Шарлейн Харис
Мъртви преди мрак (11)

11.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН НЕРВИТЕ МИ БЯХА ОБТЕГНАТИ. Когато отидох на работа, казах на Арлийн какво се бе случило. Тя ме прегърна силно и каза:

— Ще ми се да убия кучия син, който е сторил това на горката Тина!

Това някак ме накара да се почувствам доста по-добре. Чарлси съжаляваше също толкова. Но бе може би малко по-загрижена за шока от случилото се върху мен, отколкото за смъртта на котката ми. Единствено Сам гледаше мрачно. Според него трябваше да се обадя на шерифа или на Анди Белфльор и да им разкажа. В крайна сметка се обадих на Бъд Диърборн.

— Подобни случаи обикновено не са еднократни, — рече той — но засега никой друг не е съобщавал за изчезнало или мъртво домашно животно. Опасявам се, че случилото се изглежда като нещо лично, Суки. Този твой приятел вампирът харесва ли котки?

Затворих очи и поех дълбоко дъх. Обаждах се от телефона в офиса на Сам и той седеше зад бюрото, замислен за следващата поръчка.

— Бил си беше у тях, когато Тина бе убита и захвърлена на верандата — отговорих колкото мога по-спокойно. — Позвъних му веднага и той вдигна телефона.

Сам ме погледна озадачено, а аз завъртях очи, за да му покажа отношението си към подозренията на шерифа.

— И той ти каза, че котката е била удушена — продължи да умува Бъд.

— Да.

— У теб ли е лигатурата?

— Не. Дори не знам от какъв материал е била.

— Какво направи с котето?

— Погребахме я.

— Това твоя идея ли беше или на Бил?

— Моя. Какво друго да направя?

— Може да се наложи да я изровим. Ако разполагаме с лигатурата и котката, може би ще разпознаем дали начинът на удушаване съвпада с този при убийството на Модет и Доун — обясни Бъд подробно.

— Съжалявам, не се замислих за това.

— Е, не е чак толкова важно, след като лигатурата я няма.

— Добре, добре. Дочуване.

Затворих телефона вероятно малко по-силно, отколкото трябваше. Сам повдигна вежди.

— Бъд е кретен — рекох му.

— Бъд не е лош полицай — отвърна той кротко. — Никой от нас тук не е свикнал с такива извратени убийства.

— Прав си — съгласих се след миг. — Не беше честно от моя страна. Но той не спря да повтаря „лигатура“, сякаш е горд, че е научил нова дума. Съжалявам, но ме изнерви.

— Не очаквам да си идеална, Суки.

— Искаш да кажеш, че от време на време мога да се издънвам, да не влизам в положение и да не прощавам? Благодаря ти, шефе! — усетих как на устните ми се появи самодоволна усмивка. Протегнах се. Чак когато забелязах Сам да ме изпива с поглед при това движение, отново се смутих. — Ще се връщам на работа — рекох бързо и закрачих към вратата, внимавайки в походката ми да няма и намек за поклащане на ханша.

— Ще гледаш ли децата за няколко часа тази вечер? — попита Арлийн, леко смутена.

Припомних си последния път, когато говорихме за това, и обидата, която трябваше да понеса от нежеланието й да остави децата си с вампир. Не бях поглеждала нещата така, както една майка ги вижда. Сега Арлийн се опитваше да се извини.

— Ще се радвам — изчаках да видя дали ще спомене отново Бил, но не го направи. — От колко до колко?

— Ами, с Рене се каним да отидем на кино в Монро — каза тя. — Да кажем от шест и половина?

— Добре. Вечеряли ли ще са?

— О, да. Ще ги нахраня. Те много ще се радват да видят леля си Суки.

— Аз също горя от нетърпение.

— Благодаря ти. — Арлийн спря, за малко да добави още нещо, но не го направи, каза само. — До шест и половина тогава.

Прибрах се към пет. През по-голямата част от пътя шофирах срещу слънцето, което блестеше така ослепително, сякаш се бе вторачило в мен. Преоблякох се с шорти и тениска в синьо и зелено, сресах се и прихванах косата си с шнола. На кухненската масата имаше неизяден сандвич. Къщата изглеждаше голяма и празна и се зарадвах, когато видях Рене да се задава с колата заедно с Коби и Лиса.

— Арлийн има проблем с един от изкуствените си нокти — обясни той, смутен от необходимостта да говори за такъв женски проблем. — А Коби и Лиса напираха да дойдат.

Той все още беше с работните дрехи — тежки ботуши, нож, шапка и всичко останало. Арлийн нямаше да му позволи да я заведе, където и да било, докато не си вземе душ и не се преоблече.

Коби беше на осем, а Лиса на пет и двамата висяха по мен като огромни обеци, когато Рене се приведе да ги целуне за довиждане. Привързаността му към тях му спечели голяма червена точка в моето тефтерче. Усмихнах му се одобрително. Хванах децата за ръце и се запътихме към кухнята за сладолед.

— Ще се видим към десет и половина — единайсет — обади се Рене. — Става ли? — Хвана дръжката на вратата.

— Става — съгласих се.

Отворих уста да предложа да задържа децата през нощта, както бях правила друг път, но се сетих за отпуснатото телце на Тина. Реших, че тази вечер бе по-добре да не остават тук. Поведох ги към кухнята и минута или две по-късно чух стария пикап на Рене да се отдалечава шумно.

Взех Лиса.

— Едва те вдигам вече, натежала си. Коби, да не си започнал да се бръснеш?

Прекарахме на масата около половин час — докато децата ядяха сладолед и разказваха какво са правили след последното си виждане. После Лиса пожела да ми чете. Извадих бои и книжка за оцветяване и числата, написани вътре с букви, и започна да ми ги чете с известна гордост. Батко й, естествено, трябваше да докаже, че може да чете много по-добре, след което пожелаха да гледат любимото си предаване. Преди да се усетя, се беше стъмнило.

— Моят приятел ще дойде тази вечер — обърнах се към тях. — Казва се Бил.

— Мама ни каза, че имаш специален приятел — каза Коби. — Дано да го харесам. Надявам се да се държи добре с теб.

— О, да — уверих го.

Той бе изпъчил гърди, готов да ме защитава, ако специалният ми приятел не е достатъчно добър според преценката му.

— Изпраща ли ти цветя? — попита романтично Лиса.

— Още не. Но можеш да му намекнеш, че бих желала!

— О! Добре, естествено.

— Питал ли те е дали искаш да се омъжиш за него?

— Ами, не. Но аз също не съм го питала. — Естествено, Бил почука точно в този момент.

— Имам компания — рекох усмихната, когато отворих вратата.

— Чувам — отвърна той.

Хванах го за ръка и го поведох към кухнята.

— Бил, това е Коби, а тази млада госпожица е Лиса — заявих официално.

