Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истинска кръв (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Until Dark, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 58 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
helyg

Издание:

Шарлейн Харис. Мъртви преди мрак

Редактор: Даниела Атанасова, Гергана Шутева

Коректор: Ивелина Йонова

Компютърна обработка: Ана Андонова

Художествено оформление на корицата: Мариана Станкова

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

2.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН СТАНАХ ДОСТА КЪСНО, в което нямаше нищо изненадващо. За мое успокоение, когато се прибрах у дома, баба вече бе заспала. Успях да се добера до леглото си, без да я разбудя. Пиех кафето си на кухненската маса, а баба подреждаше килера, когато телефонът звънна. Тя се отпусна на табуретката до шкафчето, обичайната й поза за говорене по телефона.

— Ало! — каза. Не знам защо, но винаги звучеше така, сякаш не е в настроение, все едно обаждането е последното нещо на света, с което й се занимава. Със сигурност знаех, че не е така.

— Здравей, Евърли. Не, стоя тук и си говоря със Суки. Тя стана преди малко. Не, не съм гледала новините днес. Не, не, никой не ми се е обаждал още. Какво? Какво торнадо? Но снощи беше спокойно. Четирите ъгъла? Така ли? Не! Не може да бъде! Наистина ли? И двамата ли? Тц, тц, тц. Какво каза Майк Спенсър?

Майк Спенсър беше следовател. У мен се зароди странно усещане. Изпих си кафето и си налях втора чаша. Помислих, че ще ми е необходима.

След малко баба затвори телефона.

— Суки, няма да повярваш какво е станало!

Искаше ми се да се обзаложа, че мога.

— Какво? — попитах, опитвайки се да не изглеждам виновна.

— Без значение колко спокойно изглеждаше времето, снощи трябва да се е извило торнадо при Четирите ъгъла. Преобърнало караваната под наем, в която живеела една двойка. И двамата са мъртви, заклещени под нея и направо смачкани. Майк казал, че никога не бил виждал подобно нещо.

— Ще изпрати ли телата за аутопсия?

— Ами, мисля, че трябва, макар според Стела причината за смъртта да била повече от очевидна. Караваната била преобърната на една страна, колата им била наполовина отгоре. А в двора имало изкоренени дървета.

— Божичко! — прошепнах, мислейки за силата, която се изисква, за да се направи всичко това.

— Миличка, така и не ми каза дали приятелят ти, вампирът, се появи снощи.

Подскочих виновно, но след това осъзнах, че баба просто прескочи от една тема на друга. Всеки ден ме питаше дали не съм виждала Бил и най-после можех да й отговоря положително. Но щеше да е с натежало сърце.

Естествено, баба само дето не затанцува от радост. Запърха из стаята, като че самият принц Чарлз щеше да й гостува.

— Ще дойде утре вечер, така ли! По кое време? — попита тя.

— По здрач — отвърнах.

— Не се стъмва рано, така че да го очакваме по-късно — заразсъждава тя. — Добре. Ще имаме време да вечеряме и да понаредим преди това. Разполагаме с целия ден да почистим къщата. Мога да се обзаложа, че не съм чистила този килим от година.

— Бабо, говорим за мъж, който спи в земята — припомних й. — Не смятам, че дори ще обърне внимание на килима.

— Е, ако не за него, то го правя за себе си, за да се почувствам горда — отвърна неопровержимо баба. — Освен това, млада госпожице, откъде знаеш къде точно спи?

— Добър въпрос, бабче. Не зная. Но той трябва да се пази от светлината, и то на сигурно място, така че…

Набързо разбрах, че нищо не бе в състояние да разубеди баба да не се заеме с основно чистене. Докато се приготвях за работа, тя отскочи до магазина, нае машина за почистване на килими и пристъпи към действие.

По пътя към „При Мерлот“ се отбих леко на север и се отправих към Четирите ъгъла. Кръстопътят съществуваше откакто хора се бяха заселили по тези земи. Понастоящем бе обновен с пътни знаци и настилка. Според местните е бил пресечна точка на две ловни пътеки. Помислих си, че рано или късно, там щяха да се появят къщи тип ранчо и дълги редици от магазини, но засега имаше само гори и според Джейсън мястото беше все още добро за ловуване.

И докато нямаше нищо, което да ме спира, отбих колата по отъпканата пътека, която водеше до откритото пространство и наетата от Негодниците каравана. Спрях и зяпнах втрещена през стъклото. Караваната, доста малка и стара, лежеше разрушена на около 300 метра встрани от мястото, където се бе намирала. Очуканата червена кола на Негодниците все още се държеше в единия край на смачкания като акордеон подвижен дом. Храсти и отломки бяха разпилени наоколо. Дърветата зад караваната ясно обрисуваха картината на мощната стихия, преминала оттук — откършени клони засипваха земята, върхът на един бор висеше на отпорена част от кората. По клоните бяха разпилени дрехи и дори една тава.

Бавно излязох от колата и се заоглеждах. Щетите бяха просто невероятни… особено като знаех, че не са причинени от торнадо. Бил, вампирът, бе инсценирал всичко това като оправдание за смъртта на Ратрей.

Стар джип криволичеше по неравната пътека и спря до мен.

— Ха, Суки Стакхаус! — възкликна Майк Спенсър. — Какво правиш тук, момиче? Нямаш ли си друга работа?

— Да, сър. Познавах Негод… Ратрей. Това е просто ужасно! — Прецених, че е достатъчно двусмислено.

Сега забелязах, че и шерифът беше с Майк.

— Да, наистина ужасно! — рече шериф Бъд Диърборн, докато слизаше от джипа. — Също така чух, че миналата седмица сте се спречкали на паркинга на „При Мерлот“.

Усетих да ме облива студена пот, когато двамата мъже се изправиха пред мен.

Майк Спенсър беше и управител на едната от двете погребални агенции в Бон Темпс Както Майк винаги бързо и точно обясняваше, всеки, който пожелае, можеше да бъде погребан от „Спенсър и синове“. Но очевидно само бели хора искаха. По същия начин единствено цветнокожи избираха „Суифт Рест“[1]. Майк беше едър мъж на средна възраст с тъмноруса коса и мустаци. Падаше си по каубойски ботуши и вратовръзки, но не можеше да ги носи, докато работи в „Спенсър и синове“. Сега обаче бе с тях.

Бъд Диърборн, който имаше репутацията на добър човек, бе малко по-възрастен от Майк, но стегнат и в добра форма от главата до петите. Имаше широко лице и живи кафяви очи. Бил е добър приятел на баща ми.

— Да, сър, имахме разногласие — отговорих откровено с възможно най-кроткия си тон.

— Разкажи ми какво стана.

Шерифът извади цигара „Марлборо“ и я запали с обикновена метална запалка.

И тук допуснах грешка. Трябваше просто да му отговоря. Та нали уж ме считаха за смахната, освен това някои ме мислеха и за простовата. Но за нищо на света не смятах, че съм длъжна да му обяснявам. За нищо на света, като изключим здравия разум.

— Защо? — попитах.

Той изведнъж присви малките си кафяви очи и дружелюбното му изражение се изпари.

— Суки… — рече с огромно разочарование в гласа, на което не повярвах дори за миг.

— Нямам нищо общо с това — отговорих, посочвайки щетите.

— Не, нямаш — съгласи се той. — Но все пак да умрат седмица след като са се сбили с някого… Смятам, че съм длъжен да поразпитам.

Зачудих се дали да не го пронижа с поглед така, че да го принудя да сведе очи. Щях да се почувствам добре, но сметнах, че не си заслужава. Стана ми ясно, че да се държа наивно не беше лош вариант.

Може да съм необразована и непросветена, но не съм глупава или неука.

— Те измъчваха мой приятел — признах, навела глава и забила поглед в земята.

— Това да не би да е онзи вампир, дето живее в къщата на стария Комптън?

Майк Спенсър и Бъд Диърборн размениха погледи.

— Същият, сър.

Бях изненадана да разбера къде живее Бил, но те и идея си нямаха за това. След толкова години на съзнателно възпиране на реакциите си относно неща, за които разбирах, а не желаех да узнавам, се бях научила да контролирам изражението си. Къщата на стария Комптън бе точно срещу нас, отвъд нивите от същата страна на пътя. Между къщите ни бяха само гробището и гората. „Колко удобно за Бил!“, помислих си и се усмихнах.

— Суки Стакхаус, нима баба ти няма нищо против да имаш вземане-даване с вампир? — имаше неблагоразумието да попита Спенсър.

— Можеш да поговориш с нея за това — предложих самодоволно, умирайки от любопитство да чуя какво ще каже баба, ако някой намекне, че не се грижи добре за мен. — Пък и Ратрей се опитваха да източат кръвта му.

— Значи Ратрей са източвали вампира, а ти си ги спряла? — прекъсна ме шерифът.

— Да — отвърнах и се опитах да звуча категорично.

— Източването на вампири е нелегално — отвърна той замислено.

