Серия
Наследството на Донован (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charmed, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 101 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Чародейна сила

ИК „Коломбина“

Редактор: Людмила Харманджиева


ПЪРВА ГЛАВА

Когато видя момиченцето да наднича между розите, Анастасия нямаше представа, че това дете ще промени живота й. Мърмореше си под носа, както често й се случваше, когато работеше в градината, и се наслаждаваше на аромата и на усещането за земя. Топлото септемврийско слънце грееше в златисто, а тихото плискане на морските вълни в скалите под стръмния й двор бе чудесен фон на жуженето на пчелите и птичите трели. Големият й сив котарак се бе излегнал до нея, а опашката му потрепваше от някакъв котешки сън.

На ръката й безшумно кацна пеперуда и тя леко погали с върховете на пръстите си светлосините й крилца. Пеперудата отлетя и тогава Ана чу шумоленето. Вдигна очи и видя малкото личице да надзърта над живия плет от рози.

Неволно се усмихна. Лицето бе очарователно, с вирната брадичка и чипо носле, а в големите сини очи се отразяваше небето. Картината се допълваше от дълга блестяща кестенява коса.

Момиченцето отвърна на усмивката и в очите й с цвят на лятно небе просветна любопитство и немирство.

— Здравей — каза просто Ана, сякаш всеки ден намираше малки момиченца сред розовите си храсти.

— Здрасти! — Гласът бе звънлив и леко задъхан. — Можеш ли да ловиш пеперуди? Аз никога не съм галила пеперуда.

— Сигурно. Но ми се струва, че няма да е възпитано да опиташ, освен ако пеперудата не ти предложи сама. — Ана отметна кичур коса с опакото на ръката си и приседна на пети. Вчера бе забелязала един камион да разтоварва и сега вероятно се запознаваше с една от новите си съседки. — Вие ли се нанесохте в къщата до нас?

— Ъ-хъ. Сега ще живеем тук. Харесва ми, щото само като погледна от прозореца на стаята, и виждам водата. Видях и един тюлен. В Индиана ги има само в зоологическата градина. Може ли да идвам понякога тук?

— Разбира се! — Ана отмести лопатата да направи път на момиченцето да излезе от храстите заедно с кутрето, което се дърпаше от ръцете му. — Я, кой е дошъл тук?

— Това е Дейзи. — Детето положи една любвеобилна целувка на главата на кученцето. — Тя е златен кокер-шпаньол. Трябваше сама да си я избера точно преди да заминем от Индиана. И трябваше да лети с нас в самолета, а пък ние изобщо не се уплашихме. Трябваше да се грижа за нея и да й давам храна, и вода, и да я вчесвам, щото аз отговарям за нея.

— Много е красива — забеляза Ана сериозно. И много тежка, допълни наум, за това пет-шест годишно дете. Протегна ръце: — Може ли?

— Обичаш ли кучета? — Момиченцето й подаде Дейзи, без да спира да бъбри. — Аз ги обичам. Обичам и кучета, и котки, и всичко. Дори хамстерите на Били Уокър. Някой ден ще си имам и мои. Ще се погрижим за това. Татко така казва. Ще се погрижим за това.

Напълно очарована, Ана погали кученцето, а то я подуши и я близна. Детето бе като слънчев лъч.

— Аз много обичам кучета и котки, и всичко — съобщи тя. — Моят братовчед има коне. Два големи и едно съвсем малко конче, още бебе.

— Наистина ли? — Детето клекна и започна да гали спящия котарак. — Може ли да ги видя?

— Той живее наблизо, значи някой ден можем да отидем. Трябва да питаме родителите ти.

— Мама отиде на небето. Тя сега е ангел.

Сърцето на Ана се сви. Бавно протегна ръка, докосна блестящата коса и се разтвори. Не, тук нямаше болка и тя изпита облекчение. Спомените бяха светли.

При докосването детето вдигна очи и се усмихна:

— Аз съм Джесика. Ала можеш да ми викаш Джеси.

— Аз съм Анастасия. — Ана не можа да се въздържи, наведе се и целуна чипото носле. — Но можеш да ми викаш Ана.

