Александър Солженицин
Раково отделение (6)

Глава 6
История на анализа

Най-напред Людмила Афанасиевна отведе Костоглотов в апаратната, от която току-що бе излязла след сеанса някаква болна. От осем часа сутринта почти непрекъснато работеше голямата сто и седемдесет хиляди волтова тръбичка, провесена от статива, а малкото прозорче бе затворено и целият въздух бе затоплен от леко сладникава, противна рентгенова миризма.

Тази топлина ставаше противна на болните след десетина сеанса, но Людмила Афанасиевна бе свикнала. За двадесет години работа в клиниката, когато между облъчващата тръбичка и лекаря нямаше никаква защитна преградка (бе попадала под проводника с високото напрежение и едва оцеля), Донцова всеки ден дишаше въздуха на рентгеновите кабинети и прекарваше повече часове, отколкото бе прието, в отделението за диагностика. Независимо от всички предпазни маски и ръкавици, тя бе получила навярно повече рентгени и от най-търпеливите тежко болни пациенти, само че никой не бе си направил труда да ги изчисли.

Бързаше, но не защото искаше да излезе час по-скоро, а защото не трябваше без нужда да държи включен рентгеновия апарат. Показа на Костоглотов твърдото легло с издигнато за главата, над което се намираше тръбичката, и го помоли да открие корема си. След като легна, Костоглотов усети по кожата си гъдел, сякаш тя държеше четчица в ръка, с която очертаваше някакви фигури и цифри по корема му.

Веднага след това обясни на сестрата рентгенотехничка схемата на квадрантите и на какво разстояние да държи тръбичката. После помоли Костоглотов да легне по корем и отново повтори указанията си.

— След сеанса елате при мен.

Щом тя излезе, сестрата отново го накара да легне по гръб и покри първия квадрант с чаршафи, след това донесе някакви тежки гумени парчета с оловен цвят и започна да покрива с тях всички места около определения квадрант, които не трябваше да бъдат облъчени.

Излезе и сестрата, затвори вратата и се показа на прозорчето на дебелата стена. Чу се тихо жужене, светнаха лампички и главната тръбичка се нажежи.

И през клетките на кожата на корема, а после през органите, чието име не знаеше дори притежателят им, през туловището на жабата подутина, през стомаха или червата, през кръвта по артериите и вените, през лимфата, клетките, гръбначния стълб и костите, след това през съдовете и кожата там, на гърба, през леглото и по-дълбоко през четирисантиметровото дюшеме на пода и до самите каменни основи и под тях потекоха всепроникващите рентгенови лъчи, непонятните за човешкия ум трептящи вектори на електрическото и магнитното поле или малко по-разбираемите квантови лъчи, разкъсващи и правещи на решето всичко, което им се изпречеше по пътя.

И тази варварска екзекуция, протичаща безмълвно и неусетно за разстрелваните тъкани, само след двадесет сеанса върна на Костоглотов желанието да живее и вкуса към живота, и апетита, и дори веселото настроение. След второто и третото „обстрелване“, освободил се от болките, които правеха непоносимо съществуването му, у него се появи желание да разбере по какъв начин тези проникващи снаряди могат да бомбардират злокачествената подутина, без да наранят останалата част на тялото. Костоглотов не можеше спокойно да приеме лечението, докато не разбере идеята, заложена в него, и не й повярва.

И той се постара да научи заложения в рентгенотерапията способ на лекуване от Вера Корнилиевна, тази мила жена, обезоръжила неговата предвзетост и мнителност още по време на първата им среща под стълбището, когато той бе решил, че само пожарната или милицията са в състояние да го накарат да напусне мястото си.

— Вие не ме щадете, обяснете ми всичко — успокояваше я той. — Аз съм като онези войници, които, докато не разберат и не вникнат в смисъла на дадена битка, не тръгват в атака. Възможно ли е рентгенът да разруши болното място, без да засегне здравите тъкани?

