме е страх от другите вампири. Какво ще поиска следващия път от мен? Ще се опита да ме накара да направя нещо, като ме заплаши със смъртта ти или с убийството на Джейсън. Способен е да го направи.

Гласът на Бил прозвуча по-тихо и от щурец в тревата. Преди месец можеше и да не мога да го чуя.

— Не плачи, Суки, но имам неприятни новини. — Единственото хубаво, което можеше да ми каже в момента, бе, че Ерик е мъртъв.

— Ерик е заинтригуван от теб. Той знае, че притежаваш способности, каквито повечето хора нямат или ги пренебрегват. Усеща, че кръвта ти е наситена и сладка — гласът му прозвуча дрезгаво и аз потръпнах. — Освен това си красива. А сега дори още повече. Няма представа, че вече три пъти си пила от кръвта ни.

— Знаеш, че преглътнах кръвта на Дългата сянка?

— Да. Видях.

— Да не би да има нещо магическо, свързано с числото три?

Той се разсмя с онзи плътен, тежък, хриплив смях.

— Не. Но колкото повече вампирска кръв пиеш, толкова желанието ти се усилва както за нея, така и за всяка друга. А Дезире смята, че е специална! Чудя се кой вампир й го е казал.

— Някой, който е искал да влезе в гащите й — отвърнах директно и той се разсмя още веднъж.

Обожавах смеха му.

— Да не би с всички тези приказки да се опитваш да ми кажеш, че Ерик ме желае?

— Да.

— Какво го спира да ме поиска тогава? Нали каза, че е по-силен от теб?

— Преди всичко правила и обичаи.

Замалко да изпръхтя.

— Не подценявай това. Всички ние, вампирите, следваме традицията. Налага ни се да живеем едни с други с векове.

— Нещо друго?

— Не съм силен колкото Ерик, но не съм и млад вампир. Ако се сбие с мен, би могло да го раня доста лошо. А ако извадя късмет, може дори да го победя.

— Нещо друго?

— Може би, — внимателно рече Бил — ти самата.

— Как така?

— Иначе казано, ако си му от полза и е наясно, че точно това желаеш, може да те остави на мира.

— Но аз не искам да съм му от полза. Не искам никога повече да го виждам.

— Ти му обеща, че пак ще му помогнеш — напомни ми Бил.

— Ако заведе крадеца в полицията — обадих се. — А той какво направи? Заби му кол.

— Спасявайки живота ти.

— Е, аз открих кой го е обрал.

— Суки, ти не знаеш кой знае колко за света. — Зяпнах го изненадана.

— Предполагам, че си прав.

— Нещата не могат да се теглят по този начин — загледа се в мрака. — Макар понякога да си мисля, че вече нищо не зная… — последва още една мрачна пауза. — Само веднъж преди това съм виждал вампир да забива кол на себеподобен. Ерик прекрачва ограниченията в нашия свят.

— Значи е малко вероятно да се съобрази с правилата и обичаите, с които толкова се перчеше.

— Пам е в състояние да го държи под контрол.

— Тя каква му е?

— Той я създаде. В смисъл… той я направи вампир преди векове. Връща се при него от време на време и му помага в това, с което се занимава за момента.

— Той винаги си е падал малко единак. И колкото повече време минава, толкова по-своенравен става.

Да определи Ерик като своенравен, беше повече от меко казано.

— В крайна сметка стигнахме ли до някакво заключение? — попитах.

Бил, изглежда, обмисляше отговора си.

— Да — в тона му се долови съжаление. — На теб не ти харесва да общуваш с други вампири, освен с мен, а аз съм ти казвал, че нямаме избор.

— Каква е тая история с Дезире?

— Пратеник на Ерик я стовари на стълбите пред нас с надеждата да остана доволен от красивия подарък. А възможността да пия от нея би била изпитание за предаността ми към теб. Вероятно е отровил кръвта й с нещо, за да ме омаломощи — той вдигна рамене. — Ти да не помисли, че имам среща с нея?

— Да…

Усетих как лицето ми се стегна, когато си припомних как влезе с момичето.