Като приключи със запознанството, Джеси се зае да обсипва Ана с въпроси, като сред веселото бъбрене споменаваше по нещо и за себе си. Току-що бе навършила шест години и във вторник тръгваше в първи клас в чисто новото си училище. Любимият й цвят бе лилав, а повече от всичко на света мразеше зелен фасул.

Можеше ли Ана да й покаже как се отглеждат цветя? Имаше ли си котаракът й име? Имаше ли си тя някое малко момиченце? Защо не?

Така си седяха огрени от слънцето, едно момиченце с розов гащеризон и една жена с изкаляни шорти и леко загорели крака, а котаракът Куигли напълно пренебрегваше опитите на кучето Дейзи да се заиграе с него.

Дългата пшенично-руса коса на Ана бе небрежно вързана назад и вятърът си играеше с изплъзналите се от панделката кичури. Тя не използваше грим. Крехката й, спираща дъха красота бе така естествена, както и нейната сила, съчетание от келтски черти, тъмносиви очи, широка, поетично изваяна донованска уста… И нещо по-загадъчно. Лицето й бе отражение на всеотдайното й сърце.

Кученцето отпълзя да души тревите в алпинеума. Ана се засмя на нещо, което каза Джесика.

— Джеси! — Гласът долетя иззад храстите, мъжествено дълбок и с нотка на раздразнение и тревога. — Джесика Алис Сойър!

— Ъ-хъ. Това е цялото ми име. — Ала когато Джеси скочи на крака, очите й святкаха. Очевидно не се страхуваше от наказание. — Насам, татко! Аз съм тук с Ана! Ела да ни видиш!

След миг над розите се извиси един мъж. Нямаше нужда от никаква дарба, за да се почувстват вълните на смущение, облекчение и раздразнение. Ана премигна, изненадана, че този грубоват мъж бе бащата на малкото духче, което подскачаше край нея.

Може би двудневната брада го правеше да изглежда толкова опасен, помисли тя. Но се съмняваше. Зад тъмната сянка се виждаше остро изсечено лице, със строго стиснати плътни устни. Само очите бяха като на дъщеря му, блестящи, ясносини, в момента помрачени от нескрито нетърпение. Слънцето хвърляше червеникави отблясъци в тъмната му рошава коса.

Както бе клекнала на земята, й се струваше огромен. Атлетично стегнат и смущаващо силен в раздърпаната си тениска и избелели, разнищени по шевовете джинси.

— Джесика, не ти ли казах да стоиш в двора?

— Май че да… — Тя се усмихна подкупващо. — Ние с Дейзи чухме Ана да пее и като погледнахме, оная пеперуда беше кацнала на ръката й. А тя каза, че може понякога да идваме. Има коте, виждаш ли? А братовчед й има коне, пък братовчедка й има и коте, и куче.

Очевидно свикнал с бърборенето на Джеси, баща й я изчака да свърши.

— Когато ти поръчам да стоиш в двора, а те няма, започвам да се тревожа.

Беше казано простичко и спокойно. Ана трябваше да признае, че на този човек не му се налагаше да повишава глас и да сипе закани, за да изрази каквото иска. Тя се почувства не по малко виновна от Джеси.

— Извинявай, татко — измърмори момиченцето намусено.

— Аз трябва да ви се извиня, господин Сойър. — Ана се изправи и сложи ръка на рамото на Джеси. В края на краищата, и двете бяха хванати на местопрестъплението. — Аз я поканих да дойде и компанията й ми беше толкова приятна, та не ми дойде наум, че няма да можете да видите къде е.

Той за момент не каза нищо, само я загледа с ясните си очи, докато Ана вече едва се сдържаше да не се заизвива под погледа му. Когато господин Сойър отново насочи вниманието си към дъщеря си, тя осъзна, че бе спряла да диша.

— Трябва да прибереш Дейзи и да я нахраниш.

— Добре. — Джеси вдигна недоволното кученце, ала баща й наклони глава и тя спря.

— И благодари на госпожа…

— Госпожица — подсказа му Ана. — Донован. Анастасия Донован.

— Благодари на госпожица Донован, че те е изтърпяла.