— Не е ли престъпление да убиеш вампир, който не те е нападнал? — попитах.

Може би прекалих малко с наивитета.

— Много добре знаеш, че е престъпление, макар лично аз да не съм на едно мнение със закона. Но законът си е закон и аз го следвам — заяви шерифът непоколебимо.

— Значи вампирът просто ги остави да си тръгнат, без да ги заплаши с отмъщение? Без да каже нищо от сорта, че ще се радва да ги види мъртви? — задаваше глупави въпроси Майк Спенсър.

— Точно така — усмихнах се и на двамата, след което погледнах часовника си. Спомних си за кръвта по него, собствената ми кръв, озовала се там благодарение на Ратрей. Нямаше как да не я забележа, поглеждайки за часа. — Извинете ме, но трябва да тръгвам за работа. Довиждане, господин Спенсър, шерифе.

— Довиждане, Суки — отвърна шериф Диърборн. По лицето му личеше, че има още въпроси, но не знае как да ги зададе. Стана ми ясно, че не е никак доволен от това, което вижда, пък и се съмнявах някъде в района да е било засечено торнадо. И все пак ето ги — караваната, колата, дърветата и под всичко това Ратрей, мъртви. Какво друго би могъл да реши човек, освен че са убити от торнадо? Предположих, че са изпратили телата за аутопсия, и се зачудих какво ли би могло да се разбере от нея предвид обстоятелствата.

Човешкото съзнание е нещо невероятно. Шериф Диърборн би трябвало да има идея за мощта на вампирите. Но едва ли можеше да си представи колко силни са всъщност, достатъчно, за да преобърнат каравана и да я потрошат. Дори на мен ми бе трудно да го проумея, а бях абсолютно наясно, че никакво торнадо не е вилняло на Четирите ъгъла.

Целият бар говореше за загиналите. След смъртта на Мак и Денис убийството на Модет бе останало на заден план. Забелязах няколко пъти Сам да ме гледа, сетих се за снощи и се зачудих какво ли знае. Но не смеех да го попитам, защото можеше и нищо да не знае. Давах си сметка, че се бяха случили неща, за които още не съм намерила ясно обяснение, но бях толкова щастлива, че съм жива, че потиснах мисълта за тях.

Никога не се бях старала толкова да съм усмихната, докато оправям сметката, никога не бях разчиствала масите толкова бързо, никога не бях приемала поръчки толкова безпогрешно. Дори старият Рене с рошавата си коса не ме забави, макар че се опитваше да ме въвлече в дългите си отвлечени разговори всеки път, когато се приближах до масата, която делеше с Хойт и още няколко стари приятели. Понякога той се правеше на смахнат каджун[2], макар че какъвто и акцент да демонстрираше, беше фалшив. Семейството му бе изгубило следата на корените си. Всички жени, за които се бе женил, бяха необуздани и с трудни характери. Краткото му увлечение с Арлийн било, когато била съвсем млада и все още нямала деца. Тя ми бе казвала, че по онова време правела неща, заради които сега се изчервява само като си помисли. Доста се бе променила оттогава, ала Рене не беше. За мое учудване Арлийн определено държеше на него.

Заради случилото се в Бон Темпс всички в бара тази вечер бяха превъзбудени. Имаше мистериозно убийство на жена — обикновено убийствата тук се разрешаваха бързо. Една двойка бе загинала от необичайно природно явление. Онова, което стана по-късно, отдадох на същата тази превъзбуда. Барът е квартален и рядко се отбиват хора, които не са от града, така че никога не бях имала проблеми с клиентите. Но тази вечер на една от масите до Рене и Хойт седеше едър рус мъж с широко червендалесто лице, който ми пусна ръка, когато им носех бирите.

В „При Мерлот“ това не се толерира.

Мислех да стоваря таблата на главата му, но той отдръпна ръка. Усетих нечие присъствие точно зад себе си. Обърнах се и видях Рене, който бе станал от стола си, без да го усетя. Проследих с поглед ръката му и забелязах, че е стиснал здраво ръката на русия, чието червендалесто лице бе почервеняло още повече.

— Хей, пусни ме бе, човече! — възпротиви се онзи. — Само се шегувах.

— Не можеш да докосваш никого от персонала тук! Това е правилото!

Рене можеше да е нисък и слаб, но всички присъстващи щяха да заложат парите си на него пред якия непознат.

— Добре, добре.

— Извини се на дамата.

— На смахнатата Суки? — невярващо попита русия. Сигурно и друг път е идвал тук.

Хватката на Рене трябва да се бе затегнала. Видях очите на онзи да се пълнят със сълзи.

— Извинявай, Суки!

Кимнах гордо. Рене пусна рязко ръката му и му даде знак да се омита колкото може по-скоро. Русия си плю на петите и се изпари, последван от спътника си.

— Рене, трябваше да ме оставиш сама да се оправя с това — прошепнах му тихо, когато останалите клиенти се върнаха към заниманията си. Бяхме дали повод за клюки поне за няколко дни. — Но оценявам това, че се застъпи за мен.

— Няма да позволя някой да се закача с приятелките на Арлийн — категорично отсече Рене. — „При Мерлот“ е хубаво място и ние държим да си остане такова. Освен това понякога ми напомняш на Синди.

Синди беше сестра му. Тя се премести в Батън Руж преди година-две. Беше русокоса и със сини очи, освен тези прилики не можех да се сетя за други. Но нямаше да е учтиво да го споменавам.

— Често ли се виждаш с нея? — попитах.

Хойт и другият мъж на масата обсъждаха победите и резултатите на „Шривпорт Каптънс“[3].

— От време на време — отвърна Рене, поклащайки глава, за да покаже, че би му се искало да се случва по-често. — Тя работи в кафенето на една болница.

Потупах го по рамото.

— Трябва да се връщам на работа.

Когато отидох до бара, за да взема следващата поръчка, Сам ме погледна въпросително. Отвърнах му с учуден поглед — в знак, че аз самата съм изненадана от намесата на Рене. В отговор шефът ми повдигна леко рамене, което означаваше, че не може да се търси обяснение за човешкото поведение.

Но когато отидох зад бара да взема още салфетки, забелязах, че е извадил бейзболната бухалка, която държеше под касата за спешни случаи.

 

БАБА МИ НАМЕРИ РАБОТА ЗА ЦЕЛИЯ СЛЕДВАЩ ДЕН. Тя забърса праха, мина с прахосмукачката и парцала, а аз изтърках баните и тоалетните.

„Вампирите ползват ли въобще баня и тоалетна?“, помислих, докато почиствах с четката тоалетната чиния. Баба ме накара да обера с прахосмукачката котешката козина по дивана. Изпразних всички кошчета за боклук. Лъснах всички маси. Минах и пералнята и сушилнята, бог знае защо.

Когато баба ме пришпори да побързам да се изкъпя и да се преоблека, ми просветна, че гледа на предстоящото събитие така, сякаш имам среща с вампира Бил. Почувствах се малко странно. Първо, на баба толкова много й се искаше да излизам и да общувам, че дори срещата ми с вампир й изглеждаше приемлив вариант. Второ, имах чувства, които подкрепяха тази идея. Трето, Бил сигурно е усетил всичко това. И четвърто, можеха ли въобще вампирите да го правят като хората?

Изкъпах се, сложих си грим и облякох рокля, понеже знаех, че баба ще припадне, ако не го бях сторила. Роклята беше памучна, синя, осеяна с дребни маргаритки. Бе по-тясна, отколкото баба харесваше, и по-къса, отколкото според Джейсън сестра му трябваше да носи. Чух това първия път, когато я облякох. Сложих си жълтите кръгли обеци и леко прихванах косата си с шнола.

Незнайно защо, баба ме изгледа странно. Можех лесно да разбера причината, ако бях прочела мислите й, но е ужасно да се постъпва така с хората, с които живееш, така че се стараех да не го правя. Тя се бе облякла с пола и блуза, които често слагаше за срещите на Потомците, не точно като за църква, но не и като всеки ден.

Когато той пристигна, премитах предната веранда, бяхме я забравили. Появи се типично като вампир — в един момент го няма, в следващия стоеше пред стълбите и ме гледаше.

Усмихнах му се.

— Не ме стресна — казах аз.

Той леко се смути.

— Навик ми е да се появявам така — отвърна. — Не вдигам много шум.

Отворих вратата.

— Заповядай, влез — поканих го учтиво.

Той се качи по стълбите, оглеждайки се наоколо.

— Спомням си това място — каза. — Само че не беше толкова голямо.

— Познаваш ли тази къща? Баба ще се зарадва.

Въведох го във всекидневната и извиках баба.

Тя пристъпи гордо в стаята и си дадох сметка, че за първи път е положила такива усилия за гъстата си бяла коса, която, за разлика от друг път бе добре сресана и прибрана в кок. Беше си сложила и червило.

Бил показа, че владее етикета толкова добре, колкото и тя самата.