— Чудесно. Толкова исках да се запозная с вас — каза Бил за моя изненада. — Лиса, Коби, имате ли нещо против да правя компания на леля ви Суки?

Те го погледнаха замислено.

— Тя не ни е истинска леля — обади се Коби, опипвайки почвата. — Тя е приятелка на мама.

— Така ли?

— Да. И каза, че не й пращаш цветя — обади се Лиса. По изключение гласчето й прозвуча кристално ясно.

Толкова се зарадвах да установя, че е преодоляла проблема с произношението на „р“.

Бил се обърна към мен. Вдигнах рамене.

— Ами, те ме попитаха — отвърнах безпомощно.

— Хмм — произнесе умислено той. — Ще трябва да направя нещо по въпроса, Лиса. Благодаря ти, че ми обърна внимание. Знаете ли кога е рожденият ден на леля Суки?

Усетих как се изчервявам.

— Бил, — отсякох — стига!

Но той не ми обърна внимание и попита:

— Знаеш ли, Коби?

Момчето поклати глава отрицателно.

— Знам само, че е през лятото, защото последния път ходиха с мама на обяд в Шривпорт и тогава беше лято. Ние останахме с Рене.

— Много умно, че си го забелязал, Коби — рече Бил.

— Даже съм по-умен! Познай какво научих в училище онзи ден!

Коби скочи и се затича. Лиса наблюдаваше Бил с голямо внимание през цялото време, докато Коби говореше, и когато приключи, тя рече:

— Изглеждаш много светъл, Бил.

— Така е — отвърна той. — Такава е естествената ми текстура.

Братът и сестричката му си размениха погледи. Стана ми ясно, че според тях „естествена текстура“ е някаква болест и не би било учтиво да задават повече въпроси. Понякога децата проявяват известна съобразителност.

Отначало Бил бе стегнат, но с напредването на вечерта започна да се отпуска. Бях готова да си призная, че в девет вече бях изморена, но той бе все така свеж с децата, когато Арлийн и Рене минаха в единайсет да ги приберат.

Представих им го, а той се здрависа с тях както е общоприето, когато пристигна още един посетител.

Привлекателен вампир с гъста черна коса, сресана по необикновен начин — на вълни, се появи откъм горичката, докато Арлийн качваше децата отзад в колата, а Рене и Бил си говореха. Бил му махна непринудено и той му отвърна със същото, присъединявайки се към двамата, все едно го бяха очаквали.

От люлката на предната веранда наблюдавах как ги запознава един с друг и те се здрависват. Рене направо го зяпаше. Според мен май разпозна какъв е. Бил го погледна многозначително и поклати глава, а той затвори уста, без да каже това, което се канеше.

Новопоявилият се бе здравеняк, по-висок от Бил. Бе облечен със стари дънки и тениска с надпис „Посетих Грейсланд“. Ботушите му бяха с износени пети. Носеше бутилка със синтетична кръв и от време на време отпиваше от нея. Майстор на общуването.

Може и да се подведох по реакцията на Рене, но колкото повече гледах вампира, толкова по-познат ми се струваше. Опитах се мислено да прибавя няколко тона към цвета на кожата му и няколко бръчки, представяйки си го изправен и добавяйки малко живот в чертите му. Боже мили! Това бе мъжът от Мемфис.

Рене се обърна да си тръгва, а Бил поведе новодошлия към мен. На около метър и половина разстояние вампирът извика със силен южняшки акцент:

— Хей, Бил ми каза, че някой е убил котката ти.

Бил затвори очи за секунда, а аз само кимнах, онемяла.

— Е, съжалявам за случилото се. Аз обичам котки — допълни той.

Стана ми повече от ясно, че не става дума за предпочитанията му да гали козината им. Надявах се децата да не са го чули, но ужасеното лице на Арлийн се появи на прозореца на колата. Доброто впечатление, което Бил бе направил, вероятно бе отишло на вятъра.

Рене поклати глава зад гърба му, седна зад волана, докато палеше двигателя, и се сбогува. Погледна през прозореца и задържа очи върху новодошлия. Трябваше да кажа нещо на Арлийн, защото тя отново се показа от своя прозорец ококорена колкото може. Забелязах как зяпна от изненада, когато се вгледа по-добре в съществото до Бил. Прибра главата си и чух колата да изскърцва, когато потегли.

— Суки, — рече Бил — това е Буба.

— Буба — повторих, направо невярваща на ушите си.

— Да, Буба — отвърна ведро вампирът с ужасната си усмивка, излъчваща добронамереност. — Това съм аз. Приятно ми е да се запознаем.

Здрависах се с него, принуждавайки се да се усмихна в отговор. Боже господи, никога не бях допускала, че ще се здрависвам с него. Но той определено изглеждаше по-зле.

— Буба, имаш ли нещо против да изчакаш тук на верандата? Нека да обясня на Суки за нашата уговорка.

— Няма проблем — отвърна небрежно Буба и седна на люлката, доволен като безмозъчно мекотело.

Влязохме във всекидневната, но преди това забелязах, че когато Буба се появи, повечето от нощните звуци — буболечки и жаби — просто изчезнаха.

— Надявах се да имам възможност да ти обясня, преди той да дойде — шепнешком каза Бил. — Но не можах.

— Този, който си мисля, ли е? — попитах.

— Да. Така че сега знаеш, поне някои от историите на очевидци са верни. Но не се обръщай към него по име. Наричай го Буба! Нещо се обърка, когато се превръщаше от човек във вампир. Може би заради всички химикали в кръвта му.

— Но той не беше ли наистина мъртъв?

— Не… точно. Един от нашите, голям фен, който работеше в моргата, доловил, че у него все още мъждее искра живот, и го доведе по най-бързия начин.

— Доведе?

— Направи го вампир — обясни Бил. — Но се оказа грешка. От това, което чувам от приятелите си, той вече не е същият. Има мозък колкото мекотело и изкарва пари, като върши разни необичайни за нас неща. Както виждаш, не можем да си позволим да го показваме.

Кимнах с широко зяпнала уста. Разбира се, че не могат.

— Божичко! — прошепнах, изумена при вида на знатната особа в задния ми двор.

— Така че не забравяй колко малоумен и импулсивен е той… Не оставай насаме с него и не го наричай по никакъв друг начин, освен Буба. Както сам ти каза, той харесва домашни любимци, но това не го прави кой знае колко по-благонадежден. А сега да си дойдем на думата — защо го доведох тук…

Стоях със скръстени пред гърдите ръце, очаквайки с известен интерес обяснението му.

— Скъпа, трябва да замина за известно време — сподели той.

Неочакваната новина напълно ме обърка.

— Какво… Защо? Не, чакай, не желая да знам. — Махнах с ръка, разсейвайки всякакви подозрения, че е длъжен да ми се обяснява.