— Благодаря ти, че ме изтърпя, Ана — пропя любезно Джеси и й се усмихна съзаклятнически. — Може ли пак да дойда?

— Надявам се, че ще дойдеш.

Преди да се скрие в храстите, Джеси се усмихна лъчезарно на баща си:

— Не исках да те тревожа, татко. Честно.

Той се наведе и я щипна по нослето:

— Калпазанка такава! — Но Ана почувства каква любов се криеше зад думите му.

Джеси прихна и се втурна през двора с дърпащото се в ръцете й кученце. Ана продължи да се усмихва, докато студените сини очи се обърнаха към нея.

— Джеси е чудесно дете — започна тя, изненадана, че й се налагаше да изтрие мокрите си длани в шортите. — Наистина ви се извинявам, че не се погрижих да разбера дали знаете къде е, ала се надявам, че ще й позволите отново да ме навести.

— Това не е било ваше задължение. — Гласът му бе студен, нито приятелски, нито враждебен. Ана имаше неприятното чувство, че я претеглят, от върха на главата до дъното на позеленелите от тревата шорти. — Джеси е естествено любопитна и приятелски настроена. Понякога прекалено. И през ум не й минава, че на света има хора, които биха злоупотребили с това.

Ана наклони глава, вече и тя също толкова студена:

— Разбрах ви, господин Сойър. Макар че, уверявам ви, рядко ми се случва да похапвам малки момиченца за закуска.

Той се усмихна и леката извивка на устните му сякаш стопи остротата от лицето му, като на нейно място се появи неудържимо привлекателно изражение.

— Вие определено не отговаряте на представата ми за човекоядка, госпожице Донован. Сега е мой ред да се извиня. Тя здравата ме изплаши. Още не бях разопаковал багажа, и вече я загубих.

— Просто не сте знаели къде е. — Ана отново пробва една предпазлива усмивка. Погледна зад гърба му към съседната двуетажна къща. Въпреки че бе доволна от усамотението си, се радваше, че къщата не бе останала дълго време празна. — Хубаво е наблизо да живее дете, особено такова забавно като Джеси. Надявам се, че ще й разрешите да идва тук.

— Често се чудя дали изобщо мога нещо да й „разреша“. — Той докосна с пръст една малка розова пъпка. — Ако не издигнете на мястото на розовите храсти триметрова ограда, тя ще се върне. — Поне вече знаеше къде да я търси, ако отново изчезнеше. — Не се притеснявайте да я изгоните, ако злоупотреби с гостоприемството ви. — Пъхна ръце в джобовете си. — Я да отида да видя дали няма да нахрани Дейзи с нашата вечеря.

— Господин Сойър! — спря го Ана, след като вече се бе обърнал. — Добре дошли в Монтърей!

— Благодаря. — Дългите му крака го отнесоха през ливадата към верандата и после в къщата.

Ана за момент остана където си беше. Не помнеше откога не се бе случвало въздухът да пращи от толкова много енергия. Въздъхна дълбоко и се наведе да вземе градинарските си инструменти. Куигли се отърка в краката й.

Определено не можеше да си спомни кога за последен път дланите й се бяха изпотили само защото някой мъж бе погледнал така към нея.

Но пък и не можеше да си спомни някой досега да я бе гледал така. Към нея, в нея, през нея… Всичко наведнъж. Хитър номер, реши тя, докато внасяше инструментите в оранжерията си.

Интересна двойка, тези баща и дъщеря. Ана се вторачи към съседната къща през блестящите стъкла на оранжерията. Като тяхна най-близка съседка бе съвсем естествено да се интересува от тях. Беше достатъчно мъдра и на собствен гръб се бе научила да не позволява интересът й да прерасне в нещо повече от приятелство.

Малко бяха хората, които приемаха нещата, излизащи извън обичайния свят. Цената на нейната дарба бе уязвимо сърце, което вече бе страдало достатъчно.

Ала тя не мислеше за това. Всъщност, мисълта за мъжа и детето я караше да се усмихва. Какво ли би казал той, ако му бе признала, че макар наистина да не бе човекоядка, съвсем определено беше вещица?