Двамата се поздравиха, благодариха си един на друг, изказаха си комплименти и накрая Бил седна на дивана, а баба, след като донесе таблата с три чаши чай от праскови, се настани във фотьойла, давайки ясно да се разбере, че е отредила мястото до него за мен. Нямаше начин да се измъкна от ситуацията, без да стане още по-очевидно, така че седнах до него, но в края, сякаш се каня всеки миг да скоча, за да му допълня чашата с ритуалния му студен чай.

Той учтиво докосна устни до чашата, след което я остави. Ние с баба отпихме развълнувано от нашите по няколко големи глътки.

Баба подхвана не особено удачна тема за начало на разговора.

— Предполагам, че си чул за странното торнадо — запита тя.

— Какво торнадо? — Хладният му тон прозвуча меко като кадифе.

Не смеех да се обърна към него, само седях със скръстени ръце и забих поглед в тях.

Баба му заразказва за необичайното торнадо и смъртта на Негодниците. Спомена, че цялата история й се виждала доста зловеща, но не и необичайна. Тогава усетих как Бил се отпусна, макар и не напълно.

— Аз минах оттам вчера на път за работа, — казах, без да вдигам поглед — покрай караваната.

— Как изглеждаше? Това, което очакваше ли завари? — попита Бил. В гласа му долавяше само чисто любопитство.

— Не — отвърнах. — Никак не изглеждаше както очаквах — бях истински смаяна.

— Суки, та ти и друг път си виждала поражения от торнадо — възкликна изненадано баба.

Смених темата.

— Бил, откъде си взе ризата? Стои ти добре. — Беше облечен с бежови панталони и риза за голф на зелени и кафяви райета, лъснати обувки и тънки кафяви чорапи.

— „Дилърдс“[4] — отговори той.

Опитах се да си го представя на пазар в мола в Монро — как хората се обръщат след него, за да видят това необикновено същество със сияеща кожа и красиви очи. Откъде ли взема пари, за да плаща? Как си пере дрехите? Гол ли си ляга в ковчега? Има ли кола, или си лети докъдето му се прииска?

Баба остана доволна от нормалните му навици на пазаруване. Коремът повторно ме присви, като я гледах колко се радва да види във всекидневната си моя предполагаем ухажор, та, макар и (както широко се огласяваше) той да е жертва на вирус, който му е придал мъртвешки вид.

Тя започна да обстрелва Бил с въпроси. Той й отговаряше любезно и с видимо удоволствие. Добре де, беше добре възпитан мъртвец.

— Значи твоите хора са били местни? — осведоми се баба.

— Баща ми е от фамилията Комптън, а майка ми от Лудърмилкс — отговори веднага Бил. Изглеждаше изключително спокоен.

— Има доста наследници на Лудърмилкс — възкликна радостно баба. — Но се опасявам, че старият господин Джеси Комптън се спомина миналата година.

— Зная — отвърна непринудено Бил. — Затова се върнах. Получих земята. И понеже нещата в обществото се промениха спрямо хора в моето положение, реших да предявя правата си над нея.

— Познаваше ли рода Стакхаус? Суки каза, че имаш дълга история.

Помислих, че баба го каза добре, и се усмихнах.

— Спомням си Джонас Стакхаус — отговори Бил на въодушевлението й. — Роднините ми се заселили тук още преди полагането на основите на Бон Темпс. Джонас Стакхаус се премести тук с жена си и четирите си деца, когато бях младеж на шестнайсет. Не е ли това къщата, която той построи, или поне отчасти?

Направи ми впечатление, че когато си спомня миналото, гласът и думите му звучат различно. Зачудих се колко ли промени в акцент и жаргон е претърпял английският му през последния век.

Що се отнася до баба, тя направо се намираше в родословен рай. Искаше да научи всичко за Джонас, пра-пра-пра-прадядото на съпруга й.

— Притежаваше ли роби? — попита тя.

— Госпожо, доколкото си спомням, разполагаше с една робиня за къщата и един роб за двора. Робинята беше на средна възраст, а робът беше много едър млад мъж, страшно як, името му беше Майнъс. Но родът Стакхаус обработваха земите си основно сами, подобно на близките ми.

— О, на малката ми група ще й хареса да чуе тези неща. Суки каза ли ти?

След като размениха безброй любезности, Бил и баба уговориха дата за вечер, в която той да говори на събирането на Потомците.

— А сега, ако ни извиниш, със Суки ще излезем на разходка. Вечерта е прекрасна.

Той се приближи към мен — бавно, за да го забележа, хвана ръката ми и ми помогна да се изправя. Ръката му беше студена, здрава и гладка. Бил не попита баба за позволение, но заявлението му не прозвуча и грубо.

— О, вие двамата отивайте — каза баба, пърхаща от радост. — Аз имам да се занимавам с толкова неща. Ще трябва да ми кажеш имената на всички местни, които си спомняш, когато си бил… — И тук баба се сепна, за да не каже нещо, с което да го засегне.

— Когато си бил жител на Бон Темпс — обадих се услужливо.

— Естествено — рече вампирът и по присвитите му устни виждах, че едва се сдържа да не се засмее.

Някак се озовахме до вратата. Знаех, че ме е повдигнал и бързо ме е преместил. Усмихнах се весело. Обичам изненадите.

— Няма да се бавим много — казах на баба.

Не мисля, че тя забеляза необичайната промяна у мен, понеже събираше чаените чаши.

— О, не се притеснявайте заради мен — обади се тя. — Аз съм си добре.

Навън жаби, щурци и буболечки изпълняваха своята нощна полска опера. Бил продължи да държи ръката ми, когато се заразхождахме из двора, изпълнен с ароматите на прясно окосена трева и напъпили растения. Котката ми Тина се появи от тъмнината и се заувърта да я поглезя. Наведох се и я погалих по главата. За моя изненада тя се отърка в крака на Бил, а той не направи нищо, за да я отблъсне.

— Харесваш ли това животно? — попита ме.

— Това е моята котка — отвърнах. — Казва се Тина и да, много я харесвам.

Без да каже нищо повече, Бил изчака, без да помръдне, докато тя не си тръгна, изгубвайки се в тъмнината извън светлината от верандата.

— Какво би предпочел — да седнем на столовете на ливадата или на люлките, или да повървим? — попитах, понеже се почувствах като домакиня.

— О, нека повървим малко. Имам нужда да се раздвижа.

Това някак леко ме обърка, но тръгнах към общинския двулентов път, който минаваше и пред неговия дом.

— Разстрои ли те случилото се с караваната? — запита той.

Зачудих се как точно да отговоря.

— Като се сетя за нея, се чувствам много ммм… уязвима.

— Но ти знаеш, че съм силен.

Поклатих глава утвърдително.

— Да, но нямах идея, че си чак толкова силен — отвърнах. — Нито пък изобретателен.

— С годините се усъвършенстваме в това да прикриваме следите от стореното.

— В такъв случай предполагам, че си убил сума ти хора.

— Няколко.

Ще трябва да го приемеш, сякаш казваше тонът му.

Сключих ръце зад гърба си.

— Изпитваше ли глад веднага след като се превърна във вампир? Как се случи всичко?

Бил не очакваше подобно нещо. Погледна ме. Усещах очите му върху себе си, въпреки че беше тъмно. Намирахме се близо до гората. Чакълът хрущеше под краката ни.

— Що се отнася до това как станах вампир, прекалено дълга история е, за да я разказвам сега — отвърна той. — Но да, когато бях млад, няколко пъти ми се е случвало да убия по погрешка. Никога не знаех кога ще имам шанс отново да се нахраня, разбираш ли? Естествено, постоянно ни преследваха, а и нямаше такова нещо като изкуствена кръв. Освен това по онова време нямаше толкова много хора. Но докато бях жив, бях добър човек. Искам да кажа, преди да хвана вируса. Така че се опитах да подходя цивилизовано и да избирам за жертви лоши хора. И никога да не се храня с деца. Поне дете никога не убих. Сега е толкова различно. Мога да отида до денонощната клиника в града и да си взема синтетична кръв, въпреки че е отвратителна. Или пък да платя на проститутка и да си набавя кръв, с която да изкарам няколко дни. Или да омая някоя, така че да се остави да я ухапя за любов, след което напълно да забрави случилото се. А и аз не се нуждая от кой знае колко.

— Или да срещнеш момиче с рана на главата — допълних.

— О, ти беше за десерт. Ратрей бяха основното ястие. Ще трябва да го приемеш.

— Олеле! — възкликнах поразена. — Дай ми минута.

Така и направи. Нито един мъж на света не би ми дал толкова време за размисъл. Отворих съзнанието си и изключих напълно защитата си, отпуснах се. Тишината му ме завладя. Спрях, затворих очи и вдишах облекчението, което бе неописуемо.

— Щастлива ли си в момента? — попита ме, сякаш усети.

— Да — въздъхнах едва доловимо.