Всички мисли и чувства на Вера Корнилиевна можеха да се забележат по изражението на устните й, а след това — в погледа й. Костоглотов веднага разбра по тях колебанието на лекарката. (Какво би могла да му разкаже тя за тази сляпа артилерия, обстрелваща безмилостно с еднакво удоволствие и чуждите, и своите?)

— Ох, не ни е позволено… Е, добре. Разбира се, рентгенът разрушава всичко по пътя си. Само че нормалните тъкани се възстановяват бързо, а заразените — не.

Костоглотов не знаеше дали му казва истината, но начинът, по който произнесе думите, му хареса.

— При такива условия съм съгласен да участвам в играта. Благодаря. Сега вече ще се постарая да оздравея.

И наистина започна да оздравява. С желание лягаше под рентгена и по време на сеанса упорито внушаваше на клетките на туморното огнище, че се разрушават, че с тях е свършено.

А въобще в апаратната мислеше за каквото се сети, дори понякога и дремеше.

Сега той огледа всички маркучета и проводници, висящи от апарата, и искаше да си обясни защо са толкова много и ако има някакво охлаждане, какво е — водно или маслено. Но мисълта му бързо се разсея и той не успя да намери отговора.

Забеляза, че мисли за Вера Хангард. Бе убеден, че такава мила жена никога няма да се появи в Уш Терек. Обикновено когато срещнеш такива жени, можеш винаги да бъдеш сигурен, че са омъжени. Но Костоглотов не свързваше в мислите си нейната личност с тази на мъжа й. Мислеше колко приятно ще бъде да поговори с нея, но не между другото, а дълго, като се разходят заедно из двора на клиниката. Понякога имаше желание да я изплаши с категоричността на разсъжденията си, защото му бе забавно да я вижда как по детски се смущава. Когато я срещаше в коридора или в стаята, всеки път долавяше в слънчевата й усмивка вроденото милосърдие. Да, тя е просто добра. А устните…

Тръбичката на рентгена тихо жужеше.

Костоглотов мислеше за Вера Хангард, но и за Зоя. Оказа се, че най-силното впечатление от вчерашната вечер, изплувало още тази сутрин, бе от стегнатите й големи гърди, които, изпънати почти хоризонтално, приличаха на преградка на етажерка. Тогава, по време на разговора, той забеляза на масичката доста тежка голяма линийка, вероятно за разчертаване на ведомости, която бе дървена. През цялата вечер Костоглотов се съблазняваше от желанието да вземе тази линийка и да я сложи на преградката между гърдите й, за да разбере дали ще се задържи, макар да бе убеден, че няма да падне.

Мислеше и с известна благодарност за особената тъкан, която слагаха под корема му, преди да започне облъчването; имаше усещането, че чува глас: „Не се страхувай, ще те защитя!“

А може би това покритие не е достатъчно надеждно и го слагат не съвсем акуратно? За тези двадесет дни Костоглотов не просто се върна към живота — към яденето, движението и веселото настроение, но и към усещанията, най-забележителното в живота, което бе загубил през последните месеци, прекарани в страдания. Значи оловната тъкан бе надеждна защита!

Но въпреки всичко трябваше да напусне клиниката, докато е цял!

Той не разбра кога жуженето е спряло и розовите нишки са започнали да изстиват. Влезе сестрата и започна да сваля от него защитните пособия и чаршафите. Той стана, сложи краката си на пода и добре видя на корема си виолетовите клетки и следите, останали от облъчването, които приличаха на цифри.

— А с къпането как стои въпросът?

— Само с разрешение на лекарите.

— Добре измислено! Значи сте решили всичко за месец напред?

Отиде при Донцова. Тя седеше в кабинета с късофокусните апарати и гледаше осветени рентгенови снимки. Двата апарата бяха изключени, прозорчетата — отворени. Друг човек в кабинета нямаше.

— Сядайте — каза сухо Донцова.

Той седна.

Людмила Афанасиевна продължаваше да сравнява двете рентгенограми.