— Ще ти кажа, като се върна — отсече той.

— И каква е ролята на твоя приятел Буба? — Имах неприятното усещане, че вече зная отговора.

— Буба ще те пази, докато ме няма — заяви Бил.

Повдигнах вежди.

— Добре де. Той не е кой знае колко… прозорлив — призна най-после. — Но е силен, ще направи каквото му кажа и ще внимава никой да не влиза в къщата ти.

— Ще стои навън сред дърветата?

— О, да! — рече Бил съчувствено. — Дори не трябва да идва и да говори с теб. Като се стъмни, просто ще си намери място, от което да може да наблюдава къщата, и ще надзирава цяла нощ.

Не трябва да забравям да си спускам щорите. Идеята как малоумен вампир наднича през прозорците ми не ми се нравеше особено.

— Наистина ли смяташ, че е необходимо? — попитах безпомощно. — Не си го обсъждал с мен.

Бил въздъхна леко, това бе неговият начин да поеме дълбоко въздух.

— Скъпа, — започна той изключително внимателно — старая се страшно много да разбера начина, по който жените искат да се отнасят към тях в днешно време. Но ми е неестествено… особено когато се страхувам, че си в опасност. Старая се да подсигуря нещата така, че да не се притеснявам, докато ме няма. Ще ми се да не ми се налагаше да заминавам. Не ми се иска да го правя, но се налага, заради нас.

Погледнах го.

— Чувам те — казах накрая. — Не съм очарована от идеята, но ме е страх нощем, така че… ами, добре.

Честно казано, не смятам, че имаше каквото и да било значение дали съм дала съгласието си или не. В крайна сметка, как можех да накарам Буба да си тръгне, ако не иска да го направи? Дори служителите на реда в малкото ни градче не разполагаха със средства да се разправят с вампири. А ако се изправеха лице в лице точно с този, щяха само да стоят с отворена уста достатъчно дълго да ги разкъса на парчета. Оцених загрижеността на Бил и си помислих, че няма да е зле да му благодаря. Прегърнах го плахо.

— Е, щом наистина се налага да заминеш… Само внимавай — казах, опитвайки се да не звуча отчаяно. — Има ли къде да отседнеш?

— Да. Ще съм в Ню Орлеанс. Има свободна стая в „Кръв из квартала“.

Бях чела статия за този хотел — първия в света, който обслужва единствено вампири. Гарантираха пълна сигурност и досега бе точно така. И се намираше точно в центъра на френския квартал. На мръкване вампфенове и туристи се тълпяха наоколо и чакаха вампирите да излязат.

Започнах леко да ревнувам. Опитах се да не изглеждам като тъжно кутре, избутано обратно в къщата, когато стопаните му излизат. Сложих пак дежурната усмивка.

— Е, приятно изкарване — отвърнах ведро. — Готов ли ти е багажът? Пътят ще ти отнеме няколко часа, а вече се стъмни.

— Колата е готова. — Едва сега си дадох сметка, че е отложил тръгването, за да прекара известно време с мен и децата на Арлийн. — По-добре да тръгвам — подвоуми се, търсейки подходящите думи. После протегна ръце към мен. Поех ги и той ме притегли леко. Попаднах в прегръдките му. Потрих лицето си в ризата му. Прегърнах го и го притиснах до себе си. — Ще ми липсваш — гласът му прозвуча като въздишка, но го чух.

Целуна ме по главата, отдели се от мен и излезе през вратата. Долових гласа му от предната веранда, даваше последни наставления на Буба, чух и изскърцването на люлката, когато Буба стана от нея.

Не погледнах през прозореца, докато не чух колата да се отдалечава. После видях Буба да се скрива сред дърветата. Докато вземах душ, си казах, че Бил не би го извикал да ме пази, ако не му вярва. Но все още не бях сигурна от кого се страхувам повече — от убиеца, който Буба дебнеше, или от самия Буба.

 

СЛЕДВАЩИЯ ДЕН НА РАБОТА АРЛИЙН МЕ ПОПИТА ЗАЩО вампирът беше у дома. Не бях изненадана, че повдигна темата.

— Ами, на Бил му се наложи да отсъства от града и се притеснява, нали знаеш… — Надявах се с това да приключим.

Но Чарлси се намеси — не бяхме никак заети, служителите от търговската камара обядваха във „Финс и Хувс“, а хората от „Стопанките на молитвите и картофите“ си хапваха печените картофи в огромната стара къща на госпожа Белфльор.

— Искаш да кажеш, — обади се тя ококорена — че твоят човек ти е наел личен бодигард?

Кимнах неохотно. Можеше и така да се каже.

— Това е толкова романтично! — въздъхна Чарлси. Можеше да се погледне и по този начин.

— Трябва обаче да го видиш — обърна се Арлийн към нея, въздържайки се колкото може. — Изглежда точно като…

— О не, не и когато говориш с него — намесих се. — Въобще не е същият — това си беше истина. — И никак не му харесва да чува името си.

— О! — възкликна съвсем тихо Арлийн, сякаш Буба би могъл да я чуе посред бял ден.

— Определено се чувствам по-сигурна, когато Буба е сред дърветата — обясних, което малко или много си беше така.

— О, ама той не е с теб в къщата? — попита Чарлси, очевидно леко разочарована.

— Боже мили, не! — възкликнах, след което се извиних наум на Господ, че споменавам името му напразно, при това напоследък доста често. — Не, вечер Буба стои сред дърветата и наблюдава къщата.

— Това за котките вярно ли е? — потресена попита Арлийн.

— Само се шегуваше. Май няма кой знае какво чувство за хумор, а?

Лъжех на поразия. Бях повече от сигурна, че на Буба му допада да пие котешка кръв.

Арлийн неуверено поклати глава. Време беше да сменим темата.

— Добре ли изкарахте вечерта с Рене? — попитах.

— Той беше толкова добър снощи…

Бузите й поруменяха. Бе се омъжвала няколко пъти, а още се изчервяваше.

— Не зная, ти ми кажи.

Арлийн харесваше двусмислените шеги.

— Ах, ти! Имам предвид, че Рене беше страшно учтив с Бил и дори с онзи Буба.

— А има ли някакви причини да не е?

— Той има проблем с вампирите, Суки — тя поклати глава. — Аз също — призна, когато я погледнах с повдигнати вежди. — Но Рене е наистина предубеден. Синди излизаше известно време с вампир и това ужасно го разстрои.

— Синди добре ли е?

Страшно се интересувах от здравословното състояние на човек, който е излизал с вампир.

— Не съм я виждала — каза Арлийн. — Но Рене я посещава през седмица и нещо. Добре е. Върнала се е в правия път. Работи в кафенето на една болница.