В този момент осъзнах, че няма значение какво е извършило съществото до мен, това спокойствие беше безценно, след цял живот, прекаран сред бръщолевенето на всички останали в собственото ми съзнание.

— И аз се чувствам добре с теб — каза той изненадващо.

— Как така? — попитах отнесено и бавно.

— Няма страх, припряност, укор. Не ми се налага да ползвам обаянието си, за да те държа спокойна и да разговарям с теб.

— Обаяние?

— Нещо като хипноза, — обясни той — всички вампири го използват в една или друга степен. Понеже преди откриването на синтетичната кръв трябваше да убеждаваме хората, че сме безобидни… или да им внушаваме, че въобще не са ни виждали… или да ги заблуждаваме, че са видели нещо друго.

— Действа ли върху мен?

— Естествено — отвърна той изненадан.

— Добре, направи го.

— Погледни ме.

— Тъмно е.

— Няма значение. Погледни ме в лицето. — Застана пред мен, сложи нежно ръце на раменете ми и ме погледна. Виждах слабата светлина, която лицето и очите му излъчваха. Загледах се в него, чудейки се дали ще започна да кудкудякам като кокошка, или да се засъбличам. Но това, което се случи, беше — нищо. Единственото, което усетих, бе почти опияняващото спокойствие от факта, че съм с него. — Не усещаш ли въздействието ми? — попита. Звучеше леко изтощен.

— Ни най-малко, съжалявам — отвърнах кротко. — Виждам единствено сиянието ти.

— Ти го виждаш?

Отново го изненадах.

— Естествено. Другите не го ли виждат?

— Не. Това е странно, Суки.

— Щом казваш. Мога ли да те видя как се издигаш?

— Тук? — изненада се Бил.

— Ами да. Защо не? Освен ако нямаш причина да не го правиш!

— Не, ни най-малко.

Пусна раменете ми и започна да се издига.

Изпаднах в луд възторг. Той се носеше в тъмнината, сияейки като мрамор на лунната светлина. Когато беше на малко повече от половин метър над земята, започна да кръжи из въздуха. Помислих, че ми се усмихва.

— Всички вампири ли умеят това? — попитах.

— Можеш ли да пееш?

— Не, нито нота.

— Е, ние също не можем да правим всичко еднакво — спусна се бавно и стъпи безшумно на земята. — Повечето хора избягват вампирите. Ти сякаш не си от тях — констатира той.

Вдигнах рамене. Че коя бях аз, та да страня от нещо толкова необикновено! Той явно усети това, защото след като замълчах и тръгнахме отново да се разхождаме, каза:

— Винаги ли ти е било трудно?

— Да, винаги — не можех да отрека, макар че не ми се искаше да се оплаквам. — Най-тежко беше, когато бях много малка, защото не знаех как да изключвам съзнанието си за чуждите мисли и естествено, чувах мисли, които не трябваше да чувам, и ги повтарях, както всяко дете би направило. Родителите ми не знаеха как да постъпят с мен. Особено баща ми се чувстваше страшно неудобно от това. В крайна сметка, майка ми ме заведе на детски психолог. Психоложката беше абсолютно наясно каква съм, но така и не го прие и продължи да разправя на нашите, че съм изключително наблюдателна и разчитам езика на тялото, ето защо съм си мислела, че мога да чета мислите на хората. Естествено, нямаше как да признае, че буквално чета мислите на околните, защото това просто не се връзваше с нейните представи. А и в училище не се справях добре, тъй като ми беше изключително трудно да се концентрирам, когато повечето край мен не внимаваха. Но на контролни се представях добре, защото съучениците ми бяха съсредоточени върху собствените си работи, което поне в известна степен ми помагаше. Понякога нашите си мислеха, че съм мързелива и затова не се справям добре с ежедневните си задължения. Учителите пък ме смятаха за изоставаща. Идея си нямаш за теориите. Водеха ме на ушен и очен лекар сигурно на всеки два месеца, или поне така ми се струва, а също и на скенер на мозъка. Божичко! На нашите им излезе през носа. Но отказваха да приемат простата истина. Поне пред мен, разбираш ли?

— Но вътре в себе си са знаели.

— Да. Веднъж баща ми се чудеше дали да подкрепи финансово някакъв познат, който искал да отвори магазин за авточасти, и ме помоли да седна до него, когато мъжът дойде у дома. След като човекът си тръгна, татко ме изведе навън, погледна встрани и ме попита: „Суки, истината ли казва?“. Беше много странно.

— На колко години беше?

— Трябва да съм била на не повече от седем, защото родителите ми умряха, когато бях във втори клас.

— Как?

— Загинаха в голямо наводнение. Водата ги застигнала на моста западно от тук.

Бил не каза нищо. Естествено, той бе виждал толкова много смърт. След малко попита:

— Мъжът лъжеше ли?

— О, да. Смяташе да вземе парите на татко и да офейка.

— Ти имаш дарба.

— Да бе, дарба… — Стана ми мъчно.

— Отличава те от останалите хора.

— На мен ли го казваш? — вървяхме известно време в тишина. — Значи ти не се смяташ за човек.

— От доста време.

— Наистина ли вярваш, че си изгубил душата си? Това разпространяваше католическата църква за вампирите.

— Няма как да знам — отвърна Бил почти небрежно. Стана ясно, че е прекарал толкова време, разсъждавайки по темата, че мисълта за това се е превърнала в нещо обичайно за него. — Аз лично не мисля, че съм. Дори след всички тези години има нещо у мен, което не е жестоко и кръвожадно. Макар че мога да съм и двете.

— Не е твоя вината, че си бил заразен с вирус. — Бил изсумтя, макар да се опита да не прозвучи грубо.

— Говорят се какви ли не истории, откакто съществуват вампири. Може тази да е истинската — погледна така, сякаш съжалява за казаното. — Ако вирус е причината за съществуването на вампири, той не засягаше всеки.

— Как се става вампир?

Бях чела какви ли не истории, но това щеше да е информация от първа ръка.

— Ще трябва да ти изцедя кръвта, наведнъж или в продължение на два-три дни, докато умреш, след което да ти дам своята. Ще лежиш като умряла в продължение на две денонощия, а понякога и три, след което ще станеш и ще започнеш да обикаляш нощем. И ще изпитваш глад.

Потръпнах от начина, по който произнесе глад.

— Няма ли друг начин?

— Такива като мен са ми разказвали за случаи, в които били пили често от някой човек, ден след ден, вследствие, на което той най-неочаквано се превръщал във вампир. Но това предполага редовно и сериозно хранене. При същите обстоятелства други просто развивали анемия. Пък и когато хората са толкова близо до смъртта и се случи нещо — я катастрофа с кола, я свръхдоза, — процесът може да се прецака изцяло.

Побиха ме тръпки.

— Да сменим темата. Какво мислиш да правиш със земята на Комптън?

— Смятам да живея там докогато мога. Уморих се да се мъкна от град на град. Израснал съм в провинцията. Сега, когато съществуването ми е официално признато и мога спокойно да отскоча до Монро, Шривпорт или Ню Орлеанс за синтетична кръв или проститутка, която работи с нашия вид, бих искал да остана тук. Поне да видя дали ще се получи. От години се скитам.

— В какво състояние е къщата?

— Доста е зле — призна той. — Опитвам се я разчистя. Това мога да го правя нощем. Но имам нужда от майстори, които да поправят някои неща. Бива ме донякъде в дърводелството, но не разбирам нищо от електричество.

Естествено, че не разбираше.

— Струва ми се, че инсталацията има нужда от подмяна — продължи Бил, точно като всеки друг загрижен собственик на жилище.

— Имаш ли телефон?

— Естествено — отвърна изненадан.

— Тогава какъв е проблемът с майсторите?

— Трудно е да се свържа с тях посред нощите, трудно е да си уговоря среща, за да им обясня какво трябва да се оправи. Страх ги е. Или пък си мислят, че е капан — звучеше разстроено, но лицето му не беше обърнато към мен.

Разсмях се.

— Ако искаш, аз мога да им се обадя — предложих. — Мен ме познават. И макар да ме смятат за смахната, знаят, че съм почтена.

— Много мило от твоя страна — каза Бил, след като се замисли за кратко. — Биха могли да работят през деня, след като се срещна с тях, за да обсъдим работата и заплащането.

— Какво неудобство е да не можеш да излезеш навън през деня — изтърсих, без да се замисля.

Не си бях давала сметка за това. Гласът му прозвуча сухо.

— Определено.

— А и да ти се налага да пазиш в тайна мястото си за почивка — издърдорих отново. Извиних се, когато усетих дълбокото му мълчание: — Съжалявам — промълвих неловко.

Ако не беше толкова тъмно, щеше да види, че съм се изчервила.

— Мястото за спане през деня е най-съкровената тайна на вампира — отвърна строго.

— Моля за извинение.

— Приемам го — каза той.