Макар Костоглотов да спореше с нея, това бе повече защита срещу излишните изисквания на медицината, разработени в специални инструкции. Самата Донцова се ползваше с авторитет пред него — не само поради решителността си, повече присъща на мъжете, уверените команди в тъмното пред екрана, възрастта и безусловната преданост към работата си, но и преди всичко поради това, че още първия ден уверено определи границите на тумора. За правилността на движенията й говореше и самото туморно огнище, което сякаш също почувства, че го опипва специалист. Само болният може да оцени дали лекарят правилно движи пръстите си по поразеното място. Донцова вършеше работата си толкова уверено, че въобще не й бе нужен рентген, за да определи местонахождението на болката.

Сложила най-после рентгенограмите на масата, тя свали очилата си и каза:

— Костоглотов, в историята на болестта ви има съществена празнота. Нужно ни е с абсолютна увереност да установим природата на първичния стадий на буцата ви. — Когато Донцова преминаваше на медицински теми, маниерът й на говорене ставаше много бърз и тя буквално изстрелваше на един дъх дългите фрази, изпъстрени с термини. — Това, което ни разказахте за операцията, направена по-миналата година, и положението на днешната метастаза съвпадат с нашата диагноза, но все пак не са изключени и други възможности, а това затруднява лечението. Както сам разбирате, сега е невъзможно да се вземе проба оттам.

— Слава Богу! Пък и аз не бих позволил.

— Все пак не разбирам защо да не можем да получим епруветките с първичния препарат. Вие напълно уверен ли сте, че ви е правен хистологичен анализ?

— Да, уверен съм.

— Но защо в такъв случай не са ви казали резултата? — изрече толкова задъхано тя с тон на делови човек, че някои думи по-скоро трябваше да бъдат обяснени с известни догадки.

А Костоглотов бе отвикнал да говори бързо.

— Резултата ли? Тогава, Людмила Афанасиевна, протичаха такива бурни събития и обстановката бе една… че, честна дума… Просто ми бе неудобно да питам за моята биопсия. Наоколо глави падаха… А и не разбирах за какво ми бе нужна тази биопсия. — Костоглотов обичаше, разговаряйки с лекарите, да употребява техните термини.

— Разбира се, че вие не сте разбрали. Но лекарите би трябвало да знаят, че с това не бива да се шегуват.

— Лекарите?

Той погледна посивелия й кичур, който тя не криеше, а след това и деловия израз на скулестото й лице.

Колко странен е животът! Ето пред него стои съотечественичка, съвременничка и доброжелателка, а на общия им роден руски език той не може да й обясни и най-простите неща. Може би трябва да започне доста отдалеч или прекалено рано да прекъсне.

— И лекарите, Людмила Афанасиевна, нищо не можеха да направят. Първият хирург, украинец, който реши, че трябва да бъда опериран и ме подготви, го взеха по етапен ред час преди самата операция.

— И после?

— Какво после? Отведоха го.

— Но, извинете, той би могъл, когато са му казали, да…

Костоглотов искрено се разсмя.

— При това положение никого не предупреждават, Людмила Афанасиевна. Целият смисъл е да се прибере човекът внезапно.

Донцова се навъси. Костоглотов говореше неразбираеми неща.

— Но ако той има нуждаещ се от незабавна операция болен?

— Там имаше и по-тежки случаи от моя. Един литовец бе глътнал алуминиева лъжица от столовата.

— Но как е могло да стане това?!

— Нарочно. За да излезе от карцера. А и откъде би могъл да знае, че хирургът са го отвели?

— А… после? Нали вашата подутина бързо е растяла?

— От сутрин до вечер. Сериозно… А след това, след четири дни, докараха от друг лагерен пункт нов хирург, немец. Карл Фьодорович. Дааа… След десет дни, щом свикна с новото място, ми направи операция. Но никой не спомена пред мен думите „злокачествен тумор“, „метастази“ и прочие. Въобще не бях ги чувал.