Сам, който беше зад бара и зареждаше хладилника с бутилки с кръв, се обади:

— Може би Синди ще пожелае да се прибере обратно у дома. Линдзи Крофт напусна другата смяна, защото се мести в Литъл Рок.

Това определено привлече вниманието ни. „При Мерлот“ започваше да се нуждае сериозно от персонал. По някаква причина работата, която не изискваше квалифицирани служители, не беше чак толкова популярна през последните няколко месеца.

— Интервюирал ли си някого? — попита Арлийн.

— Ще трябва да прегледам архива — изтощено отвърна Сам.

Знаех, че двете с Арлийн сме единствените, които се бяхме задържали тук повече от две години. Всъщност не, не беше точно така, в другата смяна работеше Сюзън Мичъл. Сам губеше доста време да назначава и понякога да уволнява.

— Суки, би ли прегледала архива и да видиш кой от тези, които познаваш, се е преместил, кой си е намерил вече работа, кого препоръчваш. Това ще ми спести известно време.

— Добре — отвърнах.

Спомних си, че и Арлийн направи това преди време, когато назначиха Доун. Ние имахме повече връзки с местните от Сам, който сякаш никога не се включваше в нищо. Той беше в Бон Темпс вече от шест години и не бях срещала никого, който да знае каквото и да било за живота му, преди да купи бара.

Разположих се на бюрото на Сам с дебела папка с кандидатури. Само след няколко минути вече ги бях сортирала на три купа: преместили се; наети другаде и подходящи за работата. От последните отделих тези, с които не мога да работя, защото не ги понасям, и починалите. Сред тях бе молбата на момиче, което загина при автомобилна катастрофа миналата Коледа. Когато видях името й, ми стана тъжно за близките й. Следващият формуляр бе на Модет Пикинс. Бе дала молбата си на Сам три месеца преди смъртта си. Явно работата в „Грабит Куик“ не е била особено вдъхновяваща. Когато хвърлих поглед на попълнения формуляр, ми направи впечатление колко е грозен почеркът и колко лош правописът. Отново ми стана жално. Опитах се да си представя брат си… да прави секс с нея и да го заснеме… що за начин да уплътниш времето си. Зачудих се на ума му. Не го бях виждала, откакто отпътува с Дезире. Надявах се, че се е прибрал жив и здрав. Мацката си беше жив таралеж в гащите. Искаше ми се Джейсън да заживее с Лиз Барет, тя разполагаше с достатъчно здрав разум да го държи на повърхността.

Напоследък, когато и да се сетех за него, все се притеснявах. Само ако не познаваше толкова добре Модет и Доун! Оказа се, че тези, които са ги познавали интимно, бяха доста. И двете бяха хапани от вампир. Доун бе харесвала груб секс. Нямах представа от предпочитанията на Модет. Много мъже минаваха за бензин и кафе през „Грабит Куик“, много мъже идваха и в бара. Единствено малоумният ми брат обаче бе записал на филм как прави секс с Модет и Доун.

Загледах се в голямата пластмасова чаша със студен чай на бюрото на Сам. Бе зелена и с надпис в сигнално оранжево: „Големият Кетчър от Грабит Куик“. Сам също познаваше и двете. Доун работеше за него, а Модет бе кандидатствала за работа тук. На него определено не му се нравеше, че се срещам с вампир. Може би това бе принципното му отношение по въпроса. Точно в този момент Сам влезе и аз подскочих така, сякаш са ме заловили да правя нещо нередно. Точно каквото и правех в тетрадката си. Да имаш лоши помисли за приятел, не беше хубаво.

— Коя купчинка е хубавата? — попита, но ме погледна озадачено.

Подадох му не повече от десет молби.

— Това момиче, Ейми Бърли, — посочих най-горната — има опит, замества в бара „Добрите стари времена“. Чарлси е работила с нея, така че би могъл да я попиташ.

— Благодаря ти, Суки. Това ще ми спести излишно губене на време.

Кимнах в потвърждение.

— Добре ли си? — попита той. — Днес си някак сдържана.

Погледнах го по-внимателно. Изглеждаше както обикновено. Но съзнанието му бе затворено за мен. Как го правеше? Съзнанието на Бил също бе затворено, но той е вампир. А Сам определено не е.

— Просто Бил ми липсва — казах нарочно.

Дали щеше да ме поучи за опасността да се излиза с вампири?

— Ден е. Няма как да бъде тук — отговори Сам.

— Естествено — отвърнах стегнато и тъкмо се канех да добавя: „Той е извън града“, се зачудих дали е разумно да го правя, след като имам някакви подозрения по отношение на шефа си, макар и малки. Излязох от офиса толкова бързо, че Сам зяпна изумен.

По-късно същия ден го видях да говори дълго с Арлийн. От начина, по който се оглеждаха, ми стана повече от ясно, че ме обсъждат. Сам се върна в офиса с изключително тревожен вид. Но повече не се засякохме за разговор до края на деня.

Беше ми трудно да се прибера тази вечер у дома, защото знаех, че ще съм сама цяла нощ. Когато оставах сама преди, ми беше спокойно, защото знаех, че Бил е само на едно телефонно обаждане. А сега не беше така. Опитах се да се почувствам добре от факта, че след падането на мрака Буба ще изпълзи от дупката си и ще ме охранява. Но не успях.

Обадих се на Джейсън, но го нямаше у дома. Звъннах в „При Мерлот“ с надеждата да е там, но когато Тери Белфльор вдигна телефона, каза, не се е появявал.

Чудех се какво ли прави Сам тази вечер. Странно бе, че не излиза на срещи кой знае колко. Не беше поради липса на предложения, не един път съм била свидетел. Доун бе особено настъпателна. Тази вечер не можех да измисля нищо, от което да съм доволна.

Зачудих се дали Буба е наемният убиец, наемният вампир, на който Бил се е обадил, когато е решил да разкаже играта на чичо Бартлет. Недоумявах също защо е избрал такова слабоумно същество да ме пази.

Всяка книга, към която посягах, някак не беше подходящата. Всяка програма по телевизията, която се опитвах да гледам, изглеждаше ужасно скучна. Зачетох се в „Тайм“ и се издразних на склонността към самоубийство, завладяла толкова много нации. Метнах списанието през стаята.

Съзнанието ми се блъскаше като животно, което се опитва да излезе от клетка. Не можех да се концентрирам върху нищо и не можех да си намеря място.

Когато телефонът звънна, скочих на крака.

— Ало! — произнесох рязко.

— Джейсън е тук в момента — рече Тери Белфльор. — Иска да те черпи едно.

Не ми се понрави идеята да излизам по това време, вече беше тъмно, не исках и да се прибирам после в празна къща… или поне се надявах, че е празна.

После се смъмрих, в крайна сметка имаше някой, който наблюдава къщата, някой, който е страшно силен, макар и малоумен.