 

 

В слънчевата и отчайващо разхвърляна кухня Бун Сойър дълго се рови из кашоните, докато измъкне тенджерката с дългата дръжка. Знаеше, че решението да се преместят в Калифорния бе правилно — бе се убедил в това — но определено бе подценил времето, неприятностите и неудобствата да опаковаш един дом и да го стовариш някъде другаде.

Какво да вземе, какво да остави… Да се наемат носачи, да се изпрати колата, да се пренесе кученцето, в което Джеси се бе влюбила. Да обясни решението си на разтревожените й баби и дядовци, да я запише на училище, да напазарува за училище. Господи, трябваше ли да преживява този кошмар всяка есен през следващите единадесет години?

Добре поне, че най-лошото вече бе зад гърба му. Надяваше се. Всичко, което трябваше да направи, бе да разопакова, да намери място на всяко нещо и да превърне тази непозната къща в дом.

Джеси бе щастлива. Това бе, и винаги щеше да бъде, най-важното. Но пък тя бе щастлива навсякъде, осъзна с учудване той, докато запържваше месото за соса. Слънчевият й характер и забележителната й способност навсякъде да си намира приятели бяха и благословия, и наказание. Бун не разбираше как едно дете, загубило майка си в такава крехка възраст, можеше да е толкова нормално.

А за себе си знаеше, че ако не бе Джеси, щеше да се побърка след смъртта на Алис.

Напоследък не мислеше често за Алис и понякога от това го пробождаше остро чувство на вина. Бе я обичал — Господи, колко я бе обичал! — и детето, което бяха създали заедно, бе живо свидетелство за тази любов. Ала вече бе живял без нея по-дълго, отколкото с нея. Въпреки че се опитваше да задържи скръбта като доказателство за любовта си, тя постепенно избледняваше под тежестта на ежедневните проблеми.

Алис я нямаше, Джеси бе тук. Заради тях двете той бе взел трудното решение да се преместят в Монтърей. В Индиана, в къщата, която бяха купили, докато Алис беше бременна с Джеси, прекалено много неща го свързваха с миналото. И неговите и нейните родители живееха на десет минути път с кола. Като единствено внуче и на двете семейства Джеси се бе превърнала в център на внимание, в обект на негласно съперничество.

Самият Бун бе изморен от непрекъснатите им съвети, как се гледат деца, от внимателната — и не толкова внимателна — критика. И разбира се, от сватосването. Детето има нужда от майка. Един мъж има нужда от жена. Майка му, бе решила, че целта на живота й е да намери съвършената жена и за двете длъжности.

Тъй като това бе започнало да го дразни и бе разбрал колко лесно би било да остане в къщата и да се въргаля в спомени, бе решил да се премести.

Можеше да работи където и да е. Накрая се спря на Монтърей заради климата, заради начина на живот, заради училищата. И, пред себе си можеше да го признае, защото някакъв вътрешен глас му каза, че това е мястото. И за двама им.

Харесваше му, че може да погледне през прозореца и да види морето или тези причудливо изваяни кипариси. Определено му харесваше, че не бе пренаселено със съседи. Алис бе тази, която обичаше да е заобиколена с хора. Бе доволен също, че разстоянието от шосето бе достатъчно, за да се заглуши шума от движението.

Просто се чувстваше както трябва. Джеси вече свикваше с новото място. Вярно, че му се сви сърцето от страх, когато погледна навън и не я видя никъде. Но пък трябваше да се сети, че тя ще намери с кого да си приказва, кого да очарова.

Тази жена…

Бун се намръщи и сложи капака на тенджерата, за да остави соса да къкри. Странно, помисли той, докато си сипваше кафе, за да го изнесе на верандата. Само веднъж я погледна и веднага разбра, че Джеси е в безопасност. В сивите й очи нямаше нищо друго, освен нежност. Неговата реакция, лично неговата реакция бе причината да се напрегнат мускулите му, да прозвучи грубо гласът му.

Желание. Много бързо, много болезнено и напълно неуместно. Не бе чувствал такова желание към жена, откак… Усмихна се. Откак се бе родил. С Алис всичко бе спокойно и в реда на нещата — едно сладостно и неизбежно единение, което той винаги щеше да цени.