— Но биопсия сигурно е направил?

— Тогава нищо не знаех. След операцията лежах с торбичка пясък на корема. В края на седмицата започнах да пробвам дали мога да сваля от леглото краката си и да стоя прав, но изведнъж започнаха да набират арестанти за поредното преместване в друг лагер; групата трябваше да бъде от около седемстотин души от така наречените „бунтовници“. И в тази група попадна и моят кротичък Карл Фьодорович. Взеха го направо от леглото и дори не му позволиха да обиколи за последен път болните си.

— Каква дивотия!

— Това още не е никаква дивотия. — Костоглотов се оживи повече от обикновено. — Дотича моето приятелче и ми прошепна, че аз също влизам в тази група. Самата мадам Дубинска дала съгласието си. Дала го, знаейки много добре, че не мога да ходя и че дори конците от шевовете не са ми извадени, мръсницата! Извинете… Тъй като знаех, че ако пътувам в конските вагони с неизвадени конци, раната ще гнояса, което означава сигурна смърт, твърдо реших, когато дойдат да ме вземат, да кажа: стреляйте в мен, както съм на леглото, но никъде няма да тръгна. Да, твърдо бях решил! Но никой не дойде. Не защото мадам Дубинска се бе смилила над мен — тя дори се изненада, че са ме оставили, а просто бяха видели в отчетно-разпределителната част, че ми остава да излежа по-малко от година. Но аз се отвлякох… Приближих се до прозореца и гледам: на двадесет метра от мен, в двора на болницата, виждам линейка, към която блъскат няколко арестанти. Изведнъж оттам ме вижда Карл Фьодорович и крещи: „Костоглотов! Отворете форточката!“ Надзирателят изръмжа: „Мълчи, мършо!“, а той отново: „Костоглотов! Запомнете! Това е много важно! Частица от вашата буца изпратих за хистологичен анализ в Омск, в катедрата по патологоанатомия, запомнете!“ А после ги откараха… Та това бяха моите лекари, вашите предшественици. За какво могат да бъдат виновни те?

Костоглотов се облегна на стола. Бе доста развълнуван. Задъхваше се от въздуха на онази болница, а не на тази.

Пресявайки чутото (в разказите на болните винаги имаше доста излишни неща), Донцова държеше на своето:

— И какво стана с отговора от Омск? Имаше ли такъв? Обявиха ли ви резултата от анализа?

Костоглотов повдигна рамене.

— Никой нищо не ми съобщи. Аз така и не можах да разбера защо Карл Фьодорович ме помоли да запомня думите му. Едва миналата есен, по време на заточението, когато ми се струпаха доста грижи върху главата, едно старче гинеколог, мой приятел, ме посъветва да направя запитване. Написах писмо в предишния лагер, но не получих отговор. Тогава изпратих оплакване до лагерното управление. След два месеца получих следния отговор: „Въпреки щателното проучване на вашето архивно дело не стана възможно да намерим анализа.“ По това време ми бе толкова зле от подутината, че се отказах от по-нататъшна кореспонденция, но тъй като комендатурата не ми позволяваше да продължа лечението си, написах без никаква надежда в Омск до катедрата по патологоанатомия. След няколко дни пристигна бърз отговор. Беше през януари, преди да ми разрешат да дойда във вашата клиника.

— Виждате ли! Къде е този отговор?

— Людмила Афанасиевна, аз заминавах оттам и… Всичко ми бе безразлично. Още повече че и хартийката бе без печат, това бе просто писмо от лаборантката към катедрата. Тя любезно ми бе написала, че именно от онази дата, за която споменах, и именно от онова селище е пристигнала пробата за анализа, който бил направен и потвърдил… подозирания от вас вид подутина… и че още тогава отговорът веднага бил изпратен до отправилата молбата болница, тоест нашата затворническа. И се случило това, напълно логично за тамошните порядки, в което напълно вярвам: отговорът пристигнал, но тъй като никому не бил нужен, мадам Дубинска…

Не, Донцова не бе в състояние да приеме такава логика!