— Добре. Ще съм там след минута — отвърнах. Тери затвори. Господин Бъбривец, няма що! Облякох памучна пола и жълта блузка и като се оглеждах в двете посоки, прекосих двора, за да стигна до колата. Бях оставила всички външни лампи да светят. Отключих колата и бързо скочих вътре. Веднага заключих отвътре. Определено не бе възможно да се живее така.

 

КОГАТО СТИГНАХ ДО „ПРИ МЕРЛОТ“, ПО НАВИК ПАРКИРАХ на служебния паркинг. Някакво куче ровеше край боклука. Погалих го по главата и влязох вътре. Налагаше се да се обаждаме поне веднъж седмично на приюта за животни, за да дойдат да приберат някое животно, улично или изоставено. Много от тях бяха бременни, ужасна история.

Тери беше зад бара.

— Хей! — поздравих. — Къде е Джейсън?

— Не е тук, — отвърна Тери — нали ти казах по телефона, не съм го виждал тази вечер.

Останах с широко отворена уста.

— Но нали после ми се обади, че се е появил?

— Не съм.

Ококорихме се един срещу друг. Явно тази вечер не бе от хубавите за него. Измъчваха го кошмарите от времето на военната му служба и битката му с алкохола и наркотиците. Бе зачервен и плувнал в пот въпреки климатика, а движенията му бяха резки и непохватни. Горкият Тери.

— Наистина ли не си ми се обаждал? — попитах колкото е възможно по-неутрално.

— Нали ти казах, не съм. — Прозвуча агресивно. Надявах се никой от постоянните клиенти да не се заяде с него тази вечер. Дръпнах се назад с отстъпчива усмивка. Кучето все още беше при задната врата. Когато ме видя, изскимтя.

— Гладен ли си, приятел? — То дойде при мен, но не подви раболепно опашка, както очаквах. Когато се приближи до светлината, забелязах, че някой го е изоставил, и то наскоро, ако се съди по лъскавата му козина. Породата му беше коли, или поне донякъде. Тъкмо се канех да вляза в кухнята и да попитам дали няма някакви остатъци за този приятел, когато ме осени по-добра идея. — Знам, че старият Буба е пред къщата, но може дойдеш с мен у дома — изрекох с детския глас, който използвах, когато говоря на животни и мисля, че никой не ме слуша. — Можеш ли да ходиш по нужда отвън, така че да не правим поразии вкъщи, а, малкият? — колито сякаш ме разбра и маркира единия край на контейнера. — Добро, куче! Идваш ли с мен? — отворих вратата на колата, като се надявах да не изцапа много седалката. Кучето се подвоуми. — Хайде, съкровище, ще те нахраня с нещо вкусно, когато стигнем у нас!

Подкупването не беше задължително лошо нещо. След още няколко погледа и усърдно душене на ръцете ми животното скочи на предната седалка, седна и се загледа право в чистачките, като да се бе посветил на това пътуване. Казах му, че оценявам това, и почесах ушите му. Потеглихме и стана повече от ясно, че кучето е свикнало да се вози. — Така, когато стигнем вкъщи, приятел, трябва да отидем до входната врата много бързо, става ли? Сред дърветата има едно чудовище, на което ще му хареса да си те хапне — кучето издаде неспокоен звук. — Е, няма да има такава възможност — успокоих го. Определено беше хубаво да има на кого да говориш. И беше дори още по-хубаво, че не може да ти отговори, поне засега. А и не трябваше да държа съзнанието си заключено, защото не ставаше въпрос за човек. Спокойствие.

— А сега ще трябва да побързаме.

— Бау! — съгласи се моят другар.

— Ще трябва да ти измисля някакво име — казах аз. — Какво ще кажеш за… Бъфи?

Кучето изръмжа.

— Добре. Ами Роувър?

Изскимтя.

— И това не ти харесва, а?! Хм — свих в отбивката ми за паркиране. — Може би вече си имаш име — замислих се аз. — Нека да проверя шията ти — изключих двигателя и прокарах пръсти през гъстата му козина. Нямаше дори каишка против бълхи. — Никак не са се грижили за теб, съкровище — казах. — Но вече няма да е така. Аз ще съм добра мама. С тези думи извадих ключовете за къщата и отворих вратата. Докато се усетя, кучето ме бутна, мина покрай мен и застана насред двора, оглеждайки се предпазливо. Подуши въздуха и започна да ръмжи. — Това е добрият вампир, съкровище, този, който пази къщата. Влез вътре — с известни увещания успях да го вкарам в къщата. Незабавно заключих след нас.

Кучето обходи цялата всекидневна, като душеше и се оглеждаше. След като го наблюдавах известно време, за да се уверя, че няма намерение да започне да дъвче нещо или да вдигне крак, отидох до кухнята да му намеря нещо за ядене. Напълних голяма паница с вода. Взех пластмасовата купа, в която баба държеше зелената салата, и сложих в нея остатъците от храната на Тина и някакво месо. Реших, че ако е прегладнял, това би било приемливо. Кучето най-сетне стигна до кухнята и се запъти към купите. Подуши храната, вдигна глава и се загледа в мен.

— Съжалявам, но нямам кучешка храна. Това е всичко, което имам. Ако искаш да останеш с мен, ще ти купя по-хубава — кучето ме гледа още няколко секунди и наведе глава към купата. Хапна малко месо, отпи вода и ме погледна с очакване. — Мога ли да те наричам Рекс?

Последва слабо ръмжене.

— Какво ще кажеш за Дийн? — попитах. — Дийн е хубаво име, така се казваше момчето, което ми помогна в книжарницата в Шривпорт. Очите му приличаха донякъде на твоите — живи и умни — а и Дийн бе малко нетипично. Никога досега не бях срещала куче на име Дийн. — На бас, че си по-умен от Буба — отбелязах внимателно, а новият ми приятел ми отвърна с кратко и енергично изджавкване. — Е, Дийн, хайде да се приготвяме за лягане — повиках го, искрено радостна от това, че има на кого да говоря.

Кучето дойде с мен до спалнята, проверявайки усърдно всички мебели. Съблякох полата и блузата и ги прибрах, свалих бикините и разкопчах сутиена си. То ме наблюдаваше с голямо внимание, докато изваждах чиста нощница и тръгнах към банята, за да взема душ. Когато се върнах, чиста и облекчена, седеше до вратата с клюмнала настрани глава.

— Целта на това е да се почистим. Хората обичат да се къпят — обясних му. — Зная, че кучетата не обичат. Предполагам, това е човешка работа — измих зъбите си и облякох нощницата. — Готов ли си за сън, Дийн?

В отговор той скочи на леглото, сви се на кълбо и легна.

