Серия
Истинска кръв (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Club Dead, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 31 гласа)
Сканиране
Team Twifun
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Шарлейн Харис. Клубът на мъртвите

ИК „Хермес“, София, 2010

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954–26–0899–3


1

Влязох в къщата на Бил и го заварих прегърбен над компютъра — до болка позната гледка напоследък. Преди зарязваше всичката си работа още щом ме зърнеше. Но от две седмици насам го привличаше единствено клавиатурата.

— Здрасти, сладурче — разсеяно каза той, без да откъсва поглед от монитора. На бюрото му имаше празна бутилка „Истинска кръв“, група 0. Поне се беше сетил да хапне.

Бил не си падаше по джинси и тениски. Носеше панталон в цвят каки и карирана риза в убити синьо-зелени тонове. Кожата му блестеше, а гъстата му тъмна коса ухаеше на билков шампоан. Бил можеше да предизвика прилив на хормони у всяка жена. Целунах го по врата — никаква реакция. Близнах го по ухото — нула внимание.

Бях прекарала цели шест часа на крак в бар „Мерлот“ и всеки път, когато някой клиент оставяше мижав бакшиш или някой глупак ме шляпваше по задника, си повтарях наум, че съвсем скоро ще се озова в прегръдките на любимия и ще се наслаждавам на вниманието му, предвкусвайки невероятното удоволствие от предстоящия секс.

Очевидно нямаше да ме огрее. Не и тази вечер. Поех дълбоко въздух и втренчих гневен поглед в гърба на Бил. И то какъв гръб, майко мила, прекрасен и широкоплещест, но плановете ми да дращя с нокти голата му кожа се провалиха с гръм и трясък. Издишах, бавно и спокойно.

— Ей сегичка ще ти обърна внимание — каза Бил. На екрана се появи снимка на достолепен мъж с посребрена коса и тъмен загар, който притежаваше типичната властна привлекателност на Антъни Куин. Под снимката имаше име, а отдолу — някакъв текст, който започваше с думите:

„Роден през 1756 г. в Сицилия…“

Тъкмо отворих уста, за да изразя изненадата си, че вампирите все пак излизат на снимки, въпреки слуховете, когато Бил се обърна и осъзна, че чета текста.

Той натисна някакво копче и екранът угасна. Не можех да повярвам на очите си.

— Суки — каза той и се усмихна насила. Резците му бяха прибрани, което означаваше, че е далеч от настроението, в което се надявах да го открия. Бил, като всички вампири, вадеше резците си само в прилив на похот или когато усетеше неустоимо желание да смуче кръв. (Понякога тези две страсти се преплитат и хоп! — ето ти тебе мъртъв вампирски почитател. Мен ако питате, точно този елемент на опасност привлича неудържимо по-голямата част от групитата.) Неведнъж са ме обвинявали, че съм едно от тези жалки създания, които се навъртат около вампирите в опит да привлекат вниманието им, но аз имам вземане-даване само с един вампир (е, всъщност с повече, но с другите отношенията ми са чисто служебни). Този, който в момента седеше точно пред мен. Този, който имаше тайни от мен. Този, който изобщо не се радваше да ме види.

— Бил — хладно казах аз. Нещо ставаше тук. Нещо с главно „Н“. Но това нещо нямаше нищо общо с либидото на Бил. (Либидо бе дума на деня в календара ми за днес).

— Това, което видя току-що… все едно не си го видяла — твърдо каза той. Тъмнокафявите му очи ме пронизваха.

— Ами… добре — отвърнах аз с едва доловим сарказъм. — Какво си намислил?

— Имам тайна задача.

Не знаех дали да се засмея, или да се фръцна сърдито. Затова просто вдигнах вежди и зачаках да чуя останалото. Бил изпълняваше длъжността следовател на Окръг 5 според вампирското разделение на Луизиана. Ерик, главатарят на Окръг 5, никога досега не му беше възлагал „задача“, която да е тайна за мен. Аз всъщност играех важна роля в следователския им екип, независимо дали имах желание за това, или не.