Скръстила ръцете си, тя нетърпеливо удари с длани горната част на ръцете си, над лактите.

— Но нали от този отговор следвало, че трябва веднага да ви подложат на рентгенотерапия!

— Кого? — Костоглотов, шеговито примижал, погледна Людмила Афанасиевна. — Рентгенотерапия ли?

Ето че той четвърт час напразно й бе разказвал. Тя отново нищо не разбираше.

— Людмила Афанасиевна, нямате и представа за света, в който бях… А и за него не е прието да се говори! Каква рентгенотерапия! Още болката от операцията не бе преминала и бях в състоянието, в което сега се намира Ахмаджан, а вече наливах бетон. Дори и не помислих, че мога да недоволствам. Вие не знаете колко тежи напълненото догоре корито с бетон, след като едва го вдигат двама мъже.

Тя наведе глава.

— Е, добре. Но защо, този отговор от катедрата по патологоанатомия е бил без печат и повече е приличал на частно писмо?

— И на това трябва да бъдем благодарни! — възкликна Костоглотов. — Просто бях попаднал на добър човек. Забелязал съм, че сред жените по-често се срещат добри хора. А писмото не е официално заради нашата прословута секретност! Тя и пише по-нататък, че пробата е била изпратена, без да бъде спомената фамилията на болния. Затова не връщат официална бележка и стъкленица с анализа. — Костоглотов започна да се нервира, а тогава най-бързо се променяше изразът на лицето му. — Велика държавна тайна! Идиоти! Треперят да не би в някоя си катедра да разберат, че в еди-кой си лагер се измъчва затворникът Костоглотов. Брат на Луи XIV! Сега вие ще си блъскате главата как да ме лекувате, но за сметка на това няма да бъде накърнена тайната!

Донцова не можеше да се примири.

— Но аз трябва да включа и това писмо към историята на болестта.

— Добре, когато се върна в своя аул, веднага ще ви го изпратя.

— Не, трябва да го получа колкото се може по-бързо! Този ваш гинеколог не може ли да го намери и да го изпрати?

— Колкото до това, ще го намери… А аз самият кога ще замина? — Костоглотов се намръщи.

— Ще заминете тогава — отсече Донцова, — когато аз сметна за необходимо. А и ако заминете, ще бъде временно.

Този момент от разговора очакваше Костоглотов! Не биваше да го подмине без съпротива!

— Людмила Афанасиевна, как да променим този тон на възрастен с дете, за да разговаряме като възрастен с възрастен човек? Сериозно. Днес, по време на визитацията…

— … ми устроихте позорна сцена! — навъсено, лицето на Донцова ставаше грозно. — Какво искате? Да тревожите болните? Какво им набивате в главите?

— Какво искам ли? — попита той, без да се горещи, наместил се по-удобно на стола. — Исках само да ви напомня за правото си да се разпореждам със собствения си живот както намеря за добре. Човек може ли да го прави или не? Съгласна ли сте, че имам такова право?

Донцова гледаше лъкатушната линия на неговия белег и мълчеше. Костоглотов продължи:

— Вие тръгвате от съвсем погрешно начало — след като болният е постъпил при вас, значи по-нататък вие трябва да вземате решения вместо него. Неговите мисли са заменени с вашите инструкции, петминутните ви оперативки, програмата, плана и честта на вашето лечебно заведение. И аз отново, както в лагера, съм обикновена песъчинка и пак нищо не зависи от мен.

— Клиниката взема от болните писмено съгласие преди операция — напомни му Донцова.

(Защо му напомни за операцията? Нали той не би се съгласил за нищо на света да бъде опериран!)

— Благодаря поне за това, макар клиниката да предприема подобна стъпка заради собствената си безопасност. Но освен за операцията вие за нищо друго не питате болния и нищо не му обяснявате! А какви последствия има само едно рентгеново облъчване!