— Хей, чакай малко! — Определено не виждах нищо лошо в това да е тук. Ако баба знаеше, че в леглото й има куче, щеше да получи удар. Според нея животните бяха хубави, но мястото им беше навън. Хората — вътре, животните — вън, бе правилото й. Е, сега аз си имах вампир вън и коли в леглото. — Слез долу — наредих и посочих килима.

Колито се смъкна от леглото бавно и неохотно. Когато седна на килима, ме погледна укорително.

— Ти оставаш там — казах строго и си легнах. Бях много изморена и не чак толкова притеснена, след като кучето бе тук. Макар да не бях наясно каква помощ точно очаквам от него в случай, че някой се появи, след като то не ме познава достатъчно добре, за да ми бъде предано. Но бях склонна да приема всякакво успокоение, на което попадна. Започнах да се унасям. Тъкмо бях задрямала, когато усетих тежестта на колито върху леглото и леко близване по бузата. Кучето се разположи близо до мен. Обърнах се и го потупах. Беше хубаво, че е тук.

Утрото дойде неусетно. Чувах как птиците пърхат насам — натам и чуруликат оживено. Стана ми толкова приятно да се гушкам в леглото. Чувствах топлината на кучето през нощницата. Трябва да ми бе станало горещо през нощта, понеже бях отметнала чаршафа. Полусънена, потупах животното по главата и започнах да го галя. Лениво прокарвах пръст през гъстата му козина. То се приближи още повече, подуши лицето ми и ме обгърна с ръка.

Ръка?!

Скочих и изпищях.

Сам се подпря на лакът и ме погледна с известно изумление.

— О! Боже господи! Сам, как влезе тук? Какво правиш? Къде е Дийн? — покрих лицето си с ръце и се обърнах с гръб, но вече бях видяла всичко, което има да се види от Сам.

— Бау! — рече Сам с човешки глас и истината внезапно ме връхлетя. Обърнах се да го погледна. Бях толкова ядосана, че направо ми идеше да го убия. — Снощи ти ме гледа да се събличам, ти… ти… проклето куче!

— Суки, — произнесе той сериозно — изслушай ме.

Още една мисъл се появи в съзнанието ми.

— Господи! Сам, Бил ще те убие — седнах на фотьойла в ъгъла, до вратата на банята. Опрях лакти в коленете си и увесих глава. — О, не. Не, не, не.

Той приклекна до мен. Острата му рижа коса бе като окосмяването по гърдите му и продължаваше надолу към… Отново затворих очи.

— Суки, притесних се, когато Арлийн ми каза, че ще си сама — започна Сам.

— Не ти ли спомена за Буба?

— Буба?

— Вампира, който Бил остави да наглежда къщата.

— О, да, каза, че й напомнял на някакъв певец.

— Ами, името му е Буба и му харесва да източва кръвта на животни за удоволствие.

С удоволствие видях през пръстите си как Сам пребледня.

— Е, значи извадих късмет, че ме прибра вътре — рече накрая.

Изведнъж си спомних снощния му вид и попитах:

— Какво си ти, Сам?

— Мога да меня формата си. Реших, че е време да узнаеш.

— Точно по този начин ли трябваше да ми го покажеш?

— Всъщност, — започна той смутен — планът беше да се събудя преди теб и да изляза, но се успах. Търчането нагоре — надолу на четири крака е изморително.

— Мислех, че хората могат да се преобразяват само във вълци.

— Не. Аз мога да се преобразявам във всичко. Бях толкова заинтригувана, че свалих ръце и се опитах да го гледам в лицето.

— Колко често? — попитах. — От теб ли зависи?

— По пълнолуние — обясни той. — В други случаи трябва да го пожелая, което е по-трудно и отнема повече време. Превръщам се в животното, което последно съм видял. Затова на масата си за кафе държа книга за кучета, отворена на снимката на коли. Колитата са големи, но безобидни.

— Значи би могъл да си и птица?

— Да, но летенето не е лесно. Все ме е страх, че ще се изпържа на някоя електрическа жица или ще се блъсна в някой прозорец.

— Защо? Защо искаше да узная?

— Изглежда, понасяш нормално факта, че Бил е вампир. Всъщност това май ти харесва. Така че реших да видя дали ще понесеш моето… положение.

— Но какво си ти? — попитах изведнъж, рязко сменяйки темата. — Обяснението за теб не би могло да е вирус. Искам да кажа, ти се променяш изцяло.

Той не каза нищо. Само ме погледна. Очите му бяха сини, живи и умни.

— Способността да променяш формата си определено е свръхестествена. И ако това е възможно, следователно и други неща може да са… Така че… — замълчах, преди да продължа. — Бил няма абсолютно никакъв вирус. Да си вампир не може да се обясни с алергия към сребро, чесън и слънчева светлина… това са глупости, които вампирите разпространяват насам — натам, пропаганда, ако щеш… като страдащи от ужасна болест хората ги приемат по-лесно. Но това, което те наистина са… те са…

Втурнах се към банята и повърнах.

— Да… — тъжно промълви Сам от вратата. — Съжалявам, Суки, но Бил не е заразен от вирус. Той е наистина, наистина мъртъв.

 

 

ИЗМИХ ЛИЦЕТО И ЗЪБИТЕ СИ. СЕДНАХ В КРАЯ НА леглото, нямах сили. Сам седна до мен. Прегърна ме, за да ме утеши, и не след дълго се притиснах до него и положих глава на рамото му.

— Знаеш ли, веднъж слушах националното радио — сетих се внезапно. — Говореха за замразяването на тела и за това колко много хора избират да замразят само главата си, защото е много по-евтино в сравнение с цялото тяло.

— А?

— Познай коя песен пуснаха накрая.

— Коя, Суки?

— „Положи глава на рамото ми“.

Сам се задави, след което избухна в бурен смях.

— Виж, Сам, — обадих се, когато притихна — разбирам какво ми казваш, но ще трябва да го обсъдя с Бил. Обичам го и съм му вярна. А той не е тук, за да каже какво мисли по въпроса.

— О, не става въпрос да те съблазня и да те отдалеча от него. Макар че би било прекрасно.

Сам ми даде една от своите редки прелестни усмивки. Сега, когато знаех тайната му, изглеждаше много по-спокоен.

— Тогава за какво става въпрос?

— За това да те опазя жива, докато заловят убиеца.

— Значи затова се събуди гол в леглото ми? Заради моята сигурност?

Той има благоприличието да се засрами.

— Е, можеше да го планирам и по-добре. Но когато Арлийн ми съобщи, че Бил отсъства от града, не мислех, че ще искаш някого край себе си. Знаех, че няма да ме допуснеш да прекарам нощта тук като човек.

— Сега, като знаеш, че Буба пази къщата през нощта, по-спокоен ли си?