— Ерик не бива да знае. И никой от вампирите в Окръг 5.

Сърцето ми се сви.

— Но… ако задачата не е възложена от Ерик, за кого работиш? — Краката ми туптяха от умора, затова коленичих и се подпрях на коленете му.

— За кралицата на Луизиана — прошепна той.

Каза го толкова тържествено, че положих огромни усилия да остана сериозна, но не успях и започнах да се кискам неудържимо.

— Това някаква шега ли е? — попитах, макар да знаех отговора. Бил беше сериозен мъж. Притиснах лице към бедрото му, за да прикрия усмивката си. После му хвърлих бърз поглед и установих, че съм успяла да го раздразня.

— Сериозен съм като гроб — каза Бил, и то толкова сурово, че положих титанични усилия да вляза в тона му.

— Добре, дай сега да изясним нещата — търпеливо казах аз и седнах по турски на пода с ръце върху коленете. — Ти работиш за Ерик, който е главатар на Окръг 5, обаче има и кралица? На Луизиана?

Бил кимна.

— Значи щатът е разделен на окръзи? А тя е шефка на Ерик, щом той върти бизнес в Шривпорт, който се пада в Окръг 5.

Ново кимване. Плеснах се по челото и поклатих глава.

— А тя къде живее, в Батън Руж?

Столицата на щата ми се стори най-логичното място за целта.

— Не, не. Ню Орлиънс, разбира се.

Разбира се. Вампирският център. Както пишат по вестниците, камък да хвърлиш в Града на Голямото охолство, задължително ще улучиш някой жив мъртвец (макар че само глупак би тръгнал да мята камъни за удоволствие). Туристическият бизнес в Ню Орлиънс процъфтяваше, но не заради обичайните му посетители, които идваха да се повеселят и пийнат юнашки. Новите туристи искаха да отъркат лакти с живи мъртъвци, да обърнат по някое питие във вампирски бар, да посетят проститутка вампир, да гледат вампирско секс представление.

Така съм чувала; не съм ходила в Ню Орлиънс от малка. Мама и татко ни бяха завели там с брат ми Джейсън. Трябва да е било, преди да навърша седем, защото на седем вече бях кръгло сираче.

Мама и татко умряха почти двайсет години, преди вампирите да се появят по телевизията и да обявят, че действително съществуват. Това тяхно изявление се предхождаше от японското изобретение „синтетична кръв“, благодарение на която вампирите можеха да поддържат живота си, без да се налага да пият от хора.

Обществото на вампирите от Съединените щати бе дало възможност на японските вампирски кланове да излязат на светло първи. И тогава едновременно, в болшинството от страните по света, където имаше телевизия — а в днешно време къде ли нямаше, — изявлението беше направено на стотици различни езици от стотици грижливо подбрани представителни вампири.

Онази нощ, преди две и половина години, ние, обикновените смъртни, научихме, че винаги сме живели с чудовища помежду си.

В общи линии изявлението казваше следното:

„Но сега ние можем да излезем на светло и да заживеем в хармония рамо до рамо с вас. Вече не трябва да се боите от нас, защото ние можем да живеем и без да пием от вашата кръв“.

Както можете да си представите, това беше вечер на рекордно високи телевизионни рейтинга и небивал повсеместен смут. Реакциите варираха от едната до другата крайност.

В най-тежко положение се оказаха вампирите в държавите с преобладаващо ислямско вероизповедание. Въобще не ви трябва да знаете какво се случи с говорителя на живите мъртъвци в Сирия, макар че вампирката в Афганистан я застигна много по-ужасяваща — и вечна — смърт. (Чудна работа, да изберат жена за такава опасна работа! Вампирите може и да са много умни, но понякога се държат като пришълци от друга планета.)