А това сега бе като да те влачи подводно течение, когато се опитваш да стигнеш до брега.

Е, напомни си Бун, загледан в кръжащата над водата чайка, отдавна не му се бе случвало. Лесно можеше да се обясни и оправдае една нормална реакция към една красива жена. А тя бе красива по един спокоен, класически начин, пълна противоположност на бурната му реакция към нея. Не можеше да не се противопостави на това. Нямаше нито време, нито настроение за каквато и да е реакция към каквато и да е жена.

Трябваше да мисли за Джеси.

Той извади от джоба си цигара и я запали, без да забелязва, че се бе загледал към живия плет от рози отвъд ливадата.

Анастасия. Името определено й подхождаше — старомодно, елегантно, необикновено.

— Татко!

Бун се стресна като ученик, когото директорът бе хванал да пуши в тоалетната. Прокашля се и се усмихна глуповато на намръщената си дъщеря.

— Не се сърди, намалил съм ги до половин кутия на ден.

Тя скръсти ръце.

— Вредят ти. Дробовете ти се цапат.

— Знам. — Той хвърли цигарата. Не можеше дори да си дръпне за последно, когато малките очички го гледаха така осъдително. — Ще ги оставя. Наистина…

Тя се усмихна — обезкуражаващо многозначителна усмивка. Бун пъхна ръце в джобовете си.

— Прости ми, нали няма да ме затвориш в карцера, задето тайничко съм си дръпнал веднъж?

Вече простила, Джеси се спусна със смях да го прегърне.

— Ти си глупав!

— Аха… — Той я подхвана под мишниците и я вдигна да я целуне. — Ти пък си малка.

— Някой ден ще стана колкото теб! — Тя обви крака около кръста му и се отпусна назад, докато увисна надолу с главата. Това бе една от любимите й игри.

— Ами! — Бун я хвана здраво, така че косата й да докосне пода. — Аз винаги ще съм по-голям от теб! — Вдигна я високо. — И по-умен, и по-силен! — Потърка я с наболата си брада, докато тя започна да се извива и да пищи от смях. — И по-хубав!

— И по-гьделичкав! — извика тя победоносно и заби пръсти в ребрата му.

Това бе слабото му място. Той се стовари на пейката заедно с нея.

— Добре, добре, стига! — Затаи дъх и я притисна по-силно. — Ти винаги ще бъдеш по-голям мошеник.

Със зачервени бузки и светнали очи Джеси го възседна.

— Харесва ми нашата нова къща!

— Нали? — Приглади косата й и както винаги изпита удоволствие от усещането. — И на мен.

— Може ли след вечеря да отидем на брега да погледаме за тюлени?

— Разбира се.

— И Дейзи ли?

— И Дейзи… — Огледа се, защото вече имаше опит с пудели, които обичат да дъвчат чорапи. — Къде е тя?

— Спи. — Джеси облегна глава на гърдите на баща си. — Много е уморена.

— Сигурно. Беше тежък ден. — Бум се усмихна, целуна я по върха на главата и я усети как се прозява и се намества.

— Любимият ми ден. Трябва да се обадя на Ана. — Клепачите й натежаха и тя ги затвори, унесена от ударите на сърцето на баща й. — Тя е хубава. Ще ми по-каже как се садят цветя.

— М-м-м-м…

— Тя им знае на всичките имената. — Джеси пак се прозя и когато отново заговори, гласът й бе сънливо дрезгав: — Дейзи я близна по лицето, а тя дори не се ядоса. Само се засмя. Смехът й е хубав. Като на фея — довърши шепнешком и заспа.

Бун отново се усмихна. Какво въображение имаше дъщеря му… Обичаше да мисли, че го бе наследила от него. Прегърна я нежно.

 

 

Ана вървеше неспокойно по каменистия бряг и мислеше. Просто не можеше да остане вътре, да се занимава със своите растения и треви, когато я преследваше това безпокойство.

Вятърът ще да го издуха, реши тя и подложи лице на влажния бриз. Една хубава дълга разходка, и отново щеше да намери онова удовлетворение, онзи покой, който бе част от нея както дишането.