Стигнахме до пътя и се огледахме наляво и надясно, сякаш очаквахме такси. Сега, когато не бяхме сред дърветата, можех ясно да го видя на лунната светлина. Той също. Огледа ме от глава до пети.

— Роклята ти е с цвета на очите ти.

— Благодаря.

Аз определено не го виждах толкова добре.

— Само дето не е достатъчно.

— Моля?

— Трудно ми е да свикна да гледам оскъдно облечени млади госпожици — отговори Бил.

— Имал си няколко десетилетия да свикнеш — отвърнах язвително. — Стига, Бил! Къси рокли се носят от четиридесет години насам.

— Аз харесвах дълги поли — изрече носталгично — и това, което жените носеха под тях. Фустите.

Сбърчих вежди.

— Ти въобще имаш ли фуста? — попита той.

— Имам много готини бикини в бежово с дантела, — казах възмутена. — Ако беше обикновен мъж, щях да си помисля, че си ми навит, щом подхващаш разговор за бельото ми.

Той се разсмя, онзи дълбок смях, който така силно ми въздействаше.

— В момента с тях ли си, Суки?

Изплезих му се, защото знаех, че ме вижда. Вдигнах края на роклята си, показвайки дантелата на бикините си плюс няколко сантиметра от загорялата ми кожа.

— Доволен ли си? — попитах.

— Имаш красиви крака, но продължавам да съм за дългите рокли.

— Инатиш се — отвърнах му.

— И жена ми го казваше постоянно.

— Бил си женен!?

— Да. Станах вампир, когато бях на трийсет. Имах жена и пет деца. Сестра ми, Сара, живееше с нас, така и не се задоми. Убиха приятеля й през войната.

— Гражданската война?

— Да. Аз се завърнах от фронта. Бях един от малцината щастливци. Или поне така си мислех по онова време.

— За Конфедерацията ли се би? — поинтересувах се. — Ако все още пазиш униформата си и я облечеш на събирането на клуба, дамите направо ще изпаднат във възторг.

— До края на войната не беше останало кой знае какво от униформата ми — отвърна мрачно. — Носехме дрипи и умирахме от глад — опитваше се да се отърси от мисълта. — Но това изгуби всякакво значение за мен, след като станах вампир — довърши Бил. Гласът му отново прозвуча хладно и дистанцирано.

— Подхванах тема, която те разстрои — обадих се. — Съжалявам. За какво друго да поговорим?

Обърнахме се и тръгнахме обратно по пътя, по посока към къщата.

— За твоя живот — отговори той. — Кажи ми какво правиш, когато се събудиш сутрин?

— Ставам от леглото и веднага го оправям. Закусвам, понякога препечени филийки, друг път овесени ядки или пък яйца, кафе. Мия си зъбите, вземам си душ и се обличам. Понякога си бръсна краката, нали се сещаш… Ако е работен ден, тръгвам за работа. Ако съм нощна смяна, може да пообиколя магазините, да отида с баба на пазар или да взема някой филм под наем, или пък да се приличам на слънце. Освен това чета много.

Късметлийка съм, че баба е още жизнена. Тя се занимава с миенето и гладенето и голяма част от готвенето.

— Какво ще кажеш за младежите?

— О, нали ти казах вече за тях. Просто няма да стане.

— И какво ще правиш тогава, Суки? — попита внимателно.

— Ще остарея и ще умра. — Гласът ми прозвуча насечено.

Беше засегнал болната ми тема още веднъж.

За моя изненада Бил се пресегна и ме хвана за ръката. Сега, след като се ядосахме малко един на друг и засегнахме някои болни теми, въздухът беше някак по-ведър. Полъх на вятъра в спокойната нощ погали косата ми.

— Свали си шнолата — помоли ме Бил.

Не виждах причина да не го направя. Вдигнах ръка и посегнах към шнолата, за да я разкопчея. Раздвижих глава да развея косата си. Пъхнах шнолата в джоба му, понеже аз нямах. Бил прокара пръсти през косата ми, разпилявайки я върху раменете ми, сякаш е най-естественото нещо на света.

И след като докосването очевидно беше позволено, аз докоснах бакенбардите му.

— Дълги са — отбелязах.

— Това беше на мода — отговори той. — Късмет извадих, че не носех брада като повечето мъже тогава, защото щях да си остана с нея завинаги.

— Въобще ли не ти се налага да се бръснеш?

— Не. За щастие тъкмо се бях избръснал. Сякаш беше очарован от косата ми.

— Изглежда сребриста на лунната светлина — добави тихо.

— Ааа, какво обичаш да правиш?

Забелязах едва доловима усмивка в мрака.

— Аз също обичам да чета. Харесва ми да гледам и филми, естествено. Следя ги от появата им. Предпочитам да съм сред хора, които водят обикновен живот. Понякога имам нужда от компанията на други вампири, макар повечето да водят твърде различен от моя начин на живот.

Известно време се разхождахме мълчаливо.

— Обичаш ли да гледаш телевизия?

— Понякога — призна. — Известно време записвах сериали и ги гледах нощем, когато се опасявах, че ще забравя какво е да си човек. Но не след дълго престанах. Тези сериали ме накараха да мисля, че не е лош вариант да забравя човешката природа.

Разсмях се.

Навлязохме в светлината около къщата. Донякъде очаквах да видя баба да ме чака на верандата, поклащайки се на люлеещия се стол. Но тя не беше там. Само една бледа крушка светеше във всекидневната.

Типично в неин стил, помислих си леко раздразнена. Това напомняше точно на изпращане до вкъщи след първа среща с ново гадже. Всъщност… улових се, че се зачудих дали Бил ще се опита да ме целуне или не. С тези негови схващания за дългите рокли сигурно смята, че е непристойно. Но колкото и целувката с вампир да изглеждаше глупаво, осъзнах, че я искам повече от всичко.

Остра болка стегна гърдите ми… Боях се да не бъда отхвърлена. И тогава си помислих: „Защо пък не?“.

Спрях го, като го дръпнах нежно за ръката. Повдигнах се на пръсти и докоснах с устни сияещата му буза. Вдишах аромата му — нормален, но подчертано солен. Носеше лек парфюм.

Усетих го да потръпва. Извърна глава, така че устните му докоснаха моите. Миг по-късно обгърнах с ръце шията му. Целувката му стана по-страстна и аз разтворих устни. Никой не ме бе целувал така. Целувахме се дълго. Имах чувството, че целият свят се е събрал в това докосване на устните на вампира до моите. Долових как дишането ми се ускори и започвам да желая нещо повече.

Изведнъж Бил се отдръпна. Направо не беше на себе си. Това ми достави огромно удоволствие.

— Лека нощ, Суки — рече той, като погали косата ми за последно.

— Лека нощ, Бил — отвърнах, аз самата звучах доста развълнувано. — Утре ще се опитам да се уговоря с няколко електротехници. Ще те известя какво са казали.

— Защо не наминеш край нас вечерта, ако не си на работа?

— Добре — казах.

Все още се опитвах да се взема в ръце.

— До утре тогава. Благодаря ти, Суки.

Обърна се и тръгна между дърветата към дома си. Когато достигна мрака, се изгуби.

Стоях като втрещена, докато не се опомних и влязох вътре, за да си легна.

Дълго останах будна в леглото, мислейки дали вампирите са в състояние въобще да го правят. Освен това се чудех доколко мога да го обсъдя открито с Бил. Понякога изглеждаше толкова старомоден, а друг път съвсем нормален, като съседа например. Е, не съвсем, но почти.

Изглеждаше ми колкото прекрасно, толкова и жалко, че за първи път от години срещам някого, с когото ми се иска да правя секс, а той всъщност не е човешко същество. Телепатичните ми умения сериозно ограничаваха шансовете ми. Естествено, че можех да си легна с някого заради спорта, но бях чакала толкова дълго, защото исках секс, от който да изпитам удоволствие.

Ами ако го направехме и след всички тези години установях, че нямам умения за това? Можеше пък и да не ми хареса. Може би всички онези книги и филми преувеличават. А също и Арлийн, която, изглежда, така и не проумя, че не желая да чувам за сексуалния й живот.

Най-после успях да заспя, за да сънувам дълги и мрачни сънища.

На следващата сутрин отговорих криво-ляво на въпросите на баба как е минала разходката ми с Бил и какви са бъдещите ни планове. Намерих двама електротехници, един водопроводчик и още няколко майстори, които ми оставиха телефони, на които могат да бъдат намерени нощем. Постарах се да им стане ясно, че обаждането на Бил няма да е капан.

Най-после лежах на припек отвън, когато баба ми донесе телефона.

— Шефът ти — осведоми ме.

Тя харесваше Сам, а той трябва да й бе казал нещо, с което да я зарадва, защото сияеше като коледна елха.

— Здравей, Сам — казах. Вероятно не звучах особено въодушевена, защото подозирах, че нещо се е объркало на работа.

— Доун не може да дойде, съкровище — заяви той.