Някои страни — като Франция, Италия и Германия — отказаха да приемат вампирите като равноправни граждани. Други — като Босна, Аржентина и повечето африкански държави — отказаха да дадат на живите мъртъвци какъвто и да било статут, обявиха ги за позволен дивеч и откриха ловния вампирски сезон. Но Америка, Англия, Мексико, Канада, Япония, Швейцария и скандинавските държави проявиха по-толерантно отношение.

Трудно можеше да се каже дали вампирите са очаквали подобна реакция, или не. Тъй като продължаваха да се борят за местенце в обществото на живите, те все още държаха в тайна своята организация и управленската си структура и разказът на Бил бе за мен най-голямото му откровение по тази тема.

— Значи кралицата на вампирите от Луизиана ти е възложила таен проект — казах аз, стараейки се да прикривам любопитството си. — И затова ти не се отлепяш от компютъра през последните няколко седмици.

— Да — отвърна Бил и разклати бутилката „Истинска кръв“, но на дъното й бяха останали само няколко капки. Той тръгна по коридора към кухненския ъгъл (при ремонта на старата си семейна къща Бил беше премахнал кухнята, тъй като на практика нямаше нужда от нея) и извади нова бутилка от хладилника. Чух как я отвори и я пъхна в микровълновата за няколко секунди. Върна се и старателно я разклати, притиснал отвора й с палец, за да уеднакви температурата на напитката си.

— И с колко време разполагаш, за да приключиш този проект? — съвсем логичен въпрос според мен.

— Колкото отнеме.

Не много логичен отговор. Всъщност в тона му се усещаше неприкрито раздразнение.

Хммм. Дойде ли вече краят на медения ни месец? Е, слагам меден месец в кавички, разбира се, защото Бил е вампир и няма как да се оженим законно в която и да било точка на света.

Не че ми е правил предложение.

— Е, щом си толкова потънал в този твой проект, тогава няма да идвам да ти губя времето, докато не приключиш — бавно изрекох аз.

— Така май ще е най-добре — отвърна той след сравнително дълга пауза и аз сякаш получих юмрук в стомаха.

Скочих на крака за част от секундата и навлякох палтото върху зимната си сервитьорска униформа — черни широки панталони, бяла тениска с лодка деколте и дълъг ръкав, с бродиран над лявата гърда надпис „Мерлот“. Обърнах се с гръб към Бил, за да скрия лицето си. Опитвах се да не заплача, затова не го погледнах дори когато усетих ръката му върху рамото си.

— Трябва да ти кажа нещо — каза Бил с хладния си, спокоен глас.

Вече си слагах ръкавиците, но преустанових заниманието си, макар че все още нямах сили да го погледна. Можеше да го каже на гърба ми.

— Ако нещо се случи с мен — продължи той (и точно тук трябваше да проявя първия признак на тревога), — отвори скривалището, което оборудвах у нас. Там би трябвало да се намира компютърът ми, заедно с няколко диска. Не казвай на никого. Ако компютърът ми не е в скривалището, ела да го потърсиш в моята къща. Ела през деня, и то въоръжена. Вземи компютъра и всички дискове, които откриеш, и ги скрий в „хралупата“ ми, както ти я наричаш.

Кимнах. Не можех да се доверя на гласа си.

— Ако не се върна и не ти се обадя в продължение на… осем седмици, да речем… да, осем седмици, тогава разкажи на Ерик всичко, което чу от мен днес. И премини под негова закрила.

Не казах нищо. Бях твърде отчаяна, за да вдигам скандали, но наближавах точката си на размекване. Потвърдих заръките му с леко кимване на глава. Конската ми опашка погъделичка тила ми.

— Скоро заминавам за… Сиатъл — каза Бил. Студените му устни докоснаха кожата на врата ми.

Лъжеше, разбира се.

— Ще поговорим, когато се върна.

Незнайно защо, това не ми прозвуча като привлекателна перспектива. Звучеше направо зловещо. Отново кимнах, без да обелвам и дума, защото вече наистина плачех. Но по-скоро бих умряла, отколкото да му позволя да види сълзите ми.

Ето така се разделихме с него в онази студена декемврийска вечер.