— Откъде сте се въоръжили с такива сведения за рентгена? От Рабинович ли?

— Не познавам никакъв Рабинович! — уверено поклати глава Костоглотов. — Говоря за принципа.

(Да, именно от Рабинович бе чул мрачните разкази за последствията от подложените на рентгеново облъчване, но бе обещал да не го издава. Рабинович бе амбулаторно болен, преминал повече от двеста сеанса, понесъл ги много тежко, и както той самият казваше, с всяка следваща дузина се приближавал не към излекуването, а към смъртта. Там, където бе живял, никой не го разбираше: здравите хора от сутрин до вечер тичаха непрекъснато, мислейки единствено за някакви си успехи и кариери, които за тях бяха най-неотложното и най-важното в живота. Бе омръзнал дори на собственото си семейство. Единствено тук, пред входа на противораковия диспансер, болните съчувствено го изслушваха. Те знаеха какво означава да закостенее подвижният триъгълник под ребрата и да се сгъстят рентгеновите следи върху облъчваните места.)

На какво приличаше това! Той говореше за принципи!… Само това оставаше на Донцова и ординаторите й — да прекарват дните си в беседи с болните на тема за принципите на лекуването! Кога тогава трябваше да ги лекува!

Но слава Богу, че такива досадно любознателни и упорити пациенти като този или като Рабинович, които я измъчваха с въпроси, отнасящи се до развитието на болестта, се срещаха веднъж на петдесет случая и тя бе принудена да приеме тежкия жребий понякога да им обяснява. Случаят с Костоглотов бе малко по-особен и изключително медицински; особеното се състоеше в това, че небрежното, сякаш нарочно погрешно лекуване, преди да постъпи в клиниката, бе го отвело почти до линията на смъртта, а другата особеност се криеше в изключително бързия обрат, който бе настъпил благодарение на рентгеновите лъчи.

— Костоглотов, само за дванадесет сеанса рентгенът преобрази живия мъртвец, който бяхте, а вие си позволявате да му приписвате какви ли не грехове. Оплаквахте се, че в лагера и на заточението въобще не са ви лекували, и веднага след това отново се оплаквате затова, че ви лекуват и се безпокоят за вас. Къде е логиката?

— Излиза така, че няма логика — съгласи се с кимване на глава Костоглотов. — Но може би тя съвсем не е необходима, Людмила Афанасиевна? След като човек е прекалено сложно същество, защо трябва да бъде обяснен с помощта на логиката? Или пък с икономиката? Или с физиологията? Наистина постъпих тук като мъртвец и молех да бъда приет, и лежах на пода близо до стълбището, а ето вие правите логичен извод, че съм пристигнал да се спася на всяка цена. А аз не искам на всяка цена! Не съществува на света такова нещо, заради което бих се съгласил да платя каквато и да е цена! — Противно на навика си бе започнал да говори бързо, но Донцова се канеше да го прекъсне, а имаше още толкова неща да й каже. — Пристигнах при вас, за да облекча страданията си! Споделих, че ме боли много, и помолих да ми помогнете! И вие ми помогнахте! Сега не чувствам болка. Благодаря! Благодаря! Аз съм ваш благодарен длъжник! А сега ви моля — пуснете ме! Позволете ми като куче да се прибера в колибата си и там да си почина и оближа раните си.

— А когато ви заболи, отново ще допълзите при нас?

— Може би, може би отново ще допълзя.

— И ние ще бъдем длъжни да ви приберем?

— Да! И в това виждам вашето милосърдие! Какво ви безпокои? Процентът на оздравелите? Отчетността? Как ще се оправдаете, че сте ме пуснали след петнадесет сеанса, след като Медицинската академия поставя праг от не по-малко от шестдесет?

Такива безсмислици тя никога до днес не бе чувала. Точно от гледна точка на отчетността бе най-изгодно да бъде изписан именно сега във връзка с „рязкото подобряване на състоянието“, което не би било възможно след петдесет сеанса.