— О… да му се не види! — възкликнах, знаейки, че трябва да отида. — Имам нещо като планове, Сам — беше първото, което казах. — Кога ти трябвам?

— Можеш ли да дойдеш поне от пет до девет? Това ще спаси положението.

— Ще ми дадеш ли друг почивен ден?

— Какво ще кажеш с Доун да си разделите една смяна някоя вечер?

Смръщих вежди, а баба стоеше до мен със строго изражение. Знаех, че ще ми чете конско след това.

— Добре тогава, — отвърнах недоволно — ще се видим в пет.

— Благодаря ти, Суки — каза той. — Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Опитах се да не си развалям настроението. Бях самата доброта! Винаги можеш да разчиташ на Суки да дойде и да удари едно рамо, защото си няма личен живот.

Естествено, не беше проблем да отида у Бил и след девет. И без това щеше да е буден цяла нощ.

На работа никога не е било по-скучно. Беше ми трудно да се концентрирам достатъчно, за да заключа съзнанието си, защото постоянно мислех за Бил. За щастие нямаше кой знае колко клиенти. В противен случай щях да чуя куп нежелани мисли. Като например тази, че на Арлийн й закъснява и тя се притеснява, че е бременна. Преди да се усетя, я прегърнах. Тя ме погледна изпитателно, след което се изчерви.

— Да не би да прочете мислите ми, Суки? — попита с предупредителен тон.

Арлийн беше една от малкото, които просто приемаха способностите ми, без да се опитват да ги обясняват, или да ме определят като различна. Освен това бях забелязала, че говори рядко за това и с особен глас.

— Съжалявам, без да искам — извиних се. — Просто днес не мога да се съсредоточа.

— Добре де. Само че не си го позволявай повече. — Размаха пръст пред лицето ми, а огнените й къдрици заподскачаха край шията й.

Доплака ми се.

— Извинявай — повторих и се запътих към склада, за да се съвзема. Трябваше да се стегна и да преглътна сълзите си.

Чух вратата зад мен да се отваря.

— Хей, казах, че съжалявам, Арлийн!

Реагирах рязко. Исках да съм сама. Понякога Арлийн смесва телепатията с умението да се предсказва. Опасявах се, че ще ме пита дали наистина е бременна. Нямаше да е лошо да отиде да си вземе тест.

— Суки… — беше Сам, сложи ръце на раменете ми и ме обърна към себе си. — Какво има? — Гласът му звучеше толкова нежно, че замалко да се разплача.

— Би трябвало да звучиш ядосано, за да не се разплача — казах.

Той се засмя и ме прегърна.

— Какво има?

Нямаше намерение да се откаже и да излезе.

— Ами, аз… — Спрях се.

Абсолютно никога не бях обсъждала гласно проблема си (ето как гледах на умението си) със Сам или с когото и да било другиго. Из целия Бон Темпс се носеше мълвата защо съм странна, но май никой не осъзнаваше, че непрестанно трябва да слушам бръщолевенето им наум, независимо дали искам или не. Всеки ден дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра…

— Да не би да чу нещо, което да те подразни? — Гласът му бе тих и прозаичен.

Докосна центъра на челото ми, за да покаже, че е наясно как точно мога да „чуя“.

— Да.

— Не знаеш какво да направиш, нали?

— Не.

— И повече не издържаш, нали, съкровище?

— О, да.

— Значи вината не е твоя.

— Опитвам се да не ги чувам, но невинаги успявам да заключа съзнанието си.

Усетих една сълза, която не успях да спра, да се стича надолу по лицето ми.

— Така ли правиш? Как точно заключваш съзнанието си, Суки?

Звучеше искрено заинтригуван, а не като да си мисли, че съм мръднала. Вдигнах поглед и се взрях в безспорно прекрасните му сини очи.

— Ами просто… трудно е да се опише с думи, трябва да се изпита… Издигам ограда, не, не ограда, по-скоро все едно подреждам една до друга метални плочи като преграда между моето съзнание и това на останалите.

— И трябва да ги удържаш?

— Да. Изисква сериозна концентрация. Все едно непрестанно да държа съзнанието си разделено на две. Ето защо хората ме смятат за смахната. Половината от съзнанието ми се опитва да държи преградата, а другата половина, да речем, приема поръчки. Така че понякога не съм в състояние да водя смислен разговор.

Чувствах се сто пъти по-добре дори само от факта, че мога да говоря за това.

— Самите мисли ли четеш, или по-скоро долавяш впечатления?

— Зависи от човека и какво е състоянието му. Ако е пиян или сериозно обезпокоен, получавам само образи, усещания, намерения. Ако е трезвен и здравомислещ, думи и образи.

— Вампирът казва, че не можеш да го чуваш.

Идеята, че Бил и Сам са говорили за мен, ме накара да се почувствам страшно специална.

— Така е — потвърдих.

— Доволна ли си от това?

— И още как — бях напълно искрена.

— Мен можеш ли да чуеш, Суки?

— Не желая да опитвам — отвърнах припряно. Отидох до вратата на склада и застанах до нея с ръка на дръжката. Извадих кърпичка от джоба на панталоните си и попих сълзата от бузата си. — Ако прочета мислите ти, ще трябва да напусна, Сам. А харесвам и теб, и мястото.

— Пробвай някой път, Суки — рече непринудено и се обърна да отвори един кашон с уиски с резеца, който държеше в джоба си. — Не се притеснявай за мен. Работата е твоя, докато я искаш.

Избърсах една от масите, на които Джейсън бе разсипал сол. Беше дошъл да хапне хамбургер с пържени картофки и да пийне няколко бири.

Размишлявах върху предложението на Сам.

Нямаше да се опитвам да чета мислите му днес. Той имаше готовност. Щях да изчакам да започне да се занимава с нещо друго и тогава да се вмъкна в съзнанието му. Беше ме поканил, което си беше абсолютно уникално.

Хубаво е да се чувстваш поканен.

Освежих грима си и сресах косата си. Откакто забелязах, че Бил я харесва пусната, я носех така, само дето цяла вечер ужасно ми пречеше. Стана време да си тръгвам, така че отидох да си взема чантата от шкафа в офиса на Сам.

 

 

Къщата на Комптън, подобно на бабината, бе построена с гръб към пътя, но за разлика от нейната гледаше към гробището и се забелязваше по-лесно от общинския път. Това се дължеше, или поне отчасти, на разположението й на върха на хълм. Беше двуетажна, докато у баба вторият етаж бе два пъти по-малък, макар да имаше две спални за гости и таванска стая.

В един период от дългата си история родът Комптън са притежавали много хубава къща. Дори в мрака изглеждаше красива донякъде. Но денем бе видно, че колоните се лющят, дървената облицовка е изкривена, а дворът прилича направо на джунгла. При влагата и топлината в Луизиана, докато човек се усети, може да изпусне от контрол растителността. А и старият господин Комптън не беше от тези, дето ще платят на някого да му свърши работата. Когато го напуснаха силите, той просто го остави на произвола — неуреден.

Чакълът на извитата алея за коли пред къщата не бе сменян от години и колата ми поднесе към входната врата. Забелязах, че цялата къща свети, и нещо ми подсказа, че тази вечер няма да е като миналата. Пред къщата беше паркиран бял „Линкълн Континентал“ с тъмносин капак. Имаше стикери. На единия със сини букви върху бял фон пишеше „Вампирско ухапване“, а на другия в жълто и червено — „Ако даваш кръв — свиркай“. На регистрационната табела бе изписано само „Кучешки зъби 1“.

Ако Бил имаше гости, може би трябваше да се върна у дома. Но той ме бе поканил и ме очакваше. Вдигнах колебливо ръка и почуках. Отвори ми жена вампир. Сигурно имаше метър и осемдесет. Беше цветнокожа. Цялата сияеше. Облеклото й се състоеше от еластичен къс спортен потник в бонбонено розово с дълъг клин в същия цвят и разкопчана мъжка бяла риза.

Според мен изглеждаше адски евтино. Допускам, че от мъжка гледна точка беше страшно изкусително.

— Здрасти, готино маце — измърка тя.

На мига осъзнах, че не съм в безопасност. Бил неколкократно ме бе предупреждавал, че не всички вампири са като него, а и самият той в определени моменти не беше особено мил. Не можех да прочета мислите на това същество, но долавях безсърдечност в тона й.

 

Дали не бе наранила Бил? Или пък му беше любовница… Какви ли не мисли ми минаха през ума набързо, но лицето ми не издаде нищо. Години наред се бях упражнявала да контролирам изражението си. Усетих лицето ми да се разпъва в широка усмивка като защитна реакция, изпънах се и отвърнах ведро:

— Здравей! Трябваше да мина тази вечер, за да говоря с Бил. Той тук ли е?

Жената вампир се изсмя насреща ми — нищо ново за мен. Усмихнах се още по-широко. Това създание излъчваше заплаха, така както електрическата крушка излъчва топлина.

— Едно дребно джобно гадже казва, че имала да говори нещо с теб, Бил! — провикна се тя.

