Серия
Истинска кръв (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead to the World, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 31 гласа)
Сканиране
mamasisa
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шарлейн Харис. Мъртви за света

ИК „Хермес“, София, 2011

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954–26–0957–4


Пролог

Прибирах се от работа и открих бележката, залепена на входната ми врата. Дневната смяна в „Мерлот“ приключваше в късния следобед, но към края на декември се мръкваше рано, така че Бил, бившето ми гадже — имам предвид Бил Комптън, или Вампира Бил, както го наричат повечето редовни клиенти на „Мерлот“, — я беше оставил преди по-малко от час. Той не може да става от ковчега си преди залез-слънце.

Не бях виждала Бил от цяла седмица, а раздялата ни не беше от най-приятните. Но щом докоснах плика и видях името си, изписано върху него, сърцето ми отново се сви от мъка. Сигурно ще си помислите, че това е първата ми любовна раздяла за целия ми двайсет и шест годишен живот.

И няма да сгрешите.

Нормалните мъже не проявяват никакъв интерес към чудати девойки като мен. Хората разправят, че не съм наред с главата, още откак тръгнах на училище.

И са прави.

Не че не ми налитаха от време на време в бара. Все пак изглеждам добре и когато се напият, мъжете забравят предубежденията си относно моите странности и вечната ми усмивка.

Но Бил е единственият, с когото съм имала интимна връзка. Ето защо понесох толкова тежко раздялата си с него.

Влязох в кухнята направо с палтото — свалих единствено ръкавиците, — настаних се зад старата си издраскана маса и чак тогава отворих плика.

„Скъпа Суки, исках да дойда и да си поговоря с теб, след като се посъвземеш от неприятностите, които преживя наскоро.“

Неприятности? Тези ги разправяй на задника ми. Синините ми в крайна сметка избледняха, но коляното продължаваше да ме боли всеки път, когато излезех на студа, и едва ли някога щеше да се оправи напълно. Сдобих се с всичките си телесни травми, докато спасявах неверния си възлюбен, пленен от група вампири, в това число и бившата му тръпка Лорена. Все още не мога да проумея кое точно го бе накарало да хукне подире й в Мисисипи още след първото й щракване с пръст.

„Може би имаш много въпроси относно случилото се.“

Тук си дяволски прав.

„Ако искаш да говорим очи в очи, ела до входната врата и ме пусни да вляза.“

Ха! Това изобщо не го очаквах. Колебах се в продължение на минута. Макар че вече му нямах никакво доверие, в крайна сметка реших, че Бил не би ме наранил физически. Запътих се към входната врата, отворих я широко и извиках:

— Добре, влизай.

Той веднага се появи иззад дърветата край поляната, насред която се намираше старата ми къща. Сърцето ми болезнено се сви при вида на познатата широкоплещеста фигура. Фермерският живот, който водеше в съседния имот, не му позволяваше да натрупа тлъстини, а времето, прекарано на фронта по време на Гражданската война преди смъртта му през 1870 г., го бе направило здрав и корав мъжкар. Бил имаше тъмнокестенява коса, вчесана гладко назад, също толкова тъмни очи, а носът му наподобяваше гръцка ваза. Изглеждаше точно като в деня на последната ни среща и никога нямаше да остарее.

Поколеба се за миг пред вратата, но аз му бях дала позволението си и отстъпих встрани, за да мине. Той прекрачи прага и влезе в безупречно чистата ми всекидневна, обзаведена със стари, удобни мебели.

— Благодаря — каза той с хладния си, спокоен глас, от който все още ми се подкосяваха краката. Много неща не вървяха помежду ни, но в леглото си пасвахме като мед и масло. — Исках да поговоря с теб, преди да замина.

— Къде заминаваш? — попитах аз възможно най-спокойно.

— Перу. По заповед на кралицата.

— Още ли работиш по твоята… хм… база данни? — почти нищо не разбирах от компютри, за разлика от Бил.

— Да, трябва да свърша още малко работа. Имам насрочена среща с много стар вампир от Лима, който разполага с огромно количество информация за нашата раса на техния континент. Смятам да разгледам и забележителностите по време на престоя си там.

В качеството си на любезна домакиня трябваше да предложа на Бил бутилка синтетична кръв, но старателно потиснах този свой порив.

— Сядай — казах хладно и кимнах към дивана, а после се настаних на съседното кресло. Помежду ни увисна неловко мълчание, което ме накара да осъзная истинските мащаби на собственото си нещастие.

— Как е Буба? — попитах най-сетне.

— Замина за Ню Орлиънс — каза Бил. — От време на време кралицата го вика при себе си. А и през последния месец той се мота твърде често наоколо с риск да го видят твърде много хора. Скоро ще се върне.

Всеки познава физиономията на Буба; няма начин да го объркате с другиго. Но „приобщаването“ му не протекло съвсем успешно. Може би служителят от моргата, който случайно се оказал вампир, е трябвало да пренебрегне слабата искрица живот в тялото му. Но като почитател на творчеството на онзи-който-Буба-е-бил-приживе, той не успял да се пребори с изкушението и сега цялото общество на южняшките вампири подмяташе горкия Буба напред-назад, за да го държи настрана от общественото внимание.