— Нямаше те у вас. Трябваше да те намеря. — Тонът му не беше обвинителен, но не звучеше и доволно.

— Опитвах се да помогна на Джейсън, подслушвайки хорските мисли. Пък и още бях разстроена от снощи.

— Сега всичко наред ли е помежду ни?

— Не, но е толкова наред, колкото би могло да бъде — отвърнах. — Мисля си, че нещата няма как да вървят винаги гладко, без значение за кого ме е грижа. Чак толкова сериозни усложнения обаче не бях допускала. Предполагам, че няма никакъв шанс да превъзхождаш Ерик, след като възрастта е единствената предпоставка за това.

— Не — отвърна Бил. — Не да го превъзхождам… — Изведнъж се замисли. — Макар че може би има нещо, което бих могъл да направя по този въпрос. Не бих искал, тъй като противоречи на природата ми, но ще сме по-спокойни.

Оставих го да мисли.

— Да — заключи накрая. Не обясни и аз не го попитах.

— Обичам те — каза, сякаш това бе резултатът от дългото мислене.

Лицето му се откри пред мен сияйно и красиво в полумрака.

— Аз чувствам същото към теб — отвърнах и сложих ръце на гърдите му, за да не ме изкуши. — Но твърде много неща стоят срещу нас в момента. Щеше да е добре, ако можехме да се отървем от Ерик. И друго трябва да разрешим. Тези убийства. Това ще е второто голямо нещо, за което няма да се притесняваме. Убиецът има да отговаря за смъртта на приятелите ти, на Модет и Доун… — спрях и дълбоко поех дъх — … и на баба.

Сълзи бликнаха от очите ми. Бях приела факта, че баба вече я няма, когато се прибера, и започвах да свиквам, че няма с кого споделям какво ми се е случило. Но от време на време ме връхлиташе такава мъка, че едва си поемах дъх.

— Защо смяташ, че същият убиец е отговорен и за изгарянето на вампирите от Монро?

— Според мен онази вечер в бара точно той внуши на мъжете идеята за саморазправа. Смятам, че е този, който ходеше от група на група и ги настройваше. Цял живот съм живяла тук и никога не бях виждала тукашните хора да се държат така. Трябва да има причина за това, което направиха.

— Той е разбунил духовете и е инициирал подпалването?

— Да.

— Подслушването не доведе ли до нищо?

— Не — признах мрачно. — Но това не означава, че утре ще е същото.

— Ти си оптимист, Суки.

— Да, такава съм. Налага се да бъда.

Помилвах го по бузата, мислейки как оптимизмът ми бе оправдал съществуването си, откакто той се бе появил в живота ми.

— Продължавай да слушаш, след като смяташ, че може да е от полза, — поде той — а аз засега ще работя върху нещо друго. Ще те видя утре вечер у вас, става ли? Може да… не, ще ти обясня тогава.

— Добре — бях любопитна, но Бил очевидно не беше готов да сподели.

По обратния път, докато следвах светлините на автомобила му до отклонението за вкъщи, се замислих колко ли по-страшни биха били последните няколко седмици без чувството за сигурност от присъствието му. Когато влизах предпазливо в отбивката, ми се прииска Бил да не бе сметнал за необходимо да се прибира, за да проведе няколко важни телефонни разговора. През няколкото нощи, които прекарахме разделени, не че точно си умирах от страх, но все пак бях доста напрегната и неспокойна. Сама в къщата, прекарвах доста часове, обикаляйки да проверявам вратите и прозорците. Не бях свикнала да живея по този начин. Чувствах се неспокойна при мисълта за предстоящата нощ.

Преди да сляза от колата, огледах двора, слава богу, преди да тръгна за бара, бях оставила външните лампи да светят. Нямаше никакво движение. Обикновено Тина се появяваше подтичвайки, когато се прибирах отнякъде, и умираше от желание да влезе вкъщи за малко котешка храна, но тази вечер вероятно беше на лов в горичката.

Отделих ключа за къщата от останалите на ключодържателя и се втурнах към входа. Пъхнах ключа, превъртях го с рекордна бързина, затръшнах вратата и заключих.