Опитах се да не издавам каквото и да било облекчение.

— Искаш ли да се срещнеш с нея? Или да й дам едно любовно ухапване?

Само през трупа ми, помислих си гневно, след което си дадох сметка, че и това може да се случи.

Не чух гласа на Бил, но жената вампир се отдръпна и пристъпих в старата къща. Бягството нямаше да помогне кой знае колко. Щеше да ме повали, преди да съм направила и пет крачки. Пък и не бях видяла Бил, за се уверя, че е наред. Реших да рискувам, надявайки се на най-доброто. Доста ме биваше в това.

Всекидневната бе препълнена със стари мебели и хора. Не, след като се вгледах внимателно, осъзнах, че са двама души и още двама странни вампири.

Вампирите бяха бели мъже. Единият беше подстриган първи номер и имаше татуировки по всяка видима част на тялото. Другият беше дори по-висок от жената, може би метър и деветдесет и нещо, с дълга, тъмна, чуплива коса и великолепно телосложение.

Хората не бяха нищо особено. Жената бе руса, закръглена, на около трийсет и пет и отгоре. Бе с доста тежък грим. И изглеждаше износена като стар ботуш. Мъжът беше нещо друго. Най-красивият мъж, когото някога бях виждала. Сигурно нямаше повече от двайсет и една. Мургав, може би латино тип, с фини кости. Носеше единствено дънки „Деним“, отрязани на къси панталони. Като изключим грима. Нямах проблем с това, но не го намирах за привлекателно.

Тогава Бил се раздвижи и го видях в сенките на тъмния коридор от всекидневната към вътрешността на къщата. Погледнах го, опитвайки се да се ориентирам в неочакваната обстановка. За мой ужас видът му ме обезпокои. Лицето му беше каменно, напълно непроницаемо. И макар да се изненадах, че си го помислих, в този момент ми се прииска да можех да надникна в съзнанието му.

— Е, сега вече можем да си прекараме страхотна вечер! — рече дългокосият мъж вампир. Звучеше превъзбуден. — Тя приятелка ли ти е, Бил? Толкова е… свежа.

Сетих се за няколко възможни отговора, които бях научила от Джейсън.

— Бихте ли ни извинили за минута — рекох изключително вежливо, все едно това е напълно нормална вечер. — Уговарях майстори за къщата.

Опитвах се да звуча делово и дистанцирано, макар че в късите панталонки и тениската, с които бях облечена, и маратонките Nike не изглеждах особено професионално. Но се надявах, че с поведението си съм внушила, че възпитаните хора, като тези, които срещах на работа, не представляват абсолютно никаква опасност и заплаха.

— Доколкото разбрахме, Бил е на диета, кара единствено на синтетична кръв — каза татуираният. — Явно не сме разбрали правилно, Даян.

Жената вампир вдигна предизвикателно глава и ме изгледа изпитателно.

— Не съм толкова сигурна. Прилича ми на девствена.

Съмнявам се, че Даян говореше за девственост в буквалния смисъл. Пристъпих няколко крачки към Бил, като силно се надявах, че ако стане прекалено напечено, той ще ме защити, но се улових, че не съм съвсем сигурна в това. Все така се усмихвах, очаквайки да каже или да направи нещо.

Така и стана:

— Суки е моя. — Гласът му прозвуча студено и категорично.

Хвърлих му остър поглед, но бях достатъчно умна да държа устата си затворена.

— Колко добре се грижиш за нашия Бил? — попита Даян.

— Не е твоя работа — отговорих, използвайки един от изразите на Джейсън, като продължих да се усмихвам. Споменах, че съм момиче с характер.

Последва напрегната кратка пауза. Всички — хора и вампири, ме разглеждаха като под лупа. Тогава високият вампир започна да се превива от смях, а останалите прихнаха след него. Докато се хилеха, приближих с още няколко крачки към Бил. Тъмните му очи бяха върху мен. Не се смееше. Имах странното усещане, че на него, също както и на мен, му се иска да можех да прочета мислите му.

Чувствах, че е в опасност. И ако беше така, аз също бях застрашена.

— Чудата усмивка имаш — рече сериозно високият вампир.

Харесваше ми повече, като се смееше.

— О, Малкълм, — рече Даян — на теб всички човешки жени ти се виждат чудати.

Вампирът придърпа нисичкия човек към себе си и го целуна страстно. Леко ми се повдигна. Това бяха прекалено интимни неща.

— Вярно е — съгласи се Малкълм и за разочарование на мъжа се отдръпна от него. — Но у тази има нещо особено. Може би има богата кръв.

— О! — обади се гневно русокосата. — Та това е просто смахнатата Суки Стакхаус.

Погледнах я по-внимателно и като изтрих мислено няколко години нелесен живот и половината грим, най-после я разпознах. — Джанела Ленъкс. Бе работила около две седмици в „При Мерлот“, докато Сам не я уволни. Арлийн ми бе споменала, че се преместила в Монро.

Татуираният я прегърна и я хвана за гърдите. Пребледнях като платно. Повдигна ми се. Стана още по-отвратително. Джанела, изгубила всякакво благоприличие, подобно на вампира, сложи ръка между краката му и започна да го масажира.

Поне ми стана ясно, че вампирите със сигурност могат да правят секс. В момента обаче не бях особено въодушевена да го науча.

Малкълм ме наблюдаваше, а аз бях показала открито отвращението си.

— Тя е непокварена — обърна се той към Бил с любопитна усмивка.

— Тя е моя! — повтори Бил. Този път гласът му прозвуча по-напрегнато. Ако беше гърмяща змия, предупреждението му не можеше да бъде по-ясно.

— О, Бил, не ми казвай, че това дребно същество ти дава всичко, от което се нуждаеш — намеси се Даян. — Изглеждаш блед и отпаднал. Тя не се грижи добре за теб.

Приближих се още малко до Бил.

— Ето, опитай от жената на Лиам или красивото момче на Джери — предложи Даян, която започваше да ми лази по нервите.

Джанела не реагира на идеята да я предлагат насам-натам може би защото бе прекалено заета да разкопчава дънките на Лиам, но привлекателното момче на Малкълм с готовност отиде при Бил. Усмихнах се, макар че ченето ми направо щеше да падне, когато то прегърна моя вампир, отърка се в шията му и отри гърди в ризата му.

Беше ужасно да наблюдавам напрежението, изписано на лицето на Бил. Кучешките му зъби се показаха. За първи път ги виждах напълно извадени. Беше ясно, синтетичната кръв не му даваше всичко, от което се нуждае.

Джери започна да ближе шията на Бил. Да заключа съзнанието си, се оказа пряко силите ми. Но трима от присъстващите бяха вампири, така че какво толкова можех да чуя. Още повече че Джанела бе изцяло погълната от заниманието си. Оставаше Джери. Вслушах се и… направо зяпнах.

Бил, треперещ от желание, се бе привел, готов да впие зъби в шията на Джери, когато казах:

— Не! Той има сино вирус.

Сякаш изтръгнат от транс, Бил ме погледна. Дишаше тежко, но прибра зъбите си. Възползвах се от момента и се приближих. Сега бях на метър от него.

— Сино СПИН — повторих.

Кръвта на алкохолици и употребяващи твърди наркотици предизвиква странични ефекти при вампирите, а някои от тях дори твърдяха, че са се наслаждавали на усещането. Те не се повлияваха нито от кръвта на болните от СПИН, нито от тази на заразените с венерически и всякакви други болести, които поразяваха хората.

С изключение на сино вируса. Но дори той не е смъртоносен за вампирите, както СПИН за хората, само ги прави страшно уязвими за около месец. През този период те може да бъдат уловени и прободени с кол сравнително лесно. Понякога, ако вампир пие кръв от заразен човек повече от веднъж, умира повторно. Без да бъде поразяван с кол. Макар да не бе още толкова разпространен в Щатите, сино вирусът започваше да се среща все по-често в пристанищни градове като Ню Орлеанс, пълни с моряци и туристи от различни страни, готови за веселба.

Вампирите замръзнаха на местата си, зяпнали Джери, все едно е самата смърт. За тях той най-вероятно бе.

Красивият младеж ме изненада изневиделица. Обърна се и връхлетя върху мен. Блъсна ме наляво в стената. Не беше вампир, но беше силен — по всичко личеше, че е в началната фаза на заболяването. Сграбчи ме за гърлото с една ръка и вдигна другата да ме удари с юмрук в лицето. Тъкмо вдигах ръце да се предпазя, когато ръката на Джери замръзна и той направо се вцепени.

— Пусни я — произнесе Бил с толкова ужасяващ глас, че чак аз се изплаших.

До момента опасностите връхлитаха една след друга толкова бързо, че се чудех дали въобще някога ще се почувствам отново сигурна.