Отново се възцари мълчание. Първоначалният ми план за вечерта беше следният: да съблека униформата си след работа, да навлека удобен халат и да хапна пица пред телевизора. Простичък план, скучен дори, но мой собствен. А ето ме сега тук, седя и страдам.

— Ако имаш нещо за казване, сега му е времето — обадих се аз.

Той кимна, по-скоро на себе си.

— Трябва да ти обясня — каза. Белите му ръце се подредиха в скута му. — Лорена и аз…

Неволно потръпнах. Не исках да чувам това име никога повече. Та той ме беше зарязал точно заради Лорена!

— Трябва да ти разкажа! — продължи той. Гласът му звучеше почти сърдито. Беше забелязал реакцията ми. — Дай ми тази възможност.

Миг по-късно махнах примирено с ръка.

— Трябваше да отида в Джаксън, когато тя ми се обади, защото просто не можех да й откажа — каза той.

Веждите ми изхвърчаха нагоре. Това го бях чувала и преди. Звучеше ми като „Изгубих самоконтрол“ или „Краката ми сами ме задърпаха натам, а и не мислех с главата си, ами с…“.

— Преди много време с нея бяхме любовници. Както Ерик ти е казал, любовните връзки между вампири са бурни, страстни и краткотрайни. Но Ерик вероятно е премълчал факта, че именно Лорена е вампирът, който ме „приобщи“.

— Към Тъмната страна? — попитах аз и веднага прехапах езика си. Неподходяща тема за лекомислени шеги.

— Да — потвърди Бил напълно сериозно. — След това станахме любовници. Не е задължително, но се случва.

— Но вие сте се разделили…

— Да, преди около осемдесет години. В един момент почувствахме взаимна непоносимост. Оттогава не бях виждал Лорена, макар че до мен достигаха слухове за делата й, разбира се.

— Аха, разбира се — измърморих аз под носа си.

— Но трябваше да се подчиня на призива й. Това е абсолютно задължително. Когато създателят ти те зове, ти си длъжен да откликнеш — гласът му звучеше решително.

Кимнах в знак, че проявявам разбиране. Преструвах се и ми личеше, предполагам.

— Тя ми заповяда да те напусна — тъмните му очи ме пронизваха. — Каза ми, че ако не го направя, ще те убие.

В този момент почувствах, че започвам да губя търпение. Ухапах бузата си отвътре, много силно, за да сдържа гнева си.

— Тоест, без каквото и да било обяснение или разговор с мен ти просто взе решение. Избра сам най-добрия вариант и за двама ни!

— Нямах избор — каза той. — Трябваше да й се подчиня. Знаех много добре, че е способна да те нарани.

— О, да, тук си напълно прав — Лорена наистина беше използвала цялата си мъртвешка мощ, и то с намерението не просто да ме нарани, а да ме прати в гроба. Но аз я докопах първа — признавам, по чиста случайност, но все пак късметът застана на моя страна.

— И в крайна сметка ти вече не ме обичаш — каза Бил с едва доловима въпросителна нотка в гласа.

Не разполагах с ясен отговор на безмълвния му въпрос.

— Не знам — отвърнах. — И през ум не ми е минавало, че ти си имал желание да се върнеш при мен. В крайна сметка аз убих твоята майчица — и в моя глас се долавяше въпросителна нотка, но злостната надделяваше.

— Значи се нуждаем от още време. Когато се върна, можем отново да поговорим, ако си съгласна. Една целувка за довиждане?

За мой срам, умирах от желание да целуна Бил. Макар че идеята беше ужасна. Трябваше да я прогоня дори от мислите си. Изправихме се и аз леко докоснах с устни бузата му. Бялата му кожа излъчваше онова бледо сияние, което отличава вампирите от хората. Даже ми е странно, че са малцина онези — като мен, — които го забелязват.

— Виждаш ли се с върколака? — попита той на вратата. Звучеше така, сякаш някой насила дърпаше думите от устата му.

— С кой върколак по-точно? — попитах аз и едва устоях на изкушението да изпърхам с мигли. Не заслужаваше отговор. И го знаеше. — Колко време ще отсъстваш? — добавих малко припряно и той ме изгледа със смесица от тревога и любопитство.

— Не е сигурно. Може би две седмици — отвърна.

— Може да поговорим, като се върнеш — казах аз и отместих поглед встрани. — Нека ти върна ключа — добавих и започнах да ровя в чантата си.

— Не, моля те, запази го — каза той. — Може да ти потрябва, докато ме няма. Ходи в къщата, когато пожелаеш. Кореспонденцията ми ще се пази в пощата до завръщането ми. За всичко останало съм се погрижил.

Значи аз бях последната отметната задача в списъка му. Проклех тихия гняв, който се надигаше в мен през последните няколко дни и само чакаше удобен момент да изригне.

— Желая ти лек път — казах хладно и затворих вратата. Запътих се към спалнята си. Чакаше ме халата за обличане и телевизор за гледане. Ей богу, имах си план и смятах да се придържам към него.

Но докато слагах пицата във фурната, на няколко пъти ми се наложи да избърша мокрите си бузи.