— Вампирите са силни и свирепи — призна Сам. — Предполагам, че този Буба дължи нещо на Бил, иначе не би му вършил тази услуга. Вампирите не ги бива много да си правят услуги. Светът им е подчинен на доста правила и закони.

Трябваше повече да внимавам в думите му, но си помислих, че няма смисъл да обяснявам произхода на Буба.

— Щом като вие двамата с Бил съществувате, предполагам, съществуват и разни други неща — отвърнах, осъзнавайки каква гениална мисъл ме е осенила. Откакто срещнах Бил, не изпитвах вече такава потребност да трупам разни умни идеи за размисли, но нямаше да е лошо да бъда подготвена. — Някой път ще трябва да ми разкажеш.

Снежния човек? Чудовището от Лох Нес? Винаги съм вярвала в Неси.

— Е, аз май по-добре да се прибирам — каза Сам и ме погледна с надежда, понеже все още беше гол.

— И аз така мисля. Но… о, боже… пфу да му се не види!

Хукнах нагоре по стълбите да потърся някакви дрехи. Доколкото си спомням, Джейсън бе оставил някои неща за всеки случай в един от гардеробите горе. В първата спалня открих чифт дънки и работна риза. Под ламаринения покрив бе горещо, тъй като вторият етаж бе на отделен термостат. Слязох долу, наслаждавайки се на прохладата.

— Ето — казах, подавайки дрехите на Сам. — Дано ти станат.

Той изглеждаше така, сякаш му се иска да поднови разговора, но изведнъж осъзнах, че съм в прозрачна нощница, а той нямаше нищо върху себе си.

— Облечи се — произнесох строго. — Направи го във всекидневната.

Изтиках го бързо от стаята и затворих вратата. Реших, че ще се обиди, ако я заключа, така че не го направих. Приготвих се за рекордно кратко време, като облякох чисто бельо, памучната пола и жълтата блуза от снощи. Поизчистих грима си, сложих някакви обеци, прибрах косата си на опашка и я вързах с жълта панделка. Духът ми се повдигна, като се погледнах в огледалото. Но усмивката ми се стопи, когато чух отпред да спира автомобил.

Излязох от спалнята по-бързо и от куршум, надявайки се, че Сам се е облякъл и се е скрил. Той бе направил нещо още по-хубаво, беше се превърнал в куче. Дрехите бяха пръснати по пода и аз ги вдигнах и ги бутнах в гардероба в коридора.

— Добро момче! — рекох поощрително и го почесах зад ушите. В отговор Дийн повдигна полата ми с черната си студена муцуна. — Да ги нямаме такива! — казах и надникнах през предния прозорец. — Анди Белфльор — съобщих на кучето.

Анди изскочи от колата, протегна се продължително и тръгна към входната врата. Отворих я, а Дийн бе застанал до мен.

Изгледах го особено.

— Изглеждаш така, сякаш не си мигнал цяла нощ, Анди. Искаш ли да ти направя кафе?

Кучето се размърда неспокойно до мен.

— Ще ми дойде повече от добре — отвърна той. — Може ли да вляза?

— Разбира се!

Отдръпнах се, а Дийн изръмжа.

— Имаш си добър пазач. Ела тук, приятелче.

Анди приклекна и протегна ръка към колито, което просто не можех да видя като Сам. Дийн подуши ръката му, но не я облиза. Остана между двама ни.

— Хайде, към кухнята.

Детективът стана и ме последва. Кафето бе готово за минута. Сложих хляб в тостера. Изваждането на сметаната, захарта, лъжиците и чашите ми отне още няколко минути. След което вече нямаше как да избегна въпроса какво прави Анди у дома. Лицето му беше изтерзано. Изглеждаше с десет години по-възрастен. Не беше тук безпричинно.

— Суки, вкъщи ли си беше снощи? Нали не беше на работа?

— Не, не бях. Отскочих до бара само за минута, иначе си бях тук.

— Бил беше ли тук по което и да било време?

— Не, той е в Ню Орлеанс. Отседнал е в онзи нов хотел във френския квартал, който е само за вампири.

— Сигурна ли си, че е бил там?

— Да.

Усетих как лицето ми се стяга. Нещо лошо се задаваше.

— Цяла нощ не съм спал — заговори Анди.

— Да.

— Идвам от още едно местопрестъпление.

— Да… — влязох в съзнанието му. — Ейми Бърли? — Загледах го в очите, за да се убедя. Онази Ейми, дето работи в „Гуд таймс бар“ и бе подала молба за сервитьорка при Сам? Погледнах кучето. То лежеше на пода с муцуна между лапите, гледайки точно толкова тъжно и шокирано, колкото аз се чувствах. Нададе тъжен вой.

Кафявите очи на Анди бяха впити в мен.

— Откъде разбра?

— О, стига Анди, много добре знаеш, че мога да чета мисли. Това е ужасно. Горката Ейми. Също като при другите ли е?

— Да — отвърна той. — Точно като при тях. Само че следите от ухапване са по-пресни.

Сетих се за нощта, когато с Бил трябваше да отидем до Шривпорт, за да се отзовем на повикването на Ерик. Дали онази вечер Ейми е дала на Бил да пие от кръвта й? Не можех дори да си спомня преди колко дни се бе случило. Режимът ми бе направо с краката нагоре от всички тези странни и ужасни събития през последните няколко седмици. Стоварих се шумно в един дървен кухненски стол, невярващо клатейки глава, учудена от обрата, който пое животът ми. В живота на Ейми Бърли вече нямаше да има никакви обрати. Изтръгнах се от странното вцепенение, станах и налях кафе.

— За последно Бил бе тук предната нощ — казах. — А ти беше тук цяла нощ?

— Да, точно така. Кучето ми може да потвърди. Усмихнах се на Дийн, който изскимтя, че е бил забелязан. Дойде и положи рошавата си глава на коленете ми, докато пиех кафето си. Погалих го по ушите.

— Чувала ли си се с брат си?

— Не. Но получих странно обаждане, някой каза, че бил в „При Мерлот“.

Изведнъж си дадох сметка, че най-вероятно Сам ме бе примамил така да отида до бара, за да намери начин да ме придружи обратно до вкъщи. Дийн се прозя. Голямата му уста се отвори и видяхме всичките му бели и остри зъби.

Щеше ми се да бях държала устата си затворена. А сега се налагаше да обяснявам цялата история на Анди, разположен в кухненския ми стол унил и полубуден. Карираната му риза бе измачкана, покрита с петна от кафе, а панталоните му цвят каки бяха изгубили формата си от толкова носене. Анди умираше за сън.

— Нуждаеш се от почивка — казах му загрижено. У него имаше нещо тъжно и обезкуражаващо.

— Тези убийства… — отвърна той, а преумората накъса гласа му. — Горките жени. Всички толкова си приличат.