А той продължаваше да държи на своето:

— Благодарен съм ви, че поне укротихте подутината и спряхте по-нататъшното й разрастване. Тя се отбранява, аз — също. И това е прекрасно. На войника е най-приятно да живее, отбранявайки се. А да ме излекувате „напълно“, вие, все едно, няма да успеете, защото при раково заболяване това въобще не става. Пък и всички процеси в природата се характеризират с асимптоматична наситеност, когато големите усилия водят до малки резултати. В началото моята подутина действаше бързо, но сега ще бъде по-покорна… Затова трябва да ме пуснете да си вървя с остатъка от моята кръв.

— Интересно откъде сте успели да съберете тези сведения? — намръщи се Донцова.

— Аз още от детството си обикнах медицинските книги.

— Но какво точно ви притеснява в нашия метод на лечение?

— И самият аз не зная от какво да се страхувам, Людмила Афанасиевна. Не съм лекар. Това може би вие знаете, но не искате да ми обясните. Например Вера Корнилиевна иска да ми бият инжекции с гликоза…

— Те са наложителни.

— Но аз не искам.

— Но защо?

— Първо, това не е естествено. Ако толкова ми е нужна гроздова захар, предпочитам да я приемам през устата си! И защо измислиха през двадесети век всяко лекарство да се приема чрез инжектиране? Къде го има това в природата? При животните? След век ще ни се смеят на нас, както ние — на диваците. А и как бият инжекции? Една сестра веднага улучи нужното място, а друга изподупчи цялата лакътна гънка. Не искам! А и виждам, че вие имате намерение да ми преливате кръв…

— Би трябвало да се радвате! Някой ви отдава кръвта си! Това означава здраве, живот!

— Но аз не искам! Бях свидетел как на един чеченец му преляха кръв, след което той три часа се тресеше на леглото, а само казаха, че било поради „несъвместимост на кръвта“. А на друг вкарат кръв, но не във вената и току-виж веднага изскача някаква „брадавица“ на ръката. После цял месец компреси. Не искам.

— Обаче без преливане на кръв е невъзможно по-нататъшното рентгеново облъчване.

— Тогава не облъчвайте! Защо въобще поемате отговорността да решавате вместо другия? Нали това е страшна отговорност, която много рядко води до добро. Трябва да се страхувате от нея! Дори лекарите нямат това право.

— Не, точно те трябва да го имат. Преди всички останали! — убедено възкликна Донцова, вече доста разсърдена. — Без това право медицината въобще не би съществувала!

— Но до какво води всичко това? Вие скоро ще правите доклад за лъчевата болест, нали?

— Откъде знаете? — изуми се Людмила Афанасиевна.

— Не е трудно да предположи човек…

Обяснението бе много просто: на масата имаше дебела папка с машинописни листа. Макар да бе далеч от нея, по време на разговора Костоглотов успя да прочете какво бе написано върху корицата и да обмисли какво може да бъде съдържанието й.

— Лесно може да се досети — продължи той. — Защото се е появило ново название, което изисква специален доклад. Но нали и преди двадесет години вие сте облъчвали някой друг, подобен на Костоглотов, който не е искал, защото се е страхувал от лечението, но вие сте го уверявали, че всичко е наред по простата причина, че не сте знаели какво е това лъчева болест. И аз сега съм в неговото положение: още не зная от какво конкретно се страхувам, но искам да ме пуснете да си отида! Искам да се излекувам със собствени сили. Току-виж станало по-добре, нали?

Лекарите се ръководят от едно правило: да не плашат болния, а винаги да го окуражават. Но такъв натрапчив болен като Костоглотов трябваше да бъде зашеметен.

— По-добре ли? Няма да се получи! Мога да ви уверя, че няма да стане. — Тя удари по масата с цялата си длан, сякаш бе видяла муха. — Вие — тя млъкна за момент, търсейки най-подходящата дума — ще умрете!