Въпреки предупреждението пръстите около врата ми не се отпуснаха и без да искам, издадох тънък писък. Извърнах поглед и видях пребледнялото лице на Джери. Бил държеше ръката му, а Малкълм — краката. Момчето бе така изплашено, че не схващаше какво се иска от него.

В стаята настана суматоха. Около мен и в главата ми зазвучаха гласове. Мислите на Джери се блъскаха в моите. Не бях в състояние да го държа настрана. Съзнанието му бе превзето от спомени за любовника му, който го заразил с вируса, а после го изоставил заради вампир и той го убил в изблик на ревност. Той съзнаваше, че вампирите, които е възнамерявал да унищожи, ще донесат собствената му смърт и не смяташе, че си е отмъстил достатъчно с вече заразените от него.

Виждах лицето на Даян над рамото му — усмихваше се.

Бил счупи китката на Джери, той изкрещя и се строполи на пода. Кръвта нахлу обратно в главата ми и за малко да изгубя съзнание. Малкълм го вдигна и небрежно го понесе към дивана, сякаш е навит на руло килим. Ако имаше късмет, смъртта му щеше да е бърза.

Бил застана пред мен и със същите пръсти, с които току-що бе счупил китката на Джери, започна да гали шията ми така нежно, както баба би го направила. Докосна с пръст устните си, за да е сигурен, че съм наясно и да си мълча. След което ме прегърна и се обърна към останалите вампири.

— Това беше много забавно — рече Лиам. Гласът му звучеше така спокойно, сякаш Джанела въобще не му правеше интимен масаж на дивана. Не си беше направил труда да се помръдне заради случилото се. По тялото му се виждаха други татуировки, каквито дори не бих могла да си представя. Направо ми се повдигна. — Но смятам, че е време да се връщаме в Монро. Налага се да си поговорим с Джери за някои неща, когато се свести, нали, Малкълм?

Малкълм му кимна и преметна Джери през рамо. Даян изглеждаше разочарована.

— Но… приятели, — възрази тя — все още не знаем откъде това маце знаеше.

Другите двама вампири се вторачиха едновременно в мен. Съвсем небрежно, Лиам се отнесе за момент, за да свърши. Аха, така значи, вампирите можеха да го правят. След слаба въздишка на удовлетворение той рече:

— Благодаря, Джанела! Това е добър въпрос, Малкълм. Както обикновено, нашата Даян улучи право в целта.

Тримата вампири се разсмяха така, сякаш това е страшно забавна шега, но според мен беше ужасяваща.

— Можеш ли вече да говориш, съкровище?

Бил стисна рамото ми, за да се увери, че съм схванала намека.

Поклатих глава.

— Бих могла да я накарам да проговори — предложи Даян.

— Даян, ти май забрави — отвърна тихо Бил.

— О, да, тя е твоя — подхвърли. В думите й обаче не се долавяше уплаха, нито съгласие.

— Ще трябва да се видим някой друг път — каза Бил. Гласът му прозвуча достатъчно категорично останалите да разберат, че трябва да си тръгнат или да се сбият с него.

Лиам се изправи, закопча панталоните си и даде знак на своята жена.

— Вън, Джанела. Гонят ни.

Татуировките по едрите му ръце се раздвижиха, когато се протегна. Джанела прокара ръце по гърдите му, сякаш не можеше да му се насити, а той я перна с такава лекота, все едно е муха. Тя се ядоса, но не изглеждаше възмутена, както бих се почувствала аз. Явно не й се случваше за първи път.

Малкълм вдигна Джери и го понесе към входната врата, без да обели дума. Ако беше прихванал вируса, пиейки кръвта на момчето, явно все още не бе засегнат. Даян излезе последна, мятайки дамска чанта през рамо и хвърляйки поглед назад.

— Тогава ще ви оставям насаме, гълъбчета. Беше забавно, скъпи — рече закачливо и хлопна вратата след себе си.

Изгубих съзнание в мига, в който чух колата отвън да пали. Никога досега не ми се бе случвало и се надявах никога да не се повтори, но поне имах основателна причина.

Изглежда, бях прекарала доста време в безсъзнание в присъствието на Бил. Това бе важен момент и знаех, че трябва сериозно да се замисля върху него, но не точно сега. Когато се свестих, всичко, което бях видяла и чула, отново ме връхлетя, страшно ми се доповръща. Бил ме изправи на ръба на дивана, но успях да задържа храната в стомаха си сигурно защото не бях яла почти нищо.

— Всички вампири ли се държат по този начин? — попитах тихо. Вратът ме болеше, бе наранен от хватката на Джери. — Бяха отвратителни!

— Опитах се да те намеря в бара, когато разбрах, че не си у вас, но си бе тръгнала. — Гласът му звучеше сухо.

Разплаках се, макар да знаех, че няма нищо да променя. Сигурна бях, че Джери вече е мъртъв. Почувствах, че трябва да направя нещо, не можех да си замълча, когато се канеше да зарази Бил. Толкова много неща ме разстроиха в този кратък отрязък от време, че не знаех за кое по-напред да се чувствам зле. В рамките на може би петнайсет минути изпитах страх за собствения си живот и за живота на Бил (е, или поне съществуване), бях свидетел на сексуален акт, който би трябвало да е нещо изключително лично, видях евентуалното си гадже, обладан от силно желание за кръв (с акцент върху силно желание) и за малко да бъда удушена от заразен мошеник.

Като се замислих още веднъж, имах пълното право да плача. Седнах и плаках, като попивах сълзите с кърпичката, която Бил ми подаде. Учудването ми защо един вампир би имал нужда от носна кърпичка бе като зрънце здрав разум, удавено в сълзи от нервен плач.

Бил бе достатъчно съобразителен да не ме докосва. Седна на пода и тактично отместваше очи да не ме гледа, докато си бършех сълзите.

— Когато вампирите живеят заедно, — проговори неочаквано — често стават още по-жестоки, понеже се нахъсват едни други. Непрекъснатият контакт със себеподобни им напомня колко са се отдалечили от човешкия облик. Сами започват да си определят правилата. Вампири като мен, които живеят сами, си спомнят малко по-добре човечността, която са притежавали.

Слушах мекия му глас, следвайки мислите му, докато се опитваше да ми обясни необяснимото.

— Суки, нашето битие се състои в прелъстяване и възползване, което за някои от нас е продължило векове. Синтетичната кръв и неохотата, с която хората ни приемат, няма да променят това за една нощ или дори за десетилетие. Даян, Лиам и Малкълм са заедно от петдесет години.

— Каква идилия! — отвърнах и в тона ми прозвуча нещо, което никога досега не бях употребявала — сарказъм. — Годишнина от златната им сватба!

— Можеш ли да забравиш за всичко това? — попита Бил, приближавайки все по-близо до мен.

Устните му бяха само на няколко сантиметра от моите.

— Не зная — отсякох рязко. — Всъщност… нямах никаква представа дали можеш да правиш секс.

Той повдигна вежди въпросително.

— И…

— Да получаваш… — Спрях, за да помисля как да го кажа по-меко. Тази вечер видях толкова арогантност, колкото не бях виждала през целия си живот, и не ми се искаше да добавям още към нея: — … ерекция — казах смутено, избягвайки погледа му.

— Е, сега вече знаеш — звучеше така, сякаш се опитва да не се разсмее. — Можем да правим секс, но не можем да правим деца. Това, че Даян не може да има дете, не те ли кара да се чувстваш по-добре?

Това вече бе върхът. Отворих очи и впих поглед в него.

— Недей да ми се присмиваш!

— О, Суки! — възкликна той, вдигна ръка и понечи да ме докосне по бузата.

Отдръпнах се от ръката му и се помъчих да се изправя на крака. Добре че не се опита да ми помогне. Вместо това седна на пода и ме загледа с каменно изражение. Вампирските му зъби бяха прибрани, но знаех, че продължава да изпитва глад. Толкова по-зле за него!

Чантата ми беше на пода до входната врата. Залитах, но се движех. Извадих списъка с електротехниците от джоба си и го оставих на масата.

— Трябва да тръгвам.

Той неочаквано се оказа пред мен — един от вампирските му трикове.

— Може ли да те целуна за довиждане? — попита ме. Държеше ръцете си близо до тялото, сякаш казваше, че няма да ме докосне, докато не му позволя.

— Не! — отсякох. — Не бих могла след случилото се.

— Ще намина край вас.

— Става.

Пресегна се през мен, за да отвори вратата. Отдръпнах се, защото помислих, че посяга да ме докосне.

Обърнах се и едва ли не се затичах към колата си. Сълзи замъглиха отново погледа ми. Слава богу, че пътят до вкъщи беше кратък.

Бележки

[1] Блажена почивка (англ.). — Б.пр.

[2] Етническа група, живееща основна в щата Луизиана, САЩ, състояща се от изгнаници от Акация (френскоговорещи заселници). — Б.пр.

[3] Американски бейзболен отбор от Шривпорт, Луизиана. — Б.пр.

[4] Една от водещите вериги магазини в Съединените американски щати. — Б.пр.