Не мога да живея по този начин, помислих си, тревожно поклащайки глава. В този миг нещо удари вратата. Изпищях, преди да се усетя. Хукнах към безжичния телефон до дивана. Набрах номера на Бил и обиколих стаята, за да спусна щорите. Ами ако дава заето? Нали каза, че се прибира, за да говори по телефона. Но го хванах тъкмо когато влиза, гласът му в слушалката бе задъхан.

— Да? — Винаги звучеше недоверчиво.

— Бил, — изстенах — отвън има някой.

Той тресна телефона. Вампир в действие.

Дойде за две минути. Надничайки изпод леко повдигнатите щори, го зърнах да приближава към двора, изскачайки иззад дърветата с такава скорост и толкова безшумно, колкото човек никога не би могъл. Беше невероятно облекчение да го зърна. Веднага ме хвана срам, че му звъннах за помощ, трябваше сама да се оправя със ситуацията. И тогава се зачудих — че защо пък? Ако познаваш някого, който е практически непобедим и твърди, че те обожава, някой, който е почти невъзможно да бъде убит, някой с необикновена сила, е естествено да му се обадиш.

Движейки се уверено и безшумно, Бил огледа двора и горичката. Най-после приближи до стълбите и се приведе над нещо на верандата. Не можех да видя точно какво е. Когато се изправи, държеше нещо и лицето му бе съвсем безизразно.

Това никак не беше добре.

С нежелание отидох до входната врата и отключих. Бутнах мрежата.

Държеше котката ми.

— Тина? — произнесох, чувайки гласа си да трепери, без да ми пука от това. — Мъртва ли е?

Бил кимна.

— Какво? Как?

— Мисля, че е удушена.

Лицето ми се сбръчка. Бил стоя с котката в ръце, докато не спрях да плача.

— Така и не купих дъбовото дръвче — рекох поуспокоена, но не звучах особено стабилно. — Може да я погребем в онзи трап.

Заобиколихме отзад. Той държеше Тина, опитвайки се да изглежда нормално, а аз — да не се разплача отново. Бил коленичи и положи малката черна топка на дъното на ямата. Взех лопатата и започнах да я запълвам, но когато видях пръстта да пада по козината на Тина, отново се облях в сълзи. Бил пое тихо лопатата от ръцете ми. Обърнах се с гръб, а той довърши ужасната работа.

— Да влезем вътре — каза нежно, когато приключи.

Прибрахме се в къщата през предната врата, защото още не бях отключила задната. Той ме галеше и ме успокояваше, макар да знаех, че дори не харесва кой знае колко Тина.

— Бог да те благослови, Бил — прошепнах. Прегърнах го силно, неочаквано обладана от страх, че ще ми бъде отнет. Когато ридаенето ми стихна до хлипане, вдигнах поглед с надеждата, че не съм го накарала да се чувства неудобно от прилива на чувства у мен. Изглеждаше направо бесен. Бе забил поглед в стената зад мен, а очите му пламтяха. Беше най-ужасяващото нещо, което бях виждала през живота си.

— Намери ли нещо в градината? — попитах.

— Не. Попаднах на знаци за присъствието му, следи, остатъци от миризма. Но нищо, което би могло да се внесе в съда като доказателство — отвърна той, сякаш прочел мислите ми.

— Имаш ли нещо против да останеш тук, докато стане време да… да се скриеш от слънцето?

— Разбира се, че ще остана.

Загледа ме. Разбрах, че ще го стори, с или без моето съгласие.

— Ако все още ти се налага да се обадиш по телефона, можеш да звъннеш от тук. Все ми е едно. — Исках да кажа, че нямаше значение дали ще говори за моя сметка.

— Имам карта — отвърна, изумявайки ме за пореден път.

Измих лицето си и взех успокоително, преди да облека нощницата си. Бях съкрушена колкото при убийството на баба, но по различен начин. Загубата на домашен любимец, естествено, не беше като смъртта на член от семейството. Смъмрих се, но не помогна. През главата ми минаха всякакви възможни причини, но не стигнах до никъде, освен до заключението, че бях хранила и се бях грижила за Тина в продължение на четири години и тя ще ми липсва.