Погледна го, очаквайки да трепне, но той просто притихна.

— Вашата съдба няма да се различава от тази на Азовкин. Страдате от една и съща болест, лечението на която и при двамата е започнало твърде късно. Ахмаджан ще успеем да спасим, защото него са започнали да го облъчват веднага след операцията. А вие сте загубили почти две години. Помислете си само! А е трябвало веднага да ви направят втора операция близо до лимфовъзела, но са пропуснали момента. И метастазите се разпространяват. Вашата буца е една от най-опасните разновидности на рака, защото протича скоротечно. До скоро смъртността на болните от нея бе близо деветдесет и пет процента. Това устройва ли ви? Сега ще ви покажа…

Тя измъкна от купчината някаква папка и започна да я прелиства.

Костоглотов мълчеше. После заговори тихо и не толкова уверено както преди:

— Ако трябва откровено да ви кажа мнението си, то е, че аз много-много не милея за живота си. Той и преди, а очаквам да бъде така и в бъдеще, не бе от най-сладките. А ако ми е отредено да поживея още половин година, трябва да изживея този срок. Но не искам да мисля за десет или двадесет години напред. Безсмисленото лечение е истинско мъчение. Рентгенът ще предизвика у мен повдигане и повръщане… И в името на какво?

— Ето… Намерих! Това е нашата статистика. — Донцова му показа двоен лист от тетрадка, най-отгоре на който бе написано името на неговия злокачествен тумор; в лявата страна имаше графа „Умрели“, а в дясната „Все още живи“; в средата на три колонки бяха разположени имената, презимената и фамилиите на болните, които бяха изписани с молив и мастило. В дясната страна графата почти цялата бе зачертана. — При постъпването на пациентите записваме всички вдясно, а след това ги прехвърляме в лявата графа… Но все пак има щастливи, които остават в дясната… Виждате ли?

Тя му предаде листа, за да го прегледа и размисли.

— Струва ви се, че сте оздравели? — продължи енергично Людмила Афанасиевна. — Вие сте болен, какъвто сте били и при постъпването. Единственото, което успяхме да си изясним, е, че с вашата буца можем да се борим! Че все още не всичко е загубено! А вие в този момент заявявате, че искате да си отидете? Добре, вървете! Ако искате, още днес можем да ви изпишем! Още сега ще разпоредя. Аз самата ще ви впиша в този списък в графата „Все още живи“…

Костоглотов мълчеше.

— Чакам, решавайте!

— Людмила Афанасиевна — примирено въздъхна той, — ако е нужно някакво разумно количество сеанси — пет, десет…

— Или нито един, или толкова, колкото е нужно! Например от днес по два сеанса, а не по един. И всички видове лечения, които се наложат! И ще откажете цигарите! И още едно задължително условие: трябва да понасяте лекуването не само с вяра, но и с радост! С радост! Само тогава ще се излекувате!

Костоглотов наведе глава. До известна степен днес се пазареше с едно на ум: страхуваше се, че ще му предложат да го оперират, но това не стана. А облъчването можеше да изтърпи. Като резервен вариант Костоглотов разполагаше с тайно лекарство — корен, който расте в Исъккул^[1]. Той разчиташе да замине в своя затънтен край не просто за да се скрие, а за да се полекува с този корен. Притежавайки го, Костоглотов пристигна в този раков диспансер единствено от любопитство.

Доктор Донцова, убедила се, че е излязла победител, великодушно каза:

— Добре, няма да ви давам гликоза. Вместо тази инжекция ще ви бием друга, под мишницата.

Костоглотов се усмихна.

— При това положение отстъпвам.

— И още, моля ви, ускорете получаването на писмото от Омск.

След като излезе от стаята на Донцова, Костоглотов си помисли, че върви между две вечности: от едната му страна бе списъкът на обречените да умрат, а от другата — вечната каторга. Бяха вечни като звездите. Като галактиките.