— Необразовани и работещи по барове? И готови да си легнат с вампир?

Той кимна и затвори очи.

— С други думи, жени като мен.

Отвори очи. Беше поразен от грешката, която бе допуснал.

— Суки…

— Ясно ми е, Анди, — продължих — в някои отношения ние всички си приличаме и ако приемем атаката над баба ми като насочена към мен, тогава, предполагам, аз съм единствената оцеляла.

Зачудих се коя е следващата мишена на убиеца. Дали аз бях единствената останала, която отговаря на критериите? Това беше най-страшната мисъл, която ми мина за деня.

Анди само кимаше над чашата си с кафе.

— Защо не отидеш да си полегнеш в другата спалня? — предложих му спокойно. — Трябва да поспиш. Не смятам, че е безопасно да шофираш.

— Много мило от твоя страна — отвърна ми с провлачен тон. Беше леко изненадан, сякаш не е очаквал от мен подобно нещо. — Но трябва да се прибера у дома и да си навия часовника. Мога да поспя само около три часа.

— Обещавам, че ще те събудя — обадих се. — Не умирах от желание Анди да спи в къщата ми, но и не ми се искаше да катастрофира някъде на път към дома си. Старата госпожа Белфльор нямаше никога да ми прости, а сигурно и Порша. — Ела и легни, ето, в тази стая. — Заведох го в старата си спалня. Единичното ми легло бе изпънато по конец. — Ти си полегни, а аз ще наглася алармата. — Това и направих, докато той ме наблюдаваше. — А сега си почини малко. Аз имам да свърша нещо и ще се върна.

Анди не се дърпа повече. Седна тежко на леглото още докато затварях вратата. Кучето вървеше след мен през цялото време. Погледнах го и му казах шепнешком:

— Веднага иди да се облечеш! Анди показа глава от стаята.

— Суки, на кого говориш?

— На кучето — отвърнах незабавно. — Той винаги сам си донася каишката да му я сложа.

— Защо въобще я сваляш?

— Нощем дрънчи и ме събужда. Връщай се вече в леглото.

— Добре.

Доволен от обяснението ми, Анди затвори вратата.

Извадих дрехите на Джейсън от гардероба, оставих ги на дивана пред кучето и седнах с гръб. Но се усетих, че мога да го видя в огледалото над камината.

Около колито се издигна нещо като мъгла, сякаш въздухът жужи и вибрира от енергия. И тогава формата сред това напрежение започна да се променя. Когато мъглата се разсея, Сам стоеше там коленичил и чисто гол. Боже, какъв задник! Трябваше да се принудя да затворя очи, повтаряйки си, че не съм изневерила на Бил. Пък и неговият задник, заявих си твърдо, не отстъпваше по абсолютно нищо.

— Готов съм — каза Сам толкова близо зад мен, че подскочих.

Изправих се бързо и се обърнах да го погледна. Лицето му бе само на сантиметри от моето.

— Суки… — Произнесе го с глас, изпълнен с надежда.

Сложи ръка на рамото ми и го погали. Ядосах се на себе си, защото част от мен искаше да откликне.

— Слушай, мой човек, можеше да ми кажеш за себе си, когато и да е през последните няколко години. Познаваме се от колко… от четири години? И повече дори. И независимо от факта, че те виждам почти всеки ден, не каза нищо, докато Бил не прояви интерес към мен. — Не бях в състояние да измисля как да завърша и махнах с ръка.

За щастие Сам се отдръпна.

— Не осъзнавах какво имам пред себе си, докато не се оказа, че може да ми бъде отнето… — отвърна тихо.

Нямаше какво да отговоря.

— Трябва да се прибираш — заявих. — И по-добре да стигнем там, без никой да забележи. Сериозно говоря.

Това си бе достатъчно рисковано и без някой злонамерен като Рене да види Сам в колата ми рано сутринта, да си направи грешни заключения и да ги сподели с Бил.

Потеглихме. Сам се сви на задната седалка. Отбих предпазливо зад бара. Там имаше един пикап, черен с розово и светлосиньо. На Джейсън.

— Ооо! — възкликнах.

— Какво? — Гласът на Сам прозвуча някак приглушено.

— Нека да огледам — казах, започвайки да се безпокоя.

Защо брат ми би оставил колата си на паркинга за персонала? И ми се струваше, че в пикапа има някого.

Отворих вратата на колата си и зачаках фигурата в пикапа да издаде звук. Оглеждах се за някакво движение. Нищо. Закрачих по чакъла, по-уплашена от когато и да било денем. Когато приближих до прозореца, забелязах, че фигурата вътре е Джейсън. Бе се отпуснал тежко зад кормилото. По ризата му имаше петна, брадичката му бе опряна на гърдите, ръцете висяха отпуснати върху седалката, а по хубавото му лице имаше белег от одраскване. Върху жабката на пикапа видях ненадписана видео касета.

— Сам! — извиках, ненавиждайки страха в гласа си. — Моля те, ела!

Изненадващо бързо, Сам се оказа до мен. Пресегна се да отвори вратата на автомобила. Тъй като очевидно пикапът бе стоял там поне няколко часа, бе покрит с капки. Бе лято и заради вдигнатите стъкла миризмата, която се разнесе, бе силна — кръв, секс и алкохол.

— Обади се на бърза помощ! — казах на мига, докато Сам проверяваше пулса на Джейсън, а после ме погледна колебливо.

— Сигурна ли си, че искаш това? — попита ме.

— Разбира се. Той е в безсъзнание.

— Суки, почакай. Помисли само.

Може би след малко щях да мисля другояче, но точно в този момент Арлийн спря със стария си син форд. Сам въздъхна и влезе в караваната си, за да се обади по телефона.

Бях толкова наивна. Ето какво се случва, когато си бил съвестен гражданин през целия си живот. Придружих Джейсън до малката местна болница, без да обръщам внимание на полицията, оглеждаща щателно пикапа му. Сляпа за полицейската кола, която следваше линейката. Доверих се напълно на лекаря от спешното отделение, когато ми каза да се прибера у дома и че ще ми се обади, щом брат ми се свести. Каза, че той очевидно е изпаднал в безсъзнание под въздействието на алкохол или наркотици. Но Джейсън никога преди не е пил толкова и не употребяваше наркотици. Пропадналият живот на улицата на братовчедка ни Хадли бе повече от красноречив пример за нас. Споделих с доктора всичко това, той ме изслуша и ме прати да си ходя.

Без да зная какво да мисля, се прибрах у дома. Анди Белфльор ми бе оставил бележка да ме уведоми, че пейджърът го събудил, нищо повече. По-късно разбрах, че той всъщност е бил в болницата, докато и аз бях там, и от уважение е изчакал да си тръгна, за да закопчае Джейсън с белезници към леглото.