При други обстоятелства щеше да се обади на някой от братовчедите си и да предложи да прекарат нощта навън. Но си представяше как Моргана уютно се е разположила с Наш. При нейната напреднала бременност тя имаше нужда от почивка. А Себастиан още не се бе върнал от медения си месец.

Никога не й бе тежало да е сама. Обичаше усамотението на дългия извит плаж, звука на блъскащата се в скалите вода, смеха на гларусите.

Както й хареса звукът от смеха на детето и на мъжа, който долетя до нея днес следобед. Бе приятен звук — нямаше нужда да е част от него, за да го оцени.

Сега, когато слънцето се разтопи и цветът му се разля по западното небе, Ана усети как тревогата й утихва. Как можеше да не изпитва удовлетворение от това, че бе тук, сама, че наблюдаваше на спокойствие магията на деня?

Стъпи на един довлечен от морето дънер. Пръските охлаждаха лицето й и мокреха ризата й. Разсеяно извади от джоба си един камък и го потърка между пръстите си, докато гледаше как слънцето се спуска в пламтящото море.

Камъкът в ръката й се затопли: Тя го погледна. Гладката му перлена повърхност меко проблясваше в угасващата светлина. Лунен камък, помисли Ана, изненадана от себе си. Лунна магия. Пази пътниците в нощта, помага да разбереш себе си. И разбира се, талисман, често използван за съхраняване на любовта.

Кое от всичко това търсеше тя тази вечер?

Засмя се, пусна камъка обратно в джоба си и чу някой да вика името й.

По брега тичаше Джеси, а по петите й ситнеше дебелото кученце. И баща й, няколко крачки по-назад, сякаш не му се искаше да измине разстоянието. Ана се замисли дали пък този човек не изглеждаше толкова необщителен на фона на преливащото от чувства дете. Тя слезе от дънера и понеже беше съвсем естествено, дори несъзнателно, грабна Джеси в прегръдките си.

— Здравей, слънчице. Вие с Дейзи раковини на феи ли търсите?

Очите на Джеси се разшириха:

— Раковини на феи? Как изглеждат?

— Точно както предполагаш. По изгрев или по залез — само тогава можеш да ги намериш.

— Татко казва, че феите живеят в гората и обикновено се крият, защото хората не винаги знаят как да се държат с тях.

— Съвсем вярно. — Тя се засмя и пусна момиченцето да стъпи на краката си. — Но обичат и водата, и хълмовете.

— Бих искала да се запозная с някоя фея, ама татко казва, че те почти не говорят с хората, както едно време, щото само децата наистина вярват в тях.

— Това е защото децата са много близо до магията. — Ана вдигна поглед. Бун се бе приближил и залязващото зад гърба му слънцето хвърляше сенки, които бяха и плашещи, и мамещи. — Говорехме за феи — съобщи му тя.

— Чух. — Той сложи ръка на рамото на Джеси и, макар едва доловим, жестът бе кристално ясен: „Тя е моя“.

— Ана казва, че по плажа има раковини на феи, ала се намират само по изгрев или по залез. Можеш ли да напишеш една приказка за тях?

— Кой знае? — Усмивката към дъщеря му бе нежна и любеща. Но когато отново вдигна очи към Ана, тя усети как по гърба й полазиха тръпки. — Прекъснахме разходката ви.

— Не. — Ана потрепери от раздразнение. Той всъщност искаше да каже, че тя бе прекъснала тяхната разходка. — Просто се бях поспряла да погледам морето, преди да се прибера. Става студено.

— Ще ми помогнеш ли да потърся раковини на феи? — не се стърпя Джеси.

— Някой път може би… — Когато баща й не бе наблизо да я изпепелява с поглед. — Но сега вече е прекалено тъмно и трябва да си вървя. — Докосна с пръст нослето на Джеси. — Лека нощ. — Кимна студено на баща й.

Бун гледаше как Ана се отдалечава и мислеше, че може би нямаше толкова рано да й стане студено, ако си бе облякла нещо, което да покрива краката й. Тези гладки стройни крака. Той изпусна една нетърпелива въздишка.

— Хайде, Джес, побързай. Да се прибираме!