 

 

На другия ден, на път за работа, си позволих да направя неразумно отклонение от обичайния маршрут. Намирах се в онова настроение, когато си мислиш, че всичко наоколо е от ужасно по-ужасно. Въпреки почти безсънната нощ вътрешният ми глас ми подсказваше, че мога да се почувствам още по-зле, ако мина по „Магнолия Крийк Роуд“. Естествено, точно така и направих.

В старото имение на Белфльор, носещо гордото име Бел Райв, кипеше оживление като в същински пчелен кошер дори в този студен и мрачен ден. Отпред имаше микробуси на службата за борба с вредните насекоми и на фирма за кухненски дизайн, а до задния вход на огромната довоенна сграда бе паркиран камион на частен предприемач, занимаващ се с външна мазилка и покриви. За Карълайн Холидей Белфльор — престарялата дама, която бе управлявала Бел Райв и (поне отчасти) Бон Темпс през последните осемдесет години, — животът просто бе песен. Зачудих се как ли приемаха адвокатката Порша и полицаят Анди всичките тези благоустройствени промени в Бел Райв. Двамата бяха живели заедно с баба си (също както и аз с моята) през целия си съзнателен живот. Сигурно се радваха, че старицата се бе заела да постегне старото семейно имение.

А моята собствена баба беше убита преди няколко месеца.

Семейство Белфльор нямаха нищо общо с това, разбира се. А Порша и Анди нямаха никаква причина да споделят с мен радостта от наскоро придобитото си богатство. Всъщност и двамата ме избягваха като прокажена. Бяха ми длъжници и не можеха да се примирят с това. Те просто не знаеха колко много ми дължаха.

Семейство Белфльор бяха получили наследство от техен родственик, починал при „мистериозни обстоятелства някъде в Европа“ — това го чух от Анди, който пък го разправяше на свой колега полицай, докато пиеха в „Мерлот“. Максин Фортънбъри пък ми каза — когато един ден мина да остави някакви билети за томбола с предметни награди „ръчно бродирани завивки, изработени от женската група към Баптистката църква“, — че мис Карълайн преровила всички семейни документи, които успяла да изкопае, за да узнае името на благодетеля им, но така и не разбрала на кого дължат това загадъчно семейно наследство.

Но инак харчеше парите без капка угризение.

Дори Тери Белфльор, братовчед на Порша и Анди, вече паркираше чисто нов пикап в калния двор до караваната си. Харесвах Тери — ветеран от Виетнам с дълбоки белези по лицето, който нямаше много приятели — и не му завиждах за новото возило.

Но се замислих за моята стара кола и за карбуратора, който наскоро се наложи да сменя. Платих наведнъж целия ремонт, макар че се изкушавах да помоля Джим Дауни да му дам половината сума, а останалото — на вноски за период от два месеца. Но Джим имаше съпруга и три деца. Сутринта обмислях да попитам шефа ми, Сам Мерлот, дали не би могъл да удължи смените ми в бара. Особено сега, когато Бил заминаваше за „Сиатъл“. Спокойно можех и да живея в „Мерлот“, ако Сам се нуждаеше от мен. Защото аз със сигурност се нуждаех от парите.

Положих огромно усилие да не се вкисвам, подминавайки Бел Райв. Излязох от южния край на града, после завих наляво по „Хамингбърд Роуд“, в посока към „Мерлот“. Помъчих се да си повярвам, че всичко е наред; че след завръщането си от Сиатъл — или откъдето и да е — Бил отново ще се превърне в страстен любовник и отново ще ме цени и обича както преди. А аз отново ще изпитам усещането, че не съм сама, а принадлежа на някого.

Имах брат си Джейсън, разбира се. Но ако кажа, че с него сме много близки, ще прозвучи доста преувеличено.

Душата ми се свиваше от непогрешимата болка на отхвърлянето. Познавах това усещане толкова добре; беше ми като втора кожа.

Ненавиждах го, но то полека-лека ме обземаше отново.